Veni | Вени

Вчера писах по темата за рисковите инвестиции, а днес се оказа, че съм бил прав да се съмнявам в идеята, че в България ще може да се изгради писта за “Формула 1″ с прилежащата й инфраструктура.

Вестник “Сега” е направил образцово разследване. Пускам част от текста, останалото (което е много, подробно и увлекатално написано) можете да видите във вестника.

“В безпрецедентно остро писмо, изпратено в отговор на запитване на “Сега”, изпълнителният директор на ЕАBG Раид Абу Худра заявява, че фирмата никога не се е сблъсквала с подобен непрофесионализъм и ще направи необходимото да предупреди партньорите си да не инвестират в България.

“EABG бе поканена чрез посредник от офиса на министър-председателя да обсъдим възможността за участие в проекта за “Формула 1″. Ние споделихме пред посредника, че EABG няма да бъде заинтересована, но той спомена, че така ще се открие шанс и за други инвестиции, а проектът за “Формула 1″ е добра възможност, защото по него е свършена много работа. Ние бяхме в региона и решихме да се отбием за един ден и да проверим за какво става въпрос”, обяснява в писмо до “Сега” изпълнителният директор Раид Абу Худра.

Свършеното по проекта, който според родните институции е в напреднала фаза, не е впечатлило инвеститорите, става ясно от писмото. “По време на срещите с различни представители изразихме притеснението си, че проектът е на много ранен етап, по него няма свършена работа – представиха ни се някакви скици и нещо като оферта, но когато помолихме за икономическата обосновка на проекта (най-малкото нещо, което трябва да се изготви преди подобен проект), ни бе отговорено, че няма нищо готово”, обяснява Худра. Затова от фирмата обявили, че ще се върнат към проекта, когато получат доказателства за рентабилността на инвестицията, и заявили интерес към земеделието.

Това, което е преляло чашата обаче, е представянето на фирмата в официалните прессъобщения на МС и на Министерството на икономиката като държавна вместо частна, на собственика Мохамед Абдул Жалил ал Блюки като шейх вместо като бизнесмен от уважавана фамилия и на преувеличаването на подписания документ – “писмо за намерение”.

“Ние не сме шейхове, не сме държавна компания и на няколко пъти подчертахме това. Шокирани сме от начина, по който бе представена темата, и веднага след връщането ни настояхме за официално опровержение. Бе ни обещано, че от офиса на министър-председателя ще бъде пратено съобщение, което да отрече тези новини, защото са фалшиви. Никога не сме се сблъсквали с толкова непрофесионализъм в правенето на бизнес. Отношението към нас ни разочарова и унищожи шансовете за какъвто и да е бизнес в България. Ще се постараем да посъветваме партньорите и колегите си същото”, заключава Худра в писмото до “Сега”.”

Още вчера беше ясно, че има нещо гнило, щом се предлага да стане център. Чуя ли такова предложение от устата на политиците ни, почвам да се оглеждам наоколо, защото – както и да погледна – не виждам да сме център на каквото и да е, освен на самочувствието, че сме велики. Но както е известно това чувсто е лъжовно – питайте който поискате от бившите ни министри, премиери, депутати и всички в един глас ще го потвърдят… ако смеят, де.

Ето какво пише в сайта на Министерски съвет към момента (23:45 българско време):

Министърът на икономиката, енергетикатa и туризма Трайчо Трайков и шейхът на Абу Даби Мохамед Абдул Жалил ал Блюки подписаха днес, 30 август, в София, Споразумение за икономическо сътрудничество. Негово превъзходителство е президент на държавната компания ЕАBG (Emirates Associate Business Group).
Първият проект по двустранното сътрудничество, чиито детайли ще бъдат разгледани в най-близко време, е възможността за изграждане на писта за Формула 1 край София с прилежащите й инфраструктура и съпътстващи дейности. За целта ще бъде създадена съвместна компания, в която страната ни ще участва с апорт на земя.
По-рано днес шейх Мохамед Абдул Жалил ал Блюки се срещна и с министър-председателя Бойко Борисов, с когото обсъди подписаното споразумение, както и възможностите за участие на арабската страна в инфраструктурни проекти у нас като пристанища, магистрали и други. На срещата присъстваха заместник-министърът на икономиката, енергетиката и туризма Евгени Ангелов, главният архитект на Столична община арх. Петър Диков, президентът на Българската федерация по мотоциклетизъм Богдан Николов и председателят на Организационния комитет за изграждане на трасето Румен Петков.
По разпореждане на премиера Бойко Борисов МИЕТ и Българската агенция за инвестиции ще предоставят на ЕАBG информация за партньорство в различни сфери на икономиката като инфраструктура, земеделие, високи технологии, недвижими имоти и др.

Тази информация може би ще бъде сменена (в сайта на М-во на икономиката вече е малко по-различна), затова съм си я запазил за спомен.
След подобен номер, Бойко Борисов трябва не, както пише в “Сега”, да препраща вестника към Румен Петков и шефа на федерацията по мотоциклетизъм Богдан Николов…

“Приех представителите на фирмата по изричното настояване на депутата Румен Петков и председателя на федерацията, които твърдяха, че са намерили инвеститор за проект. Който и депутат да бе поискал подобна среща, бих се съгласил. Питайте тях защо собственикът бе представен като шейх, а фирмата – като държавна”, коментира премиерът Бойко Борисов. Той допълни, че няма намерение да се извинява, защото няма вина за некоректното представяне на бизнесмените.“,

… а да уволни всички, които са замесени и особено да престане да се среща с “който и депутат, искащ подобна среща”. Има 240 депутати, които са навързани като свински черва с какви ли не бизнеси. Ако премиерът се среща и заделя по половин час на месец на всеки депутат, то тогава 3/4 от работното му време ще е изпълнено само от такива срещи (120:8 = 15 работни дни, т.е. 3 седмици). А пък да се среща с хората, за които “Сега” подробно е описало какви са ги забъркали до момента, е още по-странно.

Изобщо – изводът се натрапва от само себе си и той не е, че България няма да стане център на автомобилния спорт. Както не стана, впрочем, и център на финансовия свят – нещо, за което се намерихме четирима души само да предупредим в отворено писмо през 2001 г.

България ще успее едва тогава, когато по-голяма част от нейните граждани се убеди, че със завист и злоба животът не е по-добър, а по-лош. При това значително по-лош.

03.09.2010, 14:00 update от БГнес: “Ако не вярвам на депутатите на кого да вярвам?“ Това каза премиерът Бойко Борисов, след като отново препрати въпроса за скандала около изграждането на пистата за “Формула 1″ към Богдан Николов и Румен Петков. “Изцяло се обръщайте към Богдан Николов – председател на федерацията по мотоциклетизъм и депутата Румен Петков“, каза премиерът. Именно те са настоявали много за тази среща и казали, че ги познават. “Аз се отнасям към депутатите най – колегиално, особено към тези от опозицията – те влизат при мен винаги“. Направили сме меморандум, с който държавата с никакви средства по никакъв начин не се задължава и то по искане на Румен Петков“, каза Борисов и допълни “именно те ми ги представиха”.

Коментар от Вени: Не мога да разбера, след като Бойко Борисов напусна МВР заради Румен Петков през 2005 г., защо сега не може да му откаже среща, че дори и му позволява да влиза винаги в кабинета му в Министерски съвет.

03.09.2010 г. 16:30 update. “Дневник” открива, че в сайта на Министерство на икономиката са направили промени в съобщението. Разбира се, направили са ги по типично българския начин: вместо да напишат “актуализация” или “уточенение”, или “поправка”, те са махнали оригиналната новина и така са доказали, че са гузни.

Вместо извод: всеки знае да управлява при големи бюджетни излишъци и без криза. Добрите управляващи обаче трябва да могат да се справят с кризи. В случая – Министерство на икономиката, Министерски съвет и лично Бойко Борисов не успяват вече 24 часа да се справят с една елементарна криза. Не вярвам да си вземат поука, защото се вижда, че не разбират в какво са сбъркали и прехвърлят топката към Румен Петков. Румен Петков не е човек, който се занимава с инвестиции във “Формула 1″, а и не играе в този мач. Този мач е между фирмата от Абу Даби, от една страна, а от друга – от Бойко Борисов и Трайчо Трайков. Румен Петков дори и за съдия не става, най-много за човек, който е подкокоросал участниците да се сбият.

Между другото – шейховете в Абу Даби могат да се издирят много лесно, чрез Уикипедия:-)

Министърът на икономиката е дал интервю днес по Нова телевизия. “Дневник” е изкарал по-важните моменти:

“За да постигнеш големи резултати, трябва да си поставиш големи цели.“

и

“На въпрос на водещия за рисковете, свързани с осъществяването на този проект, Трайков заяви, че е оптимист за реализирането му. Той се позова на работата си в частния сектор и на опита си в рисковото инвестиране. “Подкрепям всяка кауза, която е свързана с икономически инвестиции”, обясни Трайков, който обясни принципа на действие в рисковото инвестирана. По думите му там човек може да хвърли еднакво много усилия например в десет проекта, но само един от тях да се реализира. Ефектът от осъществяването му обаче ще покрие всички инвестиции, направени и в останалите, обясни министърът.“

Това, което би трябвало да притеснява всеки гражданин на Република България, включително и министъра, е следното:

Рисковото инвестиране е въпрос, което съдържа отговора в самото си наименование: “риск”. Държавата не бива да прави рискови инвестиции, защото парите, които са поверени на правителството от страна на гласоподавателите, не са дадени за рискове, а за разумно управление. И най-харизматичният политик да е Бойко Борисов, няма как същият брой хора да гласуват за него, ако беше казал, че правителството му ще инвестира рисково парите ни, при това в някакви проекти, от които ползата не е ясна. А още по-лош изборен резултат би се получил, ако г-н Трайков бе излязъл пред избирателите с думите, че правителството “може да хвърли еднакво много усилия например в десет проекта, но само един от тях да се реализира. Ефектът от осъществяването му обаче ще покрие всички инвестиции, направени и в останалите.”
По телевизията министърът е казал не “правителството”, а “човек може да хвърли еднакво много усилия…” Така е и правилно – човек, мениджър, на който разумни (или не толкова) граждани доверяват парите си, за да ги управлява. Но човек може да рискува, а държава – не. Защото в противен случай най-добре държавата да прибере всичките спестявания на хората с обещанието за осигуряване на 25 % доходност чрез, примерно хБанк (където вместо “х” може да сложите произволно… или не толкова произволно име), като през четирите години управление действително ще ги осигури – с покриването им от 100 % пари, вкарани в банката. След това банката ще фалира, но то ще има и друго правителство, така че – какво толкова.

Министър Трайков трябва да си поставя големи цели, но дали строежът на писта за “Формула 1″ е голяма цел, при положение, че един мост над Дунава вече 20 години не могат да построят, а бул. “Цариградско море” си е все още на вълни? Не би могло да е ясно дали целта е голяма, дори и самият той да е постигнал големи резултати тогава, когато е управлявал (?) рискови фондове. Защото едно е да управляваш рискови фондове, друго е да се конкурираш с Унгария за състезания от “Формула 1″, трето е да подкрепяш инициатива на бившия вътрешен министър Румен Петков в тази област, защото последният пък дори не е известен като мениджър на рискови фондове, та поне да има някакъв опит в тази работа. Виж, ако ставаше дума за изграждане на шадравани, за партийно строителство или дори за математическа дейност – вероятно щях като гражданин да се съглася с поемането на този риск.

Но за рисковете на държавата трябва да отговаря правителството и ако не искаме след три години следващият кабинет да обяснява как

“правителството на малцинството опоска бюджета, захвърли страната в някакви странни, рискови инвестиции, от които няма спасение, появили са се някакви вещици, които смучат кръвта на народа…”

и др.п., тогава трябва да кажем ясно “не” на подобни рискови планове.

Препечатвам по-долу речта на г-жа Цецка Цачева, председател на Народното събрание, публикувана в “24 часа” на 30 август 2010 г., стр. 11, под заглавие “Във “Фейсбук” няма големи и малки народи, има свобода“. Тази реч е произнесена на срещата на жените-председатели на парламенти на 27 август, чийто домакин бе Цецка Цачева във Варна. Темата на събирането на жените-председатели бе “Как парламентите могат да участват в новите пространства на европейския междукултурен диалог”. Г-жа Цачева продължава и днес с изявите си по адрес на “Фейсбук”, този път в официоза “Стандарт”.

Заглавието на моята статия е “Лицемерие“, защото точно този Парламент, под ръководството точно на г-жа Цачева се опита да премахне изцяло свободата в Интернет и да предостави неограничени права на МВР да следи и подслушва в Мрежата.
Аз съм писал, говорил, обсъждал* с депутати, политици и др.п. идиотщината на предложенията на МВР, но всуе…
След тази реч на г-жа Цачева, с която “24 часа” се опитва да пренапише историята за госпожата, нямаше какво друго да направя, освен да напомня, че когато един човек, една цяла институция, е заела неправилното място в историята, то както и да се лъска образът им, това няма да промени историческите факти. Тъжното е и друго – че в Парламента в момента са и част от хората, които бяха участници в либерализирането на българското законодателство в областта на Интернет, но и те станаха жертва на конюнктурните интереси на управляващата класа.

Ето и самото слово на г-жа Цачева:

“Глобалната мрежа днес улеснява много взаимното опознаване между хората. В тази среда далечното е близко, а чуждото не е заплаха. И докато гражданите се възползват от предимствата на съвременните форми на комуникация, трябва да признаем, че все още липсва достатъчно силното присъствие в тази среда на днешната европейска държава като покровител на образованието, възпитанието, знанието и културата.

Постигането на разбирателство между хората като носители на ценностите на различни култури в глобалния процес на общуване не може да не бъде цел и стратегия на всяка модерна европейска национална политика. Резултатите на тази политика се измерват с постигането на чувство за принадлежност към Европа като общност на равнопоставени различия.

Днес комуникационните процеси са мигновени, изобилието от информация е необозримо, а достъпът до културни ценности е широк. Така гражданите на Европа сами създават новите пространства на междукултурния диалог. В тях нашите деца, младите дигитални граждани на Европа, обитават социалните мрежи, информационни ресурси, отворени енциклопедични системи, виртуални библиотеки, музеи и колекции.

Тези пространства са преди всичко междуличностни и индивидуални. В тях гражданинът общува като носител на своята социална, национална, етническа, религиозна и всякаква друга идентичност. Това са пространства на хоризонталната йерархия – тук няма абсолютна истина от последна инстанция, няма велики и малки народи, но има свобода на изразяването, на достъпа и на мисълта. Най-важната характеристика на тези нови територии на общуването е именно диалогът. Той не е политическо пожелание, а ценност на между-културното общуване. Ценност, която по нов начин обогатява европейския гражданин.

Нека си представим колко лесно би могъл да се реши проблемът с противоречивите интерпретации на общата ни история, когато младият човек има свободен достъп до образователни ресурси като отворени енциклопедии, онлайн системи за обучение, специализирани социални мрежи. В подобна среда той ще види и другите гледни точки, ще ги съпостави и сам ще формира своето мнение – независимо както пише в неговия учебник по история.

Тази ситуация е шанс за по-доброто взаимно разбиране между хората в Европа, за преодоляването на предразсъдъците и за изпращането на привиденията на миналото в музея. Но тя е и мащабно предизвикателство за ролята на европейските държави в образователната политика – защото трябва да подготви младия човек за среща с другите гледни точки, които го чакат в интернет.

Трябва да го научи да прави информиран избор, когато изгражда своите преценки, да оценява многообразието от възгледи като богатство. През последните години броят на българите във фейсбук се увеличи взривообразно. Хора от различни поколения намират в тази среда контакти и комуникация с познати и непознати, създават нови приятелства, споделят.

За мнозина от тях, най-вече за по-младите, тази социална мрежа е основна платформа за достъп до света. Тя определя тяхната лична културна ситуация, изградена от техните интереси, убеждения, мечти, желания и постижения. Нима наистина фейсбук и държавата имат допирна точка само в темата хит напоследък – нивото на защита на правото на лична неприкосновеност в тази социална мрежа?

Трябва ли европейският междукултурен диалог в най-новите му форми да бъде по някакъв начин регулиран? Или може би по-верният път е да заложим на саморегулацията. Възможна ли е централизирана европейска политика в тези нови пространства и какви са нейните цели и параметри?

Докато търсим отговори на тези въпроси, ще заложим на интензивен обмен на информация за добри практики в европейските държави за участието и присъствието в тази среда.

Парламентите заедно с гражданското общество трябва да насърчават разширяването на държавната политика за достъп до културни ценности, в т.ч. и в дигиталната среда – най-вече чрез финансиране на социални мрежи, комуникационни канали и на публични информационни ресурси. Това е ключ към създаването на нова среда за толерантно, информирано и идеологически необременено общуване.

Не на последно място, длъжни сме да провеждаме политики, които адекватно отчитат, че поколението на днешните деца и младежи живее в дигиталния свят. А там междукултурния диалог не е цел, той е всекидневие. Това обстоятелство трябва да бъде оползотворено като шанс младите хора да израстват като личности, свободни от предразсъдъците на културната изолация, ксенофобията и шовинизма, но богати със свободния и лесен достъп до постиженията на европейската цивилизация и мотивирани да бъдат активни участници във възприемането на културните различия като глобално богатство на човечеството.”

_______
* Вижте тук: По темата за подслушването в Интернет (по бТВ), Как бе решено Интернет потребителите да бъдат следени нон-стоп – стенограма, Стенограма от обсъждане на промените в Закона за електронните съобщения, Писмо до Народното събрание, от Facebook групата с над 2680 души, Свободата в Интернет днес и утре, МВР-амбициите за подслушване – вчера и онзи ден (статия за “Правен свят”), Потребителите не трябва да се притесняват – трябва да се плашат (интервю в “Новинар”) и още мн.др. Освен “Интернет общество – България”, активно се бореха срещу тези промени хора като Асен Генов, Богомил Шопов и др.

Утре, 28-ми август, ще е един тъжен ден за България. От 11 часа в Ритуалната зала на Централните софийски гробища ще започне последната среща, в която ще си кажем “сбогом” с Илия Божинов – приятел, компютърджия, математик, бриджьор, интернавт, общественик, сърфист, парапланерист, социолог, истински човек и гражданин…
Списание “Тема” ще публикува следната статия за Илия, която препечатвам с разрешение на автора, Калин Първанов.

“Странникът от улица „Бунтовник”
In memoriam за левия ексцентрик, който не се превърна в циник

За всички, които го познаваха, той беше един от най-жизнерадостните хора. Затова и в първите часове вестта за кончината му звучеше неправдоподобно. Смъртта го застигна на 53 години недалеч от къмпинг „Градина” – любимото място, където прекарваше летата си. Осанката на Илия Божинов дотолкова се беше сляла с пейзажа на един от последните естествени плажове, че сред първите коментари за тъжната вест някой написа:

„Градина” опустя!”.

Приживе Божинов имаше безброй приятели, а сред малцината му неприятели бяха и такива „от сой” – влиятелни, властолюбиви, безцеремонни. Сладкодумният левичар беше уважаван и търсен за компания от хора с най-различни убеждения, с доста от които се беше запознал покрай многобройните си интереси. Увличаше се от нови технологии, бридж, парапланеризъм, история, а дори и политиката упражняваше като хоби.
Илия Божинов изпъкваше като една от колоритните фигури в ляво от самото начало на прехода. В дългите изборни нощи в НДК основателят на Гражданска инициатива за свободни и демократични избори (ГИСДИ) пръв разполагаше с най-достоверни извадки от току що състоялия се вот. Дори и социолозите сверяваха часовника си с него. Освен точните изчисления, запазена марка на Божинов стана и червената папийонка – белег на нетипичен за онези времена аристократизъм. Но и без нея не оставаше незабелязан, където и да се появеше.
Свали папийонката, когато самонабедили се за партийни аристократи започнаха да се възпроизвеждат по върховете на БСП. Някъде в онези години, в които ширпотребата „Made in Pozitano” бълваше потници „Социализмът е секси” и гащета с логото на партията, синът на бившия член на Политбюро Тодор Божинов се яви насред бузлуджанския пек с ексцентрична черна фланелка. Хиляди погледи се вторачиха в лика на Йосиф Висарионович, стиснал здраво кормилото на властта, и надписа „Сталин – наш рулевой!”. Едва ли софийският бохем беше прегърнал идеите на сталинизма – системата, която въобще не се е церемоняла именно с различните като него. По-скоро влагаше капка самоирония, а още повече ирония към несменяемите кормчии на трибуната. Малцина го разбраха.
Математикът обичаше битките, дори когато бяха с минимална вероятност за успех – без значение дали бранеше любимия си къмпинг от мутри, или подканяше бившия си приятел Сергей Станишев да „разчисти корумпираните от БСП”. В материален смисъл далеч не беше беден, но постоянно зовеше за разграничаване от олигарсите във и покрай партията, назовавайки ги поименно.

«Десни по душа, леви по неволя»

- гласеше диагнозата му за управляващия партиен елит, който познаваше отлично. В апогея на тройната коалиция казваше, че «в момента инвестициите в политиката са по-печеливши от тези в икономиката».
Парадоксално е, че при цялата известност, професионална биография и медийна комуникативност на Божинов, съпартийците му не го включиха дори и в листа за общински съветници, камо ли да го издигнат за депутат. За министър – сакън. Изтърпяха го най-много до член на Висшия партиен съвет, но когато проговори по пленуми си навлече омразата на всички лобита. Дори и тези, които с кеф биха си изболи един на друг очите, дружно се нахвърлиха да го ръфат. Като не можаха да измислят друго и да спорят с аргументите му, го дамгосаха, че е „лично неудовлетворен” (любимият израз на доволната посредственост). Но ако бяха се зачели в блога на Илия вероятно щеше да им просветне, че не може да е неудовлетворен човек, избрал за свое мото мисълта:

„Ако искаш да бъдеш щастлив – бъди!”.

Фамозният й автор Козма Прудкин беше казал още, че е по-полезно да извървиш собствения си път, отколкото цялата вселена.
В началото на миналата година Божинов стана учредител на нова партия „Българска левица”, с която също не му провървя. Но не се отказа от нея след първия неуспех. Даде й дори адреса на прословутия си офис-дом на улица „Бунтовник”. Шепа хора от БСП тръгнаха след него, сред последователите му се оказаха и хора със спорни качества. Така Божинов се изправи пред класическия проблем, формулиран още от героя от фланелката му: „Кадрите решават всичко”. За да популяризира формацията си, на частичния избор през есента математикът бе принуден да се кандидатира за кмет на София. Единият от двамата българи, които най-много разбират от избори, регистрира ценителски вот от 0.5%. Вероятно Божинов тайно се надяваше да се превърне в „българския Лафонтен”. Проблемът бе, че искаше да го направи в страна, в която дълго трябваше да обяснява кой е Оскар Лафонтен.
Казват, че доста след известието за смъртта му, в опустялото „Позитано” са търсили човек, който да драсне няколко реда. После умували некролог ли да бъде или само съболезнователен адрес, пък какви думи да се употребят, за да бъде политически коректно…Бивш служител на централата предположи, че на съставителите му ще е достатъчно и едно изречение: „Той имаше куража да изрече на глас онова, което всички виждахме, но не искахме да го кажем”. Така дори и смъртта на известния шегаджия роди анекдот.
И докато бившите му другари умуваха кой е Илия Божинов, признанието дойде от другаде. „Ако не беше Илия, Интернет в България щеше пак да има, но щеше да се появи по-късно, да струва повече и мнозина от хората, които го изградиха, най-вероятно нямаше да са това, което са”. Оценката щеше да звучи бомбастично, ако не беше подпечатана от имената на пионери интернавти като Вени Марковски и Димитър Ганчев. Вероятно Илия Божинов щеше да е свързан с още големи начинания. Ако не намираше време да отговаря търпеливо дори и на най-тъпите въпроси. И ако не беше дотолкова снизходителен към глупостта, че да си позволява понякога дори да спори с нея…

На явки с дядото на Интернет
В началото на 90-те години Илия Божинов е ръководител на „Микроком” – държавно предприятие от системата на пощите. То поддържа мрежата на Фидонет (дядото на Интернет), към която чрез модеми са свързани 50-ина компютъра в София. Връзката с централния възел на „Микроком” се осъществява по телефона и обикновено нощем, когато линиите не са толкова натоварени. Потребителят на Фидонет звъни на един от двата номера, с което активира модемите за обмен на информация. След като затваря, идва ред на следващия абонат.
„По този начин се обменяха поща и файлове с целия свят. Помня специално размяната на научнофантастични романи, играеха се дори и онлайн игри”, казва Вени Марковски. Илия Божинов бил луд по „Война” – играта, която съществува и в съвременен вариант във Фейсбук. По онова време тя се играела с по един ход (едно позвъняване) на ден и развръзката се чакала цяла година. „Специално за „Война” звъняхме веднъж дневно в Холандия. Накрая спечели Илия, аз останах втори, а един холандец се класира на трето място. Когато научи, че е бил изпреварен от българи, той заподозря, че е станал жертва на западни хакери, та се наложи да звъним и да му се представим лично от България”, разказа пред „ТЕМА” председателят на Интернет-общество.
Божинов събирал фидонетаджиите първо в „Микроком”, после организирал „Ден на майстора” всеки петък в офиса си на „Бунтовник”. Част от историята може да бъде прочетена в блога на Марковски. Там е цитирана и оценката на друг виден фидонетаджия – Димитър Ганчев, за Илия Божинов. Ето и още от нея: “Както Вени вече спомена, Интернет щеше да го има и без Илия, без мен, Вени и Ванката, без Ники Горчилов, без Григор Гачев, без Боян Бонев, без Георги Чорбаджийски, без Косьо Спиров, без Ники Ангелов, разбира се без Даниел Калчев, Асен Шарланджиев, без Борис Басмаджиев (сигурно изпускам много имена). Във всеки случай без “денят на майстора” и “Майорка” нямаше да го има като общност, която да ни събере (Ники и Еми пък хич). За тези, на които горните имена не им говорят нищо, ще го обясня така: ако с машина на времето бъде махнато това, което тази група хакери е създала през годините (благодарение на тласъка, който сме получили от Илия), Интернет в България ще спре напълно и ще отнеме поне две години, за да се възстанови. А като се възстанови ще е в пъти по-бавен, по-скъп, с по-малко съдържание и по-малко услуги.
Оставям ви да поразсъждавате върху това как понякога е достатъчно само да се сетиш за кого трябва да купуваш бира всеки петък, за да промениш, ама наистина да промениш пътя на историята, а не само някой да каже това клише, когато си отидеш!”
А Вени Марковски слага край на размишленията си: “Днешните български медии пишат за това, че си бил отишъл “политика Илия Божинов”. За мен той никога не е бил политик. Илия беше човек, който искаше България да стане нормална държава. В това си желание, той отдаде време, усилия и средства на Българската социалистическа партия, а в последната година и половина и на новосъздадената партия “Българска левица”. За разлика от други деца на номенклатурата (баща му бе в ръководството на България преди 10-и ноември 1989 г.), Илия не заряза идеалите и идеите, с които беше отраснал, но се опита да ги промени, а да промени и своите партийци. Не успя в това си начинание, за което се ядосваше, но поне опита”.”

Вестник “Стандарт” също е публикувал статия под заглавие “Илия пое със сърфа към небето“. Сигурен съм, че ще има и още, и още, и още… И докато има хора, които си спомняме за него, ще има да говорим за него, било в лек или труден момент, защото той беше винаги насреща – готов да помогне, да даде съвет, да сподели болката или радостта. И съм сигурен, че мога да го кажа от името на много хора:

Благодарим ти, Илия, че ни направи част от своя свят.

Междувременно аз писах на приятели на Илия от света на Интернет и
ето какво получих от Винт Сърф, известен като един от бащите на Интернет,
който написа следното за Илия, с когото заедно бяха членове на президентския
Съвет за информационни технологии.:

Вени, аз си спомням Илия много добре. 53 е прекалено, прекалено млада възраст.
Моят баща умря, когато беше също на 53 и аз знам как се чувствах тогавва.
Винаги е тъжно, когато загубим някого толкова млад. Ти си спомняш, че и Джон
Постел почина на 55.
Моля те, кажи на приятелите ви колко натъжен съм от тази вест и колко съм
щастлив, че имах възможността да познавам Илия и да му благодаря за
неговото лидерство и ентусиазъм за Интернет.

update: Поклонението пред приятеля ни Илия Божинов ще се състои на 28.08.2010 г. от 11:00 ч. в ритуалната зала на Централните софийски гробища.

Илия беше човек, който се раздаваше без да се колебае, обичаше живота, приятелите, морето и планината. Ще ни липсва много. 

Сигурен съм, че в следващите дни, седмици и месеци ще си спомняме какво ли не за него и всичко ще е хубаво. Аз ще се опитам да публикувам интервюто му за книгата “Първите в Интернет” (Горица ми обеща да я прати следващата седмица), защото ако не беше Илия, Интернет в България щеше пак да има, но щеше да се появи по-късно, да струва повече и мнозина от хората, които го изградиха, най-вероятно нямаше да са това, което са. Илия ни събираше още в “Микроком”, през 1990-1991 г., а после организираше “Ден на майстора” – всеки петък, в неговия офис на “Бунтовник” се събираха фидонет-аджиите, момчетата и момичетата, които пускаха т.нар. Би Би Ес-и (от Bulletin Board System), обменяха файлове помежду си, пишеха си поща (NetMail, още нямаше e-mail) и участваха в пощенски списъци (echomail), както и в групата soc.culture.bulgaria.

Самият Илия се радваше на необявеното, но явно признание, че е доайенът на BBS-ите в страната.

Един от пионерите на Интернет в България, Димитър Ганчев, написа следните думи вчера, които препечатвам, защото изразяват спомените на едно цяло поколение интернавти от 1990-а година насам:

Знаете, че рядко реагирам емоционално при лоша новина. Още по-рядко отронвам по някоя сълза. А съвсем рядко (никога?) занимавам аудиторията с личните си терзания и преживявания. И сега нямаше да ги споделя с вас, ако ставаше дума просто за мой близък приятел.
Илия Божинов е човек, на когото всички, които четем тези редове дължим много. Благодарение на “деня на майстора”, провеждан всеки петък в началото на 90-те години на неговия таван, Интернет в България е такъв, какъвто е днес. Както Вени вече спомена, Интернет щеше да го има и без Илия, без мен, Вени и Ванката, без Ники Горчилов, без Григор Гачев, без Боян Бонев, без Георги Чорбаджийски, без Косьо Спиров, без Ники Ангелов, разбира се без Даниел Калчев, Асен Шарланджиев, без Борис Басмаджиев (сигурно изпускам много имена). Интернет щеше пак да го има, но нямаше да е същият, защото хората, които и до днес определят посоката, в която се развива бранша, тръгнаха от Фидо, а Фидо без Илия … ами не знам, можеше и да има, ама можеше и да няма. Ние си знаем защо. Във всеки случай без “денят на майстора” и “Майорка” нямаше да го има като общност, която да ни събере (Ники и Еми пък хич).
За тези, на които горните имена не им говорят нищо, ще го обясня така: ако с машина на времето бъде махнато това, което тази група хакери е създала през годините (благодарение на тласъка, който сме получили от Илия), Интернет в България ще спре напълно и ще отнеме поне две години, за да се възстанови. А като се възстанови ще е в пъти по-бавен, по-скъп, с по-малко съдържание и по-малко услуги.
Оставям ви да поразсъждавате върху това как понякога е достатъчно само да се сетиш за кого трябва да купуваш бира всеки петък, за да промениш, ама наистина да промениш пътя на историята, а не само някой да каже това клише, когато си отидеш! Ще порасъждавам и аз, може би след като забърша още една сълза, че освен ментор ми беше и приятел и ще ми липсва …
Митко

Днешните български медии пишат за това, че си бил отишъл “политика Илия Божинов”. За мен той никога не е бил политик. Илия беше човек, който искаше България да стане нормална държава. В това си желание, той отдаде време, усилия и средства на Българската социалистическа партия, а в последната година и половина и на новосъздадената партия “Българска левица”. За разлика от други деца на номенклатурата (баща му бе в ръководството на България преди 10-и ноември 1989 г.), Илия не заряза идеалите и идеите, с които беше отраснал, но се опита да ги промени, а да промени и своите партийци. Не успя в това си начинание, за което се ядосваше, но поне опита. Хората, които опитват да променят едно или друго нещо в България са на изчезване и с кончината на Илия станаха не просто с един по-малко, а с Един по-малко.

Илия беше човек, който гледаше и виждаше, слушаше и чуваше. Такива хора са изключителна рядкост. Мога да повторя това, което написах преди 8 години, когато ни напусна по също толкова нелеп начин един друг от Интернет пионерите в България, Митко Киров: Светът стана по-малко хубав и значително по-тъжен без Илия Божинов.

“Капитал” има за основна публикация в новия си брой дарителството.

По стечение на обстоятелствата знам какво е положението с дарителството в САЩ, затова ми се видя добре да сравним малко факти.

Според официалните данни, общата сума на финансови дарения само от български източници за 2009 г. е 45 милиона лева.
В Щатите през 2009 г. дарените суми са намалели с 3.6 % спрямо 2008 г. и са съставлявали $ 303.79 милиарда.

В България живеят 7 милиона човека, в САЩ – 300 милиона.

Посочените суми означват, че в България се пада около 6.42 лв. или около $ 5 / човек дарения годишно (това са кажи-речи пет SMS-a за паркиране и още 35 стотинки, без ДДС), а в САЩ – по малко над $ 1000 (хиляда).

Или една разлика от 200 пъти. Вероятно са равни на разликата в години демокрация, защото кажи-речи толкова ни делят от САЩ.

Да, знам, че веднага ще наскочат разни хора и ще почнат да сочат обективни причини защо в България дарителството не както в Щатите, как в Америка има милиардери, как били свиканли, как не-знам-си-какво. Как не е честно да се делят сумите на числото на гражданите. Знам, но въпреки това ми се вижда много поучително да се погледне върху тези факти с необходимия самокритичен – за нас, българите! – поглед и най-вече да престанем да се правим на велики.

Велик е онзи, който помага не само тогава, когато му/й е лесно, а именно когато е най-трудно.

Велики са десетките или стотици хора в България, които работят тихо и кротко и помагат – било на домовете за деца без родители в Стара Загора, като Даниела Димитрова от Обществения дарителски фонд. Велики са родителите на болните от CF (муковисцидоза) деца. Велика е Теодора Захариева.

Само че те са всъщност едни най-обикновени хора, Човеци с главно “ч”. И ние хич не искаме да си спомняме за тях, защото ни карат да си признаем, че докато се лутаме насам-натам, те вършат нещо смислено. Е, признават си го е само тези, които имат съвест, а не всички.

Преклонение пред подвига на всички тези най-обикновени хора, които не се оставят на спокойствие, не оставят и другите на мира и се борят ежедневно, за да бъде светът по-добър. Не за тях, а за техните деца.

_____
(И ако се чудите защо трябва да уважаваме Стара Загора, значи нищо не сте разбрали, за което ви поднасям извиненията си)

Интервю със собственика на музикална компания “Пайнер мюзик” инж. Митко ДИМИТРОВ е публикувано в “Труд” под заглавие:

Не инвестирам в певица заради силикона й

Прав е човекът. Сигурно предпочита да инвестира в силикона заради певицата.

Но не в това заглавие е проблемът, а в това, че в едно очевидно марково интервю (рекламира се марката на фолк-продуцента, “Пайнър”; спомням си, че през годините съм дал стотици интервюта с мен и почти във всички, вкл. и по радио и телевизия бях изрично молен да не споменавам името на фирмата ни, БОЛ, но това между другото) се прокрадват следните въпроси:

- Успяхте ли да измислите ефикасен с метод, с който да се преборите с незаконното пиратство в интернет?
- Не. Това е основен приоритет на държавната политика. Ние си внасяме данъците на държавата и разчитаме на нейната подкрепа. Досега – напразно. А от прекратяването на това пиратство би печелила и държавата. Музикалната индустрия на Запад прави огромни обороти, благодарение и на защитата, която има от закона и държавата. Те водят и до данъчни приходи в бюджета. Държавата там много ясно си е направила сметка за това. При нас на това престъпление все още се гледа като на нещо маловажно. Не знам докога ще е така!
- Колко точно загуби понася вашата компания от незаконно разпространение на песни във виртуалното пространство?
- Сигурно са милиони, от които и държавата губи първо – 20% ДДС, второ – 10% корпоративен данък, трето – всички други данъци, социални и здравни осигуровки за повечето персонал, който би трябвало да работи при една такава благоприятна за бизнеса ситуация.
- Кога българинът ще бъде готов да плаща, за да тегли законно музика и филми от интернет?
-Когато се затворят пиратските сайтове и няма безплатно теглене. Щом това е станало в някои страни, значи е възможно и при нас, стига държавата да прояви добра воля. Едва сега правителството на ГЕРБ в лицето на вътрешния министър Цветан Цветанов започна да прави нещо по този въпрос. Именно той е човекът, който може да вкара в бюджета допълнителни приходи от музикалната индустрия, а не толкова финансовият министър Симеон Дянков или шефът на Националната агенция по приходите Красимир Стефанов.

Правят впечатление не само удобните въпроси (аз, например, бих го попитал “Защо не искате да се въведе модел за заплащане на теглената от Интернет музика?“), но и преклонението на главицата пред министъра на вътрешните работи. Човек може да си помисли, че ГДБОП са били вече на портала на офиса. Няма да се изненадам, ако в скоро време точно това се случи, освен ако не е той продуцентът на “Химна на МВР” ;-)

(някой може и да си спомнят, че г-н Димитров беше кандидат за някакъв пост преди година, не помня за какъв, но ГЕРБ си го отзоваха, нали?)

Главният секретар на МВР Калин Георгиев е дал интервю по БНТ днес. От него може да се разбере какъв е основният проблем на МВР и как може да бъде решен той.

Водещ: Да. А защо се получи така, господин Георгиев? Защо такива хора с такива обвинения са на свобода? Само един остана задържан, и то с най-леката мярка за неотклонение.
Калин Георгиев: Не, аз мисля, че адресатът на въпроса ви е неправилен. Тъй като не МВР и прокуратурата определят мерките за неотклонение.
…ние сме принудени да вършим една работа два пъти. Харчим един ресурс няколко пъти. В края на краищата всичко това, което правим, струва пари. И всички тези усилия, които полагаме, аз не бих искал нашият труд да бъде определян като сезифов. Не искам да пълним каца без дъно, защото резултатът, венецът на всичко това, което правим ние като служители на МВР, на прокуратурата и на останалите правоохранителни институции, се материализира в съда. И ако не се лъжа, миналата година 51% от всички постановени от българския съд присъди са пробация или условно. Нещо от този род мисля, че беше…
…
Съдът затова е съд. Аз затова ви казах, че е ненормално част от държавната власт да се прави, че не е част от държавата. По отношение на „Всичко коз” мисля, че видяхте, че непосредствено след промяната на мярката за неотклонение, беше направен опит да се изтеглят 567 000 лева от една от инкриминираните фирми. Коя нормална фирма тегли половин милион в брой? Коя нормална фирма използва подставени лица и форми на защита, за да не бъде засечено това теглене? И да чувам твърдения, че в България няма организирана престъпност. Това ако не са форми и методи на работа на организираната престъпност, извинявайте, но в детската градина не работят така.
…
От момента, в който съм заел позицията на главен секретар, помолих колегите да направят една статистика, са проведени над 2400 специализирани полицейски операции. Като 150 от тях са срещу знаковите фигури. Т.нар. знакови фигури, които станаха 216 вече. От тези 216 фигури, 72 фигури са с някаква мярка – от задържане под стража до подписка парична гаранция.
…

Ето и няколко цитата от НАКАЗАТЕЛНО-ПРОЦЕСУАЛЕН КОДЕКС на Република България:

Чл.1. (1) Наказателно-процесуалният кодекс определя реда, по който се извършва наказателното производство, за да се осигури разкриване на престъпленията, разобличаване на виновните и правилно прилагане на закона.

Чл.6. (1) Правораздаването по наказателни дела се осъществява само от съдилищата, установени с Конституцията на Република България.
(2) Извънредни съдилища за разглеждане на наказателни дела не се допускат.

Чл.10. При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и разследващите органи са независими и се подчиняват само на закона.

Чл.12. (1) Съдебното производство е състезателно.
(2) Страните в съдебното производство имат равни процесуални права, освен в случаите, предвидени в този кодекс.

Чл.14. (1) Съдът, прокурорът и разследващите органи вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководят от закона.

Чл.16. Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.

Чл.24. (3) Производството по дела от общ характер се прекратява и когато съдът одобри споразумение за решаване на делото.

Чл.57. Мерките за неотклонение се вземат с цел да се попречи на обвиняемия да се укрие, да извърши престъпление или да осуети привеждането в изпълнение на влязлата в сила присъда.
в съчетание с
Чл.63. (1) Мярка за неотклонение задържане под стража се взема, когато е налице обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъпление, което се наказва с лишаване от свобода или друго по-тежко наказание, и доказателствата по делото сочат, че съществува реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление.

Чл.103. (1) Тежестта да се докаже обвинението по дела от общ характер лежи върху прокурора и разследващите органи, а по дела, образувани по тъжба на пострадалия – върху частния тъжител.
(2) Обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен.
(3) Не може да се правят изводи във вреда на обвиняемия, поради това, че не е дал или отказва да даде обяснения или не е доказал възраженията си.

Чл.104. Доказателства в наказателното производство могат да бъдат фактическите данни, които са свързани с обстоятелствата по делото, допринасят за тяхното изясняване и са установени по реда, предвиден в този кодекс.

Чл.105. (1) Доказателствените средства служат за възпроизвеждане в наказателното производство на доказателства или на други доказателствени средства.
(2) Не се допускат доказателствени средства, които не са събрани или изготвени при условията и по реда, предвидени в този кодекс.

и по-нататък, цялата глава XIII, ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА, е поучително четиво за всеки, дори и да не е юрист.

Защо цитирам толкова обилно тези текстове от НПК? Защото те дават отговор на проблемите, поставяни от Калин Георгиев (впрочем, човек, за когото съм чувал изключително добри думи от служители в МВР, а и от когото имам лични положителни впечатления)

Проблемите са следните:
- МВР иска съдът да отсъжда според това как те, МВР, виждат нещата, но НПК казва друго.
- Мерките за неотклонение не са САМО “задържане под стража”
- Обвинените от МВР са всъщност… невинни! (това сигурно е най-лошото за МВР, но така е – днешното право изхожда от презумпцията за невинност, а Калин като човек, завършил руска филология, сигурно знае, че само в СССР можеше да се осъди някой само въз основа на самопризнания и свидетелски показания)
- МВР дават информация за това колко специализирани полицейски операции вършат годишно, но би било добре да дадат информация и колко от делата, заведени в Европейския съд за правата на човека са завършили с осъдителна за България присъда.
- МВР се оплакват, че харчат двойно пари за една и съща работа, но всъщност парите са тройни – защото глобите от ЕСПЧ ги плаща пак бюджетът.
- МВР трябва да погледне какво точно са свършили, когато съдът е приел доказателствата им и е оставил мярката “задържане под стража”, както и колко от тези задържани впоследствие са осъдени.

Аз самият нямам никакво основание да съм доволен от полицията, прокуратурата или съда през последните десетина години – с изключение на делата, по които съм постигнал споразумение, във всяко едно друго дело мога да посоча недоволството си, което е обосновано с факти. Да, но проблемът е, че делото, което аз съм загубил е спечелено за другата страна, при това в някои случаи заради една сбъркана цифра в тъжбата.

Няма как в едно състезание да има две доволни страни. МВР е недоволно, защото съдът е арбитър, който – според самото МВР! – свири срещу тях. Така е – свири. Но да използвам спортната аналогия – нима това, че преди да вкарат гол, всички играчи от отбора на МВР са извършили нарушения, нима това не е основание за съдията да отсъди пряк свободен удар за другия отбор? Дори във футбола публиката разбира кога един гол е честен и кога – не. Тиери Анри вкара гол с ръка на Ирландия и Франция отиде на Световното в Южна Африка преди месец, но там се изложи така, както МВР се излага в съда.

Затова и моят съвет за решаване на проблемът на МВР е да си вършат работата не за пред камерите, а за пред съда. Защото това не е само проблем на МВР или на прокуратурата. Необоснованото задържане е проблем за държавата. Всъщност именно то е проблемът на държавата, а не пуснатите от съда обвинени от МВР (а в някои случаи – набедени!) лица.

Като гражданин аз не мисля, че МВР работи въпреки “някои органи на държавата”, а че държавата не функционира правилно – и най-добрата оценка за това не е моята, а на ЕСПЧ. Защото европейските институции дават онази оценка за България, която нашите държавни мъже и жени упорито не искат да приемат – че все още не сме европейска държава. Това си личи по всичко – от дупките по улиците, до речника, който министрите използват. От факта, че усвояваме между 2 и 20 % от европейските средства (при това се хвалим с това!!), до факта, че едни паспорти с биометрични данни не успяхме да издадем навреме, за да паднат щатските визи за българите.

Знам, че е трудно в България да правиш каквото и да е. Това, което навън се постига без усилия, у нас изисква къртовски труд. Все по-малко стават хората с качества, които са нужни за правилното функциониране на една държава. България всъщност доказва на практика теорията, че без функциониращо общество няма държава. Българите са народ, но не и общество; липсва обществена нетърпимост към дребните проблеми, които след това постепенно водят до престъпленията. Българина живее в града, но не е гражданин, няма гражданско съзнание, чувство за принадлежност към една общност с другите граждани.

И затова Калин Георгиев е недоволен – защото той е гражданин, виждал е как е по света и иска така да е и у нас. Но това не е възможно, поне не на този етап. Затова МВР трябва да работи с наличните хора, средства, ресурси. И да харчи двойно и тройно повече, за разкриването на 1/2 или 2/3 по-малко.
Ако МВР иска да постигне резултати, трябва да почне от самото начало, от ученето на правилата на играта, от физическата и психическа подготовка на играчите, а не от пускането на отбора на терена с надеждата, че знанията на треньора и хъса на капитана ще са достатъчни за победата.

Днес, 9-и август 2010 г., получих отговор от Министерство на културата по повод отвореното ми писмо до г-н Рашидов от 23-и юли т.г.:

Уважаеми г-н Марковски,

Благодарим Ви за писмото до министъра на културата Вежди Рашидов и изразената от Вас активна позиция за запазване на културно-историческото наследство.
Родната къща на Елиас Канети в гр. Русе има статут на Групов паметник на културата – недвижима културна ценност с категория „национално значение” от 2003 г. Поради обективно преценената висока културно-историческа стойност на комплекса, още тогава министърът на културата е утвърдил конкретни охранителни режими за опазването на трите къщи и дворното пространство. По този начин е осигурена юридическата защита на комплекса и е гарантирано съхраняването на автентичните му архитектурни характеристики.
Освен това, статутът на ансамбъла като паметник на културата, задължително изисква съгласуване с НИНКН преди извършване на каквато и да промяна в предназначението, инвестиционните инициативи, ново строителство в границите на имота и пр., включително при делба. В този смисъл, независимо от собствеността на комплекса, Министерството на културата, в изпълнение на разпоредбите на Закона за културното наследство, ще продължи да упражнява контрол по отношение съхраняване на облика му.
Свързахме се с ръководството на община Русе и оттам ни уведомиха, че в момента правят проверка за разпределението на собствеността на наследниците на къщата. Проверката трябва да приключи до 16 август 2010г.
По бюджета на министерството, като първостепенен разпоредител с бюджетни кредити, не са предвидени средства и нормативна възможност за участие в търгове за покупка на обекти, които са частна собственост. Ежегодно се утвърждават средства само за извършване на консервационно – реставрационни работи на недвижими културни ценности – държавна собственост.

С уважение:

Пресцентър на Министерство на културата

Публикувам го изцяло, без коментар, написано и изпратено от г-жа Радка Петрова.

Отговорих им набързо, от телефона, че е добре да ни кажат дали не е по-добре да съберем парите и да откупим къщата за спомен на русенци. Дано се съгласят!

Във връзка с изказването на министър Божидар Димитров, си спомних един стар виц.

1981 г. Върви един човек из София, гледа наоколо и псува на висок глас:
- Пу, да …. тая шибана държава! Пу, да е.. тази скапана власт! Ега ти правителството!
Някакъв милиционер го чува и го хваща за ръцете, слага му белезници и го повежда към милицията. Човекът му казва:
- Не се занимавай с мене, бе, тая държава е скапана, ще съжаляваш.
Милиционерът го удря с палката и онзи млъква. Стигат до сградата на милицията, влизат при началника, старшината докладва:
- Така и така, другарю началник, този гражданин вървеше по улицата и обиждаше държавата и властта.
Началникът поглежда към човека и онзи обяснява:
- Така е, другарю началник. Вървях по улицата, псувах американците за това, че водят такава надпревара във въоръжаването и вашият подчинен изведнъж ме хвана, удари ме с палката, сложи ми белезници…
Началникът кипва и почва да крещи на милиционера:
- Как не те е срам, бе, старшина!? Човекът е наш другар, а ти! Три дни непоряд, още утре сутрин да доложиш на прекия си командир, че си наказан! Марш навън!
Милиционерът излиза, заедно с гражданина, унил, омърлушен… Крачат по коридора, а гражданинът го поглежда и му казва:
- Аз нали ти казах, че е шибана тази държава, бе? Що не слушаш?!

Така и изказването на Божидар Димитров. Сигурно е имал предвид траките, а не българите. Чуйте разговора му, след 4:45 мин.