Veni | Вени

Стефан Иванов пише:

„Коалицията доказа, че може интелигентно да управлява, а когато се управлява интелигентно, то и резултатите идват по-бързо. Всички говорим, че имаме демографска криза, но имаме вече трайно увеличение на раждаемостта. Само МТСП е направило 98 ясли и детски градини за миналата година” Емилия Масларова

Справка: НСИ: -0,005 естествен прираст(отрицателен). 30 нови детски ясли са отворени за периода 2005-2007г., а са закрити около 1000 детски градини. Общообразователните и специалните училища са намалели със 200 за същия период.

“Страната ни днес е уважавана от международната общност именно заради политиката, която води” Ивайло Калфин

Справка: 700 млн. евро са замразени или безвъзвратно загубени от еврофондовете в следствие на корупция в държавната администрация. ЕК вече забрави какво значи позитивен мониторингов доклад. Министър Калфин ползва странен преводач, ако доклада на ОЛАФ се приема за уважение и похвала. Същия доклад, в който спонсор на президента е уличен в източване на еврофондове.

„България винаги е участвала във формирането на общите европейски политики. Има трудности, но имаме достатъчно воля и капацитет да ги преодоляваме. Членството на България в ЕС и в първите година и половина – две е донесло реални облаги на всеки един български гражданин и фактите за това са много” Сергей Станишев

Справка: България не се допита до ЕК при подписванията на договорите с ГАЗПРОМ, нито при договора за АЕЦ „Козлодуй”. Липсата на една осъдителна присъда срещу уличен в корупция член на партия от управляващата коалиция показва тотално отсъствие на воля за справяне с този проблем. Източване на ДДС в размер на 1 млрд. лв. приключва с потупване по рамото за Мария Мургина от страна на министър Пламен Орешарски…

Очевидни, долни лъжи изказани от министри в българското правителство!

Нямаше да се спра на неговите думи, ако не ми бе направило впечатление противоречието още в първия цитат.
Истината е далеч по-проста и не е “очевидна и долна лъжа”.
България през 1988 г. имаше население от близо 9 милиона души. На 10-и ноември те бяха с около 1/2 милион по-малко – резултат от насилственото изселване на българските турци. Днес е около 7,3 милиона. Напуснали са още около един 1,2 милиона души. Е, г-н Иванов, тези хора млади ли са? С деца ли са? И какво да правим детските градини, които са били построени по времето на социализма? Да ги пазим за музеи на детската революционна бдителност ли?

Щом още първото Ви твърдение не е точно, дали да вярваме и на останалите?

Министър Калфин казва нещо много вярно, но Вие го четете така, както на Вас ви се иска да го чуете. Страната ни е уважавана от международната общност. ОЛАФ не е международната общност. ОЛАФ е “генерална дирекция в структурата на Европейската комисия, натоварена от Европейския съюз със защитата на финансовите му интереси.”

Аз съм последният човек, който да мисли, че Президентът има нужда от защитници, но в интерес на обективността ще кажа, че в България все още има презумпция за невинност. И на мен не ми харесва, че се бавят присъди, но не ми харесва и да се обвиняват хора (нали знаете, че дълги години прокуратурата “повдигаше” обвинения, които така и не стигаха до съд, но лошото бе сторено? Колко хора си загубиха нервите, а някои – и живота – опитвайки се да се преборят с тази порочна практика на българската съдебна система, когато човек можеше да живее десетки години с клеймото “обвиняем”, но никога да не бъде осъден? Ако съдебната ни система успее да докаже виновността на уличения от ОЛАФ господин, ще се радвам той да бъде наказан – ще се радвам не защото обичам да виждам наказани хора, а защото искам да видя работеща съдебна система, а не такава като нашата.

Вие още се жалвате, че нямало позитивен европейски доклад.
Та нима е нужен доклад, за да видим на какво дередже сме, г-н Иванов? Нима мръсната, кална София е резултат от доклада на ОЛАФ? Нима ниската производителност на труда е следствие от сили свише? Време е Вие, както и другите политици като Вас да поемат тежкия кръст и да кажат истината на хората, а не да ги заблуждават с доклади, международното положение и какво ли не. Истината обаче е жестока, затова ли я спестявате?

И накрая – по въпроса за допитването до ЕК преди подписването на договорите с Газпром и с “АЕЦ Козлодуй”. Не съм чул Германия, Италия, Унгария или която и да е друга европейска страна, която си гледа собствените интереси, да се е “допитвала” до ЕК. Това е начин на мислене, който издава прекалено дълго време живот при социализЪма. Тогава София се допитваше до Москва. Предполагам, че и до днес някои хора искат да се допитват – било до Брюксел, било до Вашингтон, било до началниците си. Грешна политика е това, г-н Иванов.
Да не говорим, че не съм и чувал за някакъв договор за АЕЦ “Козлодуй”, което ще рече, че нещо бъркате – имаше договор с ЕС, подписан по времето я на Виденов, я на Костов, че ще затворим блокове 1-4.
Не знам за каква осъдителна присъда за корупция срещу уличен в корупция член на партия от управляващата коалиция настоявате – аз бих се радвал да видя нашата съдебна система да произведе не само една, а множество присъди. Но тази съдебна система бе разбивана в продължение на 14 години, когато начело на Прокуратурата стояха назначени от СДС хора. Начело на ВАС, ВКС – също. Днес берем плодовете на решенията на СДС от 1991 г. насам, а не плодовете на тройната коалиция. Защото един Борис Велчев не стига, а трябват 1500 като него, които да заместят прокурорите, свикнали да работят при Татарчев и Филчев по един начин, който е довел до липсата на осъдителни присъди за който и да било. Освен за дон Цеци, разбира се, както би казала колежката Нели Куцкова. Впрочем, не я чух да коментира изказването на френския посланик по повод делото за убийството на Мартин Борилски:

Оправдателна присъда за убийство на българин в Париж, извършено през 2000-ата година стана причина за остра реакция на Френския посланик у нас. Решението на Апелативния съд във Велико Търново се приема с учудване и неразбиране, се казва в позицията на Френското посолство.
Пред „По света и у нас” Етиен Дьо Понсен изрази надежда, че правосъдие ще има и виновните за смъртта на Мартин Борилски ще бъдат осъдени. Българският правосъден министър Миглена Тачева каза, че трябва да се изчака окончателното съдебно решение, а съдът да бъде оставен да работи без натиск. Делото обаче може да се превърне в своебразно съревнование между френския и българския съд. Срещу обвинените за убийството на Борилски – Георги Желязков и Стоян Стоичков-Барона, вече има процес и в Париж.

Ето, г-н Иванов, в такава държава живеем – и всички ние сме отговорни за това, в което сме я превърнали. Всички. И Вие включително. Да се опитвате да твърдите, че за днешното състояние на България виновни са само днешните управляващи е изтъркан номер. Няма да мине.

И накрая – както се оказва, твърденията на министрите не са долни лъжи. Тогава какви са Вашите?

Today the Sofia appeal court has announced sentences on a case, which started four (sic!) years ago. On May 3, 2005, 34-year old Vesselin Petrov died, when he touched the water in the fountain on Slaveikov square in Sofia. The investigation proved that when the fountain was designed, there were serious glitches, resulting in leaking electricity (220 Volts) in the water.

The sentences?

Vassil Kamenov, CEO of the company managing the fountain, was found guilty, and… fined (sic!) Leva 1000 (Euro 500 – that is, five hundred). The other two accused – municipality company “Markets” and CEO of the company that build the fountain, were acquitted.

No wonder the European Union claims in their reports that there is no working legal system in Bulgaria. If the death of a young man is equal to Euro 500, then I really think this is worse than a horror story. It is real life in my country.

Може би ще се учудите на този въпрос, но бях провокиран от едно интервю на депутат, цитирано в блога на Жоро и Първан:

В свой коментар във в-к “Труд” депутатът от ВМРО Мирослав Мурджов прави много добро сравнение. Ето какво пише той:
“Уважаеми родители, спомняте ли си как се моделира пластелин. Лесно е, но има прости правила. Материалът се задържа в ръцете, докато поомекне и докато е все още податлив, бързо му се придава желаната форма.
Това важи и при възпитаването на децата – трябва да се улучи точният момент. Тогава по лесно можем да им обясним правилата, които ще съхранят техният живот и ще ги направят добри граждани”.

Жоро коментира по-нататък в статията, че “Възпитанието на децата не трябва да е продукт на държавата, а семейството. Единствено то може да създаде резистентност (мярка за добро и лошо) в младежите и да ги имунизира от влиянието на улицата.”

Аз съм писал на темата за обществото у нас няколко материала, но сега ми се иска да погледна казаното от г-н Мурджов с критично око.

Г-н Мурджов, децата не са пластелин (и тук изобщо няма да се спирам на темата, че модерният пластелин не се държи в ръце, докато “поомекне”!) и сравнението е просто неподходящо. Именно защото много родители си мислят, че децата им са като пластелин, в един момент ние нямаме общество – защото малцина са родителите, които насърчават децата си да станат личности. Не просто лица, а личности. Друг е въпросът, че мнозина и лица не стават, а само задници, извинете за израза.
Възприемането на възпитанието на децата като оформяне на фигурки с пластелин е повърхностно и издава комплекс на малоценност. Да се придава “желаната форма” на децата, след като са били докарани до състояние на “податливост” означава да направим от децата си нашия копия, при това – както практиката показва – обикновено копията са по-лоши от оригинала. Умният ръководител (може ли да се каже “умен политик” или това е оксиморон в България?) по това се различава от глупавия – че се заобикаля с по-умни от него хора.

Аз бих искал децата ни да не бъдат оформяни като пластелин, да имат право на избор, да могат да мислят и разсъждават самостоятелно, да се чувстват сигурни и спокойни, да бъдат личности. Всъщност, по-общо погледнат, аз искам повечето хора да бъдат такива, дори – ако беше възможно – всички.

Жоро пише, че в задълженията на държавата “влиза да е чисто светло, а по улиците да няма престъпници и дилъри на наркотици, оттам нататък пластелинът е в наши ръце.”

В задълженията на държавата не влиза това да няма престъпници, а престъпниците да бъдат наказвани своевременно и наказанията да служат както за превъзпитание, така и за превенция – т.е. по-малко хора да решат да станат престъпници. В България днес е лесно да си престъпник и трудно – да си честен полицай. Това не е проблем на държавата, а на липсващото общество. Ако имахме общество, което да е изградило една стойностна цивилизационна ценностна система, тогава нямаше да се случва така, че бандитите да са героите, а полицаите – посмешище. Вместо това колко са хората, които протестират на ул. “Граф Игнатиев” в София, когато в забраненото се движат тежки джипове? Колко са хората, които смеят да се опълчат на рекета? Ако хората бяха повече, тогава щеше да има и по-малко бандити, защото нямаше да смеят да демонстрират толкова явно своето положение. Ако имаше хора, които да мислят за това къде ходят децата им и по кое време, нямаше да се стига до трагични инциденти в дискотеки и игрални зали.

Не съм съгласен с депутата Мурджов, поне в тази част на неговите изказвания, цитирани от Жоро. Може би останалата част на статията му да е по-добра, но вината за сериозното положение с липсата на общество в България не е проблем, който държавата може да реши. Може да го решат само хората – всеки един от нас. Трябва да осъзнаем и приемем, че силното общество създава силна държава, а не да се заблуждаваме, че държавата ще ни създаде силното общество.

“Блогът за икономика” пише на тема “Производителност на труда“. Поучително четиво, особено на фона на това, което аз съм писал по темата:

08.08.2007 г.: Намери се политик да разбие един от митовете: за трудолюбието на българина
05.09.2007 г.: Мързеливи ли са работещите българи?

Ето и цялата статия (в оригинала има още 2 графики)

1.1. Производителността на труда се оределя от инвестирания капитал, технологии, ноу-хау, организационна структура, умения, управление и пр.

Разликите в производителността на труда могат да бъдат резултат от разлики в технологиите и използваното ноу-хау, разлики в организационната структура, разлики в уменията на работниците, разлики в управленските способности или разлики в количеството или качеството на машините и оборудването, използвани от фирмите…. [Производителността на труда] ще бъде по-висока във фирмите, които използват капитал вместо труд (напр., фирмите, които са капиталоемки).

2. Заплатите са ниски, тъй като производителността на труда е ниска

Имайки предвид, че фирмите в промишлеността в България са по-малко производителни от фирмите в другите страни-членки на Европейския съюз, естествено възниква въпросът как те успяват да останат конкурентоспособни на един отворен пазар, какъвто е Европейският съюз. Една важна причина за това е, че заплатите и разходите за работна сила в България са по-ниски, отколкото в другите страни на Европейския съюз.

3. Техническата ефективност е ниска

Техническата ефективност в България е систематично по-ниска, отколкото във всяка от другите страни… Тъй като техническата ефективност взема под внимание както използването на капитала и труда, така и сектора и големината на фирмите, горното показва, че производителността не е по-ниска в България, отколкото в служещите за сравнение страни, само защото фирмите са в по-малко продуктивни сектори или защото използват по-малко капитал, отколкото фирмите в другите новоприсъединили се страни-членки на ЕС…

4. Иновативните фирми са по-производителни

Изглежда, че технологиите и тяхното въвеждане имат особено силна корелация с техническата ефективност в България. Фирмите, които лицензират технологии от чужбина, фирмите, които имат сертификати от Международната организация по стандартизация и иновативните фирми, които са въвели нови продукти, са по-продуктивни от другите фирми в България…

(И за трите променливи е трудно да се определи точно дали фирмата е по-производителна, защото въвежда нови технологии или че по-производителните фирми имат повече ресурси да инвестират в новите технологии)

Преди отчитането на други фактори като например иновациите, качественото сертифициране и закупуването на лицензи за чуждестранни технологии, износителите изглежда са с около 22% по-висока производителност от аналогичните фирми, които не са износители. Иконометричният анализ обаче говори, че по-високата производителност би могла поне частично да се дължи на това, че те са по-новаторски.

5. Проблемите с бизнес средата и квалификацията влияят негативно на производителността

Макар че различни проблеми на иконометричната методология, особено такива, свързани с посоката на причинно-следствената връзка, затрудняват извеждането на безспорни заключения въз основа на иконометричния анализ, изглежда, че редица други фактори – регулативното бреме, разходите, свързани с престъпността и сигурността, квалификацията на заетите, са свързани с производителността.

Ако използваме точковата оценка, намаляването на регулативното бреме (например, времето, което ръководителите на фирмите губят за спазване на нормативната уредба) до нивата, наблюдавани в най-добре представящите се страни, би могло да увеличи производителността между 1 и 7% . Намаляването на разходите за сигурност до нивата на най-добре представящите се страни в региона би могло да повиши производителността с около 10 до 18%. Увеличаването на дела на квалифицираните работници би могло да повиши производителността между 6 и 12%, подобряването на достъпа до банково финансиране би могло да повиши производителността между 2 и 5%, а повишаването на квалификацията на работниците би могла да повиши производителността между 3 и 5%.

6. Инфраструктурата (засега) няма негативно влияние върху производителността

Нито една свързана с инфраструктурата променлива величина няма силна корелация с производителността. Това, разбира се, не означава, че инфраструктурата не въздейства на производителността. Макар че, както е обсъдено в гл. 5, мениджърите на фирмите стават по-загрижени за инфраструктурата, а обективните данни също така показват известно влошаване на качеството й, общото качество остава сравнително добро. Следователно не е изненадващо, че инфраструктурата понастоящем не е съществено ограничение за работата на фирмите.

От тази статия може да разберете и защо съм писал
на 21.08.2008 г. Българите продължават да са най-нещастни в ЕС
и на 17.12.2007 г. Българите – най-нещастни в Европа

Не, че ми харесва, но “аз нали ви казах”?

от Георги Кръстев

(Есето е наградено в конкурса за есе и мултимедия по случай 27-ми януари, Международния ден в памет на Холокоста)

“Arbeit macht frei”
Железните букви все още виснат като мъртви прилепи от някой клон над главите на хората, дошли на това място. За тези, знаещи историята на това място, тишината му е отровна.
“Arbeit macht frei”
За тези, познаващи историята на това място, то да бъде наречено ад, не би било нищо по-малко от фарс. Всеки знае място в родния си град или родното си село, за което се говори, че обитават духове на умрелите. Е, това е място, където призраците никога не ще заспят. Ако някога отидете там, вгледайте се внимателно във въздуха. Още по-внимателно!
“Arbeit macht frei”
От никъде в празното пространство над изоставените бетонни руини се появява чер, гъст, мазен пушек, носещ със себе си тежката миризма на опърлена плът.
„ – Виждате ли тези сгради? – посочи старият евреин на жената – Това е единственият начин да излезете от тук. Като пушек.”1
Това е необитаемо място. Въздухът, земята, самото същество са пропити с емоционално замърсяване. Всеки, който би понечил да живее тук, би полудял. Дори тези, необразовани и незнаещи какво се е случило тук, инстинктивно биха потръпнали при преминаването на тежките, черни, железни порти.
“Arbeit macht frei”
Някой ще каже, че смъртта е минала оттук много отдавна, стараеща се да спази тежкия си график. Това не е така. Самата смърт се отвращава от тези, създали я, възпели я, величали я. Смърт. Дума недостатъчна да събере в себе си събитията около залеза на звездата с шестте лъча. Затова човечеството е измислило нова дума. По-страшна дума. По-нечовешка дума. Геноцид.
“Arbeit macht frei”
Най-вероятно, ако ли някой й дадеше избор, историята би забравила това място, тези хора, тези събития. Самото изричане на тези думи кара гнусния, гноен спомен да бълбука и да се гърчи в съзнанието на посетителя. Дори когато събитието е история, историята се превръща в легенда, а легендата – в мит, пак ще има някой. Някой все ще помни. Някой все не ще забрави. Така е устроен светът.
***
„Немският офицер:
– Днес, господа, е история. Днешният ден ще се помни. След много години, младите ще се чудят и ще питат за този ден. Днес е история и вие сте част от нея. Преди 600 години, когато другаде са търсили виновник за черната смърт, тъй нареченият Казимир Велики казал на евреите, че могат да дойдат в Краков. И те дошли. Те пренесли имуществото си в града. Те се установили. Те просперирали в бизнеса, науката, образованието, изкуството. Те дошли тук без нищо. Нищо. И процъфтяли. През последните шест века е съществувал еврейски Краков. Помислете си за това. До довечера, тези шест века ще се превърнат в слух. Те никога не са се случили. Днес е история.”2
Сенките тук не са никога неподвижни. Те винаги бягат.Те винаги се крият. Те винаги молят за милост и винаги свършват като пепел, смесена с тинята в езерото за тъмния, безлюден вече, стар немски крематориум.
“Arbeit macht frei”
На това място мъртъвците ходят в умовете на живите, а живите са вперили взор в съдбата на мъртъвците, в павирания с надгробни плочи път, в безкрайните серпентини ръждива бодлива тел. Преувеличават, казвате, тези, които говорят с такъв изконен ужас за миналото или тези, на които е бил достатъчен само разказът за кървавите убийства, глада, мизерията и унижението, за да изпаднат в емоционален и ценностен шок. Този някой ще каже с вирнат нос: „Религията е опиум за народа!”. Да, може и така да е, но едно е опиум, а друго е кръв.
„Мао Дзедунг към 14-тия Далай Лама:
Но ме чуй добре, приятелю. Запомни какво ще ти кажа. Религията е отрова!”3
“Arbeit macht frei”
Днес всеки ще мине покрай тъмните, четвъртити бараки, широките празни пространства и мрачните опустошени сгради и ще възкликне: „Какъв ужас! Какъв кошмар! Какво безчовечие!”. И какво от това? Нищо. Животът продължава. Може ли да се забрави това? Традиционно – не. Но човекът лесно забравя лицето на злото след дългото му отсъствие. А то винаги се връща.
“Arbeit macht frei”
***
Едно малко момиченце си играеше до езерото близо до останките на лагера. Майка му и баща му бяха вперили взор в тъмния железен вход. Момиченцето се спъна и се подпря с ръчички в калта да не падне. Въпреки това на него му беше забавно и то изприпка до езерото да се измие. Когато се наведе и потопи ръце в стоманената вода, ръчичките му неволно вдигнаха финия сив прах на дъното. Слизеста безжизнена тиня. Изведнъж лицето на момиченцето се промени и очите му се наляха със сълзи. То стана и бързешком изтича обратно, заравяйки се с горчиви ридания в скута на майка си.
– Мамо! – Сълзите му къртеха въздуха. – Мамо! Във водата имаше някакви хора! Много хора!
– Какво има, миличка? Какви хора в езерото?!
– Мъртви хора!
“Arbeit macht frei”

___
1) Перифраза на откъс от филма „Списъкът на Шиндлер” на Стивън Спилбърг, UNIVERSAL studios
2) Цитат от филма „Списъкът на Шиндлер” на Стивън Спилбърг, UNIVERSAL studios
3) Цитат от биографичния филм за Далай Лама „Кундун”

от Ани Паликова

(Есето е наградено в конкурса за есе и мултимедия по случай 27-ми януари, Международния ден в памет на Холокоста)

Нека се разходим по улиците на София. Ако загърбим лъскавите булеварди с помпозни витрини и поемем по малките улички в центъра, в околните квартали, в по-отдалечените жилищни комплекси, можем да открием истината за душата на града и на неговите обитатели. Ще я разпознаем не само по мръсотията, хаоса и намусените лица, но и по стените, където поколения столичани са оставили своя почерк, увековечавайки мислите и идеите си.

Между любовните самопризнания и клетвите във вярност на любимия футболен отбор се прокрадват лозунги като „Смърт за турците”, „Циганите на сапун”, „Да живее бялата раса”, а на други места хора по-лаконични, но същевременно и по-категорични, рисуват просто пречупен черен кръст – свастика.

На фона на тези „шедьоври”, на фона на расистките вицове, които са основна атракция на много приятелски събирания, на фона на всекидневните сбивания между българи и представители на малцинствата, тръбенето по медиите около международния възпоменателен ден на Холокоста звучи лицемерно и някак не на място. Тръбим пред света, че ние, българите, сме толерантни към малцинствата и сме една от малкото страни, отказала да изпрати своите евреи в концентрационните лагери на съюзническа Германия по времето на Втората световна война, но някак безмълвно затваряме очите си пред съвременните примери и факти, говорещи за промяна в мисленето на много българи, сочещи признаци на нетолерантност, както и расова, и религиозна нетърпимост към „различните”.

На 27.01.1945 година съветски войски освобождават затворниците на концентрационния лагер Аушвиц, превърнал се в символ на Холокоста с двата милиона души, които там са намерили своята гибел. Този ден е и международният възпоменателен ден на Холокоста – ден, в който да се замислим над събитията, случили се през Втората световна война, да отдадем минутка мълчание за милионите невинни жертви и да намерим в себе си своя поука, учеща ни на толерантност, състрадание и хуманност.

В България този празник се свързва най-често със спасяването на българските евреи – повод за национална гордост и тупане в гърдите – „и ний сме дали нещо на света”. Документалните филми, разказващи славната история на нашия подвиг, както и до болка познатите драми, пускани всяка година по това време, като например „Списъкът на Шиндлер” или „Пианистът”, оставят у обикновения зрител чувство за досада, изтърканост и баналност – той няма да се трогне от фотографиите на цар Борис Трети, ръкуващ се с други изтъкнати по това време обществени личности, нито пък ще открие нещо ново в повторения за пореден път набор от хубави, трогващи, но вече гледани филми. Смутеното лице на някой водещ, надничащ постоянно в сценария си, няма да остави у него впечатление за съпричастност към жертвите на геноцида по времето на нацистите. Зрителят ще смени канала и ще забрави какво се е случило на този ден.

А той не бива да се забравя – понеже в днешно време той не е просто отдаване на почит към невинните жертви на зверствата на Холокоста, а нещо много повече – точно той е поводът всеки да си припомни какво значат думите: морал, толерантност, братство, съпричастност, равенство, милостивост. Да преосмисли отново какво е добро, какво е зло, кое е черно, кое е бяло, да види и оцени всички нюанси между двете. Защото човешката природа се нуждае от нещо, което наистина да я разтърси, за да се събуди от дългия летаргичен сън.

И аз, като един обикновен средностатистически човек, момиче, ученичка, бях запозната с Втората световна война и Холокоста, разбирах трагедията на неговите жертви, но едва наскоро осъзнах напълно мащабите му. Шест милиона е суха цифра, която не дава реална представа за жестокостта и ужаса на този геноцид. Но преди няколко дни попаднах на подробна хронология на престъпленията, извършени от нацистите върху еврейския народ в периода между 1933-та и 1945-та година – година по година, ден по ден, стъпка по стъпка, рана след рана … И се поинтересувах за още. Намерих снимки, по-красноречиви от всички цифри и от всички факти, документиращи какво са заварили съюзническите войски, когато са щурмували концлагерите и са освободили оцелелите. Това бяха снимки на хора, измъчени от непосилен труд, недохранени, слаби като скелети, облечени в дрипи. Хора, намерили своята смърт в газови камери, струпани на огромни купчини, продукцията на фабриките за смърт… Хора, изгорени живи, докато се опитват да избягат от своята участ. Истории на анонимни очевидци, заварили в тези лагери на смъртта „и вътре, и извън постройките килим от трупове, човешки екскременти, парцали и мръсотия”.

Това са картини, които се запечатват в съзнанието на човек. Шокират, ужасяват, трогват. Те дават отговор на въпроса, защо е наистина важно паметта на загиналите да се почита всяка година. Дават живот на иначе изтърканата сентенция, която ни учи да помним миналото и да се учим от него, за да не повторим същите грешки в бъдеще.

А след минутката мълчание в памет на жертвите на Холокоста, в съзнанието се избистря и друга мисъл – състраданието, толерантността и равенствето между всички хора по света не е списък от банални фрази, за които човек да се сеща само на определени дати от календара. Това е нещо, с което човек живее.

На думи звучи прекрасно, но за съжаление са малко хората в наши дни, които наистина мислят така. Агресията, насилието, нетолерантността, нетърпимостта към хора от малцинства, различни раси или религии, желанието да нараниш личността и унищожиш човека срещу теб не са призраци от миналото, а част от всекидневния живот – даже в училищата. На никого няма да му направи впечатление поредният циничен расистки виц – дребна работа, нито пък небрежно надрасканата свастика – било то на улицата или пък на някакъв училищен чин. Дребна работа. Фаталната хроника по вестниците ще съобщи за още някакъв си там побой – дребна работа…

На хората им липсва онзи поглед отвъд собственото битие, които приспива самодоволоността, които приспива егоистичните проблеми поне за малко. Погледът през очите на другия, който за миг събужда едно ново разбиране за хуманността, което веднъж достигнато, не се губи. Как да очакваш от младите, що-годе доволни от положението си хора, да мислят за философски понятия като толерантността в практичен аспект, когато на тях самите им липсва онагледеното значение на тази дума? Как да искаш от един тийнейджър състрадание, когато той не познава страданието? Как да искаш от прагматичните му, направени от живота цинични, родители да го поучават във висши ценности, когато те самите нямат време за това?
 
Ако само можеха да си представят техния живот съсипан, техните домове разрушени, техните вещи счупени, техните дрехи разкъсани, техните книги изгорени, техните родители или деца обиждани, бити, отвличани, техните пулсиращи вени, техните ребра, които едва не разкъсват съсухрената им кожа, то тогава… Нека си представят как сами живеят в Аушвиц, Треблинка или Дахау. Нека си представят как техният ред да стъпят в голямата сграда идва; как събличат затворническите дрипи, как за последно виждат разкъсаната си плът, как за последно минават през врата на тази земя, как са сами сред стотици все още живи скелети и как след миг усещат нахлуващия в телата им отровен газ…

Проблемите в обществото не могат да се решат с един замах на магическата пръчка – нужни са усилия – били те малки или големи, но постоянни. И добре че има хора, които ги правят – учителите, които ще подхванат дискусия с класа за дискриминацията и толерантността, историците и писателите, които ще разчовъркат болезнена тема, като например Втората световна война, или пък даже обикновените граждани, които ще заличат грозната драсканица на стената, ще направят забележка на духовития разказвач на вицове, а на двадесет и седми януари ще си припомнят, за пореден път, трагедията на Холокоста и урока, който той носи на човечеството.

И така, с малки стъпки, постепенно, обществото върви напред. Движат го тези, които вярват в хуманността. Аз вярвам, че има такива хора. A ти?

Днес ще публикувам три малко по-различни от обичайните материали. Първо ще пусна статия на Симона Бали под заглавие:

ЗА ЗЛОВЕЩИТЕ СПОМЕНИ, БУДНАТА СЪВЕСТ, ЕДИН ЗАДЕН ДВОР И ДОПИСАНАТА МЛАДОСТ …
Симона Бали

Всеки е виждал заден двор – обикновено е затрупан с вехтории, слънцето рядко огрява прашасалите прозорци и само някое улично куче вяло се завърта около кофата за смет в търсене на изоставен кокал… Може би се питате какво общо има един заден двор с проблемите ни днес, със световната криза, с протестите по улиците, с агресията сред младежта, с ежедневната ни борба за опазване на духовните ценности, хуманността и надеждата?
Отговорът се крие в добре познатата ни книга-изповед на едно малко еврейско момиче, принудено в разгара на Втората световна война да превърне един заден двор не само в свое скривалище, но и в своя малка вселена, в надежда за оцеляване и крепост на вярата, че „дълбоко в себе си хората все пак са добри”.
Няма да ви говоря за Дневника на Ане Франк, нито за трагедията на отнетата младост, нито дори за абсурда на неописуемия, нечовешки, невъзможен геноцид над повече от 11 000 000 невинни жертви наречен Холокост… Всъщност много бих искала да го направя, но не мога… Не мога, защото нямам силата да се изправя пред ужаса, да го преживея, да го изстрадам, да се пречистя и да погледна на света отново с надежда… Нямам куража да погледна архивните кадри, пропити с кръв, страх и смърт, да се изправя до бодливата тел, да гледам „марша на смъртта”, пред очите ми да преминават милиони номера и човешки сенки и в съзнанието ми безпомощно да отеква вечният въпрос „защо”… Прекалено съм пораснала, за да мога да оцелея след такова изпитание и да продължа да вярвам, че в приказките само лошите ги убиват…
Аз не мога да го направя… Вместо мен, вместо вас го направиха нашите деца. Не се уплашиха, не се скриха, разровиха се в кървавия, мъртвешки заден двор на историята, за да ни напомнят, че нищо не е и не бива да бъде забравено докато тях ги има.
За какво ни служи днес паметта за Холокоста? Това беше темата на конкурса за есе и мултимедия, организиран от Б’ней Б’рит ложа “Кармел” 3355 София по повод 27 януари – Международния ден в памет на Холокоста. Когато заедно с изтъкнатия наш писател Виктор Барух и Фани Криспин бях поканена да участвам в комисията за определяне на наградите аз приех, макар темата да ми се стори твърде сериозна, отвлечена, даже леко клиширана и изтъркана. Помислих си какво ли може да напише едно 16, 17, 18 годишно дете за страданието, за паметта, за изкуплението… Та то още не е живяло, може би не се е още влюбвало, не е печелило и не е губило, не е грешило и не се е разкайвало, не е наранявало и не е прощавало, не е страдало и не се е отчайвало… Как ли може да достигне до дълбините на тази нечовешка трагедия, наречена Холокост и да успее да я преосмили спрямо днешното си битие?
Когато започнаха да пристигат първите есета още не знаех, че ми предстои едно тягостно пътуване назад към онази история, която не исках да си спомням, към кадрите, които не исках да поглеждам, към мириса на плът, който не исках да усещам, към чувството за вина , което не исках да изпитвам и към истината, че, да, това се е случило, било е, а днес някой се опитва да го заличи и отново да го повтори… Прочетох около трийсетина есета, всяко от които преживяно, изстрадано, прекрасно в стремежа си да бъде както исторически достоверно така и емоционално съпричастно към страданието на милионите жертви на Холокоста. Написаното завладяваше със задълбочени разсъждения относно естеството на злото, анализ на съвременните му измерения, страстно защитена гражданска позиция и в същото време трогваше с чистотата на убеждението, че днешното поколение не би допуснало светът отново да погуби младостта си. Четях и едновременно страдах и съпреживявах написаното, опитвайки се да остана безпристрастен съдия на всяка една детска изповед. И се питах колко ли време трябва да мине, за да можем да си позволим да забравим, да не се налага да поглеждаме отново с ужас назад и да прехвърляме товара на спомена върху децата си…
Разплаках се, когато гледах мултимедията на Габриела Барух, една от четирите наградени участнички в конкурса. Умело навързаните кадри, текст и музика без излишна сантименталност и плакатна назидателност ме накараха за миг да преживея целия ужас на унищожението, да пропадна в бездната на ужаса и преодоляла отчаянието отново да се върна към живота. Една душа докоснала се до света на сенките и завърнала се пречистена в света на оцелелите…
Безкрайно съм благодарна на всички деца, които имаха куража да погледнат очи в очи смъртта, именните и безименни жертви, планините от трупове, угасналите детски погледи, газовите камери, бодливата тел… Аз нямам силата да го направя, но те преодоляха себе си, страховете си, кошмарът на миналото и го направиха…
Ще спомена имената на победителите в конкурса с уговорката, че спечелилите сме много повече от наградените. А те са: Ани Паликова в категорията публицистично есе, Георги Кръстев в категорията художествено есе както и Виктория Барух и Виолета Костадинова в категорията мултимедия. Една прекрасна идея за достойно отбелязване на Международния ден на Холокоста се превърна в празник на живота, на неунищожимия човешки дух, на вдъхновената младост. Младост, която Ане Франк не можа да доживее, но остави като завет на идните поколения. Младост, която нашите деца дописаха вместо нея …
Питате се какво стана със задния двор? Не го търсете. Него вече го няма. Децата ни не искат да го има.

Следващите две есета са на наградени в конкурса деца. Прочетете есето на Ани Паликова и това на Георги Кръстев.

Днес Народното събрание прие окончателно текстовете в Закона за електронните съобщения (ще ги публикувам, когато излязат в Държавен вестник), които се отнасяха и до популярното “следене в Интернет”. В коментар МВР казва:

С приетите днес промени в Закона за електронните съобщения намалява значително способността на правоохранителните органи да използват данни, събрани от операторите, за разкриване и предотвратяване на престъпления

С изменията на чл. 251 от Закона за електронните съобщения, приети днес от Народното събрание, данните, събирани от операторите и интернет-доставчиците ще могат да се използват само за разкриване на тежки престъпления и престъпления по интернет. Това означава, че извън кръга на престъпленията, за които тези данни могат да се използват, остават модерните напоследък телефонни измами, издирването на избягали затворници, склоняване към проституция, разпространяването на порнографски материали, в това число и по интернет и др.
Тотално намалява способността на МВР и ДАНС да работят по “горещи следи” за разкриване на престъпления като отвличания, убийства, бомбен тероризъм, тежки грабежи, наркотрафик и наркоразпространение.
Едно такова решение влиза в противоречие с многократно декларираната воля на законодателя за ефективно противодействие на престъпността и нанася тежък удар върху способността на правоохранителните органи за резултатни действия по разкриване на престъпления и издирване на извършителите им.

През месец септември 2008 г. “Интернет общество – България” и “Блулинк” организираха кръгла маса по темата, която се проведе в ДАИТС, с участието на представители на Парламента, Президентството, ДАИТС, експерти. За съжаление МВР не изпратиха оторизиран представител, което доведе и до цитираното по-горе съобщение. Това само доказва за пореден път, че държавните органи трябва да работят по-целенасочено с “Интернет общество”, ако искат да не им се налага да публикуват своето недоволство.

Впрочем, промените, които днес депутатите са приели, не са изцяло нещата, които предлагахме. Например ние предлагахме срокът за пазене на лог-файловете да е 6 месеца, а депутатите са приели 12. Също така внезапно са се появили и компютърните престъпления* сред онези, за които ще може да се следят трафични данни.

Нейсе, да гледаме и ние положително на нещата – въпросите са регулирани що-годе; със сигурност ЗЕС ще претърпи още изменения и тогава може да се помисли как точно да се формулират идеите на управляващите.

Пейо е написал нещо свежо:

Днес от Народно събрание има новини, които може и да са добри. Трафичните данни, събирани съгласно прочутия чл. 251 от Закона за електронните съобщения, ще могат да се ползват за разкриване само на тежки и/или компютърни престъпления. Не мога да съм сигурен дали новините са наистина по-скоро добри, защото се опасявам, че в следствие на безбройните редакции и желанието да се смести цяла наредба в един текст, чл. 251 ЗЕС е придобил вид и съдържание, които ще породят единствено нови неясноти и спорове. Освен това, разпоредбата препраща към други два закона, един от които (ЗСРС) скоро се очаква да бъде променен изоснови, така че е много рано за радост или успокоение. Лично аз не успях да видя текста, които е гласуван в пленарна зала, което се дължи и на промените и добавките, направени в последния момент. Това е ново и поредно нарушение на Правилника за дейността на НС и законодателния процес, но за тези и подобни безобразия ще се възмущавам друг път.

Другата, по-плашеща новина, е че според официално изявление на МВР убийството (чл. 115 НК предвижда от 10 до 20 години), бомбен тероризъм (не разбрах защо точно бомбен, но твърде общия състав на чл. 108а предвижда от 15 до 30 години или доживот), отвличане (от 3 до 10 години за квалифицираните състави на чл. 142) не са тежки престъпления. Не знам дали е твърде смела идеята ми да подскажа на служителите на МВР да се запознаят с определението на тежки престъпления, защото може би ще бъдат сериозно затруднени. Както, впрочем, твърдят, че ще са затруднени да ги разследват и разкриват, защото им е отказан достъп до трафичните данни. Възхитително е как нещо, което досега МВР е нямало ще започне да го затруднява занапред! Явно досега само трафични данни са им липсвали, за да не могат да разкрият и постигнат поне една осъдителна присъда за убийци и похитители за случаите, които изпълват ежедневните новини, но нека не започвам и по тази тема.

Можем да определяме новините от днес като добри или лоши, но това не променя факта, че трафични данни ще се събират и занапред ще сме малко по-малко свободни в общуването и по-малко сигурни, че никой няма да ползва събраните огромни масиви от информация в наша вреда. Все повече ще живеем в една МВР вселена, където се радваме на малки победи в изглежда постоянно губената война за защита на гражданските ни права и свободи. Но нека тази малка победа да е пример, че промяната към по-добро е възможна и да даде мотивация за нови промени към по-добро.

____
* В най-нелепо състояние обаче се оказаха организациите на носителите на авторските права, които са излезли със смешно становище точно преди приемането на текстовете в закона. Тези хора тъпо, но упорито не искат да приемат, че с досегашния им модел за паразитно съществуване на гърба на ГДБОП е свършено. Не може да наказвате феновете на вашите изпълнители, вместо да им предложите бизнес-модел, който да решава заплащането на авторите и продуцентите на музиката.

Днес в 8:30 съм при Явор Дачков в re:tv. Ще си говорим за културния шок от сблъсъка на две цивилизации. Ре:тв се излъчва на живо в Интернет.

След края на срещата на министрите на съобщенията.

Посетихме Посолството на Република България в Прага – една изключителна (и голяма, и красива) сграда на 4-5 етажа в центъра на града, на ул. Краковска 6, пресечка на “Вацлавске намести”. Къщата е строена през XVIII в. (на снимката вдясно: детайл от оригинален шкаф от XIX век), била е дълго време собственост на семейство Бата, след 1945 г. е национализирана, тъй като преди това е била собственост на семейството на сътрудничили с Нацистка Германия словаци. През 1948 г. сградата е продадена на България, по времето на Георги Димитров и Клемент Готвалд.
След промените през 1989 г. чехите реституират отнетите сгради, с изключение на тези, които са принадлежали на помагачите на нацисткия режим и така тази сграда остава собственост на българската държава.
Част от интериора на сградата можете да видите във Flickr. В посочения по-горе адрес в Google Maps можете да видите и целия вътрешен двор на къщата, който е също впечатляващ.

Междувременно мога да потвърдя, че през последните няколко години в сградата са извършени значителни ремонтни работи при запазване на оригиналните настилки и реставрация на старите елементи на този исторически паметник. Очевидно посланик Здравко Попов е подходил сериозно към дейността – нещо, което не е често явление* по нашите мисии, защото е свързано с големи главоболия за всеки посланик – провеждане на търгове, ремонт, борба за бюджет и т.н. В този смисъл, посланикът ни в Чехия действително е направил нещо нетрадиционно, от което ще има полза за България за дълги години напред.

По време на министерската среща логистична подкрепа ни оказваше и Елеонора Георгиева, първи секретар в Посолството, която макар и само от месец в Прага, се справи отлично с посрещането участниците в българска делегация (идващи от София, Брюксел и Ню Йорк), организирането на регистрациите, координирането с хората на място и т.н., за което всички ние й бяхме много благодарни.

______
* В Ню Йорк ремонт на сградата на Генералното консулство се извърши по времето на мандата на сегашния ни консул Николай Милков и аз знам от преки впечатления какви усилия струваше и колко време отне.