Поколението “Т”

Новото поколение, разбира се, е “Т” – от Туитър.

172px-Twitter_bird_logo_2012.svg

Логото на Туитър (Източник: Уикипедия)

Някой е решил, че 140 знака са достатъчни, за да можем да изразим някоя важна мисъл или чувство (или повече от едно). Или с по-малко от 140 знака, защото по-малкото е повече…

И аз използвам Туитър – не ме разбирайте погрешно, но ако някой иска да следи информация за събития, свързани предимно със света на Интернет, може да го стори като следва @veni.

Но няма да ме видите да “чуруликам” по цял ден. Дори и да е от някоя международна конференция, където правителствата обсъждат бъдещето тъкмо на това поколение “Т”.

Не знам защо, но вярвам, че хората имат нужда от повече от 140 знака, за да се разбират помежду си. Всъщност имат нужда от повече от 140 думи или дори от 140 изречения.

Докато една снимка може и да казва повече, отколкото може да се изрази с 1000 думи, както е казал Артър Бризбейн през 1911 г., не бих имал нищо против да разменя 1000 думи с вас, приятели мои.

В желанието си да направим живота по-прост, ние изоставяме не само основните понятия от образованието и възпитанието на децата, но и от разбирането за живота като обществени връзки, като общуване между личностите. Вместо това се сблъскваме с ефекта на поколението “Т”, където 140 знака “взривиха Интернет”.

Откога заменихме прегръдката с “о”, а целувката с “х”, така че животът да е по-лесен или, както изглежда правилно – по-прост, опростен?

Разбирам, че не искаме да имаме много усложнен живот, че се опитваме да опростяваме нещата по принцип. Но това е последствие от превръщането ни в жертви на съзнанието тип “140 знака”.

В наши дни страхът, че непрекъснато закъсняваме или изоставаме е толкова дълбоко заложен у нас, че много хора така и не разбират, че вместо да се стремят към щастието, те се стремят към собствения си край; понякога в комфортни, понякога не в кой знае колко комфортни условия. И заради този страх, поколението “Т” изглежда все повече на мястото си. Хората броят последователите си, туитванията, ре-туитванията, харесването и т.н. Статистика, която показва само едно-единствено нещо – че авторът е намерил g-точката на поколението “Т”, която подтиква пръстите да натиснат клавиша на мишката.

Познаваме истински хора, добри хора, които ползват Фейсбук, Инстаграм, Туитър и т.н., за да говорят с други хора като тях – по целия свят.

Тези истински хора нямат нужда от това коментарите им да “взривяват Интернета”.
Те искат техните приятели да знаят, че са живи и здрави, че пишат и мислят, и създават нови неща.

Не съм сигурен за вас, уважаеми читатели, но аз съм за това да се изразяваме с повече от 140 знака. Искаме да чуем повече от едно кратко съобщение от приятелите си, от хората, които уважаваме и хората, които обичаме.

Искам да прочета хиляда думи и да видя една снимка.

Искам да си направя сам изводите, базирани на фактите, а не да приема нечие мнение и да нагодя фактите към него.

Не знам вие какво искате, но ако сте на същия път, където хората обичат фактите и споделят наблюденията си, а не мненията си, тогава не сте сами – и аз съм с вас.

И с всеки, който иска да се промени към по-добро.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

The T-Generation

The new generation, of course, is “T” – for Twitter.

172px-Twitter_bird_logo_2012.svg

Twitter Logo (Source: Wikipedia)

We are supposed to express a major thought, a feeling (or more than one) in 140 characters. Or less, of course, as less is more.

I also use Twitter – in case someone wants to follow things, related almost exclusively to Internet public policy, they are free to follow @veni.

But you won’t see me tweeting all day long. Even from a conference, where governments and businesses decide the future of that same T-Generation.

For whatever reasons, I believe that people need more than 140 characters, in order to understand each other. In fact, they need more than 140 words, or 140 sentences.

While a picture may be worth a 1000 words, as Arthur Brisbane said in 1911, I wouldn’t mind exchanging a thousand words with you, my friends.

In our desire to make life simpler, we are running away from not only basic skills of education and upbringing, but of understanding life as social networking, as a communication between individuals. Instead, we face the effects of the T-Generation, where 140 characters can “go viral”.

Since when do we replace the hug with an “o”, and the kiss with an “x”, so that life is easier, or – as it seems proper – simpler?
Now, I understand that we don’t want to have too complicated of a life, and we try to simplify things in general. But this is the effect of becoming victims of the 140 characters’ mindsets.

The fear that we are running constantly late is so deep today, that many people just don’t understand how instead of pursuing happiness, they are pursuing their own death; sometimes in comfortable, sometimes in not so comfortable conditions. And it is because of this fear, that the T-Generation seems more and more relevant. People count followers, tweets, re-tweets, favorites, etc. Statistics, which shows nothing else than just one thing – that the author has found the spot in the T-Generation, which triggers the mouse click.

I know real people, good people, who are using Facebook, and Instagram, and Twitter, and other tools, to talk to people like them, who live across the globe.
These real people don’t need their postings to be viral.
They only need their friends to see that they are alive, and kicking, and writing, and thinking, and creating new stuff.

Not sure about you, my readers, but I am in for more than 140 characters. I want to hear more than a tweet from my friends, and from the people I respect, and from the people I love.

I want to read a thousand words, and see a picture.
I want to make my own mind, based on the factual information I read. And not the other way around – to accept someone’s mind, and make up my own facts.

Not sure what you want, but if you are in the journey, where people like facts, and share observations and not opinions, then you are not alone – I am with you.

And with anyone, who wants to change for good.

Posted in General, in English, общество | Leave a comment

Защо мълчат адвокатите (автор: адв. Николай Хаджигенов)

Защо, мълчат цивилистите е ясно. Така или иначе водят предимно хартиени войни.

Защо мълчат обаче наказателните адвокати – това е важен въпрос.

Защото, именно те са до гуша в лай@ата всеки ден и знаят отлично на какво са способни МВР и прокуратурата.

И да, всички знаем, че точно тези институции са изцяло безполезни в пряката си дейност, но в изпълнението на поръчки – разбирай да смачкат нечий живот и да го изхвърлят на боклука – нямат равни. Въоръжени с това специфично познание, наказателни адвокати (за наш срам) са навели глави и, оцелявайки на чисто физическо ниво, страшно мълчат……..

Тъжната истина е, че трябва повече да говорят, казвайки поне част от нещата, които виждаме всеки ден и с които се борим.

Ако щете и поради факта, че правилното приложение на закона зависи от това, доколко му стиска на съответния адвокат или съдия.

Ако му стиска достатъчно, имате не лош шанс да получите правосъдие и закона да бъде спазен.

Ако ли не……. е, това си е ваш проблем. Точно, както си е ваш проблем и вашето собствено мълчание, уважаеми.

Иначе от чисто обективна страна онзи-който-е-пак-премиер и главния цацаратор се надпреварват КОЙ точно да каже по-голяма и страшна тъпотия по темата с илюзията за съдебна реформа и по това, как точно адвокатите са виновни за всичко. Тука ще отворим една скоба, специално за читателите от тъмната страна – когато кажем, че нещо е тъпотия упражняваме законното си право на мнение и не е необходимо дори да е вярно.

То е наше, лично мнение.

За разлика от хипотезата, когато няКОЙ каже за няКОЙ, че е тъп, което е обида и клевета. Макар, че ако трябва да сме честни в няКОИ случаи, няма как да е обидно или клеветническо, подобно твърдение, щото би било истина, но това е в графата адвокатски лакърдии.

Иначе да си дойдем по темата.

Бойко хванат за шлифера

Бойко Борисов, хванат за… шлифера (карикатура от “Сега”)

Връщаме се към старата мечта на онзи-който-е-пак-премиер да съкратим наказателния процес и да забраним адвокатите, щото нямало как да ги подслушваме.

Е, или поне законно няма как, щото всички знаем КОЙ контролира подслушващите?

Правилно.

НиКОЙ не ги контролира.

Четейки, всекидневните Му изблици по тема наказателен процес откровено се чудим, поради що не се съсредоточи върху дейности, които са му поне малко познати, като ритането на топка или навиването на маркуч?

Още от времето, когато беше обикновен главен секретар, следим отблизо идеите му от типа за забраната на еднократната доза, която видите ли била единствената причина МВР да не могат да се справят с нарко търговията у нас, та стигаме до днешните му откровени безумия за следене и подслушване на адвокатите, като единствения начин да се хванат клиентите им?

Сигурни сме, ще се съгласите, че това е откровена управленска и правна импотентност без аналог. Не е нужно, дори да си висшист за да си наясно, че т.н. предложения са безсмислени, но за сметка на това са незаконосъобразни и антидемократични.

Всъщност, скритата идея на словесните му изригвания по темата, е за да отдалечи обществения интерес от съдебната реформа, защото покрай нея лъснаха всички недостатъци на цацаратурата, МВР и недъгавите опити за управление, което все повече ни докарва на Северна Корея.

И не.

Не преувеличаваме ни най-малко.

tsatsarov

Главният прокурор Цацаров

Достатъчно е само да видим усилията на главния цацаратор, на шефа на административното чистилище, пардон съдилище – друг виден милиционер – и прочие за убиването още в зародиш на идеята за промяна.

Промяната в правосъдието или в съдебната власт означава, че върховенството на закона няма да е вече просто дума, а основен принцип. И тогава, настоящата ситуация от типа „вся власть советам“ ще се премести при бай Ставри, а ние лека-полека ще заприличаме на европейска държава.

А не цацараторите да обясняват как трябвало да се премахне формализмът в наказателния процес, щото видите ли, такива били техните щения, пардон – общественият интерес го налагал.

Чудно, същият този формализъм в наказателния процес е именно гаранцията за законосъобразност и правосъдие, и важат и за адвокатите, а не само за цацараторите.

Дет’ се вика, дори за Цветанов важат! А – там, гледам, нямат оплаквания по въпроса?

Последно и ви оставяме, че на нас лично ни се налага да работим за хляба. Да живеем от убежденията си, някак си не ни се получава.

Та, гледаме, че главният цацаратор отправил упрек към адвокатите, че видите ли моралът ни бил нисък. Донякъде сме склонни да се съгласим с подобно твърдение, че не е без известно основание.

Сигурно и вие се питате, къде ли е моралът на цацараторите?

Не се стряскайте, те не знаят, какво е това.

И това е една от основните причини у нас правосъдието да е просто дума……..

Няма да обръщаме внимание на иначе дребнавото подмятане, че трима-четирима адвокати сме станали ТВ-звезди, защото, за разлика от много други, ние осъзнаваме, че сме 2015 г., а не 1915-а.

Темата с рекламата обаче няма как да я подминем.

Питате се де е на цацараторите моралът? А, бе… главният цацаратор идея си няма какво означава реклама, вие за морал питате.

Отделен е въпросът, че ние лично имаме горчивия опит да сме между тези, които се саморекламираме и държим да отбележим, че у нас да си гражданин е много скъпо удоволствие.

И дори сме в състояние да го докажем, макар че едва ли има нужда.

За разлика от хората на държавни длъжности ние гледаме да не говорим празни приказки.

 

_______
* – Препечатвам статията от адв. Николай Хаджигенов с негово съгласие. (б.м., В.М.)

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Сериозно: гледането на видео-клипове с котки е… полезно!

Изследване* на Медийния факултет на Университета в Индиана доказва, че клиповете с котки действат по-сериозно, отколкото се смяташе досега.

Ако се чувствате по-добре, след като гледате забавни клипове с котки, то ефектът е по-сериозен, отколкото си мислите

Lil' Bub

Lil’ Bub

Интернет-феноменът, когато гледате котки, дали ще е Lil Bub (на снимката) или Grumpy Cat, прави нещо повече, отколкото да ви забавлява; той усилва енергията и позитивните емоции на зрителя и намалява отрицателните чувства – поне така твърди ново проучване от една изследователка от Медийния факултет на Университета в Индиана.

Проучването, проведено от заместник-професора Джесика Гал Майрик обхваща почти 7 000 души и е публикувано в новия брой на сп. “Компютри в човешкото поведение”.

“Някои хора може би си мислят, че гледането на клипове с котки не е достатъчно сериозна тема за академично проучване, но е факт, че това е едно от най-популярните неща в Интернет – гледането на такива видео клипове, казва проф. Майрик.

Данните говорят, че през 2014-а г. в YouTube е имало повече от 2 милиона клипа с котки, които са били гледани общо 26 милиарда пъти. Видео-клиповете с котки имат повече гледания на клип, отколкото всяка една друга категория в YouTube.

Участниците в проучването на Майрик казват, че:

  • са се чувствали по-енергични и по-добре, след като са гледали клип с котки, отколкото преди това.
  • са по-малко нещастни, ядосани или тъжни, след като са гледали клип с котки, отколкот преди него.
  • често гледат такива клипов през работно време или докато учат.

“Дори ако гледат видео клипове с котки, докато са на работа, емоциите след това им помагат да се справят с по-сериозни задачи след това”, казва проф. Майрик.

_____
* – Превод със съкращения от оригиналното съобщение.

 

Posted in General, на български | Leave a comment

България – все по-нещастна страна, българите – обезверени и без достойнство

Вече е напълно официално и никой не може да го опровергава – България е най-нещастната страна в Европейския съюз. Ние си го знаехме и от публикацията The rich, the poor and Bulgaria (“Богатите, бедните и България”) в сп. Economist преди години, но сега всичко е подкрепено със сериозна статистика.

fb-eurostat

Сравнителна таблица от Евростат

В сайта на Евростат можете да видите т.нар. инфографика – картинкна, от която можете да изберете България и да разгледате характеристиките на страната за (по часовниковата стрелка, започвайки от условно 1 часа): доход, условия за живот, работа, използване на времето, образование, здравеопазване, обществени отношения, безопасност,  управление, околна среда – и там, където стрелките обикновено показват 12:00 – общо удовлетворение от живота. По последната графа в България има само 5.9%, които са доволни от живота, 29.8 са на принципа “горе-долу”, а 64.2 % са недоволни.

Съобщението за медиите е тук. Таблицата, сравняваща страните е в съобщението за медиите, но я слагам като картинка по-горе, за да ви е по-лесно да сравнявате.

Оставете настрана Сърбия, която дори не е член на ЕС, но сравнете с другите европейски страни! Вижте, например, в полето “личните взаимоотношения” – В Гърция 25 % от всички хора са доволни, 53 % смятат, че са на средно ниво, а едва 21.9 % мислят, че са лоши. В България процентите са, съответно, 14.6, 34.3 и 51.1! Над половината нашенци не са – ама хич! – доволни от отношенията си с другите хора.

И после има нашенци, които непрекъснато се оплакват и жалят, че нямало правосъдна система, че политиците били корумпирани и т.н., и др.п.
Правилно се оплаквате, но никой няма да дойде от чужбина, за да свърши работата на народа.

Никой няма да ни оправи, уважаеми сънародници!

Явно обаче хората или са забравили това, или вярват в чудесата – че царя от Мадрид или пъдаря от Банкя ще ги оправят.

Общият индекс на удовлетвореност от живота за България е 4.8 от 10 възможни. С най-близък до нашия индекс са следните страни: Гърция, Кипър и Португалия (6.2).

Обърнете внимание на изключително ниското ниво, свързано с финансите – ако средно за ЕС то е 6.0, то за България е 3.7!

Трагедията е голяма и освен да я отбележим, ще е добре да преценим какво може да направим всички ние, за да бъдем по-щастливи. Спасение отвън няма да дойде. Нито Европейския съюз, а още по-малко Евразийския ще ни помогнат.

Никой няма да иска да помага на хора, които по всички външни признаци са в цивилизования свят, но са се отказали да се борят за достойнството си.

Писателят Димо Райков нееднократно ни разказва с какво недоумение във Франция посрещат информацията, че пенсията на майка му била 50 евро. Шарл Азнавур си мислел, че това е на ден, а когато разбрал, че е за месец, просто се обърнал и се отдалечил, без да иска повече да си говори с него.

Народе мой, както казваше Вапцаров, нещастието не е продукт на външни сили. Не вини ЕС, НАТО или съседните държави. Не търси виновните извън населението на тези прекрасни 111 хиляди кв.км. земя “като една човешка длан”.

Никой не ни е виновен за липсата на елементарните качества, които правят от племето общество – съпричастност, съчувствие, милост, скромност, работливост.

Никой не ни е крив, че не можем да се усмихваме, че не желаем да се зарадваме на успеха на другия българин и че предпочитаме на нас да ни е зле, но не и да му е добре на съседа.

Никога няма да успеем да прехвърлим отговорността за дереджето си от нашите собствени рамена на нечии други. Това, че непрекъснато се опитваме да го правим, само доказва, че явно сме неспособни да разберем, че при едни и същи дадености, няма как да получим различен резултат.

Когато човек сам е решил, че е по-добре да ходи с наведена глава, приведен към земята, тогава няма как да не е на колене, защото така е по-близо до земята и по-малък е шанса да бъде забелязан сред другите.

Няма друга сила, освен тази, която е в нас самите, способна да превърне нашенеца в щастлив човек. И не, щастието не се измерва само с парите – в посочената по-горе публикация в Economist се вижда ясно, че хора от Ирак и Афганистан са по-щастливи от нашенеца.

Ако не сме в състояние да се преборим с нашенеца в нас, значи сме се предали и последното място в таблицата е напълно заслужено. И никога няма да мръднем по-напред.

И обратното – ако имаме поне малко надежда, поне малко вяра в собствените си сили, то няма никаква причина да не можем да възпитаме следващите поколения да бъдат европейци, а не нашенци. Да направим така, че ако не ние, то поне децата ни да бъдат европейци – ама съвсем, а не по байганьовски.

Бившият външен министър на Великобритания Дейвид Милибанд, сега  ръководител на Международния комитет за спасяване (Rescue International), каза преди няколко дни в речта си пред завършващите школата за управление “Джон Ф. Кенеди”, че “нещото винаги печели срещу нищото (нулата)”.

Дереджето ни може да бъде обяснено и с това, че отборът, срещу чието име на таблото има нула много често се оказва… печелещ. Защото хората са свикнали, че нищото надделява над нещото, че лошото сирене се продава повече, защото е по-евтино. Но, уважаеми хора, никой не ни е виновен, че сме приели да живеем в тъкмо тази и точно такава държава, каквато сами сме си направили.

И само от нас зависи дали ще продължим да живеем в нея като скотове или като хора с достойнство.

С уважение към околните.

С респект към по-добрите от нас.

С желание да помагаме на хората с идеи, а не да им пречим.

 

 

 

Posted in Bulgaria, Bulgarian News Dissection, на български, общество | 1 Comment

Архивите са живи. Димитри Иванов: “Не бива да има свещени крави”

Наскоро го открих из архивите, затова е под формата на снимки (ако кликнете върху всяка от тях, ще я видите в оригиналния размер). Не ми се занимава да го свалям в текстов вид.

Бил съм на 16 години, когато съм интервюирал тогавашният преводач и тв-водещ, но намирам в текста тези, които звучат доста съвременно – вкл. и това, че не бива да има свещени крави.

Днес, когато Димитри Иванов е приеман от мнозина за свещена крава, думите му от 1985 г. звучат още по-интересно.

 

05-dimitri

Страница 1 (от 3)

05-dimitri-001

Страница 2 (от 3)

05-dimitri-002

Страница 3 (от 3)

Posted in Bulgaria, Uncategorized, на български, общество | Leave a comment

За гаврата на социолозите с народа. Вече съвсем за мезета ни взимат, май?

ivo hristov

Снимка от сайта (screen shot)

В едно пространствено интервю доц. Иво Христов разсъждава за, най-общо казано, България.

Заглавието е “Историческият лимит изтича през пръстите ни“.

Отговорите проектират някакъв катаклизъм, катастрофа и направо провал на целия български народ. Освен, разбира се, ако не се хване здраво за шлифера на Русия.

Не знам за историческия лимит дали изтича през пръстите ни, но думите на доц. Христов определено са доста хлъзгави и се промъкват през пръстите – особено, ако човек не внимава…

Като един от българите, които не са попаднали в обобщенията на доц. Христов, мога да кажа, че не съм особено силно разочарован. Не съм *силно* разочарован, защото не съм очаквал да бъда силно очарован.
А не съм разочарован изобщо, защото при опита да се покрие в едно интервю… животът, вселената и всичко останало, то няма как да не се появят слаби моменти. При това много. И много слаби.

Всъщност, в думите на доц. Христов можем да открием и причината за неговото мрачно настроение:

“Очевидно съм имал други, имагинерни представи за българите и българското, които не съответстват на реалностите.”

Излиза, че той е разочарован не толкова от българския народ, колкото от своята собствена представа за българите и българското. Непоносимостта на това, че човекът се е заблуждавал, го кара да изрича по същество силни и несправедливи думи.
Но, разбира се, наред с тях има и точни наблюдения. Ето едно – парадоксално (предполагам) – по адрес на протестърите: “А качеството не се прави от количеството, колкото и да е странно. Качеството е качество.” Вероятно си спомняте, че те – протестърите – се самоопределиха като по-добрите, по-умните и по-красивите – с една дума: качествените. Проблемът беше, че народът с цялата си мъдрост или с непукизма си беше наясно, че и тия са като ония. Падението от пиедестала, на който човек се е поставил в очите си, е безспорно бързо и болезнено.

Тъжното в отговорите на доц. Христов обаче е не само собственото му разочарование от собствените му способности.
Тъжното е, че червената нишка в отговорите му е колко е лош Западът и как единственото спасение за целия свят (и за България) е Русия.
Т.е. предлага се панацеята – един вид ново “Освобождение” – независимо от думите на Левски, че който ни освободи, той и ще ни пороби.
Не познавам Иво Христов, така че не знам дали това е трайна тенденция в творчеството му или е плод на моментно настроение, но е факт.

Останалите неща са като пълнеж и ето някои примери:

“Младите хора чисто инстинктивно, като животинки усещат, че не образованието е залогът и капиталът за социално израстване.”

Фактите говорят за друго: всеки млад човек, който благодарение на образованието си, е успял да си намери работа на Запад (прочее, авторът кой знае защо спестява азбучната истина, че младите хора се реализират на тълпи само на Запад, но не и в Русия), би казал, че това твърдение не е точно.

Сравнете:
“Образованието е инструмент за постигането на някакви цели…”

Със:
“…системата на образованието е средство за производство на хора с определени качества…”

Или пък тези възхваляващи слова по адрес на “недоносчето” – социализъма на Живков:

“България беше част от Втория свят – светът, доминиран от Съветския съюз, тя играеше много важна роля в югозападния фланг на СССР, с всички произтичащи постижения и задачи, които бяха възложени на българите и на българската държава.”

С:
“[България е] страна, на която е отредено да бъде периферна територия със затихващи функции, [която] не бива да има висока индустрия, високи технологии, високи културни или политически образци…”

Разбирате ли, една по същество окупирана територия – с наложеното на щиковете на Червената армия кърваво управление на БКП; с външна политика не просто съгласувана, а изработвана в Москва; с ръководство, назначавано от Сталин, а впоследствие от всеки друг генерален секретар на ЦК на КПСС…. та, тази “държава” (кавичките са заслужени) била с “много важна роля”?!

При това авторът продължава: “България в новата геополитическа ситуация не е субект на собственото си поведение, тя не е част от някакъв много важен проект.”

Читателят може да остане с грешното впечатление, че в старата ситуация страната Е била субект на собственото си поведение. Че е била част от много важен проект.
Да видим – на всяко гласуване в ООН, България категорично подкрепя СССР.
Нещо повече – иска да стане 16-а република в границите на Съветския съюз (sic!, макар че по-точно би било sick!).
И “много важният проект” е всъщност провалилата се болшевишка революция, в резултат на която десетки милиони души загубиха живота, земята, поминъка, близките, вярата си… А в България тя доведе до издевателство над децата и внуците на осъдените от т.нар. народен съд, до т.нар. възродителен процес, до подмяната на нравствените ценности с напълно безнравствен еднодневен морал.

И авторът не закъснява да затвърди мрачното ни настояще с описание на двете роли, които България има днес:
“Първата е да представлява периферен, малък пазар за потребителските стоки на развития свят и второ – да предоставя евтина работна сила на същия този свят, на имперския център.”

Това твърдение, освен че представлява загуба на връзка с реалността, е плод на непознаване на съвременния пазар, на който евтината работна ръка не се търси, когато идва от България (за справка – има по-евтина, от Африка, Азия, Латинска Америка, при това е и по-работлива), но обратното – търсят се младите и кадърни хора, които са високо платени. Разбира се, сред тях едва ли влизат социолозите.

***

Можем да продължим с разнищването на текста, но няма голям смисъл, защото накрая е редно да сложим за обяснение следния текст от самия сайт:

Memoria de futuro – Памет за бъдещето е проект в българското онлайн пространство, който поставя началото си в Деня на българската просвета и култура и славянската писменост – 24 май 2015 г. Не случайно избрахме точно тази дата – възраждането на националната памет и идентичност са една от основните идеи в концепцията на изданието. Те се разглеждат като част от процесите, които се зараждат в Европа и се насочват към възстановяване на културния и цивилизационния идентитет на народите.
В проекта се отдава значение на традиционните исторически, икономически, културни и религиозни взаимодействия между България, Европа и Русия.

 

Да го бяха сложили в началото на интервюто на доц. Христов, можеха да спестят на добронамерения читател четенето и търсенето на отговора на въпроса: “Как да отсеем зърното от плявата?”

Отговорът е: няма как, след като на този проект се отдава такова значение.

А това, че стартира тъкмо на 24-ти май е не просто подигравка. Но какво да се прави – когато народът е толкова търпелив, той ще изтърпи и тази гавра.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

Ако ще правят експерименти, политиците по-добре да се занимават с политика, а не с Интернет

Разбираме, че депутатът Антони Тренчев (РефБлок) предлагал някакъв закон, с който да се регулира Интернет. Според сайта на “реформаторите”, авторът на идеята казал, че:

800px-Internet_Troll_velu_ill_artlibre_jnl

Интернет трол (картинка: Уикипедия)

“…на кръглата маса за мерките против интернет-троловете са дефинирани три вида тролове – политически, корпоративни и такива, които клеветят и ползват език на омразата и расизъм.
По отношение на последните Тренчев каза, че могат да се въвеждат правила чрез закон, тъй като тези действия и извън интернет среда са наказуеми, докато за останалите могат да се прилагат друг вид регулации.
Той припомни, че според сега действащото законодателство при клевета и език на омразата в интернет, сайтът не е задължен да предостави IP-адреса на нарушителя, освен ако нарушението не е квалифицирано като тежко.”

Много моля всички приятели, познати и колеги от Реформаторския блок да предадат на г-н Тренчев, че подобни закони в недалечното минало предлагаха правно некомпетентни хора, напр. Цветан Цветанов.
Дано г-н Тренчев да не иска да остане в историята ни с прякори, породени от тези му опити за въвеждане на закони за Интернет.
Дано да видим и на живо, че е по-добре когато човек си признае, че е на грешен път, преди да го е изминал, вместо след това да се тюхка откъде са му дошли проблемите на главата.

В нормалния свят на информационните технологии (ИТ) в Европейския съюз България има едно-единствено постижение, което я извежда на челните места по различните световни класации (за високоскоростен Интернет, на Akamai, на Европейската комисия): свободен и отворен Интернет.

Благодарение на този свободен Интернет, България отбелязва (още преди пет години!) в документ до Международния съюз по далекосъобщения, че в страната има хиляди доставчици, осигуряващи работа на десетки хиляди хора, че тези доставчици повишават жизнения стандарт, позволяват на българския бизнес да е конкурентоспособен на световните пазари и т.н.

Това се е случило далече преди Реформаторският блок да бъде създаден. По времето на ОДС (1999 – 2001 г.). Беше потвърдено от НДСВ, БСП, ДПС, ГЕРБ.

Ако депутатите от РБ искат да съсипят едно от достиженията на гражданското общество, което е останало свободно, дано поне се замислят, че с това няма да постигнат анонсираните цели – да намалят платените тролове.

Няма да постигнат нищо повече, освен да развалят онова, което работи.

Не е ясно дали депутатът е стигнал сам до тази идея, че му е необходим IP-адресът на трола, за да бъде той наказан, но всеки знае, че IP-адресът не се свързва с човека, а с компютъра. И че да се пишат глупости не е престъпление, а свобода на словото (и демонстриране на качествата на автора, разбира се).

И че всеки сайт, форум или Фейсбук страница може да въведе правила за поведение (като тези или тези)… и да ги прилага!

Прилагат ли се, няма да има реч на омразата, няма да има работа за троловете. Няма да има закони за Интернет. Няма да има падане в класациите за правене на бизнес онлайн.

Няма да има и протести на гражданското общество, спадане на доверието към вносителите, безсмислени скандали в пленарната зала, сезиране на Конституционния съд, Венецианската комисия, ЕСПЧ и Съда на ЕС.

Няма да има изказвания по адрес на депутатите, които няма да им се нравят, но и ще ги настроят още повече към това да си прокарат закона, напук на избирателите.

Изобщо – както и да го погледне човек, обявената от РБ идея за законодателно решаване на проблема с троловете няма да постигне желания ефект.

Работата на политиците е да се занимават с политика.
Възпитанието се извършва от хората, а не от Народното събрание.
Премахването на идиотските коментари е дело на администраторите на сайтовете, а ако на някой не му се занимава – просто може да премахне полето за коментари.

А не да иска през 2015 г. да въвежда законодателство от 1952-ра.

Posted in Bulgaria, politics, на български | Leave a comment

Лили Иванова – най-обикновената необикновена певица

На 16-и май 2015 г. Лили Иванова изнесе концерт в лондонската зала “Трокси”. За концерта писаха нашите вестници (вижте “Преса“, “24 часа“, “Всеки ден“, бТВ, “Клуб Z” и др.) още на следващия ден, а сега е ред и на моите спомени и размисли.

 

Да кажа, че това е чудесен концерт – ще е малко. Прекрасен? Страхотен? Разтърсващ? Обхванат от чувства?

За пръв път се чувствам безпомощен да намеря точните думи, които да предадат вълнението, радостта и удоволствието на изпълнената зала (3520 места). На снимките и на видеото, което заснех, се вижда добре това, което изпитваха всички хора: благодарност, уважение и респект към единствената и неповторима голяма дама на българската естрада.

Но не е само това.

Лили Иванова в Лондон

Лили Иванова в края на концерта (снимка: Петя Иванова)

Истински вълнуващото беше друго: в момента, в който тази крехка жена се появи на сцената, животът на хората в залата бе… променен!
Буквално в рамките на няколко минути Лили Иванова направи нещо, което не съм виждал никъде другаде – нито на концерти на световни звезди от ранга на Мадона, нито на симфонични оркестри под диригентството на световни гении, нито на балкански таланти като Горан Брегович, нито на рок-групи като Asia и др.п.
Лили Иванова направи нещо много просто – и едновременно с това страхотно трудно: накара мъже да плачат, а жени да се усмихват щастливо, при това гледайки се един друг учудени, без да могат да обяснят защо поведението им е такова.
Снимах публиката из цялата зала, по-долу можете да видите снимките (кликнете върху някоя от тях, за да я видите в целия ѝ размер) – не видях нито един човек, който да е сърдит, нещастен или ядосан. С други думи: забравихме за грижите, вдъхновихме се и се отворихме към другите около нас!

Само усмихнати и щастливи хора!

И не защото песните на Лили Иванова звучаха чудесно с новия си аранжимент. И не защото тя пее така, както малцина изпълнители се раздават на сцената.
Но и заради това, че Лили беше най-обикновената, най-земната, най-прекрасната и чудесна необикновена жена.

Бисовете, ръкоплясканията, аплодисментите, овациите – това са само външните прояви на чувствата, които бушуваха у всеки един от нас. Сълзите, които се виждаха по лицата на мнозина (вкл. и на този автор) бяха други външни прояви на тези емоции.

А всичко беше поради една-единствена причина: всички ние бяхме част от енергията, ентусиазма, духа на неуморимата* Лили Иванова.

В момента, в който пиша за концерта ѝ (впрочем, първи неин концерт, на който присъствам), се хващам, че действително е трудно да пресъздам настроението и усещането, което изпивахме в залата. И видеото, и снимките дават само обща представа, но не могат да заменят личното преживяване…. или дори съ-преживяване.

За мен лично е чест, че бях свидетел и участник в този концерт. Убеден съм, че чувствата ми са същите, каквито изпитват и онези зрители, които са в състояние да надмогнат цинизма на ежедневните ни грижи. Почитателите на Лили Иванова са хора, които могат да забравят, поне за малко, всичко останало и да потънат в магията на нейното сценично излъчване, на гласа и музиката.

И още нещо, което ми направи впечатление: малцина се замисляме колко труд, пот и кръв се влагат във всеки един двучасов концерт. Изпълнител като Лили Иванова не може да дойде и да изпее песните си ей така, на шега. Зад тези два часа – убеден съм! – стоят скрити дни, седмици и месеци, в които се репетира без прекъсване, в които се проверява техниката, хората, екипът. В които влиза и поведението на изпълнителката извън сцената – личен режим, фитнес, диета (можем само да си представим какво означава да опазиш гласа си, да нямаш правото да се отпуснеш, защото “ама днес нали няма концерт”) и др.п., и т.н. Лили Иванова не е сезонна певица, като появилите се през последните 25 години и изчезнали след един-два сезона. Тя е професионалист, който работи и твори така, както малцина в България го правят.

Лили Иванова е най-обикновеният необикновен изпълнител на песни, носещи радост и щастие за хората. За всички хора, без значение дали те са мъже или жени, малки или големи, сериозни или не.

Не мога да пропусна да кажа и няколко думи за музикантите, които свирят за нея и с нея. Някои от тях са аранжирали песните ѝ по нов начин, значително по-модерен. Имаше песни, които звучаха така, сякаш са писани не специално за нея, а специално за нас – зрителите. Ритмични, хармонични, увлекателни.
Ангел Дюлгеров (китари, цигулка), Огнян Енев (пиано, тромпет, саксофон), Веселин Веселинов-Еко (контрабас, бас китара), Орлин Цветанов (цигулка) и Росен Ватев (ударни) са много, много добри – поздравления за чудесните им изпълнения!

Респект, уважение, любов и дълбок поклон пред таланта и професионализма ѝ бяха сред най-често срещаните думи, с които хората описваха чувствата си след края на концерта.
Изцяло споделям тези чувства, а отделно от това съм специално благодарен на Петя Иванова, която ми даде възможността да бъда на този концерт. Изобщо не съжалявам, че пътувах от Ню Йорк през Женева до Лондон, за да стана част от това чудо.
Надявам се, че мнозина от читателите на тази статия, които все още не са имали възможността да идат на концерт на Лили Иванова, ще се погрижат да намерят време и място, за да станат част от магията, която преживяхме всички ние – 3500 души в лондонската зала “Трокси”.

 

Песните, които Лили изпълни в Лондон:
Реквием, Ела, Часове, Ако спра да обичам, Невероятно, Молба, Сърцето е чупливо, Искам те, Поетът, За тебе бях, Искай до край, Този свят е жена, Рокля на цветя, Без правила, Една любов, Покруса, Камино, Щурче, Ти сън ли си.

Вижте и краткото видео от началото на песента “Щурче”, което този автор засне в Лондон. Обърнете внимание как се държи публиката в началото, когато не може да се сети коя песен ще бъде изпята и как избухва в момента, в който Лили Иванова казва “Свири….”.

 

Снимки от концерта:

8-Lili-Ivanova-London-024 8-Lili-Ivanova-London-025 8-Lili-Ivanova-London-023 8-Lili-Ivanova-London-022 8-Lili-Ivanova-London-021 8-Lili-Ivanova-London-020 8-Lili-Ivanova-London-019 8-Lili-Ivanova-London-012 8-Lili-Ivanova-London-013 8-Lili-Ivanova-London-014 8-Lili-Ivanova-London-015 8-Lili-Ivanova-London-016 8-Lili-Ivanova-London-017 8-Lili-Ivanova-London-018 8-Lili-Ivanova-London-011 8-Lili-Ivanova-London-010 8-Lili-Ivanova-London-009 8-Lili-Ivanova-London-008 8-Lili-Ivanova-London-007 8-Lili-Ivanova-London-006 8-Lili-Ivanova-London-005 8-Lili-Ivanova-London-004 8-Lili-Ivanova-London-003 8-Lili-Ivanova-London-002 8-Lili-Ivanova-London-001 8-Lili-Ivanova-London

 

 

 

_______________

 

 

 

 

______________
* – Неуморима е – питайте която искате дама дали е лесно да пееш и танцуваш в продължение на два часа на високи и тънки токчета:-)

 

Posted in arts, Bulgaria, на български, общество | Tagged , | 2 Comments

Църквата вече споменава в молитвите си царя, в чието име убиваха хора

Писах вече, че светият синод на българската православна църква (малките букви са заслужено сложени!) е взел решение, цитирам:

“При извършването на обществени и частни богослужения във всички църкви и манастири в диоцеза на Българската православна църква да се споменава името на Негово Величество Симеон ІІ, цар на българите, както следва:

По време на Светата Литургия:
– на Великата ектения: „О благочестивом и христолюбивом царе болгарстем Симеоне”;
– на Сугубата ектения: „Еще молимся о благочестивом и христолюбивом царе болгарстем Симеоне”;
– на Великия вход: „Благочестиваго и христолюбиваго царя болгарскаго Симеона”;
след което следва поменаването на народа и т.н., както и да се включи в последованието на Многолетието след „О Святейшем отце нашем”, преди поменаването на народа.”

Предложението било направено от “дядо” Николай – пловдивският владика и гласувано единодушно от светия синод.

Няколко думи за инициатора на това решение.
Може би сте си правили труда да потърсите думите “дядо”, “Николай” и “часовник” в Гугъл, нали?

djadonikolaiВероятно са ви се отваряли статии със заглавия като “Митрополит Николай: По-добре без ролекс в рая, отколкото с ролекс в ада“, “Иво Инджев: Дядо вади Ролекс“, “Дядо Николай плаща тока с Ролекса си – bNews”, “Провал на търга за “Ролекс”-а на дядо Николай…”. Потърсете какво излиза, когато вместо търсене в “web”, го сторите в “images”, картинки. От текстовете няма да се ориентирате много добре, затова цитирам откъс от статията на Иво Инджев:

“Дядо Николай Пловдивски накара църквите в Пловдив да бият камбаните във възхвала на сватбата на Николай Бареков, синхронизирано с централните новини на Би Ти Ви, които излъчиха пряко, как опияненият от това своеволие младоженец врещи в националния ефир като на мач „ да живее Българската православна църква”!”

Това е “дядо” Николай в действие.
А както виждате, дори автор като Иво Инджев през 2013 г. е изписвал БПЦ с главно “б”. Ако тогава е можело, то вече не бива.

След решението на синода да се изписва името на църквата с необходимото уважение, т.е. с главни букви, ще е подигравка с БПЦ, която спаси 80 % от сънародниците ни евреи, като спря депортацията им в концлагера Треблинка.

Впрочем, тази депортация бе наредена и осъществена в името на бащата на същия този Симеон, когото сега споменават в молитвите.
Да, става дума за цар Борис III, по чието време моят собствен дядо беше вкаран в концентрационен лагер (но поне оживя), а хиляди хора бяха разстреляни “в името на Н.В. цар Борис III”.

Колко от църковните митрополити се замислиха, че след смъртта на Борис III – в продължение на повече от една година разстрелите в царство България се извършваха и в “името на Н.В. цар Симеон II”?

Да, същият Симеон, който сега е вече споменаван с блага дума.

А колко  ли знаят, че между убитите в името на българския цар бяха журналисти, поети и писатели, политици, общественици, най-обикновени хора.

За да осъзнаете идиотията на църквата, помислете си, че бяха сложили не името наKartichka-BRCY-Simeon_II Симеон, а на Георги Димитров или на Вълко Червенков, например. Между другото (не мога да наблягам на това, защото “дядовците” не са се замислили, пък кой съм аз, дето ще набляга на нещо?), след 9.9.1944 г. също убиваха хиляди хора, при това до 15.9.1946 г., отново* в името на същия този “Симеон II, цар на Българите”, който сега получава подобен подарък от нашите митрополити.

Но това не е всичко, има още.

Ден преди да вземе това чудовищно решение, авторът – “дядо” Николай публикува в сайта на църквата “ОБРЪЩЕНИЕ на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай към клира, миряните и лекарското съсловие от Пловдивска епархия“.

В него “дядото” пише следните ГЛУПОСТИ (подчертавам, че са глупости):

“Позволете ми обаче, да кажа нещо за реформата по принцип. За тези нескончаеми реформи във всички сфери, чийто видим резултат е, че българите от 25 години насам стават все по-бедни, все по-неграмотни и все по-болни. Резултат, който води дотам, че тази нация изчезва. Всички се питат защо това е така? Нали уж го мислим за добро? Нали такъв е модерният повей – да се реформираме? А то става все по-лошо и по-лошо. Реформирахме образованието и образованието изчезна. Реформирахме икономиката и предприятията бяха продадени за скрап, а икономиката изчезна.”

Забелязвате ли как “дядо” Николай се опитва да промени историята? Той не проповядва истината, а лъжата. Икономиката била изчезнала? Тази икономика ли изчезна, която му купи “Ролекс”-а? Или си спомня за времето на социализЪма, когато патриархът беше на обслужване и следене от УБО, и се возеше в “Чайка”? Или тази икономика, която фалира не един и не два пъти цялата страна, та се наложи да задлъжнеем с толкова много, че заемите на Живков се изплащат десетилетия, а с тях не беше построено нищо.
Или “дядото” говори така, защото народът иска да чуе как демокрацията му е съсипала живота? На това му се казва долен популизъм. Да, долен, а не обикновен, защото църковните водачи би трябвало да казват истината на хората, а не да ги лъжат.

И по-нататък продължава:

Благодарете се, че Църквата не се реформира. Ако се беше реформирала, щеше и тя да е изчезнала. Позволих си да нарека лекарите и медицинските сестри наши, на Църквата съработници. Казвам това с пълното съзнание, че ние – свещенослужителите, и вие – хората в бели престилки, служим и изпълняваме всеки със своите средства една обща задача. Ние имаме една обща мисия. Ние помагаме на душата. Със силата на нашите молитви ние ободряваме духа и му даваме сили и духовна радост, а когато се налага го лекуваме.

 

“Дядо” Николай се преструва, че не разбира, че църквата е изчезнала – защото лъжата, изречена от високата трибуна на пловдивския митрополит е сигурен признак, че църквата я няма.

Но какво значение има тази лъжа на фона на чудовищните негови други изказвания, отразени в Уикипедия:

“В края на 2008 г., митрополит Николай по време на литургия в храм „Свети Георги Победоносец“ в Кърджали, критикува присъединяването на България към Европейския съюз, заявявайки „За какво ни беше интеграцията в Европа — за да не можем да забраним гей парадите, парадите на разврата в градовете?“”

***

На 6 септември същата година, след заупокойна молитва за удавилите се 15 български граждани във водите на Охридското езеро, митрополит Николай заявява, че трагедията може би е Божие наказание, заради масовото падение на нравите, едно от проявленията на които е състоялият се концерт на Мадона, аргументирайки се с думите: „Дали нашето неразумие, което води до грехове, не е първопричината за божия гняв?“

***

Митрополитът награждава кмета на Пазарджик Тодор Попов и прокурора от градската окръжна прокуратура Стефан Янев, с най-високото отличие на Пловдивската епархия — ордена „Свети Апостол Ерм“. Двата ордена са връчени за приемането и отстояването на член 14 от приетата в края на 2009 г. нова Наредба за обществения ред в Пазарджик, който гласи: „Забранява се публично демонстриране и изразяване на сексуална и други ориентация на обществени места“. По-късно този член е отменен от Административния съд в Пазарджик, след протести на българската ЛГБТ общност до Комисията за защита от дискриминация, Омбудсмана на Република България и Върховната административна прокуратура, които постановяват, че член 14 дискриминира хората с нехетеросексуална ориентация.

На фона на тези негови изказвания, лъжите по адрес на историята на България биха могли да се подминат с пренебрежение. Биха могли, но не бива да ги подминаваме.

Впрочем, самият “дядо” Николай в същото обръщение, разкрива истината и за себе си, а и за другите мутромитрополити:

В благословените стари времена, всъщност не толкова отдавна, но когато човекът е бил единен с Бога и всички обществени структури са подкрепяли и насърчавали това единение, е била честа картина да срещнете на селския или градския площад енорийския свещеник да разговаря с общинския доктор.

В днешните времена, в които благословията е от страна на “дядо” Николай към адаша му Николай Бареков, дядовците не могат да бъде срещнати на градския площад, защото те не се разхождат там, а биват превозвани – в черни коли, с шофьори. Зер, не върви да разхождаш пеш часовник за десетки хиляди лева или да се возиш с градския транспорт, нали?

А към президента Плевнелиев отправям голяма молба.

Г-н Президент, недейте да казвате, че като смирен мирянин ще отправите молитва към светия синод да преосмисли решението си.
Нима не е очевидно, че този свети синод не чува молбите на “смирените миряни”? Този синод чува само звъна на монетите, тиктакането на стрелките на “Ролекс”-ите и нежния шум на мощните двигатели, криещи се под черните капаци на луксозните лимузини. Ако искате дядовците да чуят молитвата Ви, тогава просто излезте от църквата, когато чуете как споменават “царя” на българите – гражданинът Симеон, по паспорт Сакскобургготски. И не казвайте, че ще “работите за единството на Българската православна църква” – та нима тази църква е вашата, на смирения мирянина Росен Плевнелиев? Тази църква, която проповядва лъжи и заблуждава хората? Тази църква, която обяснява трагедията в Охрид с концерта на Мадона в София? Тази църква, която награждава хомофобите, тя ли е Вашата?

 

В заключение, да напомня една стара приказка: рибата се вмирисва откъм главата.

Решението на БПЦ е грешно и исторически несправедливо. То е предложено от човек**, който нееднократно е показвал, че не уважава истината, вкл. и в обръщението си, публикувано само ден по-рано.

Да не говорим за това, че църквата споменава в молитвите си цар, в чието име разстрелваха хора – и преди 9-и септември 1944 г., и след това, та чак до 15-и септември 1946 г. В официалния сайта на Симеон се говори, че присъдите, произнесени от т.нар. народен съд били “чудовищна гавра”. Прави са, гавра са. Но не може да не ви направи впечатление, че на сайта не споменават нищо за присъдите, произнесени до 9-и септември 1944-а г. Не са обявени за чудовищни, за гавра или поне само за несправедливи. Вероятно избиването на евреите, на комунистите и на останалите антифашисти е оправдано? И църквата ли го одобрява?

___________
* – Виж в официалния сайт на самия Симеон Сакскобургготски по случай изпълнението на смъртните присъди, постановени от т.нар. народен съд: “Като чудовищна гавра с легитимността, присъдите са произнесени “в името на Негово Величество Цар Симеон II”, според разпоредбите на Основния закон…”
** – Защо “дядо” Николай иска да подбие и без това слабия авторитет на църквата – не е толкова важно. Може би след време ще използва това решение срещу останалите митрополити – но не ви ли се струва, че в БПЦ има хора, които искат тя да има все по-важна роля в управлението на държавата?

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | 1 Comment