Veni | Вени

Днес Президентът Барак Обама даде прием за представители на т.нар. ЛГБТ-парад (в България нашият вариант бе наречен само “гей”, за да не би да си помислим, че у нас може да има лесбийки, би-сексуални или трансполови хора), по време на който държа изключителна – за нашите разбирания – реч.

В нея, между другото, той казва, цитиран в блога на CBS News (утре ще намеря стенограмата и ще я пусна тук):

The president said that prejudice against gay people endures and that some citizens “still hold fast to worn arguments and old attitudes, who fail to see your families like their families and who would deny you the rights that most Americans take for granted.”

“We seek an America in which no one feels the pain of discrimination based on who you are or who you love,” he said.

В България един друг кандидат лидер, кметът Бойко Борисов, по същата тема казва:

…аз бих направил всичко възможно хора с хомосексуални нагласи да бъдат извън управлението на страната, защото това се отразява върху психиката на народа, върху взимането на важни решения.

Както се казва – двама лидери, две изказвания, два свята. Почти като у Христо Смирненски, “Босоногите деца“.

Пуснахме* сайта Markovski.eu, на който качваме полека-лека книгите на баща ми Миле Марковски (вече четири са качени – “Град Приказка”, “Приказки от осмия ден”, “Пясъчко” и “Твърдоглаво време”) и на дядо ми – Венко Марковски (“Кръвта вода не става”).

През тази година баща ми щеше да навърши 70, ако не беше загинал в катастрофа два дни преди да стане на 36.

_____
* – Аз и брат ми Игор. Това е един от начините да изразим спомените за баща ни. Догодина планираме да публикуваме на български език и книгата на Венко Марковски “Голи оток – островът на смъртта”, която е излизала само на английски, в САЩ, и може да бъде закупена от Амазон за $ 250. Време е да я има в Интернет.

УС на “Интернет общество – България” съобщи, че подкрепя кандидатурата на Минчо Спасов за народен представител в Ямболска област.
В писмо, изпратено до “Интернет общество – България”, г-н Спасов информира, че споделя ценностите на организацията относно осигуряване на свобода на достъпа до Интернет, по-малко правителствен контрол върху Мрежата, ненамеса в раздаването на IP адреси и домейни, осигуряване на личната неприкосновеност на потребителите, поддръжка на свободата на словото.
“Тези позиции са наша обща кауза и моят принос там е не по-голям от вашия”, споделя в писмото си г-н Спасов, “защитавал съм интересите на Интернет потребителите и в предишния Парламент, така че знам за какво говорим”.
Предложените от г-н Спасов промени в Закона за електронните съобщения бяха в съзвучие с интересите на Интернет потребителите и осигуряваха съдебен контрол върху действията на полицията по събиране на трафични данни. Благодарение на личното участие на г-н Спасов в обсъжданията в Парламента се изясниха и обстоятелствата около използването на специализираните разузнавателни средства (СРС) при различните видове престъпления.
През септември 2008 г. г-н Спасов участва активно в подготовката на форум, организиран от “Интернет общество – България” и Блулинк, в която се включиха представители на Народното събрание, ДАИТС, Президентството, полицията. В резултат от тази среща бяха изготвени консенсусни текстове в Закона за електронните съобщения, отнасящи се до защитата на трафичните данни на Интернет потребителите.

____
Минчо Спасов поддържа и активен профил във Facebook.

е-Вестник пише:

Часът е около 8 и 15 сутринта. Около Централна гара София движението е голямо. На бул. “Йосиф Щросмайер”, където е най-големият жп прелез в града, е задръстено е от автомобили, пешеходци, велосипедисти. Тук е едно от най-опасните пресичания на жп линията за Перник, Благоевград и надолу към Гърция. Преминават между 50 и 70 влака на ден, а потокът от коли трябва да спре пред две бариери, които лесно се заобикалят. И много шофьори го правят.

Като по поръчка светва червеният светофар и бариерите бавно започват да падат. Една кола заобикаля падащите пръти. Не е за вярване – на задната седалка има две деца. Жената, която кара колата, вероятно майка им, въобще не си помисля, че дори да е много пъргав автомобилът, тя може да не преценила скоростта, или колата да загасне, и влакът да застигне задната част и да смаже децата. Такива случаи е имало, както се оказа…

Следва още по-странна картина – инвалид в инвалидна количка минава край бариерата и настъпва жп релсите. Минута след него преминава влакът.
За две спускания на бариерите общо 12 коли преминаха през жп прелеза в нарушение. Пешеходците пък за нищо ги нямат бариерите – само се оглеждат и преминават.

Прочетете цялата статия в е-Вестник, а тук се замислете – само на прелеза ли се държим налудничаво или защо лафът “А, на мене тая работа няма да ми се случи!” е така силно вкоренен в нашенеца?

Това е интервю, публикувано под горното заглавие в броя на сп. “За хората” на 13-и юни 2009 г.

Огънят на Незнайния воин може и да изчезне поради липса на газ, но огънят, в който се изгаряме сами никога не гасне

Пепа Витанова

Някои наричат Вени Марковски “Интернет посланик” на страната ни. Той е бил член на Борда на директорите на най-влиятелните световни Интернет-организации: „Интернет общество“ и Интернет-корпорацията за имена и адреси – ICANN (която определя какво да бъде разширението на Интернет-имената след точката – net, com, bg и т.н.). Освен това (преди това, поправя ме Марковски) е председател на Съвета за информационни технологии към държавния глава Георги Първанов и дългогодишен съветник на току-що назначения от Министерския съвет за Национален координатор по кибер-сигурност Пламен Вачков. Представлява ICANN в Русия и ОНД. Пише редовно в блога си на адрес veni.com. Юрист по образование, женен и баща на три деца.

- Винаги сте казвали, че големият проблем у нас е липсата на гражданско общество. Как Интернет може да провокира пробуждането на гражданското съзнание?
- От 14 г. “Интернет общество” се опитва да покаже, че когато сме заедно можем да постигнем много. Примерът, уви, не е заразителен, защото все още мнозина ни смятат за луди. Всеки българин поотделно е добър, понякога дори изключителен като човек. Но поставени в екип, все не можем да се сработим. Затова сме силни в индивидуалните спортове и слаби в колективните, докато в САЩ е обратното. У нас, ако 3-4 фирми се обединят, за да участват в някакъв конкурс, ще го спечелят. Но не се обединяват, защото не искат да делят успеха. И американците са индивидуалисти, но ако трябва да излязат и изчистят някаква градинка, всички ще отидат. А у нас, ще кажат: “Къде е правителството? Аз за к’во плащам данъци?!”

- Преди месец пътувах до Пещера. Оказа се, че от години градът е обгазяван от горящите боклуци на пазарджишкото сметище. Местните го наричат “Вечният огън”, тъй като пламъците и димът никога не изчезват. И никой нищо не прави за да бъде проблемът решен…
- Ами това сме ние – огънят на Незнайния воин може и да изчезне поради липса на газ, но огънят, в който се изгаряме сами никога не гасне. В това отношение няма никаква база за сравнение между американското и българското общество. От едната страна имаш хора, които още по времето на Дивия запад са спазвали определени принципи – дори ако ще се стрелят, пак ще застанат лице в лице и който пръв успее да извади пистолета, той ще победи. В България казваме: “Ей, брат’чед, няма защо да се стреляме.” След което се разделяме и в момента, в който си обърнем гръб, единият стреля в другия. Кирил Христов, Константин Иречек, кой ли не са го казали…
Ние сме някаква извратена форма на нормалните общества. Ако някой кара с непозволена скорост, не го предаваме на полицията, а го предупреждаваме с присветкащи светлини. Чакаме да свърши работното време и в 17 часа сме вече в коридора, сякаш работата е бреме или досада. Не питаме “Колко изкарваш”, а “Колко ти плащат”, което само доказва обърканата ни ценностна система.
Само в България в една и съща сграда могат да живеят пенсионер и милионер, като и двамата отказват да си плащат таксата от 5-6 лева за поддържане на общите части в блока. В Америка въобще не можеш да си помислиш, че ще откажеш да дадеш пари за чистачка или за асансьор. Там е ясно – ти си част от обществото и трябва да спазваш законите му. А тук понеже няма общество, законът е много мъглив, както пееше и Тодор Колев: „А след мъглата – а! Пак мъгла!“. И дори да има закон, той не се спазва, а тези, които го спазват, ги смятат за луди. Но навремето, както казва Иван Вазов, именно „лудите“ организираха Априлското въстание, а „нормалните“ го провалиха.

- Вера Мутафчиева пише: “Слава Богу, че сме малко. Защото представете си, че не сме 8 милиона, а 80 милиона?” Тя смята също, че българинът като излезе от България и моментално забравя, че е българин. Така ли е? Вие изпитвате ли културен шок при връщанията си в България?
- Културният шок е свързан с какво ли не – още от летището разбираш, че си попаднал в страна на парадоксите. Следваш стрелките, които сочат накъде да вървиш. Искаш да стигнеш до изхода. Стрелката е нагоре, което означава да вървиш напред. Но изходът всъщност се оказва по ескалатора надолу. Което може да се тълкува като знак, че в България дори когато доближаваме дъното се заблуждаваме, че се движим възходящо, защото посоката сочи нагоре. Ами дебелашките ни шеги? Масово се шири едно дразнещо фамилиарничене и чувството ни за хумор закърнява. Ако една шега няма груб сексуален привкус, или ако не е расистка, не се приема за добра. Обратното – шегите в шоуто на Джон Стюарт или на Стивън Колбер са пример за хумор, какъвто в България вече няма – интелигентен, тънък, забавен, приобщаващ. Общо-взето българите се смеят издевателски над по-слабите от тях, което ни прави и една много тъжна нация.

Брегович и сестри Радкови пак балканизираха Ню Йорк

На 17-и юли 2009 г. в „Сега“ излезе статията „Брегович и сестри Радкови балканизираха Ню Йорк”, в която споменавахме за предстоящия да излезе нов албум на Горан Брегович. Той вече е факт и може да се намери по магазините, а разбира се и в Интернет. Казва се „Алкохол“ и е в две части – първата е „Сливовица“, а втората, която предстои да излезе, ще се казва „Шампанско“.

Миналата седмица започна турнето на Брегович и неговия „Оркестър за сватби и погребения“ в САЩ и Канада. 10 дни, 10 концерта – в Ню Йорк, Торонто (2), Чикаго, Кливланд, Остин, Лос Анджелис (2), Сан Франциско и Сиатъл. Стотици хиляди имат възможността да се радват на музиката на гениалния плагиатор и автоплагиатор (по Георги Неделчев) Брегович и уникалния талант на българските народни певици, сестрите Людмила и Даниела Радкови.
За разлика от досегашните турнета на балканците в САЩ, този път оркестърът е в разширен състав – освен традиционните духови изпълнители, сега има и четирима цигулари, както и 6-членен мъжки хор.

Концертът в Ню Йорк бе на открито, в Проспект парк, Бруклин. Независимо от навъсеното небе и ситния дъждец, който започна малко преди началото на концерта, фенове от всякакви възрасти, раси и вероизповедания не отвориха чадърите си, защото… нямаше как да се танцува с отворени чадъри в ръцете!

Песните включваха както стари хитове като „Месечина“ и „Калашников“, но и нови, в които гласовете на българките покориха окончателно Ню Йорк. Соловите изпълнения в „Едерлези“, „Авен Ивенда“, „Не сме курви, а сме проститутки“, „Кофери“ отбелязаха несекващия талант на нашенките. По време на традиционното изпълнение на „Вечеряй, Радо“ (сестрите пеят тази песен без музикален акомпанимент) в парка можеше да се чуе карфица да падне на тревата; след края на песента, демонстрираща зашеметяващите им гласови данни, зрителите – не; участниците в концерта – избухнаха в продължителни аплодисменти и овации, накъсани с викове „Браво!“ и „България!“, от които нямаше как да не трепне сърцето на който и да е българин.
В продължение на два часа и половина, Горан Брегович се веселеше на сцената – макар и видимо отслабнал и поостарял, той си остава все същият изпълнител, който – докато свири – се усмихва на нещо свое си, което вече толкова години се опитваме да разберем: как е възможно балканската музика да се разбира от всички хора по света, а балканските нрави да са непонятни за никого.
След биса, оркестърът остана на сцената още около час – независимо от влагата, която поврежда класическите инструменти, независимо от хладното време, което бе обхванало Ню Йорк него ден. Горан се пошегува, че „Оркестърът ни свири на сватби и погребения, но недейте да умирате, защото за погребения взимаме двойно“, след което музикантите се впуснаха във виртуозни солови изпълнения, за да може да оценим качествата на всеки един от тях.
Късно вечерта, в метрото и по улиците на Бруклин тържествуваха езиците на балканските народи; българи, сърби, македонци, хървати, черногорци и босанци едновременно и кажи-речи по един и същ начин споделяха чувствата си от музиката на Брегович. Едва ли някой повече от музиката на Горан и гласовете на Даниела и Людмила би могъл да сближи народи, които в течение на стотици години са се карали и били помежду си.
А ние, щастливците, които бяхме на този концерт, и днес си спомняме гласовете на сестри Радкови и шумим, и препращаме „славата им дивна като някой ек“… в Интернет.

Над 100 снимки от концерта можете да видите тук.

“Неизвестният” (според българския съд) блогър Еленко Еленков е осъдил “24 часа” за ползване на снимка от неговия сайт без посочване на автор.

Ето цялата статия:

Новините накратко:

– Добрите: осъдих вестник “24 часа” за това, че откраднаха моя снимка и я публикуваха на първа страница на своя вестник.

– Лошите: няма да има парти както ви обещах, защото съдът не призна неимуществените ми щети.

***

А сега подробно.

Доброто:

– Да крадеш снимки и да казваш, че авторът е “интернет” е нелегално и вече има съдебна практика в България за това.

– “24 часа” са осъдени нарушители както на Закона за защита на авторските права, така и на Етичния кодекс на медиите, който те са подписали.

– Аз съм четвъртият в света “непрофесионален издател” или блогър, който е осъдил медиа за нарушаването на авторски права според отворен лиценз.

– Съдът ми признава материални щети за 100 лева.

Лошото:

Съдът отхвърли моите искания за нематериални щети (900 лева) с аргументи, под които прозират незнания в интернет тематиката.

Препоръчвам ви да прочетете решението по делото (PDF, става забавно след стр. 3 от 6), а ето интересни цитати:

Създадената от ищеца снимка не свидетелства за журналистическа дейност.

Снимката е направена 4 месеца преди да бъде открадната и публикувана на първа страница на вестника и показва регистрационни номера, който по времето ѝ не са били легални, според действащото законодателство. Темата на материала във вестника е подобна на оригиналната публикация на снимката – “Нов стил за богати: 6 цифри в номера”.

Няма данни по делото с какви възгледи е известен Еленков в обществото, за да прецени съда дали те могат да бъдат накърнени. [...] Въз основа на събраните доказателства няма как да се направи преценка за репутацията на ищца в обществото (пък било то и виртуално), както и да се открие причинната връзка между публикуваното на въпросната снимка и накърняването на репутацията.

[...]

съдът [...] не може да приеме за установено нито “широката известност” на интернет-дневника на ищеца, нито съдържанието на публикуваното в него.

С други думи, ако някой ме нарече известен или елитен блогър, имам решение на Софийски градски съд (СГС), с което да го опровергая.

А сега сериозно – не очаквам от служителите в СГС да разцъкват topbloglog.com сутрин, но при търсене в Google на Еленко Еленков към днешна дата излизат 5170 резултата; при търсене на Венелина Гочева – 6650. Ако се чудите коя е дамата – тя е главeн редактор на “24 часа”. Ако приемем, че тя юбер-известна, аз съм на едни добри 80% от нейната слава.

Репутацията на самия вестник като “жълта преса” според ищеца, също не би могло да доведе до някакъв вид морални щети, тъй като видно от изложението на обстоятелствата в исковата молба, ищецът сам в деня на издаване на въпросния брой на вестника е установил публиакцията, което ще рече, че самият той не е възпрепятстван от нравствени съображения да чете вестника.

Аргументът, че ако четеш даден вестник, значи си му паднал до нивото е толкова плитък, че дори няма да го дискутирам. Любопитен факт: разбрах за кражбата на снимката, след като братовчед ми ми звънна, че я гледа в ръцете на някакъв човек в рейса.

Техническият прогрес направи възможно преобразуването на всякакъв вид информация в цифрова форма и “свиването” на така получените данни, за да могат да се съхраняват и разпространяват. В резултат на тази цифровизация на практика се позволява разпространението на произведения на изкуството, науката и литературата по целия свят чрез виртуална глобална мрежа, известна като интернет. Това е един нов начин за довеждане на произведенията на авторското право до публиката и на практика съдържа възможност да се заобиколят два основни принципа в авторското право: всяко използване на произведение да се предхожда от разрешение от носителя на авторското право и това разрешение да води до получаване на възнаграждение, пропорционално на печалбата, реализирана от ползвателя. Трудното по пътя към разрешаване на този проблем се дължи на това, че е технически трудно да се установи кой, кога, къде и какво e използвал в световната мрежа.

Интернет е проблем за съда, очевидно.

В разглеждания случай е неоспоримо, че публикувайки в интернет, макар и на своя интернет-страница, снимка, направена от него, ищецът е имал знанието, че тази снимка от една страна е достояние на неограничен брой хора, а от друга – че може да бъде копирана не само в електронни и печатни медийни изндания, но и в интернет-сайтове, където контрола за спазването на авторските права не е от първостепенна важност.

Този пасаж е най-страшен. Съдът поставя нарушението на авторските права в интернет като второстепенно и третира интернет като среда, различна от другите, но в лошия смисъл. Според съда – след като някой е турил произведението си онлайн, той е преценил, че нарушението е лесно и самото произведение – вълците го яли. Едва ли не – ако си сложил нещо в интернет, значи е приемливо пред закона правата ти да са нарушени.

Самото решение е не само анти-блогърско, но и анти-интернет.

***

Разбира се, тези неща не трябва да останат така и с моя адвокат обжалвахме решението в Софийски апелативен съд миналия понеделник.

С което започваме рунд 2.

Препоръчвам ви да видите и нашата жалба (PDF, 2 страници).

Вместо да се фокусира върху технически детайли, неговата идея е, че с това си решение съдът е сбъркал, като не е наложил глоба на “24 часа”, което е нужно по закон, след като признава тяхното нарушение.

Не само това, но и съдът не върши работа на хората, т.е. не предлага възпиращо действие на самото нарушение: ако всеки издател може да свие снимка и да я публикува на първа страница, като би загубил 100 лева евентуално ако на някой му се занимава да го съди 3 години, какъв е смисълът от авторските права?

***

Какво очаквам от вас:

– Да популяризирате тази история като сложите линкове насам-натам. Отворен съм за медийни въпроси. Отговарям бързо по email.

– Да стискате палци при обжалването, защото продължавам да вярвам, че правото да създаваш е основно човешко право и че не трябва да си Лили Иванова, за да получиш обезщетение за “репутацията” си.

– Да коментирате по-долу със съвети.

Cheers! Все пак вярвам, че ще има парти.

Цялата статия с всички връзки можете да видите на блога на неизвестния Еленко.

Аз лично подкрепям намерението му – не само с думи, а ако се наложи и с дела; готов съм да свидетелствам дали е известен Еленко в Интернет.
Но имам и по-лоша новина за Еленко: в България липсва чувство за правосъдие. В редица случаи липсва и самото правосъдие. И това, че делото ще се гледа на втора инстанция изобщо не означава, че някой ще си направи труда да се произнесе по него. На принципа на най-малкото съпротивление, съдът може и да откаже да се произнесе – под какви ли не измислени предлози.

Уви, такава е съдебната ни система. Писал съм по темата, а имам и лични впечатления за отказа от правосъдие, на който сме подложени всички, отправили някога искане в съда. Отказвам се от борбата с тази-незнам-каква-система.

French Constitutional Court strikes down the HADOPI – a restrictive French law, which caused the European Parliament to not be able to vote on the new Telecom package.

More in the Guardian, Betanews, and many other places.

This is a very good for the Internet users in France, but also in the European Union. I am particularly happy because this was done by the minority in France, as Betanews describes it:

The Constitutional Council reviewed HADOPI at the request of France’s Socialist Party, which lobbied hard against the law. Had the Council not agreed to review HADOPI, a French representative to the European Parliament had already committed to taking the matter before the EU, which in turn had already spoken against the legislation. for now, though, it appears that France itself may take responsibility for rethinking the law.

The law was giving the copyright holders the right to send a warning (by email) to users, who they claim were downloading illegal content of the Internet, then a letter (second warning), and then request that the ISP cut the user’s Internet access.

The New York Times report French Court Defangs Plan to Crack Down on Internet Piracy, the newspaper says,

“The decision, by the Constitutional Council, which reviews legislation approved by Parliament before it goes into effect, is a major setback for the music and movie industries, which had praised the French law as a model solution to the problem of illegal file-sharing.”

And I have to repeat something I’ve said many times – the music and movie industries should stop trying to solve a problem of the 20th Century with tools of the 19th Century. If they can’t find a solution, they can always come to us, and ask. We have proposed it loooooooooooong time ago in Bulgaria; they rejected it.

The sad thing is they are so much into lobbying the politicians, that they (the politicians) are now victims of their own political model. Christine Albanel, the culture minister, has said, as quoted by the NYT, that she regretted the loss of an opportunity to “decriminalize” the process…

Poor French minister of Culture – and poor fans of the Closed Society model. How painful it must be? Next in line: Microsoft.

Днес е починала Вера Мутафчиева.
Аз я познавах и си говорихме от време на време по телефона; веднъж се срещнахме на вечеря в ресторанта на “Жолио Кюри”, където се събирали и някакви бивши шефове от тайните служби. Тя много се забавляваше от факта, че сме на едно и също място.
Спомените, които тя написа в томовете “Бивалици” са интересно и поучително четиво – препоръчвам го горещо. Те са не просто разрез на обществените нрави в България през последните 60 години, а и ценен документ за историята на нашата страна.

Моите най-искрени съболезнования на близките й.

Това е едно нейно есе, с което искам да си спомним за нея:

Вера Мутафчиева

НЯКОИ РАЗСЪЖДЕНИЯ ОТНОСНО РАЗСЪЖДЕНИЯТА НА БЕРНАР ЛОРИ ВЪРХУ ИСТОРИЧЕСКИЯ МИТ „ПЕТ ВЕКА НИ КЛАХА”
Read more…

Една картина говори по-добре от 1000 думи:

Днешната избрана статия в македонската Уикипедия е тази за… Йосип Броз Тито! (клик върху картинката, за да я видите в пълен размер)

Това е същата Уикипедия, в която ми обясниха днес, че ще ме забранят “завинаги”, защото съм искал да се напише, че Вапцаров е македонски и български писател – така, както е написано за дядо ми. Местният администратор на Уикипедия твърди, че тези два различни начина за представяне на писателите Никола Вапцаров и Венко Марковски са идентични:

“Никола Јонков Вапцаров (бугарски: Никола Йонков Вапцаров) бил македонски писател и деец, роден во Банско, Пиринска Македонија, Отоманска Империја, (денес Бугарија) на 24 ноември 1909, а починал на 23 јули 1942 во Софија, Бугарија. Вапцаров се смета и за бугарски писател, бидејќи живеел во Бугарија и бил член на Сојузот на бугарските писатели.“

е същото по смисъл като

“Вениамин Миланов Тошев, познат под псевдонимот Венко Марковски (Скопје, 15 март 1915 – Софија, 7 јануари 1988) е македонски и бугарски поет, академик од БАН, драмски писател и еден од основоположниците на современата македонска литература.“

(Впрочем, аз предложих следната редакция на частта за Вапцаров:
“Никола Јонков Вапцаров (бугарски: Никола Йонков Вапцаров) е македонски и бугарски писател и деец, роден во Банско, Пиринска Македонија, Отоманска Империја, (денес Бугарија) на 24 ноември 1909, а починал на 23 јули 1942 во Софија, Бугарија.” – сами виждате, вместо “бил” – “е” и вместо “Отоманска империя” – “днешна България”; дори не си направих труда да изтрия изцяло второто изречение!)

Понеже с този титан на мисълта няма да се разбера в неговата Уикипедия, а и понеже не е ясно дали вече не ме е “забранил”, то редно е да попитам тук:

- Мислите ли, че е правилно да се каже, че Вапцаров е бил македонски поет и писател? Ако да, тогава какъв е сега – само български ли?
- Как е е възможно човек, роден в Банско (вярно, 1909 г. е в “Отоманската империя”) да е македонец, а човек, роден в Сърбия (1915 г.) да е едновременно и македонец, и българин?
- Има ли смисъл да се спори с македонските уикипедиански администратори по тази тема?