ДИПЛОДОШКА ЖАЛБА (стихотворение от Валери Петров)

valeri petrov

Валери Петров (снимка: musicautor.bg)

Проф. Нели Огнянова е пуснала едно стихотворение от Валери Петров, та то ме подсети за друго негово стихотворение, писано и публикувано някъде около 30-ата годишнина от Априлския пленум*, през 1986 г. (от там и “трийсет метра дълги”).
Публикувам го отново поради непреходното му значение и поради това, че все още звучи тъжно за България…

 

Диплодошка жалба

Ний сме диплодоци, кротки, тревопасни,
тежки и огромни, ала безопасни.
Дълго си живяхме мирно и по свойски
в нявгашни далечни ери мезозойски,
ала нещо става – чувстваме го всички,
като си напрегнем дребните главички:
някои животни станали са ловки,
нокти са развили и добили човки,
гребени от плочи, челюсти зъбати,
и на туй отгоре – нрави непознати.
А пък ний, родени в миналото време,
ний сме пригодени папрат да пасеме
и затуй зъбите са ни всички кътни,
и затуй спокойно другите ядат ни,
и затуй видът ни, редък напоследък,
бавно си изчезва с общия напредък.
Но не може нищо тук да се извърши,
тъй като процесът става твърде бърже,
а не подобава някой диплодокус
да се унижава до подобен фокус:
за да не загине, зъби да си турне,
тоест, по причини чисто конюнктурни.
И какво излиза? Че като държиме
да опазим свойто диплодошко име,
сложен в обстановка сложна като тази,
себе си видът ни няма да опази.
Но какво да сторим? И полека-лека
тръгваме ний в свойта царствена пътека,
трийсет метра дълги, бавни и масивни,
все тъй удивени и все тъй наивни,
да поставим нейде в залите музейни
своите огромни прешлени идейни.

_____
* – За сведение на незапознатите и за информация на Симеон Сакскобургготски, Априлският пленум завършва на 6-и април 1956 г. и бележи окончателното влизане на Тодор Живков във властта. Ироничното е, че 45 години по-късно, на 6-и април 2001 г. Симеон прави прословутото си обръщение към народа, което два месеца по-късно го доведе на власт като министър-председател. С това лозунгът “45 години стигат” от 1990 г. придобива ново измерение, не мислите ли?

Posted in arts, Bulgaria, на български | Tagged , | Leave a comment

Позорът Вежди

BoikoBogdanov

Режисьорът Бойко Богданов (снимка: Фейсбук)

Бойко Богданов е известен български театрален и оперен режисьор, композитор и поет.

Той е бил кандидат за директор на Театрално-музикалния продуцентски център – Варна. В писмо, подписано от министъра на културата, му е обяснено, че не е класиран, поради това, че не е “набрал необходимия минимум точки” (виж документа по-долу) – нещо, което е учудващо, като се има предвид какво е учил, какво е работил и кои хора са подкрепили кандидатурата му (виж пак в текста по-долу).

Публикуваното е от два негови статуса във Фейсбук от 25-и август 2015 г. Препечатвам ги на едно място, за да може да стигнат да възможно най-широк кръг хора. За някои от вас този случай може да им се стори напълно прозаичен – един вид, какво толкова, но е показателен за всичко, което се случва у нас, а не само за културата на министъра на културата или за липсата ѝ или липсата му. (Б.м. – Вени Марковски)

 

Бойко Богданов: Позорът Вежди

Мнозина ортаци на „шаечната правда“ ще преценят (с шаечната си ценностна система), че пиша това като „ужилен“, за лична мъст и. . . от слабост. Бързам да ги опровергая – пиша това есе доста хладнокръвно с единствената цел да посъбудя дремещия дух в бутилката на нетленните останки от нашата интелигенция. И защото споделям убеждението, че мълчат само мъртвите, когато позорът шества вредом. Живите – те говорят.

Та – на темата: защо този символизиращ определена власт човек (без оглед на етническия му и работническо-селски произход и татуирана длан, с която здрависва „съответни“ Министри от Семейство. . .) не като личност, а като обществено явление е позор за българските интелектуалци, позор за духовността на една държава с поизгубени традиции, но с хилядолетна история:

Позор е на първо място татуировката на дланта на един Министър на културата, олицетворяваща възгледите и манталитета на низините на обществото от т. нар. „трудови войски“ (предимно зидари-роми с бири около цЕмента покрай тях), едно кръстче,което и средно грамотен психолог, или изкуствовед би квалифицирал като авто-жигосване и самоопределение на личност с приматна култура. Дотук спирам с личността, тя в есето ми е само повод.

Позорно е мълчанието на Егенетата във флексово-панелната ни култура, приемащи и легитимиращи по този начин овцедушно, посредством мълчанието си и дивотиите, и разрухата, която едно невежо управление, ежедневно – рИ-форма след рИ-форма нанася върху националните традиции, изградени с десетилетия структури и институции с цел обезсмисляне на българската ни идентичност.

Позорна е „политиката“(силно казано, но затова пък – в кавички), която този Министър със скромен хоризонт провежда, спрямо читалищата в България- и читалищната ни традиция – уникално в света явление в още предосвобожденска България, с което нито една европейска страна не би могла да се похвали пред историята. Меркантилизирането и задушаването на просветната им дейност са и негово дело.

Позор е постъпателното унищожение на НИПК (Националния институт за опазване на паметниците на културата) с икономически лостове – отново рИформа, преобразувала тази институция в джудже от гиганта с над 500 квалифицирани служители до една жалка групица от 20-тина зависими хорица, за да може олигархическия кръг, контролиращ правителствата, спокойно да краде и строи безсмислени . . . на територии. . .

Позор е театралната рИформа, рожба на меркантилния му светоглед и на мозъка на един негов заместник – полковник с полукултурно образование в провинциите на бившия СССР, превърнала театрите в халтураджийници за нисък вкус – отново чрез икономическия лост на принудата – броя зрители определя постъпленията в бЮджета. Опитвах се да обясня това „явление“ с мъдростта и икономически социокултурния нашенски авангард в ХХI век на свои приятели от Франция, Германия, бедна Македония, Русия, – всички те недоумяваха и ме гледаха доста недоверчиво, неспособни да преглътнат, че такава варварска диващина е възможна днес, в страна, член на ЕС. Как да им обясня, че у нас властва културата на бакалина?

Позор е бЮджетът за култура, който той из“ръшка“ от биещия се в гърдите негов авер-аркадаш и Министър-председател на България, осигурил (впрочем, неравномерно, на принципа „ту има, ту – нема“) работни заплати за актьори, диригенти, режисьори, хореографи, равни на по-малко от половината работна заплата на шофьорите на софийския градски транспорт. Да, шофьорския му бЮджет за култура е позор за ценностната система на това правителство.

Позор е „политиката“ му спрямо художествените галерии в извънстолична България, позор са съкращенията в тях и рестрикциите отвъд границата на физическото оцеляване на хора, отдали живота си за просвещението на народа си.

Позор е самоопределението му на олигархическия купон на мафиота Павлов (преди мафията да го застреля) като, цитирам го, „По-добре мултак, отколкото калтак“ (документирано). Позорна в случая е ценностната система не просто на личността, а на играещия ролята Министър на културата гротесков образ.

Позорно е нивото на компетентност – както лично неговото, така и на двата му поредни екипа в културологичен и социокултурен план в XXI-ви век. . . Позорна е и апаратно-административната им сръчност да поставят на видни „капии“ свои партийни другари – верноподаници с още по – ниско от тяхното ниво на професионална грамотност, комерсиализиращи държавно субсидираната култура и лишаващи я от първата сричка в тази чудодейна дума „култура“ – „култ“, преориентирайки я в култ към верноподаничеството и търгашеската простащина.

Позор са пенсионираните и изхвърлени от гилдиите и активното съзидание на артефакти възрастни хора, придобили огромен професионален опит и умения, в апогея на моженето и силите си – актьори, режисьори, диригенти и т. н. – деяние без еквивалент нито в Европа, ни в Русия, нито в Япония (за Занзибар – не зная).

Позор са ръководените от партийни интереси и блюдолизничество на поданиците на партията им назначения на „кадри“ в областта „култура“, – област, която от самото си зараждане е стояла и стои (доколкото е автентична култура) встрани от всякакви идеологии и партийни интереси, тъй като предназначението на тази прослойка човеци е да въздигат духовно цялата нация, а не определена „part“, т. е. част от нея.

Позор е унищожението на провинциалните филхармонии и опери, чрез преобразуването им в „симфониети“ и хибриди без почва в културната ни традиция – О-Фе-Де-тата. За да се похвали Министъра пред Началника – Премиер: “Съкратих, шефе! Спестих!“

Позор е Андрешковщината (странно понятие, но сега ми идва – партийна някаква Андрешковщина) в провеждането на показни конкурси за директори на културни институти. Позор заради лесната им манипулативност и заради метастазите на показната демокрация (скрита диктатура и единоначалие), уронваща доверието на народонаселението и дори на елита му в основите и ценността на демокрацията като такава.

Позор са приоритетите в провежданите рИформи, сведени до. . . съкращения , за да се намалят държавните инвестиции в културата – дотам им стига въображението. Позор е невежеството му по отношение на случката с Чърчил, от когото правителството поискало в навечерието на втората световна война да увеличи бЮджета за отбрана, той попитал откъде да спестят и вземат парите, отговорили му от културата и образованието, а той им отвърнал“Господа, тогава какво ще отбраняваме?“

Позор е сленгът, изказът, речниковият багаж на една представителна за държавата ни личност, от която партньорите ни в ЕС очакват да борави поне с два езика (поради етническата си принадлежност), от които той не владее нито един, за чужди езици тук и дума не обелвам.

Позор е самохвалството му с построяването на т. нар. „Български Лувър“, глътнал милиони, но не от неговия самохвален джоб, а от бедните и неплатени български съзидатели на реална и сегашна култура „труженици“, в името на въображаемото, светлото бъдеще, когато там ще се излагат произведенията на измрелите в нищета по време на властването му. . . художници.

Позор са ченгетата от ДС в двата екипа и във ведомството му, от които от страх, той не съумява да се освободи. Не културен, морален позор.

Позор е раболепието и безличието на слугите-послушковци в кабинета и в „културните“ институции – рая без собствено мнение, без алтернативни възгледи, предопределяща в това си статукво тъпченето на едно място и спускащо гилотина над развитието и на министерството, и на националната ни култура.

Позор е бездействието на дирекцията, занимаваща се с авторски и сродни права, пряко подчинена на Министъра. Позор, защото легитимира с това си бездействие незначителността на авторите и на правата им. Питам, тогава- за какво „Министерство на културата“ става дума, ако авторите, създателите на същата тази култура са без значение, без гарантирани права, както за него, така и за и чиновниците в него?

. . . Симеон Радев написа знаменателното „Строителите на съвременна България“. Позорът Вежди пише с делата си „Рушителите на съвременна България“. За него никой няма да пише, дори ме е малко яд и срам, че аз тук пиша за него. . . но то е само заради едно – този човек и това явление на опростачването ни трябва да си ходи, далеч от каквато и да била властова позиция. Тъй като и срамът ми, и позора от неговото владичество са заразно вредни и разрушителни.

***

Глухите (по свой избор) няма да ме чуят, слепите (също по свой избор) няма да ме прочетат, знам, чел съм и Каравелова, и Ботйова, и други. . . Но, преди да напусна това геополитическо пространство, в което бе превърнато Отечеството ми, достойнството ми изискваше да го изрека. Да се чуе. Не , че всички не го знаят. Но мълчанието им. . . ме влудява. . . А пък. . . може би все някой. . . в това. . . перверзно гето на гетата. . . ще се осмели да го публикува. Credo, ergo sum.

***

Предисторията:

Вежди Рашидов до Бойко Богданов

Писмо от Вежди Рашидов до Бойко Богданов

Бойко Богданов:
Тази позорна гавра** на мултака-министър с режисьора – интелектуалец е учебник по показна имитация на демокрация, спазила буквата на закона. Според мижитурките – “експерти” в комисията, ръководена от стария сталинист-апаратчик и професор Георги КОСТОВ, и натъпкана с напълно непознати лица, въпреки специализациите ми във Варшава и Вроцлав, Москва и Петербург, Марсилия и Париж (университета “Дофин” – мениджмънт на културни институти), въпреки деветгодишната ми работа като директор на театър “Сълза и смях” (увенчана чрез репертоарната политика, която провеждах освен с многобройните номинации и награди у нас, и с 11 международни театрални фестивални награди), въпреки писмата за подкрепа от местния бизнес, от медиите, от Българска Академия на науките, от театралната Академия, от художествената Академия, от театралната школа “Л. Гройс”, от издателства и изпресарски агенции, от международните ми партньори (ще изброя само част от тях) – Пекин, Дубай, Москва, Санкт-Петербург, Скопие, Новосибирск, Торонто, Монреал, Париж, Ню Йорк, Сао Пауло, Виена, Берлин (липсва само Банкя и друго някое село покрай Варна). . . нивото ми на компетентност (организационна, режисьорска, репертоарна – тя вероятно заради писмата от режисьорите Сашо Морфов, Теди Москов, Лили Абаджиева, от хореографа Мила Искренова, от Милчо Левиев и братя Владигерови – с готовност да работим заедно, от оперните звезди Христина Ангелакова, Бойко Цветанов, въпреки обещанието ми да доведа на варненска почва Хосе Карерас и Валерий Гергиев за мега-събития в културния афиш на този курортен център, аз не само не притежавам необходимите качества, но и не мога да им “набера необходимия минимум точки”. . . За разлика от милата блондинка – местна оперна певица и активистка на женското движение в ГЕРБ. . . Остава ми да ѝ пожелая сравнителен успех и – NO COMMENT.

Posted in arts, Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Две етнографски карти на Европа (от 1863 г. и от 1918 г.)

Тези две карти ще са полезни за всички изследователи на етнографията в Европа.

На картата от 1918-а година, дело на швейцарския географически институт (на картинката по-долу, кликнете, за да я видите в оригиналния размер) за българските читатели ще са особено интересни областите, в които може да се намерят българи.

Сравнете с картата от 1863 г., от немски атлас (когато отидете на страницата, можете да увеличите или намалите размера на картата, като използвате лентата с плюс/минус вляво).

ethnographic europe

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Ще има ли жена – шеф на ООН и може ли тя да е Ирина Бокова?

Хубава статия* в “Ню Йорк Таймс” под заглавие “След 70 години мъже, начело на ООН, някои казват, че е “крайно време” организацията да бъде оглавена от жена“, при това не с една, а с две* българки на снимката!

fb-nytimes

Статията в New York Times. Кликни върху картинката за по-голям размер.

Официалната кандидатура на България за поста генерален секретар на ООН е на Ирина Бокова, която е шеф на ЮНЕСКО.
Това е наистина чудесно за страната ни, но е и важно за промяната на мисленето по отношение на жените в световен мащаб.

За съжаление, у нас все още се срещат хора, които са готови да работят против кандидатурата на г-жа Бокова. Има хора, които разпространяват идиотски и неподплатени с нищо слухове за нея, за баща ѝ, за роднините ѝ по линия на брат ѝ – Филип Боков. Има хора, които са по-склонни да повярват на злонамерените слухове по неин адрес, но не и на делата ѝ като шеф на ЮНЕСКО. И, разбира се, има хора, които по никакъв начин не желаят да приемат фактите, които противоречат на тяхното мнение по адрес на един успял българин.

Не знам защо все още не сме успели да изкореним този непонятен стремеж на нашенеца, за който Константин Иречек пише през 1881 г. “За мен най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.”
Мога да си обясня злобата, завистта, но изглежда, че един чужденец като Иречек го е схванал най-добре: нашенеца изпитва наслаждение, когато се стреми към това да разваля работата на другия.
Това не е уникално явление, което се среща само в България, но това, че се среща и на други места, не го прави по-поносимо у нас.
Не само когато някой има вече оформено мнение, но дори и само когато единственият аргумент на спорещия е “А ти кой си?” – тогава никакви факти не са в състояние да променят мнението му/ѝ.

Имал съм и други пъти възможност да споря по адрес на Бокова – човек, който говори свободно пет езика***, успяла да се пребори за поста генерален директор на ЮНЕСКО срещу други сериозни кандидати.
Споровете обаче никога не са били по отношение на… самата Бокова!
Обикновено са свързани с баща ѝ, брат ѝ, миналото ѝ в кабинета на Виденов и т.н., т.е. все неща, които нямат нищо общо с нея и нейните качества.

Спорещите не са запознати със статиите, писани по неин адрес от сериозни хора, каквито са напр. бившият полски президент Квашневски или бившият министър по европейските въпроси на Ирландия Роуч.

Не, защо да се влияе от такива авторитет, след като Нашенеца е чел “авторитетен източник” като блога на някакъв анонимен подлец, назовал се “Тутанкамон”. Или някой жълт вестник.

За Нашенеца “Капитал” е вероятно несериозно издание, щом пише: “Бокова убедително демонстрира дипломатически и управленчески умения в голяма международна организация — ЮНЕСКО, която оглавява вече втори мандат. Ползва се с добра репутация пред петимата постоянни членове на Съвета за сигурност. Владее перфектно английски, френски, испански и руски — четири от шестте официални езика на ООН (изискването е само за два). Има ясно виждане за мисията и дейността на организацията. В полза на Бокова играят също така географският принцип и фактът, че е жена.

Нашенеца не се трогва от това, че министърът на външните работи Даниел Митов отговаряше в Народното събрание преди броени седмици и обясняваше как държавата е организирала кампанията на Ирина Бокова. За него прозападните позиции на министър Митов не са достатъчно убедителни. Нашенеца вярва на анонимния автор, който злослови по адрес на Бокова, а не на хората, подписали се с имената си в нейна подкрепа.
Показателно е и това, че дори хора, които се подписват под нападките си срещу Бокова, какъвто е например писателят Илия Траянов, го правят не с аргументи срещу нея самата или срещу дейността ѝ като шеф на ЮНЕСКО, а с посочване на факта, че баща ѝ е бил деец в БКП, а брат ѝ се подигравал с опозицията.

Бих се съгласил с всяка една конкретна критика, ако тя беше добре обоснована, не беше насочена срещу личността на Бокова или на нейните роднини, а срещу дейността ѝ като шеф на ЮНЕСКО. Но такива критики е повече от ясно, че няма, а ако ги има, то не са подплатени с факти – ако обратното беше вярно, самата Бокова не би успяла да спечели повторното си избиране на поста генерален директор. Защото в международните структури, особено през последните десетина години, е винаги ясно кога някой си върши работата и кога – не. И когато не си я върши, обикновено хората подават оставки или не биват предлагани за преизбиране. Но за нашенеца това не е достатъчно, защото той “чете” и “знае”. Кавичките са сложени, за да подчертая, че се подигравам със знанията и прочетеното от нашенеца. И всеки нормален и мислещ човек би трябвало да се отнася скептично към изказвания на мнения, базирани на такива “знания”, с каквито разполага нашенеца.

Затова не бива да се притесняваме от конкуренцията на Ирина Бокова за поста (в “Ню Йорк Таймс” пишат за други достойни кандидатури), а само и единствено от подлата завист и злобата, на която е способен Нашенеца.

Пожелавам успех на Ирина Бокова, не само защото нейният успех ще е страхотно положително постижение за България! Но ѝ пожелавам успех и защото това ще е голям и положителен опит на страната ни!

Може жена да бъде следващият генерален секретар на ООН.

И тази жена може да е Ирина Бокова.

Дано!

______
* — Кристалина Георгиева не е била и не е кандидат, издигнат официално или дори неофициално от Република България.
** — Повечето издания пишат само за четири: руски, английски, френски и испански. Забравят за българския. Виж напр. тук в статия от 2009 г.

Posted in Bulgaria, politics, на български, общество | Leave a comment

Божидар Димитров да не е слънчасал? Или пък да е пострадал в резултат на топлинен удар?

“Във връзка с високите температури през летния
сезон Министерството на здравеопазването
напомня на гражданите, че най-застрашени
от слънчев удар са възрастните над 60 години
За да се предпазят, хората трябва да стоят
на сянка, особено в обедните часове, да се
пазят от пряка слънчева светлина,
да носят шапка в града…, да носят памучни
и леки дрехи, да пият повече течности,
да не употребяват алкохол през деня…”
(из съобщение на М-во на здравеопазването)

 

fb-vanga-dimitrov

Баба Ванга (вляво) и ст. н. с. II ст. Божидар Димитров

Лятото е горещо, слънцето явно е нагорещило “покривите, по които няма керемиди”, та се случва и нормални хора да слънчасат, а какво ли остава за супер-хора като историка и агент на ДС старши научен сътрудник II степен Божидар Димитров!
Тях направо ги удря в тазобедрената става!
Пиша това по повод поредната му проява, която напомня героят на Павел Попандов от преди 30-ина години, във “Всяка неделя”, когато актьорът правеше скечове и в един от тях определи четирите степени на пиянство: “пийнал, подпийнал, веселяк и кьоркютук”.

Не казвам, че ст. н. с. II ст. Димитров е (зло)употребил с алкохола – както знаем, няма нашенец, който да не може да носи кило-две-три или повече ракия.
Но последния писък на модата, налагана от хора като него, вече идва повече за нормалните, обикновени граждани.

Няма смисъл да се спирам на думите му за баба Ванга, защото тогава ще трябва да разкажа и това, което петричката пророчица ми е споделяла за самия Божидар Димитров, а почна ли с тези спомени, ще дойдат и другите – включително и за Бойко Борисов, за Тодор Живков, а и за многото други хора, които водех редовно на Рупите или в Петрич, за да може Ванга да им “гледа”. Някои от вас може да са чели книгите за Ванга, в които се споменава фактът, че е започнала официалната си работа като екстрасенс след среща с Живков, организирана от дядо ми. Самият аз съм бил при нея десетки пъти, водил съм хора, сред които и станали впоследствие известни лица от прехода.
С други думи – имам поне някакви основания да помоля най-учтиво супер-хората като ст. н. с. II ст. Димитров да престанат да говорят за Ванга.

А след като престанат да говорят за нея, ще е добре да престанат да говорят и за другите глупости, изприказвани под въздействието на слънчевата светлина и топлината.

Защото, уважаеми хора, ако не сте преживявали топлинен или слънчев удар, редно е да прочетете какво пишат от Министерство на здравеопазването:

“Във връзка с високите температури през летния сезон Министерството на здравеопазването напомня на гражданите, че най-застрашени от слънчев удар са възрастните над 60 години и децата, както хората със сърдечносъдови заболявания и хората със затлъстяване.
За да се предпазят, хората трябва да стоят на сянка, особено в обедните часове, да се пазят от пряка слънчева светлина, да носят шапка в града и да ползват плажен чадър на плажа, да носят памучни и леки дрехи, да пият повече течности, да не употребяват алкохол през деня, да избягват физическото натоварване, летуващите на морето да не стоят на плажа между 11 и 14 часа. В случай на слънчев удар болните се пренасят на сянка и им поставят им се студени компреси на главата.”

Но това е за причините за приказките на ст. н. с. II ст. Димитров. По-опасни от причините са… последиците.

В резултат от приказките на ст. н. с. II ст. Димитров, държавната машина се задвижва, лично председателят на Министерски съвет занимава двадесет министри с разкопки, подава си главата, за да му бъде умита в “светената вода”, обявена за такава от самия ст. н. с. II ст. Димитров. При това аз съм донякъде съгласен с думите на премиера Борисов:

“Ролята на кабинета е да осигури финансирането на учените, разработващи този обект, и това да стане нещо, от което да се гордеем, а не да се срамуваме…”

Казвам “донякъде”, защото за да се гордеем, първо трябва да отстраним от обектите хората, които ги превръщат в кич. Хората, които ги обявяват или за гробове на вампири или на русалки – те са тези, които ни карат да се срамуваме. За съжаление думите на ст. н. с. II ст. Димитров имат явно голяма стойност за премиера, което е тъжно, защото излиза, че той – премиерът – е жертва на казаното от самия Димитров:

„От гледна точка на масовата публика трябва да е нещо сензационно – злато, вампир…”, отбеляза историкът пред bTV.

Проблемът не е в това, че историкът мисли така.
Не е дори в това, че му дават трибуна, за да изкаже мислите си на глас.
Дори и в това, че те може би са верни.

Не, проблемът е в това, че когато простотията стане норма на поведение, нормалността изчезва – хората престават да поставят под съмнение празните приказки (на празните хора?).

По времето, когато ст. н. с. II ст. Димитров е писал рапортите си до Държавна сигурност, народът се смееше над простотиите на Тодор Живков – т.е. имаше здрав нюх за това кое е вярно и кое – не, независимо от тоталния контрол над медиите.

Днес, когато има свобода на словото, се оказва, че народът е по-доверчив, отколкото вчера. Да не е изпростял и той толкова, колкото прост в изказванията си е ст. н. с. II ст. Димитров – не знам, вие кажете.

Но този народ, който аз познавам – той не е прост.
В неговите редици има смислени и стойностни хора. Хора, които не вярват на лакърдиите на  ст. н. с. II ст. Димитров. Хора, които мислят и поставят под съмнение празните приказки.

Не е нужно всеки да е творческа личност. Достатъчно е човек да се чувства личност, да има достатъчно знания и да разполага с факти, с които да обори глупостите на лицата от телевизионния екран.

Защото винаги ще има личности, но ще има и лица, а и  хора без лица.
Който не може да е личност, все пак има избор – да е лице или да загуби и него дори.

Лесно се губи лицето, когато си забил глава в пясъка (за да не кажа някоя друга дума).

И една молба: като видите слънчасали хора, помогнете им. Следвайте съветите на лекарите и на компетентните лица от Министерство на здравеопазването!

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Поколението “Т”

Новото поколение, разбира се, е “Т” – от Туитър.

172px-Twitter_bird_logo_2012.svg

Логото на Туитър (Източник: Уикипедия)

Някой е решил, че 140 знака са достатъчни, за да можем да изразим някоя важна мисъл или чувство (или повече от едно). Или с по-малко от 140 знака, защото по-малкото е повече…

И аз използвам Туитър – не ме разбирайте погрешно, но ако някой иска да следи информация за събития, свързани предимно със света на Интернет, може да го стори като следва @veni.

Но няма да ме видите да “чуруликам” по цял ден. Дори и да е от някоя международна конференция, където правителствата обсъждат бъдещето тъкмо на това поколение “Т”.

Не знам защо, но вярвам, че хората имат нужда от повече от 140 знака, за да се разбират помежду си. Всъщност имат нужда от повече от 140 думи или дори от 140 изречения.

Докато една снимка може и да казва повече, отколкото може да се изрази с 1000 думи, както е казал Артър Бризбейн през 1911 г., не бих имал нищо против да разменя 1000 думи с вас, приятели мои.

В желанието си да направим живота по-прост, ние изоставяме не само основните понятия от образованието и възпитанието на децата, но и от разбирането за живота като обществени връзки, като общуване между личностите. Вместо това се сблъскваме с ефекта на поколението “Т”, където 140 знака “взривиха Интернет”.

Откога заменихме прегръдката с “о”, а целувката с “х”, така че животът да е по-лесен или, както изглежда правилно – по-прост, опростен?

Разбирам, че не искаме да имаме много усложнен живот, че се опитваме да опростяваме нещата по принцип. Но това е последствие от превръщането ни в жертви на съзнанието тип “140 знака”.

В наши дни страхът, че непрекъснато закъсняваме или изоставаме е толкова дълбоко заложен у нас, че много хора така и не разбират, че вместо да се стремят към щастието, те се стремят към собствения си край; понякога в комфортни, понякога не в кой знае колко комфортни условия. И заради този страх, поколението “Т” изглежда все повече на мястото си. Хората броят последователите си, туитванията, ре-туитванията, харесването и т.н. Статистика, която показва само едно-единствено нещо – че авторът е намерил g-точката на поколението “Т”, която подтиква пръстите да натиснат клавиша на мишката.

Познаваме истински хора, добри хора, които ползват Фейсбук, Инстаграм, Туитър и т.н., за да говорят с други хора като тях – по целия свят.

Тези истински хора нямат нужда от това коментарите им да “взривяват Интернета”.
Те искат техните приятели да знаят, че са живи и здрави, че пишат и мислят, и създават нови неща.

Не съм сигурен за вас, уважаеми читатели, но аз съм за това да се изразяваме с повече от 140 знака. Искаме да чуем повече от едно кратко съобщение от приятелите си, от хората, които уважаваме и хората, които обичаме.

Искам да прочета хиляда думи и да видя една снимка.

Искам да си направя сам изводите, базирани на фактите, а не да приема нечие мнение и да нагодя фактите към него.

Не знам вие какво искате, но ако сте на същия път, където хората обичат фактите и споделят наблюденията си, а не мненията си, тогава не сте сами – и аз съм с вас.

И с всеки, който иска да се промени към по-добро.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

The T-Generation

The new generation, of course, is “T” – for Twitter.

172px-Twitter_bird_logo_2012.svg

Twitter Logo (Source: Wikipedia)

We are supposed to express a major thought, a feeling (or more than one) in 140 characters. Or less, of course, as less is more.

I also use Twitter – in case someone wants to follow things, related almost exclusively to Internet public policy, they are free to follow @veni.

But you won’t see me tweeting all day long. Even from a conference, where governments and businesses decide the future of that same T-Generation.

For whatever reasons, I believe that people need more than 140 characters, in order to understand each other. In fact, they need more than 140 words, or 140 sentences.

While a picture may be worth a 1000 words, as Arthur Brisbane said in 1911, I wouldn’t mind exchanging a thousand words with you, my friends.

In our desire to make life simpler, we are running away from not only basic skills of education and upbringing, but of understanding life as social networking, as a communication between individuals. Instead, we face the effects of the T-Generation, where 140 characters can “go viral”.

Since when do we replace the hug with an “o”, and the kiss with an “x”, so that life is easier, or – as it seems proper – simpler?
Now, I understand that we don’t want to have too complicated of a life, and we try to simplify things in general. But this is the effect of becoming victims of the 140 characters’ mindsets.

The fear that we are running constantly late is so deep today, that many people just don’t understand how instead of pursuing happiness, they are pursuing their own death; sometimes in comfortable, sometimes in not so comfortable conditions. And it is because of this fear, that the T-Generation seems more and more relevant. People count followers, tweets, re-tweets, favorites, etc. Statistics, which shows nothing else than just one thing – that the author has found the spot in the T-Generation, which triggers the mouse click.

I know real people, good people, who are using Facebook, and Instagram, and Twitter, and other tools, to talk to people like them, who live across the globe.
These real people don’t need their postings to be viral.
They only need their friends to see that they are alive, and kicking, and writing, and thinking, and creating new stuff.

Not sure about you, my readers, but I am in for more than 140 characters. I want to hear more than a tweet from my friends, and from the people I respect, and from the people I love.

I want to read a thousand words, and see a picture.
I want to make my own mind, based on the factual information I read. And not the other way around – to accept someone’s mind, and make up my own facts.

Not sure what you want, but if you are in the journey, where people like facts, and share observations and not opinions, then you are not alone – I am with you.

And with anyone, who wants to change for good.

Posted in General, in English, общество | Leave a comment

Защо мълчат адвокатите (автор: адв. Николай Хаджигенов)

Защо, мълчат цивилистите е ясно. Така или иначе водят предимно хартиени войни.

Защо мълчат обаче наказателните адвокати – това е важен въпрос.

Защото, именно те са до гуша в лай@ата всеки ден и знаят отлично на какво са способни МВР и прокуратурата.

И да, всички знаем, че точно тези институции са изцяло безполезни в пряката си дейност, но в изпълнението на поръчки – разбирай да смачкат нечий живот и да го изхвърлят на боклука – нямат равни. Въоръжени с това специфично познание, наказателни адвокати (за наш срам) са навели глави и, оцелявайки на чисто физическо ниво, страшно мълчат……..

Тъжната истина е, че трябва повече да говорят, казвайки поне част от нещата, които виждаме всеки ден и с които се борим.

Ако щете и поради факта, че правилното приложение на закона зависи от това, доколко му стиска на съответния адвокат или съдия.

Ако му стиска достатъчно, имате не лош шанс да получите правосъдие и закона да бъде спазен.

Ако ли не……. е, това си е ваш проблем. Точно, както си е ваш проблем и вашето собствено мълчание, уважаеми.

Иначе от чисто обективна страна онзи-който-е-пак-премиер и главния цацаратор се надпреварват КОЙ точно да каже по-голяма и страшна тъпотия по темата с илюзията за съдебна реформа и по това, как точно адвокатите са виновни за всичко. Тука ще отворим една скоба, специално за читателите от тъмната страна – когато кажем, че нещо е тъпотия упражняваме законното си право на мнение и не е необходимо дори да е вярно.

То е наше, лично мнение.

За разлика от хипотезата, когато няКОЙ каже за няКОЙ, че е тъп, което е обида и клевета. Макар, че ако трябва да сме честни в няКОИ случаи, няма как да е обидно или клеветническо, подобно твърдение, щото би било истина, но това е в графата адвокатски лакърдии.

Иначе да си дойдем по темата.

Бойко хванат за шлифера

Бойко Борисов, хванат за… шлифера (карикатура от “Сега”)

Връщаме се към старата мечта на онзи-който-е-пак-премиер да съкратим наказателния процес и да забраним адвокатите, щото нямало как да ги подслушваме.

Е, или поне законно няма как, щото всички знаем КОЙ контролира подслушващите?

Правилно.

НиКОЙ не ги контролира.

Четейки, всекидневните Му изблици по тема наказателен процес откровено се чудим, поради що не се съсредоточи върху дейности, които са му поне малко познати, като ритането на топка или навиването на маркуч?

Още от времето, когато беше обикновен главен секретар, следим отблизо идеите му от типа за забраната на еднократната доза, която видите ли била единствената причина МВР да не могат да се справят с нарко търговията у нас, та стигаме до днешните му откровени безумия за следене и подслушване на адвокатите, като единствения начин да се хванат клиентите им?

Сигурни сме, ще се съгласите, че това е откровена управленска и правна импотентност без аналог. Не е нужно, дори да си висшист за да си наясно, че т.н. предложения са безсмислени, но за сметка на това са незаконосъобразни и антидемократични.

Всъщност, скритата идея на словесните му изригвания по темата, е за да отдалечи обществения интерес от съдебната реформа, защото покрай нея лъснаха всички недостатъци на цацаратурата, МВР и недъгавите опити за управление, което все повече ни докарва на Северна Корея.

И не.

Не преувеличаваме ни най-малко.

tsatsarov

Главният прокурор Цацаров

Достатъчно е само да видим усилията на главния цацаратор, на шефа на административното чистилище, пардон съдилище – друг виден милиционер – и прочие за убиването още в зародиш на идеята за промяна.

Промяната в правосъдието или в съдебната власт означава, че върховенството на закона няма да е вече просто дума, а основен принцип. И тогава, настоящата ситуация от типа „вся власть советам“ ще се премести при бай Ставри, а ние лека-полека ще заприличаме на европейска държава.

А не цацараторите да обясняват как трябвало да се премахне формализмът в наказателния процес, щото видите ли, такива били техните щения, пардон – общественият интерес го налагал.

Чудно, същият този формализъм в наказателния процес е именно гаранцията за законосъобразност и правосъдие, и важат и за адвокатите, а не само за цацараторите.

Дет’ се вика, дори за Цветанов важат! А – там, гледам, нямат оплаквания по въпроса?

Последно и ви оставяме, че на нас лично ни се налага да работим за хляба. Да живеем от убежденията си, някак си не ни се получава.

Та, гледаме, че главният цацаратор отправил упрек към адвокатите, че видите ли моралът ни бил нисък. Донякъде сме склонни да се съгласим с подобно твърдение, че не е без известно основание.

Сигурно и вие се питате, къде ли е моралът на цацараторите?

Не се стряскайте, те не знаят, какво е това.

И това е една от основните причини у нас правосъдието да е просто дума……..

Няма да обръщаме внимание на иначе дребнавото подмятане, че трима-четирима адвокати сме станали ТВ-звезди, защото, за разлика от много други, ние осъзнаваме, че сме 2015 г., а не 1915-а.

Темата с рекламата обаче няма как да я подминем.

Питате се де е на цацараторите моралът? А, бе… главният цацаратор идея си няма какво означава реклама, вие за морал питате.

Отделен е въпросът, че ние лично имаме горчивия опит да сме между тези, които се саморекламираме и държим да отбележим, че у нас да си гражданин е много скъпо удоволствие.

И дори сме в състояние да го докажем, макар че едва ли има нужда.

За разлика от хората на държавни длъжности ние гледаме да не говорим празни приказки.

 

_______
* – Препечатвам статията от адв. Николай Хаджигенов с негово съгласие. (б.м., В.М.)

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Сериозно: гледането на видео-клипове с котки е… полезно!

Изследване* на Медийния факултет на Университета в Индиана доказва, че клиповете с котки действат по-сериозно, отколкото се смяташе досега.

Ако се чувствате по-добре, след като гледате забавни клипове с котки, то ефектът е по-сериозен, отколкото си мислите

Lil' Bub

Lil’ Bub

Интернет-феноменът, когато гледате котки, дали ще е Lil Bub (на снимката) или Grumpy Cat, прави нещо повече, отколкото да ви забавлява; той усилва енергията и позитивните емоции на зрителя и намалява отрицателните чувства – поне така твърди ново проучване от една изследователка от Медийния факултет на Университета в Индиана.

Проучването, проведено от заместник-професора Джесика Гал Майрик обхваща почти 7 000 души и е публикувано в новия брой на сп. “Компютри в човешкото поведение”.

“Някои хора може би си мислят, че гледането на клипове с котки не е достатъчно сериозна тема за академично проучване, но е факт, че това е едно от най-популярните неща в Интернет – гледането на такива видео клипове, казва проф. Майрик.

Данните говорят, че през 2014-а г. в YouTube е имало повече от 2 милиона клипа с котки, които са били гледани общо 26 милиарда пъти. Видео-клиповете с котки имат повече гледания на клип, отколкото всяка една друга категория в YouTube.

Участниците в проучването на Майрик казват, че:

  • са се чувствали по-енергични и по-добре, след като са гледали клип с котки, отколкото преди това.
  • са по-малко нещастни, ядосани или тъжни, след като са гледали клип с котки, отколкот преди него.
  • често гледат такива клипов през работно време или докато учат.

“Дори ако гледат видео клипове с котки, докато са на работа, емоциите след това им помагат да се справят с по-сериозни задачи след това”, казва проф. Майрик.

_____
* – Превод със съкращения от оригиналното съобщение.

 

Posted in General, на български | Leave a comment

България – все по-нещастна страна, българите – обезверени и без достойнство

Вече е напълно официално и никой не може да го опровергава – България е най-нещастната страна в Европейския съюз. Ние си го знаехме и от публикацията The rich, the poor and Bulgaria (“Богатите, бедните и България”) в сп. Economist преди години, но сега всичко е подкрепено със сериозна статистика.

fb-eurostat

Сравнителна таблица от Евростат

В сайта на Евростат можете да видите т.нар. инфографика – картинкна, от която можете да изберете България и да разгледате характеристиките на страната за (по часовниковата стрелка, започвайки от условно 1 часа): доход, условия за живот, работа, използване на времето, образование, здравеопазване, обществени отношения, безопасност,  управление, околна среда – и там, където стрелките обикновено показват 12:00 – общо удовлетворение от живота. По последната графа в България има само 5.9%, които са доволни от живота, 29.8 са на принципа “горе-долу”, а 64.2 % са недоволни.

Съобщението за медиите е тук. Таблицата, сравняваща страните е в съобщението за медиите, но я слагам като картинка по-горе, за да ви е по-лесно да сравнявате.

Оставете настрана Сърбия, която дори не е член на ЕС, но сравнете с другите европейски страни! Вижте, например, в полето “личните взаимоотношения” – В Гърция 25 % от всички хора са доволни, 53 % смятат, че са на средно ниво, а едва 21.9 % мислят, че са лоши. В България процентите са, съответно, 14.6, 34.3 и 51.1! Над половината нашенци не са – ама хич! – доволни от отношенията си с другите хора.

И после има нашенци, които непрекъснато се оплакват и жалят, че нямало правосъдна система, че политиците били корумпирани и т.н., и др.п.
Правилно се оплаквате, но никой няма да дойде от чужбина, за да свърши работата на народа.

Никой няма да ни оправи, уважаеми сънародници!

Явно обаче хората или са забравили това, или вярват в чудесата – че царя от Мадрид или пъдаря от Банкя ще ги оправят.

Общият индекс на удовлетвореност от живота за България е 4.8 от 10 възможни. С най-близък до нашия индекс са следните страни: Гърция, Кипър и Португалия (6.2).

Обърнете внимание на изключително ниското ниво, свързано с финансите – ако средно за ЕС то е 6.0, то за България е 3.7!

Трагедията е голяма и освен да я отбележим, ще е добре да преценим какво може да направим всички ние, за да бъдем по-щастливи. Спасение отвън няма да дойде. Нито Европейския съюз, а още по-малко Евразийския ще ни помогнат.

Никой няма да иска да помага на хора, които по всички външни признаци са в цивилизования свят, но са се отказали да се борят за достойнството си.

Писателят Димо Райков нееднократно ни разказва с какво недоумение във Франция посрещат информацията, че пенсията на майка му била 50 евро. Шарл Азнавур си мислел, че това е на ден, а когато разбрал, че е за месец, просто се обърнал и се отдалечил, без да иска повече да си говори с него.

Народе мой, както казваше Вапцаров, нещастието не е продукт на външни сили. Не вини ЕС, НАТО или съседните държави. Не търси виновните извън населението на тези прекрасни 111 хиляди кв.км. земя “като една човешка длан”.

Никой не ни е виновен за липсата на елементарните качества, които правят от племето общество – съпричастност, съчувствие, милост, скромност, работливост.

Никой не ни е крив, че не можем да се усмихваме, че не желаем да се зарадваме на успеха на другия българин и че предпочитаме на нас да ни е зле, но не и да му е добре на съседа.

Никога няма да успеем да прехвърлим отговорността за дереджето си от нашите собствени рамена на нечии други. Това, че непрекъснато се опитваме да го правим, само доказва, че явно сме неспособни да разберем, че при едни и същи дадености, няма как да получим различен резултат.

Когато човек сам е решил, че е по-добре да ходи с наведена глава, приведен към земята, тогава няма как да не е на колене, защото така е по-близо до земята и по-малък е шанса да бъде забелязан сред другите.

Няма друга сила, освен тази, която е в нас самите, способна да превърне нашенеца в щастлив човек. И не, щастието не се измерва само с парите – в посочената по-горе публикация в Economist се вижда ясно, че хора от Ирак и Афганистан са по-щастливи от нашенеца.

Ако не сме в състояние да се преборим с нашенеца в нас, значи сме се предали и последното място в таблицата е напълно заслужено. И никога няма да мръднем по-напред.

И обратното – ако имаме поне малко надежда, поне малко вяра в собствените си сили, то няма никаква причина да не можем да възпитаме следващите поколения да бъдат европейци, а не нашенци. Да направим така, че ако не ние, то поне децата ни да бъдат европейци – ама съвсем, а не по байганьовски.

Бившият външен министър на Великобритания Дейвид Милибанд, сега  ръководител на Международния комитет за спасяване (Rescue International), каза преди няколко дни в речта си пред завършващите школата за управление “Джон Ф. Кенеди”, че “нещото винаги печели срещу нищото (нулата)”.

Дереджето ни може да бъде обяснено и с това, че отборът, срещу чието име на таблото има нула много често се оказва… печелещ. Защото хората са свикнали, че нищото надделява над нещото, че лошото сирене се продава повече, защото е по-евтино. Но, уважаеми хора, никой не ни е виновен, че сме приели да живеем в тъкмо тази и точно такава държава, каквато сами сме си направили.

И само от нас зависи дали ще продължим да живеем в нея като скотове или като хора с достойнство.

С уважение към околните.

С респект към по-добрите от нас.

С желание да помагаме на хората с идеи, а не да им пречим.

 

 

 

Posted in Bulgaria, Bulgarian News Dissection, на български, общество | 1 Comment