Veni | Вени

Bulgaria is a member of the European Union for more than three years, but it still behaves sometimes as if it does not belong there.

Here’s a recent, and most troubled example:

On July 29 one of the leaders of the ruling parties and a member of the Bulgarian Parliament, Mr. Volen Siderov, of the right wing “Ataka”, called in the Bulgarian National Radio (BNR, more or less the equivalent of the US Public National Radio), and created a huge fuss about the interview that took place on July 28 with the son of his wife, and a member of the European Parliament, Dimitar Stoyanov (who became notorious while an observer to the EU Parliament in 2006 with this insult towards a roma MEP).
The whole interview with Mr. Siderov is here (in Bulgarian), or via Google Translate here (in English).

Radio anchor, Diana Yankulova, who is well know for her professionalism and high standards of journalist ethics, apparently was shocked by the words of the Bulgarian politician, who finished his tirade with the words, “in conclusion, I want to say, that the Bulgarian National Radio will be an objective media, when it gets rid of the people of BSP and DPS” (BSP stands for Bulgarian Socialist Party, DPS – Movement for Rights and Freedom; two of the ruling parties in the previous government, and currently in opposition in the Parliament).

The case obviously will have further development, as today the Bulgarian Prime Minister Boiko Borissov said that Ms. Yankulova is a political appointee of BSP in the National Radio. Mr. Borissov words are here (in Bulgarian), and here (in English, Google Translate)
The Prime Minister has said that indeed, there is a political appointment in the National Radio. He said, “There is tendentious behavior. I have been subject of such activities of other journalists, and I know how emotionally a man can take these things, especially when you know who they are working for” (allegedly, for the BSP)

BSP asked today the Parliament to vote on a declaration in defense of journalists. Mr. Siderov countered that Ms. Yankulova has been head of the press center of the Interior Ministry during the last two years of the previous cabinet, which influences her behavior today (note by Veni: head of press centers in the Bulgarian ministries often are journalists, who are familiar with the topics, and are respected in their profession; they are not necessarily political appointees). The declaration was not accepted by the Parliament.

The Bulgarian PM has always refused speculations, allusions, or any facts there is pressure upon journalists from the new government. Nevertheless, when a journalist from the New Television (a national TV channel) has found some sensitive information about a MP, Mr. Latchezar Ivanov, from the ruling party, and personal doctor to Mr. Borissov, she called in advance the PM to ask what she should do with the information. Only after Mr. Borissov let her use it, she made a story, which led to the resignation of Mr. Ivanov from deputy-chairman of the Parliament. Observers of the western media commented that going to the PM and political leader, and asking him what to do with such a story, is completely inappropriate.

I am writing about this case in English, because I don’t believe there’s enough energy, spirit, and independent media in Bulgaria, which will be able to cover the facts.

This latest pressure on the free media comes after a number of worrisome cases, involving journalists in the last years. Most recently Ivo Indzhev’s life was threatened, two years ago a journalist was beaten to a coma, however the case was closed by the prosecution.

The issue with Ms. Yankulova is most probably because she let people in the studio challenge a police operation in Kardjali, south Bulgaria, few days earlier. In the middle of the night, police raided a private house, and beat a family, including a young woman, who had skull injuries. The action of the police was justified by the minister, as normal, and that the injuries occurred, because the “police entered into the apartment’s bedroom somewhat hastily”. You can read more on that story at novinite.com, where the article ends with these words:

“At the end, as many times before, the public will never learn the truth and the case will be soon forgotten. Bad police work and the never ending attempts in Bulgaria to use everything and everyone for political gains make this just the latest hearsay saga – the words of the police officers against those of the family.
At least Bulgarians now know they must open doors inside their houses very cautiously at nighttime, otherwise they might get hit on the face.”

I think that, given the strong reaction against an independent journalist from the National Radio, by the ruling parties, the Bulgarian journalists already know they must not criticize the police, or for that matter, anyone from the ministers.

The question is what would the international human rights organizations do? The Bulgarian Helsinki Committee already reacted, but the voice of the European institutions is more important in Bulgaria, sigh.

As for the siege – this is not news. Every government in the last 20 years has come to power at the promise of keeping the media free and independent, and every government has stepped down not being able to fulfill its promise.

В интервю по бТВ щатският посланик е казал и следното относно случая в Кърджали, при който полицейски служители пребиха семейство погрешка. Според официоза “Стандарт” това е станало така:
“МВР наистина изключително добре се справя при решаването на проблемите относно организираната престъпност и корупцията, разбира се, ще се правят грешки, проблемите се случват, но важно е да се обърне внимание на факта за разрешаването на проблемите”.

Но според бТВ изказването му е малко по-различно:
“трябва да има разследване и, ако е имало полицаи, които са сгрешили, трябва да си понесат последствията – и за да се предотвратят такива неща за в бъдеще. „МВР наистина добре се справят по проблемите с корупцията и престъпността. Разбира се, грешки ще се правят”, каза той.”

Тезата на “Стандарт” е ясна – полицията е права, дори когато съгреши. Но мисля, че и щатският посланик не следи достатъчно внимателно как точно се справя МВР. И не, няма да коментирам известния случай с убийството на Чората (нали забелязвате, че когато МВР убие някого, то вместо с името на човека ни облъчват с неговите прякори, демек – лош човек е този!).

Интересно как Уорлик би коментирал това, че в САЩ при подобни прояви полицаите получават ефективни присъди (в конкретния случай, който можете да видите на видеото по-горе: 4 години затвор, заменени с уволнение без почести). В случая, документиран и пуснат в YouTube, полицаят твърдеше, че колоездачът нарочно се опитал да мине през него. Съдебните заседатели не му повярва, разбира се. В България този случай няма да стигне до съд, а ако стигне, министърът ще изрази надеждите си, че съдът ще действа професионално и няма да осъди полицаите. Ако в Щатите шефът на полицията в някой град си позволи да каже такова нещо… не, не мога дори да си представя какво би се случило.

Интересно е също така, дали ако някой от хората в Кърджали е направил запис на телефона си на случилото се, министърът щеше да защитава толкова усърдно своите служители?

Това са риторични въпроси, разбира се. В Америка когато полицаите правят “грешки”, т.е. нарушават закона, това води до дисциплинарно, но задължително и до наказателно преследване, както и до справедливи присъди. Под справедливи не разбирам присъди, от които полицията да е доволна. И, разбира се, полицейските участъци плащат сериозни глоби за действията на служителите си. Глобите се изплащат не в някаква държавна каса, а на пострадалите и техните близки.

В България такива случаи водят до дисциплинарни проверки и преместване на служителя от стая номер 4 на 1-вия етаж в стая номер 11 на втория етаж, където спокойно ще мести папки и играе на карти.

За незапознатите – вижте още един случай, как полицай застрелва човек в белезници, който е на земята. В съда твърдял, че се объркал и вместо електрошоковата палка извадил пистолет. Полицаят е осъден.

Спомнете си след това за двамата полицаи, които застреляха един човек, когото после набедиха, че бил клошар, демек “какво толкова”? Там поне имаше някакви уволнени хора, но дали след това не ги назначиха отново? Дали МВР плати обезщетение на трите деца на застреляния? За това медиите не пишат.

Сравнете обаче и с историята от миналата седмица, в която полицаи, стреляли във въздуха, но куршумът рикоширал и убил човек. Статия с подробности можете да прочетете тук.
Обърнете внимание, че когато полицаите у нас пребиват или убиват хора, МВР винаги излиза с информация, че пострадалите/убитите са “известни на полицията” или “криминално проявени”. Зад тези кухи фрази не се крие нищо друго, освен опит да се прикрие некадърността на полицаите. Ако някой е “известен на полицията”, защо полицията не го е хванала с годни за съд доказателства и не го е изправила пред съда? Същото и за криминално проявените.

Истината е по-проста.
При стотиците хиляди престъпления, които се документират всяка година, най-вероятно под “известен на полицията” се има предвид някой, който е влизал в полицейски участък. Може и жалба да е писал, но нали си е оставил името, ЕГН-то и адреса – значи е “известен на полицията”.
Това напомня на любимата фраза на катаджиите при катастрофа “водачът е управлявал МПС-то се несъобразена скорост”. Не пишат бързо или бавно, а “несъобразена”, за да не може да се обжалва актът в съда. Пълна простотия.

Да не продължавам с примерите, защото вече ви е ясно – посланикът говори в България така, както не би си позволил да говори в Щатите. Но би трябвало да прати писмо до “Стандарт”, в което да поиска вестникът да се извини за неправилно предадените му думи.

А МВР, ако иска хората не само да се плашат от тях, но и да ги уважават, нека въведе тест за физическа подготовка, за психическа устойчивост, за възпитание и за някаква по-обща правна култура. Дебели, разплути, невъзпитани полицаи са срам за министерството и нямат място в редовете на “нашата полиция”. Освен, разбира се, ако тя не е “вашата полиция”. А пък такива, които не познават и не спазват законите просто трябва да бъдат уволнявани, преди да са извършили поредното престъпление, заради което професионалистите ще се червят, а министърът ще бере грижи в Парламента.

Получих това от колега – юрист, който/която е на висша позиция в съдебната система. Макар че ми разреши да публикувам мнението, като сложа и името му/ѝ, все пак предпочитам да го/я оставят на спокойствие. Подчертаните моменти са от мен, а от вас ще останат коментарите под мнението.

Това, което политиците правят днес със съдебната система е правено още от създаването на Третата българска държава, прави се днес и ще се прави до загиването на тази държава. Защото българският правов ред е сбъркан още със създаването му – подчинен е на идеята, лансирана още от Макиавели, че властта е възможност да наложиш волята си над другите хора, продължена от Макс Вебер, а в България от Янаки Стоилов (в дисертационния му труд “Държавната власт”, за което г-н Стоилов получи научно звание). Възприемането на тази идея от българските политици неизменно ще води до къде по-явен, къде по-скрит, а в някои случаи и съвсем брутален стремеж да бъде овладяна съдебната власт. Защото как ще наложиш волята си над другите, ако правовия ред и правосъдието не сочат, че твоята воля е единствено правилната и всичко, което й противоречи е престъпно.
Аз пък продължавам да си мисля, че европейският правов ред и правосъдие, с които рано или късно ще се интегрира и българският правов ред, е основан на светската теория за договорния произход на държавата, а крайъгълен камък в тази теория е, че властта се дава от цялата общност като мандат за организиране на нейния стопански и културен живот така, че да бъде постигнато общото благо (икономически и духовен просперитет на всеки човек).
Стане ли тази теория доминираща и в България, същността на правосъдието у нас непременно ще се измени, а то неминуемо ще доведе до промяна и в отношението към съдебната система.

На фона на това мнение много добре звучи тази статия от “Дневник“:

За разлика от армията, полицията и прокуратурата съдилищата не са изградени на принципа на йерархичност и подчинение, а председателят на който и да е съд, включително и на върховния, не е началник на съдиите. Това заяви днес шефът на Върховния касационен съд Лазар Груев. Коментарът му беше по повод на изявлението на премиера Бойко Борисов, че Груев трябва да се извини за това, че преди време Методи Иванов – един от обвинените за член на групата “Килърите”, е бил осъден само на пробация за незаконно притежание на оръжие.

Шефът на ВКС припомни, че ако председателят на един съд се намеси в решаването на дадено дело, това би било грубо нарушение на закона. “Както досега, така и за в бъдеще, българският съд ще решава делата единствено и само въз основа на доказателствата и на закона. В съдебната зала съдията има една религия и това е справедливостта и има една Библия и това е законът. Само така България ще остане демократична и правова държава, достоен член на Европейския съюз”, каза Груев.

“Институциите следва да си партнират, да си взаимодействат в рамките на техните конституционни правомощия, защото само така те ще могат да свършат онази работа, която българите очакват от тях”, допълни той.

След изказването на Борисов се оказа, че Методи Иванов всъщност е сключил споразумение с прокуратурата и затова присъдата му е пробация, а не затвор. Това предизвика премиера да поиска от главния прокурор Борис Велчев да провери случая и ако прецени, да накаже обвинителя, сключил сделката с Иванов.

Днес Велчев заяви, че няма как да накаже прокурора, тъй като той от година и половина не работи в държавното обвинение. Освен това главният прокурор каза, че е проверил делото и в него няма нищо притеснително.

Мисля, че всеки разумен читател ще разбере, че проблемът не е правителството, а в системата.

Знам, че заглавието е провокативно, но аз самият бях провокиран от текст във “Фейсбук“*, който препечатвам тук:

“Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Е, не всички, дори не и половината, а много по-малко, нека веднага си признаем — но все пак възнегодуваха доста хора и се надигнаха гласове.

Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса, най-вече в петербургската. Това бяха пламенни гласове искрени, пълна с най-добродетелно негодувание…

Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и изтерзаните. Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата воина и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население”. Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финиския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,’ плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!” — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…”

И се надигна врява. Чуйте, господа, как смятате: получавате ненадейно невярна или неправилно разбрана от вас телеграма, че някой ваш близък, ваш приятел или брат лежи болен, ограбен е или влак го е прегазил или нещо от тоя род. Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога, на станалото qui рго quo. Не е толкова важно дали обичате или не особено тоя човек, но нима ще му се разсърдите, задето не е бил ограбен или сгазен от влака? Ще му се разсърдите за червените му бузи и за това, че той с такъв апетит яде и пие вино? Естествено, няма. Напротив, би трябвало дори да се зарадвате, че той е жив и по-здрав от вас. Разбира се, човешко е да се ядосате малко — но не за това, че влакът не му е отрязал краката! Та нима ще станете от масата и ще тръгнете да пишете дописки и анекдоти за него, да петните неговия характер и да вадите наяве недостатъците му…А с българите се постъпи тъкмо така. „Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин.” А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени” богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят.”

Това не е текст за “руската завист към българите”, както го определя “Фейсбук”-потребителят Нелко Начев, а е текст, от който на всеки туркофоб може да му настръхнат косите.
Представяте ли си само: една година след Априлското въстание, българите имат… “китните къщички с градинки около тях, цветя,плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите”? А какво ли е било преди въстанието?

Хубаво е текстовете да се четат, но и да се мисли не за конкретния текст, а за контекста.
В случая Достоевски на практика свидетелства – чрез наблюденията на руските войници, стъпили на територията на днешна България, – че българите са живеели доста добре под турско робство. И са имали, както той казва, “като връх на всичко” по три православни църкви на всяка джамия.

Да се чуди човек какво е било точно това, нашето – робство, присъствие, съгласие, смирение? И да се пита, както беше писал Тони Филипов, д-р, дали сме такива, защото сме били под турско робство или сме били под робството, защото сме такива.

Не, не е точно така, разбира се – и това се вижда и в оригиналния текст на Достоевски, както и в редицата исторически документи.
Имало е съпротива, но в последните 25 години аз свикнах да подлагам на съмнение всичко, което масово се преподава и пише по историята на България.
Не мога да си обясня, защо с лека ръка приехме за фалшива историята, написана от социалистическите историци по отношение на фашизма и антифашистката борба в България, а също с толкова лека ръка приехме за истина историята, която същите тези историци написаха за останалите 1300 години българска история.

Аз имах щастието да уча история при Асен Николов, който внимателно ни информираше за това, че историята не е точно такава, каквато я пише в учебниците. Мълвата твърдеше, че самият той е бил или уволнен от Софийския университет, или наказан да бъде гимназиален даскал, защото е бил “стамболовист”.
Така или иначе, аз отдавна знам, че Русия започва войната не заради кланетата, последвали Априлското въстание, а защото е искала васална територия на Балканите и излаз на Средиземно море. Знам, че макар и да подписва т.нар. Санстефански мирен договор, тя се е съгласила предварително, че ще има Берлински конгрес, че външният й министър е на преклонни години (80). Както се вижда от биографията на А.М. Горчаков в частта й за руско-турската война, това, което го е интересувало в Берлин, е било Русия да получи Бесарабия, при това за сметка на Добруджа, която е трябвало да иде към Румъния (както и става).

Асен Николов ни караше да обясняваме всичките войни с причините и повода. Повечето хора у нас бъркат двете понятия и мислят, например, че причината за Руско-Турската война (1877-1878 г.) е Априлското въстание и неговото потушаване. Не, това е поводът. Някои от причините описах по-горе. Задължително е да направя и уговорката, че войниците, опълченците, доброволците от Финландия и Румъния – всички знайни и незнайни обикновени хора, участваха във войната убедени, че тя е правилна, че тя ще донесе освобождението на поробени братя. Подвигът на тези войници заслужава поклон от цяла признателна България. Той не може да бъде омаловажен от факта, че причините за войната са други, политически и икономически.

В контекста на всичко казано по-горе, думите на Симеон Радев, както и “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, отдавна би трябвало да е наясно с историята около Освобождението.

Да се върна обратно на дневника на Достоевски, за да приключа с темата. Според мен е редно да има един нов, обективен прочит на историята на Балканите, защото няма как всички държави да са прави в твърденията си, че граничат със собствените си народи. И докато този нов прочит не бъде направен, ние ще продължим да тънем в миналото. Не знам колко хора са се замисляли, че България живее предимно в или с миналото, много малко – в настоящето и без никаква надежда за по-добро бъдеще. Сигурно има причини за това и за мен една от тях е, че миналото е идеализирано (аз бих добавил: комплексирано), велико, славно и т.н., настоящето е… е, всички виждаме на какво дередже сме, а бъдещето е мрачно, надвиснало като дамоклев меч над главите на българите и плашещо.

______
* – Трябва да сте се регистрирали като потребител, за да го прочетете – б.м., В.М.

До: Министъра на културата Вежди Рашидов
Копие: Министър-председателя Бойко Борисов
Копие: Генералния директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова

Уважаеми г-н Рашидов,
днес прочетох във вестник “Дневник”, че родната къща на Елиас Канети в Русе се продава.

Призовавам Министерството на културата да организира национална подписка за събиране на необходимите 150 000 евро, като междувременно се свържете със собственичката на къщата, г-жа Филипова, за да се споразумеете с нея за времето и условията, при които може да стане купуването.

Излишно е, надявам се, да Ви убеждавам, че подобно действие от страна на повереното Ви министерство, е полезно за културно-историческия живот на страната ни. От друга страна, без съдействието на Министерството на културата едва ли би се достигнало до положителен резултат, защото нито една гражданска инициатива у нас не би могла да се организира достатъчно бързо, а и липсват законни възможности за участие в такава инициатива, свързана с набирането на средства, осъществяването на сделка с недвижим имот и т.н.

Уважаеми г-н Рашидов, миналата година в страната дойдоха някои от роднините на Елиас Канети – членове на семейството на дошлите в България през 1492 г. еврейски заселници от Испания, които са били принудени да напуснат страната ни в началото на Втората световна война. Аз вече ги информирах за обявената продажба и ако имам отговор от тях, ще се радвам да Ви го предам.

Надявам се, че ще реагирате максимално бързо и ще демонстрирате истинска загриженост за опазване на културно-историческото ни наследство.

Разчитаме на съдействието на г-н Борисов, както и на евентуалното ангажиране на г-жа Бокова и ЮНЕСКО.

С уважение,

Вени Марковски
председател на УС на “Интернет общество – България”

(Моя статия, публикувана във вестник “Сега” от петък, 23-и юли 2010 г. Целта ми беше да се опитам да създам образ на комисионера – свинска зурла, малки краченца и ръчички, лаком… за съжаление в “Сега” са го съкратили, заради липса на място и част от тази образност е изгубена, но нейсе. Тук препечатвам материала едно към едно от вестника)

И при това правителство държавата продължава да купува софтуер на скандално високи цени

На всеки четири години от 1997 г. насам у нас се провеждат редовни парламентарни избори – идват нови правителства, с нови премиери, нови програми, в които се обещават най-различни и все хубави за народа неща. В някакъв момент премиерите почват да обясняват, че обещанията не били това, което са, а били намерения и че те не можели да се осъществят без участието на народа, без много труд и пот. Но това го казват вече малко преди да загубят изборите.

Единственото, което не се промени от 2001 г. насам, е далаверата със софтуера на “Майкрософт”. Дори и на мен – човек, който е имал най-различни отношения по тази тема с властта – съдил (покойния министър Димитър Калчев), кореспондирал с отворени писма (Ники Василев), пускал сигнали в прокуратурата (Борис Велчев)… дори и на мен ми е трудно вече да пресметна колко стотици милиони лева се източиха от държавната хазна за 13 години, под претекст “легализиране” на уж незаконния софтуер на държавната администрация.

Да, става дума за целенасочена, дългогодишна далавера, от която бюджетът е ощетен с над 100 милиона лева. Т.е. на всеки гражданин на републиката държавата е бръкнала и извадила по най-малко 15 лева, които после самичка е дала на посредниците по сделките със софтуера на “Майкрософт”.

Ще се опитам накратко да обясня

как става възможна тази далавера

и защо именно тя може да бъде критичният тест за правителството на Бойко Борисов. Лобистки сдружения отиват при всеки министър – на културата, на държавната администрация, на вътрешните работи, и обясняват как България е пиратска държава, т.е. такава, в която се използва много софтуер, основно произведен от щатския монополист “Майкрософт”. За доказателство посочват “специалния доклад 301″ на американския търговски представител (висока длъжност в администрацията на САЩ), в който България фигурира ту в “списъка за наблюдение”, ту в “черния списък”.

Министрите, които не разбират нищо от софтуер, от възможни алтернативни решения с използването на безплатни и свободни операционни системи и офис пакети, но за сметка на това разбират колко лошо звучи това “пиратска държава”, а и се плашат “какво ще кажат американците”, веднага се съгласяват, че това не е добре и пишат мнения до министъра на финансите, че е необходимо да се отпуснат средства за софтуер.

Държавата подписва договор, но не с “Майкрософт”, защото тогава цената на софтуера ще бъде ниска, а с посредниците, защото тогава има комисионни и те са значително по-тлъсти. При това държавата подписва не прост договор, с който да купи софтуера, а договор, с който го наема за ползване, обикновено за три години. А и на всичкото отгоре подписва договор, по който купува софтуера не с обичайната за големи клиенти отстъпка от 90 (деветдесет) на сто, а на значително по-висока цена дори от тази в магазина.

Държавата плаща по над 1000 евро на компютър за софтуер,

който в магазина струва 400-500, а ако се купува в големи количества, от производителя, стандартната отстъпка би свила цената му до 40-50 евро.

Всички отчитат поредната малка крачка по пътя към легализирането на софтуера в страната. Но не мислете, че това означава, че България ще изпадне от “Доклад 301″. Напротив, тя си остава там, защото лобистите имат нужда от това – ако изпадне, тогава как ще оправдаят пред следващото правителство нуждата от харчене на още пари за още софтуер?

В задачата с толкова много известни факти се появяват следните въпроси, на които най-добре може да отговори именно правителството на Бойко Борисов, но не с отговорите, които ще му подготвят чиновниците, одобрявали предишните сделки:

Защо държавата плаща стотици милиони

за нещо, което би могло да се договори при значително по-ниска цена? Защо Икономическа полиция, по мой сигнал, разследва тази далавера и установи, че са налице достатъчно данни за извършено престъпление, а след това Софийската градска прокуратура отказа да повдигне обвинения? Защо всеки министър продължава да подписва послушно исканията на своите чиновници за продължаване на тази далавера и какво струва това на опосканата хазна? Защо всеки Министерски съвет продължава да толерира скандалната сделка със софтуера на “Майкрософт”?

В последната година видяхме как Бойко Борисов сменя без да се колебае министри, насърчава уволняването на чиновници от среден калибър, злоупотребители с доверието или с държавните средства, подкрепя подаването на оставки на шефове на парламентарни комисии, на зам.-председател на Народното събрание, оттегли кандидатурата на еврокомисарката Румяна Желева и т.н., и т.н.

Но когато онзи ден прочетох в “Сега” как Министерството на образованието отново е решило да плати за наем на софтуер 10 милиона лева, започнах да се чудя дали цялата тази активност не е фалшива, защото всъщност не засяга основата на корупцията в България – източването на огромни суми на формално законно основание от държавата.

Да, важно е да се уволняват, отстраняват, санкционират по партийна или държавна линия чиновниците, които се самозабравят, но още по-важно е да се пресекат паричните потоци от държавата към паразитните комисионери – фирмите, които са като тумор в държавата. Защото колкото и хора от своите да уволни Бойко Борисов, това няма да пресече каналите за източване на хазната.

Ние, гражданите, се надяваме всяко поредно правителство да не е корумпирано и съдим за това не по думите, а по действията му. В случая с далаверите около софтуера на “Майкрософт” през последните девет години обаче действията на всяко правителство са едни и същи – демонстрират как тлъстите комисионни са в състояние да накарат чиновници от всякакъв цвят, пол, религия и образование да забравят интересите на държавата. Които в случая са да плаща по-малко, а не повече, и да бъде независима от конкретни доставчици, а не обратното.

Интересно ми е защо Бойко Борисов, който демонстрира, че има желание лично да си говори с другите държавни глави за конкретни сделки и фирми, нито веднъж досега не поиска да поговори с Бил Гейтс? И защо нито един министър-председател преди него не пожела да го направи?

От това как и дали МВР ще разнищи далаверата със софтуера, от това ще разберем дали наистина правителството иска да се пребори с корупцията и да изреже метастазите по тялото на държавата, или цялата работа е просто PR. Могат да почнат с преглед на това, което разкри Икономическа полиция през 2007 г.

По повод новата песен на триото Веселин Маринов (изпълнител), Тончо Русев (композитор) и Евтим Евтимов (поет), “Химн за хляба” се сетих да припомня за незабравимия поет Трубецкой-Ляпис, описан в “Дванадесетте стола“:

“…Първото си посещение той направи в редакцията на месечното ловно списание „Герасим и Муму“. Другарят Наперников още не бе дошъл и Никифор Ляпис се запъти към „Хигроскопичен бюлетин“, седмичния рупор, посредством който фармацевтите общуваха с външния свят.
— Добро утро — каза Никифор. — Написах забележителни стихове.
— За какво? — запита завеждащият литературната страничка. — На каква тема? Нали знаете, Трубецкой, че нашето списание…
За по-точно определяне същността на „Хигроскопичен бюлетин“ завеждащият пошава с пръсти.
Трубецкой-Ляпис погледна белите си груби панталони, изпъна тялото си назад и каза напевно:
— „Балада за гангрената“.
— Това е интересно — забеляза хигроскопичната личност. — Отдавна е време да се популяризират идеите на профилактиката в достъпна форма.
Ляпис тутакси започна да декламира:

Гаврила беше болен от гангрена,
Гаврила от гангрена легна болен…

По-нататък със същия героичен четиристъпен ямб се разказваше за Гаврила, който поради невежеството си не отишъл навреме в аптеката и загинал, понеже не намазал раничката си с йод.
— Напредвате, Трубецкой — одобри редакторът, — но би било желателно още повече… Разбирате, нали?
Той размърда пръсти, но взе страшната балада, като обеща хонорара за вторник.
В списанието „Делниците на телеграфиста“ посрещнаха Ляпис гостоприемно.
— Добре че дойдохте, Трубецкой. Тъкмо ни трябват стихове. Само че — бит, бит, бит ни трябва. Никаква лирика. Чувате ли, Трубецкой? Нещо из живота на телеграфопощенци и същевременно… разбирате, нали?…
— Тъкмо вчера се бях замислил върху бита на телеграфопощенци. И цяла поема излезе. Озаглавих я „Последното писмо“. Ето…

Гаврила носеше писма.
Гаврила стана раздавач

Историята на Гаврила бе събрана в седемдесет и два реда. В края на поемата раздавачът Гаврила, макар и сразен от куршума на фашист, доставя писмото на адреса.
— Къде става това? — запитаха Ляпис.
Въпросът бе на място. В СССР няма фашисти, в чужбина няма Гавриловци, членове на Съюза на телеграфопощенци.
— Че защо? — каза Ляпис. — Действието става, разбира се, у нас, а фашистът е преоблечен.
— Знаете ли какво, Трубецкой, напишете ни по-добре за радиостанцията.
— А защо не искате раздавача?
— Нека поотлежи. Приемаме го условно.
Понатъжен, Никифор Ляпис-Трубецкой се върна отново в „Герасим и Муму“. Наперников вече седеше на своята писалищна маса. На Стената бе окачен увеличен портрет на Тургенев с пенсне, с високи ботуши и двуцевка през рамо. До Наперников стоеше конкурентът на Ляпис — стихоплетецът от предградието.
Започна старата песен за Гаврила, но вече с ловджийска насока. Творбата бе озаглавена „Молитвата на бракониера“.

Гаврила дебнеше в гората заек,
Гаврила заека с куршум удари.

— Чудесно! — каза добродушният Наперников. — Вие, Трубецкой, сте надминали в това стихотворение самия Ентих. Само че трябва да поправите тук-таме нещичко. Първо — изхвърлете напълно думата „молитва“.
— И заека — каза конкурентът.
— Защо пък заека? — учуди се Наперников.
— Защото сега не е сезон за лов на зайци.
— Чуйте, Трубецкой, променете и заека.
В преобразения вид поемата носеше заглавие „Урок за бракониера“, а зайците бяха заменени с бекаси. После се оказа, че през лятото бекаси също не се бият. В окончателна форма стиховете звучаха:

Гаврила дебнеше в гората птица,
Гаврила птицата с куршум удари…

След като закуси в стола, Ляпис отново се зае за работа. Белите му панталони се мяркаха в мрака на коридорите. Той влизаше от редакция в редакция и продаваше многоликия Гаврила.
В „Кооперативна флейта“ Гаврила беше даден под название „Еолова флейта“.

Гаврила стана продавач,
продаваше Гаврила флейти…

Наивниците от дебелото списание „Гората, каквато е в действителност“ купиха от Ляпис малката поема „На края на гората“. Тя започваше така:

Гаврила бродеше в гора дълбока,
Гаврила пръчка от бамбук отсече.

Последното занятие на Гаврила през тоя ден бе печенето на хляб. Намери му се място в редакцията на „Кифладжия“. Поемата носеше дългото и тъжно название: „За хляба, за качеството на продукцията и за любимата“ и се посвещаваше на тайнствената Хина Члек. Началото бе както преди епично:

Гаврила стана фурнаджия,
Гаврила кифлички опече.

След деликатна борба изхвърлиха посвещението.
Най-печалното бе, че никъде не дадоха пари на Ляпис. Едни обещаваха да му дадат във вторник, други — в четвъртък или петък — след две седмици. Трябваше да търси заем от лагера на враговете — там, където никога не печатаха негови произведения.”

Предлагам на тримата автори да помислят върху възможностите, които предлагат новите технологии и да се заемат с използването на една и съща мелодия, стихове-образец, които бай Евтим ще нагоди бързо към какъвто и да е повод – кръщане, венчавка, залавяне на отделен престъпник, на банда, на бивш министър и др.п., нещо в духа на цитираната по-горе поезия. Тончо Русев може да видоизмени леко всяка своя мелодия без проблеми, а може и да се използва една и съща, но с различен аранжимент – както прави Горан Брегович.

(Тази статия* е дискусионна; не твърдя, че пресъздава точно историята, но пък и аз не съм историк. Използвам термина “народ” вместо “хора”, защото народът като цяло има едно поведение, а хората – друго, при това често съвсем различно от поведението на народа)

В продължение на разговора дали заслужаваме да сме в ЕС или не, се замислих и над друг въпрос, който се породи в разговор с една българка, живееща в САЩ, Боряна Георгиева.

Въпросът е каква е причината за комплексите и агресията на българина?

Защото едва ли някой ще отрече, че българите стават все по-агресивни и все повече се комплексират: живеем непрекъснато напомняйки на всеки колко сме велики, как историята ни започвала още преди хиляди години, а държавата била основана през 681 г.; как докато германският император Карл V говорел на немски само с конете си, апостолите Кирил и Методий били създали и разпространявали старобългарската писменост и т.н, и т.н. Разбира се, да не забравяме, че България граничи със себе си, че българите са най-интелигентната нация и др.п. А това, че нямаме сериозни достижения в световната литература, изкуство, наука и техника е резултат от световен заговор. Или в краен случай – дело на тъмна балканска завист.

Редица автори са се упражнявали в опитите си да разберат този български характер. Или дали характеропатия не е по-точната дума? В разговора с Боряна в началото на 2010 г. се запитах в един момент дали това не се дължи на факта, че ние сме на чужда територия.

Да помислим откъде са дошли предците ни – живели са си някъде в Централна Азия, може би около реката Волга, докато в някакъв момент, поради различни причини са решили, че не им се живее повече там и искат да идат някъде, където е по-лесно. На пръв поглед – нормално, всеки се стреми да живее по-добре, по-угодно, както се казва напоследък. И какво правят – идват на Балканите, където се сблъскват с една съвсем различна цивилизация – Византийската империя, с правила, императори, двор, школи и т.н. Че са били по-развити в цивилизационно отношение от нашите предци спор няма.

Липсата на правила… или по-скоро – правилата, които Ибн Фадлан описва като типични за волжските българи (и за които аз съм писал) са една от причините не само държавата да не може да просъществува дълго време, но и народът да нямат желание за бунт срещу поробителите. Колебаех се дали да не сложа думата поробители в кавички, защото много от наученото по история не е такова, каквото го знаем, но да не създавам допълнителни спорове…

Станислав Стратиев май беше казал, че на кръстопът хората строят ханове, а ние сме тръгнали да правим държава. Но какво да очаква човек от хора, които предпочитат да принесат в жертва на бога най-добрите си синове и дъщери, само и само да не ги гледа около себе си, защото със знанията и акъла си непрекъснато им напомнят за собствените им качества?

И така, попаднали на чужда територия, управлявана от сравнително по-напреднала цивилизация, ние се озоваваме в небрано лозе. Няма да се спирам подробно на хитростите на хановете, на поведението на царете, които се въртят ту на запад към Папата, ту на изток към Патриарха (нали си спомняте поговорката за двата стола?), само и само да получат по-големи привилегии от “големия брат”. В този ред на мисли, да не решите, че Георги Димитров и Тодор Живков са измислили “вечната дружба със СССР”; много по-отдавна е имало желание за такава дружба. С който и да е – стига да дава дарове, разбира се. Келепир да има, както проницателно отбелязва Алеко Константинов чрез устата на олицетворението на народа Бай Ганю.

Защо тогава се учудваме, че народът е стоял 500 години под османско робство? И че от време на време се повдигат въпроси дали е било “робство” или “присъствие”. И защо не се учудваме, че са трябвали близо 500 години, за да се появи Васил Левски – този толкова неприсъщ на характеристиката на народа човек, който се опита да стори невъзможното, заедно с другарите си – все млади и “луди” (по Вазов) хора. Много хора се чудят защо бил поставил четири въпросителни знака след думата “народе” в тефтерчето си, но май е по-добре, че не го знаем със сигурност, нали?

И в този ред на мисли, когато Вапцаров пише, че тази земя била чужда, критиците твърдят, че ставало дума или за фашистката България, или за това, че така признавал, че е македонец… Но може би Вапцаров е прозрял, че тази земя е чужда по принцип, а не заради конкретния исторически момент?

Не съм много убеден, че има смисъл от подобни мисловни занимания, но виждам спасение във факта, че българите по света се адаптират много лесно към условията, при които са избрали да живеят. И обратното – чужденците, които идват в България се приспособяват също толкова лесно – покваряват се, престават да поддържат чувството си за принадлежност към общността, към обществото. Въпросът е как да се промени жизнената среда на територията на днешна България. Как може да се създадат трудови навици, да се създаде общество, което да е в основата на държавата. Защото иначе нещата изглеждат много странно – на пръв поглед България е нормална държава, членува в Европейския съюз, в НАТО, изгражда отношения със съседите си. Но при по-задълбочено вглеждане, всичко това може да заприлича на един провинциален театър с треторазредни актьори. Бутафория някаква.

И колкото и да ми е жал за всички читави хора, чиито усилия биват хвърляни на вятъра в продължение на столетия, мисля, че “оправянето” ни (ех, как обичаме някой да ни оправи, а?) не може да започне без задължителния разговор, в който да разкрием същината на нещата – критично, без милост, в откровен диалог. Проблемът е, че не виждам личностите, които в момента биха започнали този разговор. На теория това трябва да са политиците, но за съжаление на практика те не са личности, а лица, а в някои случаи и лица дори не са, а задници.
Народни будители няма, има само будали.

А без този задължителен разговор нищо няма да се получи – нито реформите ще са реформи, нито промените – промени. В края на краищата нали 20 години вече това правим, но без да започнем на чисто не става. Докато хората масово не осъзнаят докъде сме я докарали, няма как да я подкараме по-нататък. Защото пътища до под кривата круша – много, но излизането може да стане само по един начин: с труд, къртовски труд, пот и кръв от мазолите по ръцете.

_____
* – Статията бе останала в блога ми недовършена от януари т.г. Днес реших да я приключа – и тъкмо навреме: в “Капитал” има няколко статии, които препоръчвам като допълнение:
От какво ни спасява философията на оплакването
Оптимистична теория за някои особености на българския характер

Както знаем от Дарвиновата теория, човек е произлязъл от маймуната.
В България виждаме все по-често случаи, от които се вижда как хората оскотяват.
Конкретният повод – таксиметров шофьор убива колега.

Маймуната става човек, когато започва да използва различни оръдия на труда, постепенно, в продължение на хилядолетия.

Нашата действителност показва как набързо, в рамките на няколко години само, човек може да забрави всичко, на което са го учили и възпитавали.

Вместо да използва лопатата за копаене, за садене или за обработване на земята, нашенецът я използва, за да убива други хора.

И този случай е сякаш най-добрата присъда за хората, обществото, ценностната система (или по-скоро за липсата им)…

Човек? Това изобщо не звучи гордо.

Журналистката от “Нова телевизия” Диляна Гайтанджиева е била на гости при големия* Сашо Диков.

Не съм гледал предаването, но ме порази това преразказано изречение:

“Хората ги вълнува бедността и като показваме такива кадри с такива къщи на митничарите, искат възмездие и справедливост”

Аз лично искам не възмездие и справедливост, а да има по-малко бедни, а не по-малко богати хора. И не бързайте и вие, уважаеми читатели, да ставате жертва на популизма, че всички богаташи са забогатели незаконно и затова трябва да има възмездие. Възмездието не решава проблемите на бедните хора – видяхме какво стана след 9-и септември 1944 г. От много възмездие, не остана жив нито един богат човек в България, а от това бедните станаха само още по-бедни.

И понеже възмездието и справедливостта се свързват (неясно защо**) с полицията (вкл. и в това умопомрачително интервю на Симеон Дянков, за което сякаш се отнасят думите на премиера Борисов, “че ако не се впуска в интервюта, а се занимава с финанси – работи добре“, нека помислим заедно…

Трябва да има не просто някаква въображаема справедливост, а спазване на законите от всички – и това означава най-много от служителите в МВР и от хората, които са облечени във власт. Ще има справедливост и няма да има нужда от възмездие, ако всички полицаи си вършат работата по всяко време. Катаджиите да глобяват нарушителите, а не да ги пускат срещу 20 лева. Защото, ще се съгласите надявам се, ако бяха глобили Максим Стависки, животът на четирима млади хора, че и на самият Стависки дори, нямаше да бъде променен по такъв трагичен начин…

С примерите можем да продължим, но схванахте накъде отиваме, нали? Към заглавието, че е страшно, когато журналистите не разбират колко е опасно да казват, че “хората ги вълнува бедността и като показваме такива кадри с такива къщи на митничарите, искат възмездие и справедливост”.
Напротив – именно журналистите трябва да обясняват на хората, че спазването на законите е по-важно от възмездието…

_____
* – Не се шегувам. Сашо Диков е голям, защото в много случаи, когато останалите мълчат, той говори. Понякога и той греши, но няма безгрешни хора; за сметка на това често той е прав, когато другите грешат, с което си е извоювал да е голям журналист.
** – Неясно, защото полицията не бива да раздава справедливост; това е задача на правосъдието, а не на репресивните органи на властта. (б.м. – В.М.)