Фейсбук настъпва срещу омразата, но отстъпва на пропагандата

Моя статия, публикувана в “Труд“:

Фейсбук настъпва срещу омразата, но отстъпва на пропагандата

Image_4671404_407От много време се говореше, че социалната мрежа фейсбук ще промени правилата си, тъй езикът на омразата се разпространява все повече из нея. И това стана. Правилата са променени. Вече ще е по-лесно да се свалят унижаващи достойнството на човека картинки и текстове, които разпалват вражда, омраза, т.нар. хейтърски публикации (от англ. hate, омраза, мразя). И какво от това?

Проблемът не е в елементарния хейт, в далеч по-опасната територия на пропагандата. В нея няма кой да промени правилата за писане и публикуване на „достоверни“ текстове в интернет, а и в това, че все повече стават и традиционните хартиени медии, които публикуват неверни текстове. Езикът на омразата се вижда навсякъде, но е особено ясен в текстовете, свързани с историята на България. Един експеримент, пуснат във фейсбук около 3 март т.г., показа, че са налице два проблема:
Първият е, че хората масово не познават историята си.
Вторият е, че когато някой се опита да ги запознае с истинската им история, хората… истерясват.

Експериментът се състоеше в публикуването на два доказано верни исторически факта. Те са истински, но са умишлено прикривани през годините и съответно не са популярни сред хората. Поради какви причини са прикривани, това е друг въпрос и няма да се спираме на него в момента.
Факт първи: В Руско-турската война не са загинали, както ни учеха, а и все още учат, по история някъде около 200 хиляди руски войници. Не! Ето верните данни: от руската армия са загинали 11 905 души, сред които руснаци, украинци, белоруси и финландци. Българските опълченци, дали живота си за свободата на родината, са 3456 души. В боевете са загинали и 1350 румънци, както и 2400 сърби и черногорци. Защо в продължение на десетилетия в българската история се говореше за стотици хиляди жертви – това не е ясно. Но е ясно, че верните данни са били известни още през XIX век.

Факт втори: Далеч преди избухването на Руско-турската война през 1876 г. Русия се договаря тайно с Австро-Унгария, че на Балканите няма да се създава голяма славянска държава. Всички договори са вече публикувани и могат да се прочетат в интернет на адрес http://istmat.info/node/27109. Обърнете внимание на Райхщадското споразумение от 8 юли 1876 г., както и на Тайната конвенция между Австро-Унгария и Русия от Будапеща от 15 януари 1877 г., а и на договора с Великобритания от 30 май 1878 г. за изменение на Санстефанския предварителен договор. Всички тези тайни споразумения са подписани преди Берлинския конгрес и доказват еднозначно, че Руско-турската война не е била водена, за да се „освободи братският български народ“, както и че Санстефанският договор е бил подписан нарочно, за да служи за разбунване духовете на току-що освободените българи.

И в двата случая обвиненията, които бяха отправени по адрес на този автор, бяха, че е родоотстъпник, национален предател и др.
Защо истерията на читателите по истината за историята на България поражда такива нелепи обвинения? Дали защото хората не желаят да си признаят, че са били лъгани цял живот? Или защото интернет дава възможност за отправяне на обиди по адрес на хората, с които човек не е съгласен, а засегнатите получават само възможността да гледат учудено и да казват, че нещата не са такива, каквито се представят.
И това не е ясно, но е ясно едно, и то се забелязва все по-често и по-често: анонимните подлеци, които паразитират в дискусионните форуми на българските медии, вече имат профили във фейсбук, с които продължават дейността си, но прикрити под маската на хора, които имат „приятели“, история, публикуват снимки, създават си „истинска“ биография и т.н.
Правилата на фейсбук се създават за нормални страни с нормални общества и нормални хора. България вече десетилетия наред упорито се стреми да не бъде нормална държава, а обществото продължава да бъде роб на славното минало, без да разбира, че няма как да се движи напред, ако главата му е обърната постоянно назад.
Една от най-важните задачи на журналисти, писатели и общественици е да възпитават следващите поколения, включително и с въвеждането на норми за поведение, които да се спазват в интернет.

__________
* Авторът е председател на „Интернет общество – България“

 

 

Posted in Bulgaria, politics, на български, общество | Tagged , , , , | Leave a comment

И за България, и за Израел трябва да мислим позитивно

КлубZ е превел на български моето интервю с писателя Елис Шуман под горното заглавие:

 

Елис Шуман е роден в САЩ, живее в Израел, и пише редовно за британското издание на Huffington Post, така че, естествено, интервюто ми започна с този въпрос:

 

- Израелски писател публикува история за България в британското издание на американска онлайн медия – това ли наричате “глобализация”?

Начинът, по който гледаме на света в наши дни, се е променил, и нямам съмнение, че интернет е изиграл важна роля в отварянето на границите между гражданите на различни държави, с изключение на местата, където употребата му е ограничана от тоталитарните държави. Като писател, аз мога лесно да пиша и да пращам истори и статии от комфорта на дома си, където и да е той по света. Нямам съмнение, че днес сме свидетели на един ускорен процес на глобализация, който позволява обмен на мнения, култура, продукти и иновации в степен, невиждана досега.

Определям себе си за роден в САЩ израелски писател, който пише за България, и се считам за уникален в това. Съпругата ми и аз живяхме в София за две години заради работа, и разглеждаме този опит като приключение. След завръщането ми в Израел бях решил да споделя България чрез писането си, както за да окуража западни туристи да посетят държавата, така и в моите художествени произведения – моята съспенс-новела се развива в България. Способността на гражданите от една страна да изпитат живота в друга е знак за световната глобализация в момента.

- Вие пишете за България. Много хора тук не разбират този интерес. Как можете да обясните защо всяка държава е важна, включително тяхната?

Елис Шуман с чаша бира "Загорка"

Елис Шуман с чаша бира “Загорка”

Имах предимството да живея в България като чужденец. Въпреки, че ходих на работа всеки ден, никога не бях засегнат от политиката и ежедневните въпроси. Проведоха се избори, докато живеех в България, два пъти, но не знам кой се е кандидатирал.

Моята страна – Израел, е красива, има много история, религия, култура, и национална красота, която привлича туристи и поклонници от цял свят. Но като гражданин на Израел, често имам  проблем с политиката на страната си и проблемите ѝ. Израел има религиозни противоборства, много бедност, корумпирани политици, и сериозен, често насилствен конфликт с палестинците и нашите арабски съседи. Въпреки това, Израел е моят дом, и съм горд с постиженията и успехите му. Правя всичко възможно да забравя за политиката и лошите страни на живота, и вместо това се концентрирам върху всичко добро в моята страна.

Моят съвет към българите, а и към израелците, е: дайте крачка назад и огледайте и оценете това, което имате. Да живееш в страна с огромна природна красота, богата култура и традиции, запомняща се история, това помага толкова много да мислиш с положителна нагласа!

- Благодаря ви за този позитивен подглед – понякога се чудя защо няма повече ентусиазъм в хората, които постоянно изглеждат нещастни. Забелязали ли сте, че не много хора се усмихват по улиците на българските градове? А винаги се притесняват за нещо. Как е това в Израел?

Според последните проучвания, израелците, като цяло, са щастливи хора. И това е въпреки политиката, въпреки религиозните конфликти, и заплахите от нашите съседи. Не бих  казал, че израелците можеш да ги видиш усмихнати по улиците, но като цяло, те са най-вече загрижени за собствените си, лични въпроси.

Когато излизах по улиците на София, което правих често, докато живеех там, забелязах, че не много хора са усмихнати. Не знам дали това е остатък от години под комунистическо управление, или просто признак за затворен характер. Във всеки случай, всички българи, които срещнах, бяха много гостоприемни и приятелски настроени. Най-важното е да се поддържа положителен подход към живота и да се концентрираме върху това, което е добро. С тези мисли в ума, усмивките ще  се появяват по-често на лицата.

- България е депортирала 11,343 от своите евреи, и е спряла депортирането на други 48,000. Имате ли някакво обяснение защо има нежелание сред широката българска общественост да признае и двата факта, и дори парламентът миналата година прие декларация, където действията на про-фашисткото правителство на Филов (от 1943 г.) са оставени малко настрана?

Живеейки в София, като евреин и израелец, се чувствах напълно безопасно. Преди да пристигна, не знаех,  че българската еврейска общност е била пощадена от ужасите на Холокоста по време на Втората световна война. По време на престоят ми в България проучих този въпрос, и като научих за ролята на църквата, българските политици и обикновените граждани в спасяването на техните съседи евреи, станах още по-горд, че имам възможност да живея в България.

Поглеждайки назад, е лесно да бъдеш изумен от това чудно спасение, когато толкова много държави в Европа въобще не са възразили, когато евреите са предадени на нацистите. И все пак, скоро научих, че евреите в България също са били събирани, мъжете са били пращани в трудови лагери, а тези, живеещи в Македония и Тракия всъщност са били пратени в концентрационни лагери. Не разполагам с всички факти, но със сигурност българските лидери тогава са били притискани от своите нацистки съюзници да действат, и тези действия са довели до злощастни резултати. Но това ме впечатлява още повече – въпреки този натиск, българската еврейска общност е спасена.

Спасяването на българските евреи е едно от нещата, които подчертавам в моето писане, защото хората просто не знаят тази история. Напълно е възможно и българското общество да не е напълно наясно какво се е случило. Това е история, която трябва да бъде разказана. И аз съм горд да играя малка роля, чрез моето писане, за да се случи това.

- Исках да съм сигурен, че разбирате, че официалната история и реалната история донякъде се различават, и има хора, които не се страхуват да кажат и добри, и лоши неща, които са се случили по едно и също време. Бихте ли желали да поемете задачата да напишете истинската история?

Би било лесно да се каже, че има определена история на нещо, което се е случило в миналото, но аз мисля, че историята може да е много субективна. Хората виждат нещата по различен начин, въз основа на това, което оказва влияние върху живота им в наши дни. Официалната история може да представя фактите, както ги виждат официалните историци, а това, което наистина се е случило, да е малко по-различно. Като писател и журналист аз проучвам всяка тема, която включвам в моето писане. Стремя се да представям само факти в книгите и статиите си. Това не винаги е лесно.

Историята на българските евреи по време на Втората Световна война продължава да ме очарова. Сигурен съм, че ще се връщам отново и отново на този въпрос в писането си. Да се напише истинската история ще е доста трудно предизвикателство, което ще изисква задълбочени изследвания. Иска ми се да имах времето и ресурсите да се наема с такава задача, да го представя точно във фокуса, който със сигурност заслужава.

- Къде живеете сега, и с какво се занимавате?

Роден съм в Сиукс сити, Айова, в САЩ, но се преместих в Израел като тийнейджър със семейството си. Завърших гимназията в Йерусалим, служих три години в израелската армия, бях основател на кибуц (израелско колективно общество, концентрирано върху земеделието, подобно на ТКЗС), а сега живея в малка общност точно до Йерусалим. През годините, в които бях част от този кибуц, работих като фермер – карах трактори, берях зеленчуци, доях крави. Имах хотелиерско образование и работих много години в хотели, включително и в Йерусалимския Хилтън.

През последните десет години работих в маркетингова компания, която обслужва клиенти в  онлайн игровата индустрия. Позицията ми бе преместена в продължение на две години в София (2009 – 2010), където имаме голям център за поддръжка. Откакто се върнах в Израел, съм на нова позиция в същата компания.

Продължавам да посещавам България ежедневно чрез моето писане. Писал съм статии, в които окуражавам западни туристи да посетят България, и съм базирал моята съспенс новела “Долината на Тракийците” в България. Пиша ревюта на книги за The Times of Israel, и пътеписни статии за Huffington Post. В момента завършвам процеса на редактиране на новия си роман, който също ще се развива в България, но има и силна връзка с Израел.

- Въпрос за бъдещето. Как виждате бъдещето на Израел?

Родителите ми са се преместили в Израел от идеализъм, като дълг на евреите да се завърнат в родината. Израелската нация е създадена като безопасно убежище за евреи, но трябва да се осъзнае, че е имало, има, и винаги ще има други, които споделят тази много малка земя. ООН отдавна признава, че евреите и арабите трябва да споделят територията, известна като Палестина, Разделителният план разцепи земята между двете общности. Колкото и да им е трудно на някои евреи да се откажат от нещо, което виждат като библейско наследство, тази древна земя трябва да бъде споделена.

Вярвам, че повечето израелци са готови да приемат да се договори окончателното споразумение с палестинците, което ще ни позволи да живеем в еврейската държава, и да позволи на палестинците да живеят отделно, в своя независима нация. За жалост, има екстремисти и от двете страни, задвижвани най-вече от религиозни страсти, които спират реализирането на това мирно бъдеще. И нашите лидери, и израелски, и палестински, все още не са склонни да направят така необходимите отстъпки, които ще позволят да бъде решен продължаващия конфликт.

В резултат на това, обикновените израелци и палестинци ще продължат да бъда в постоянно “положение на война”, няма да могат да водят спокоен, нормален живот, и да станат добри съседи, каквито зная, че можем да бъдем.

- А какво ще кажете за бъдещето на България?

Аз със сигурност не съм експерт по България, и през двете години, през които живях в София, се държах на безопасно разстояние от цялата местна политика. Въпреки това, виждам, че България има уникална позиция в света, като член на Европейския съюз, и въпреки това държава със силни исторически, традиционни и дори религиозни връзки с източните си съседи. България трябва да се възползва от тази позиция, да бъде мост между изтока и запада, и определено може да заеме стратегическа роля в регионалните проблеми, ако желае.

Моята компания създаде център за поддръжка на клиенти в София, не само защото българските заплати са ниски (което, за съжаление, е така), а и защото българите са много интелигентни и мотивирани. Винаги съм бил изумен от това колко много езици говорят моите млади колеги, колко нетърпеливи бяха да ме запознаят със страната си, и колко очаровани бяха от моя интерес към България.

България със сигурност може да играе ключова роля в Европа, предлагайки високотехнологична инфраструктура и индустриална база. Възможностите за развитие на туризма са страхотни, тъй като страната има какво да предложи на всеки турист, по всяко време на годината, и то на изключително достъпни цени. С една дума, аз мисля, че България може и трябва да присъства по-осезателно върху картата на света.

- И един по-общ въпрос – мислите ли, че светът като цяло върви надолу? Войни, Ебола, кризи, конфликти, и моменталното докладване, което ни прави част от всичко това.

Не мисля, че нещо се е променило, наистина, освен нашето участие в това, което се случва. Ние винаги сме имали войни, и болести, и конфликти, но днес всичко се случват на световната сцена. С едно кликване на пръста, можем да се информираме, и по-важното е, че можем да повлияем на това, което се случва. Много от последните социални бунтове бяха подхранени от Twitter и Facebook, и тук говоря за тези в тоталитарни, недемократични държави като Иран и Китай. Социалните мрежи могат да доведат до социална промяна, и нещата могат да се случат много бързо. Технологичните иновации са нещо страхотно, но ние, като хора, трябва да проумеем как да ги използваме най-добре.

- Вестниците публикуват много негативни новини, които се продават най-добре. Как успявате да пишете толкова добри и положителни истории?

Преди повече от десет години работих като старши редактор в израелско онлайн новинарско списание, уебсайт, който съобщаваше всички “новини и мнения” за и от Израел. В тази работа бях постоянно залепен за новините – четях вестниците, гледах телевизия, сърфирах в интернет. Ако нещо се случеше, аз трябваше да зная. Повечето от тези новини наистина бяха негативни, но от ангажимент към работата си, аз бях пристрастен към всичко, което се случваше.

После се захванах с друга работа, изключих новините. Лошите неща стават постоянно, но не им позволявам да ме засегнат или да ме притесняват, както някога. Гледам положително на живота, концентрирам се върху важното, и това е отношение, които изразявам в писането си. Не всички от моите разкази и статии са напълно щастливи, но, надявам се, те ще бъдат възприети с положителната перспектива, от която ги пиша.

Ако думите ми повлияят на читателите по света да мислят по-позитивно за България и Израел, ще бъда много доволен. В този случай, те ще са постигнали целта си.

 

 

Posted in Bulgaria, Travel, на български | Tagged , | Leave a comment

There are enough reasons to be positive!

Note by Veni: Recently I took an interview by a very interesting person. Ellis Shuman was born in the USA, and is an Israely-based author, who publishes regularly in the UK edition of the Huffington Post, naturally my interview starts with that question -

Israeli writer publishes a story about Bulgaria in the UK edition of a US online media – is this what you’d call “globalization”?

ellis-shuman

Ellis Shuman (picture: Facebook)

The way we view the world these days has changed and there is no doubt in my mind that the Internet has played a major role in opening borders between the citizens of different countries, except where online use is limited by totalitarian states. As a writer, I can easily write and submit stories and articles from the comfort of my home, no matter where in the world my home may be. There is no doubt in my mind that we are today witnessing an expedited process of globalization, enabling the exchange of views, culture, products and innovations on a scale never previously seen.

I define myself as an American-born, Israeli writer who writes about Bulgaria, and I believe I may be unique in this characterization. My wife and I lived in Sofia for two years as part of a job relocation, and we regarded this experience as an adventure. Upon my return to Israel I became determined to share Bulgaria through my writing, both to encourage western tourists to visit the country and also in my fiction, as I set the location of my suspense novel in Bulgaria. The ability for citizens from one country to experience life in another is also a sign of globalization in the world today.

 

You write about Bulgaria. Many people in Bulgaria don’t understand this interest. How could you explain them why every country is important, including their own?

I had the advantage of living in Bulgaria as a foreigner. Although I went to work each day, I was never involved in the politics or overly concerned by daily material matters. Elections took place while I lived in Bulgaria, twice, but I didn’t know who was running for office.

Ellis Shuman in front of one of the seven Rila lakes

Ellis Shuman in front of one of the seven Rila lakes

My home country of Israel is beautiful, with much history, religion, culture, and national beauty that attracts tourists and pilgrims from all over the world. But, as an Israeli citizen, I am frequently upset with my country’s politics and problems. Israel has religious strife, quite a lot of poverty, corrupt politicians, and a serious, frequently violent stalemate with the Palestinians and our Arab neighbors. Yet, despite all of this, Israel is my home, and I am proud of its achievements and successes. I do my best to forget about the politics and downside of life, and instead concentrate on everything good in my country.

My advice to Bulgarians, as well as to Israelis, is to stand back for a moment and appreciate what you have. Living in a country with vast natural beauty, rich culture and traditions, and memorable history, gives you so much to think about with a positive attitude.

 

Thank you for this positive approach – sometimes I wonder why there’s no more enthusiasm among the people, who constantly seem to be unhappy. Have you noticed that not a lot of people smile on the streets in the Bulgarian cities? People are kind of always worried about something. How is it in Israel?

According to recent surveys, Israelis, on the whole, are happy people. And this despite the politics, the religious strife, and the threats posed by our neighbors. I don’t say that Israeli people can be seen smiling when they walk on the streets, but on the whole, they are mostly concerned with their own individual affairs.

When I walked the streets of Sofia, which I did quite a lot while I was living there, I did notice that not a lot of people were smiling. I don’t know if this was a remnant of years under communist rule, or just the sign of a closed nature. In any case, all the Bulgarians I met were very hospitable and friendly. What’s most important is maintaining a positive approach to life and concentrating on what’s good. With these thoughts in mind, smiles will appear on the faces more of the time.

 

Bulgaria has deported 11343 of its Jews, and have stopped the deportation of another 48000. Do you have any explanation why there is reluctance among the general Bulgarian public to acknowledge both facts, and even the Parliament last year accepted a declaration, where the actions of the pro-fascist Filov government (of 1943) are somewhat put aside?

Living in Sofia, both as a Jew and as an Israeli, I felt quite safe. Before I arrived, I wasn’t aware that the Bulgarian Jewish community was spared the horrors of the Holocaust during World War Two. During my time in Bulgaria I began to research this subject, and as I learned of the role of the church, Bulgarian politicians and ordinary citizens to save their Jewish neighbors, I became even more proud that I had an opportunity to live in Bulgaria.

Looking back, it is easy to be amazed at this wondrous rescue, when so many countries in Europe hardly objected when the Jews were turned over to the Nazi. Yet, as I soon learned, Jewish citizens of Bulgaria were also rounded up, the men sent to labor camps, and those living in Macedonia and Thrace were actually sent to the concentration camps. I don’t have all the facts, but certainly the Bulgarian leaders at the time were pressured by their Nazi allies to take some actions, and these actions led to unfortunate results. This only serves to leave me more impressed that despite this pressure, the Bulgarian Jewish community was saved.

The rescue of Bulgaria’s Jews is one of the things I stress in my writing, because people are just not aware of this story. It is quite possible that the Bulgarian public is also not fully aware of what occurred. This is a story that must be told. I am proud to take a small role, through my writing, in relating what happened.

 

I wanted to make sure you understand that the official history and the real history somewhat differ, and there are people, who are not afraid to say both good and bad things that have happened at precisely the same time. Would you be willing to take on a task to write the actual story?

It would be easy to say that there is a definite history of something that happened in the past, but I think history can be very subjective. People see things in different ways, based on what influences their lives in the present day. Official histories can present the facts, as seen by official historians, but what really happened can be somewhat different. As a writer and journalist I research each topic that I feature in my writing. I endeavor to present only facts in my books and articles. It’s not always easy.

The story of Bulgarian Jews during the World War Two era continues to fascinate me. I am sure that I will return to this subject again and again in my writing. Writing the actual story is quite a daunting challenge, one that would require extensive research. I wish that I had the time and resources to take on such an undertaking, to present it accurately in the focus it certainly deserves.

 

Where do you live now, and what do you do?

I was born in Sioux City, Iowa, in the United States, but moved to Israel as a teenager with my family. I finished high school in Jerusalem, served for three years in the Israeli army, was a founding member of a kibbutz, and now live in a small community just outside Jerusalem. During my years on the kibbutz I worked as a farmer – driving tractors, picking vegetables, and milking cows. I was formally trained in the hospitality field and worked in hotels for many years, including a position at the Jerusalem Hilton.

For the past ten years I have worked at a marketing company serving clients in the online gaming industry. My position was relocated for two years to Sofia (2009 – 2010), which is where we have a major customer support center. Since coming back to Israel I have taken on a new position in the same Tel Aviv-based company that sent me to Bulgaria.

I continue to visit Bulgaria on a daily basis through my writing. I have written articles encouraging western tourists to visit Bulgaria, and I based my suspense novel “Valley of Thracians” in Bulgaria. I write book reviews for The Times of Israel and travel articles for The Huffington Post. I am currently finishing the editing process of my new novel, which will again be set in Bulgaria, but with a strong connection to Israel as well.

 

A question about the future. How do you see the future of Israel?

My parents made the move to Israel out of idealism, out of a commitment of Jews to return to their homeland. The State of Israel was created as a safe haven for Jews, but, it must be realized that there were, and there are, and there always will be others who share this very small piece of real estate. The United Nations recognized long ago that Jews and Arabs must share the territory known as Palestine; the Partition Plan divided up the land between the two communities. As hard as it is for many Jews to renounce a claim on what is seen as a Biblical heritage, this ancient land must be shared.

I believe that most Israelis are willing to accept a negotiated final status agreement with the Palestinians, allowing us to live our own lives in a Jewish State, and letting the Palestinians live their lives separately, in their own independent state. Unfortunately, there are extremists on both sides, mostly fueled by religious passion, that are preventing the realization of this peaceful future. And our leaders, both Israeli and Palestinian, are as yet unwilling to make the much needed concessions to enable the resolution of the ongoing conflict.

As a result, ordinary Israelis and Palestinians will continue to be in a constant “state of war”, unable to live calm, normal lives and become the friendly neighbors that I know we can be.

 

What about the future of Bulgaria?

I am certainly no expert on Bulgaria, and during the two years I lived in Sofia, I kept a safe distance from all local politics. Yet, I see that Bulgaria has a unique position in the world, as a member state of the European Union, yet as a country with strong historical, traditional and even religious connections to its neighbors to the east. Bulgaria needs to take advantage of this position, bridging east and west, and certainly can take on a strategic role in regional affairs, if it so desires.

My company established a customer support center in Sofia not only because Bulgarian salaries are low (which, unfortunately is the case), but because the Bulgarian people are very intelligent and motivated. I was always amazed at how many languages my young coworkers spoke, how eager they were to introduce me to their country, and how fascinated they were in my interest for Bulgaria.

Bulgaria can certainly play a pivotal role in Europe, providing high tech infrastructure and a base for industry. The possibilities for tourism development are great, as Bulgaria has something to offer every possible tourist, at all times of the year, and at extremely affordable prices. In short, I think Bulgaria could, and should, feature more prominently on the world map.

 

And a more general question – do you think that the world as a whole is going down the hill? Wars, Ebola, crisis, conflicts, and the instant reporting, which makes us part of all this.

I don’t think that anything has changed, really, except for our involvement in what is going on. We’ve always had wars and diseases and conflicts, yet today, everything is happening on a global stage. With a click of our finger, we can get informed, and more importantly, we can influence what is going on. Many recent social uprisings have been fueled by Twitter and Facebook, and here I’m referring to those staged in totalitarian, undemocratic states including Iran and China. Social media can lead to social change, and things can happen very quickly. Technological innovations are great, but we, as humans, have to come to terms with how best to use them.

 

Newspapers publish mainly negative news, which sells best. How do you manage to write good and positive stories?

Just over ten years ago I worked as the senior editor of an online Israeli news magazine, a website that reported all the “news and views” from and about Israel. In this job I was constantly glued to the news – reading the newspapers, watching the television, and surfing the Internet. If something happened, I needed to know. Most of this news was indeed negative, but out of commitment to my job, I was addicted to what was going on.

When I moved on to a different job, I turned off the news. Bad things happen constantly, but I don’t let them affect me or concern me as they did in the past. I keep a positive outlook on life, concentrating on what is good, and this is the attitude I express in my writing. Not all of my stories and articles are entirely happy, but, I do hope they will be perceived with the positive outlook I maintained when I wrote them.

If my writing influences readers around the world to think more positively about Bulgaria, and about Israel, I will be very pleased. In that case, my words will have served their purpose.

 

Posted in arts, in English | Tagged | 2 Comments

Ще излезе ли истината за съдбата на българските евреи?

Много важен и полезен разговор на журналиста Георги Коритаров с историка Борислав Дичев.

Ще ви бъде трудно да откриете фактите и информацията в този разговор в традиционните хартиени медии или да я гледате по друга телевизия.

Интересно е да се види и реакцията на официозния историк Божидар Димитров, който се включва в един момент по телефона.

Гледайте от 9:34 минути нататък.

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Софийска трамвайна история с нацистки нюанс

(Препечатвам този материал от Ана Изворска, публикуван на –

—-

Трамвай в София

Трамвай в София

Пиша това, за да ви разкажа пресен (пресен, чак още ми пари) пример за престъпление от омраза. Защото смятам, че е важно да се напомня постоянно за съществуването на престъпления, извършени единствено от омраза към същността на другия, и това ги прави двойно по-ужасни. Но, при все че ме занимава въпросът за това, защо тези престъпления се разглеждат като случаи на хулиганство или въпросът, че все повече българи арийстват, най-много ме занимава въпросът за това какво можем да направим ние, останалите, които сме най-много. Ние, които не сме властите и нямаме на разположение всички механизми за влияние и принуда, но не сме и расистите, нито обектите на тяхната омраза. Ние, най-обикновените членове на мнозинството в тази страна, етнически българите, които не смятат, че да си такъв е кой знае каква, камо ли пък висша ценност. Какво можем да направим когато ни се наложи да викаме неволята?

Справяме се сами? Абдикираме?…

Вечер. Качвам се на трамвая от Попа. (За тези, които не познават София, споменавам местата, само за да подчертая, че това се случва в най-оживената част на града.) От същата спирка се качват четири момчета – около 20 годишни, бръснати глави, дънки, шумно говорене и весел смях – видимо тъпаци, но не достатъчно впечатляващи, за да задържат вниманието ми за повече от две секунди, след което си потъвам обратно, откъдето за миг гласовете им са ме изкарали. Минута по-късно, когато вече съм седнала кротко и съм съсредоточена в телефона си, по пода до мен се претъркулва чернокож млад мъж, следван от ритниците и крясъците на същите четирима. Хората в трамвая се ококорват, ченетата им падат. Малко след това, стресирани събират такъмите, решени да се спасят и в този момент трамваят спира на „Славейков”. Всички слизат, в това число и четиримата, изкарващи чернокожия мъж с ритници. Аз, като последния идиот, няколко мига се чудя какво да направя – да ходя ли да заставам между тях или да звъня на полицията. Продължавам да си държа телефона в ръката, докато слизам и аз от трамвая – да не вземе да отпътува, докато се чудя.

На спирката продължават да го бият. Хората им крещят да спрат. „Защо ще го биете, какво като е негър!“, извисява се един фалцет над буботещата суматоха. Претеглям в главата си ситуацията. Аз съм етническа българка, следователно моето мнение е по-валидно от това на човек от друга раса, в очите на нациста. Но в момент на агресия… Не знам. Твърде вероятно е да нокаутират и мен на тротоара, а после може да ми се извинят, понеже съм дама. Ако не знаете, национализмът включва доктрина за отношенията между половете, такава една традиционна, в която жените са слабият пол и трябва да бъдат закриляни, за да продължат нацията – само ако са от „нашите”, естествено. Но да не се отклонявам.

След кратко колебание установявам, че куражът ми не стига, за да се намеся и да се противопоставя на нацистката младеж. Нямам оправдание за малодушието си. Вместо това набирам 112, за да викна полиция. Приключвам разговора и отивам при пострадалия. Той седи сам, опрял се на стената и гледа стреснато. До него уличен музикант свири на китара, все едно нищо не е било. Онези вече са си тръгнали, мисля, не толкова заради крясъците на хората, а по-скоро, защото са изразили, каквото са искали. Като че ли не са имали за цел да го убиват. Този път.

Той се казва Ахмад. От Сенегал е. Почти никакъв български, горе-долу говори английски. Бавно и с прости думи провеждаме някакъв разговор. Дошъл преди две години през Турция. Работи, нещо в Лозенец, не става ясно какво, но се връща от работа с този трамвай. Имал приятелка българка, но тя заминала за Германия. Иска да се ожени в България (защо ли, Бога ми, нямам идея!). Тече му кръв от носа и устата. Някой му е дал кърпичка, която вече е цялата в кръв. Извън това не изглежда сериозно наранен, но почти заеква от уплаха. За късмет, не са имали боксове, сигурно. Подобна случка обаче не му е за първи път. Явно пребивава в страната легално, понеже никак не се притеснява, когато му казвам, че полицията ще дойде, и че ще изчакам с него. Както се и оказва, когато малко по-късно му проверяват документите.

Полицията идва най-накрая. Поне са петима, нищо че вече няма нужда от такава масивна сила. Аз говоря с тях, после единият отвежда Ахмад малко по-встрани да го разпитва отделно. Докато им разказвам какво е станало, една млада двойка се присъединява към разговора – момиче и момче на около 17-тина години, интелигентно говорещи. Разбирам, че са проследили скинарите, видели са в кое заведение сядат (съвсем наблизо, около „Гарибалди”) и се върнали, за да кажат на полицаите.

Опитвам се да убедя Ахмад да отиде в районното и да подаде жалба, за да може да има разследване. Убедена съм, че на полицаите ще им е по-лесно, може би единствено възможно, да направят каквото и да е, ако има подадена жалба. Не иска… И линейка не иска да викат, добре бил. Полицаите са любезни, но и те не настояват. Ако иска. Сигурна съм, че от описанието им става съвсем ясно, че не става дума за хулиганство, а за престъпление от омраза. Онова, същото, за което никой още не е осъден (е, като че ли има единици), въпреки, че има законова възможност. Онова, за което Българският хелзинкски комитет обяснява безспир от години и се опитва да убеди прокурорите да повдигат обвинения за престъпления от омраза, когато престъплението е такова, вместо за хулиганство.

След още малко се разотиваме. Какво повече…

Вървя си и си мисля още дълго време за тази случка и се гневя. Не знам какво да кажа. Идиотите се увеличават, хората пискат. Полицията… прави каквото може, вероятно… И? Човек да го е страх да се качи в трамвая, понеже е чернокож?

Като човек, който понякога работи с млади хора на теми като дискриминация и расизъм, така нагледно илюстрирани пред очите ми в тази случка, не можех да не направя от нея ролева игра или поне казус. Непременно ще я ползвам при следващото си обучение и ще помоля участниците да анализират пред какви дилеми са поставени действащите лица в този разказ. Помислете и вие. Ако се поставите на тяхно място?

Жертвата:

Случвало ли ви се е да сте подобна ситуация – да усещате насочена към вас агресия и да сте безпомощни да я спрете? На какво бихте се надявали в такива моменти? Какво смятате, че можете да направите?

Страничните наблюдатели:

Как бихте реагирали вие? Ако сте сам/сама? Ако сте двама? Според наличието или отсъствието на други странични наблюдатели и тяхното поведение?  

Какви фактори в нашето конкретно общество, не по принцип повлияват решението ви какво да направите?

Полицията:

С какви проблеми се сблъсквате в такива случаи?

Какво би улеснило работата ви по разследване и залавяне на престъпниците?

Често ли ви се случва да ви викат за подобни случаи?

Сигурна съм, че всеки може да даде поне пет отговора на тези въпроси, без да се замисли. Впечатли ме обаче коментарът на моя позната, когато й разказах тази случка. Тя каза приблизително: „Проблемът е, че не знаеш дали ако реагираш, няма да останеш сам в реакциите си. В подобни ситуации, когато не съм била сама, съм скачала, защото съм знаела, че има поне още един човек, който ще скочи с мен и с тези си действия ще поведем тълпата. В други случаи, в които, в които съм била сама, съм реагирала като теб. Никой не ни учи да реагираме в подобни ситуации и всичко, което правим, се основана на нашите инстинкти и разбирания.“

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged | Leave a comment

За метаморфозите на министър Веселин Вучков

Бележка от Вени Марковски, 5-и март 2015 г.:

1024px-Three_Surveillance_cameras Препечатвам тази моя статия от преди 5 години във връзка с оставката на министъра на вътрешните работи Веселин Вучков поради непреходното ѝ (на статията, а не на оставката!) значение.
Хубаво е да знаете, че когато някои политолози и анализатори наричат г-н Вучков читав човек, който постъпил достойно, ние – които си спомняме историята – не можем да използваме такива думи. Да, той беше читав и достоен, но преди да стане заместник-министър на недоразумението Цветанов. Човекът, който не си подаде оставката, когато неговият собствен министър нарушаваше закона, прегазваше морала и обявяваше пред микрофоните кой е крадец, кой – убиец и кой – детеубиец… такъв човек няма как да бъде определен като читав и постъпващ достойно.

Отделен, не по-малко важен, е и въпросът, че подслушването и следенето в Интернет бяха въведени в онези гигантски мащаби именно при управлението на г-н Вучков и той, авторът на статии СРЕЩУ подслушването и следенето, се оказа на върха на атаката срещу правата на гражданите на Републиката…

Начало на оригиналната статия, публикувана на 25.02.2010 г.:

“Свободата в Интернет днес и утре, МВР-амбициите за подслушване – вчера и онзи ден”

(Това беше статия, писана в края на декември 2009 г. и началото на януари 2010 г., за сп. “Правен свят”. Междувременно някои неща се измениха, но тя запазва актуалността си – б.м., Вени Марковски)

„Наред със засилване ролята на прокурора трябва да се ограничи възможността на други служби в МВР да искат прилагане на СРС.“(тук и по-долу цитатите в кавички, с такъв шрифт и в сиво каре са от зам.-министъра на вътрешните работи Веселин Вучков – б.м., Вени Марковски)

Чувате ли един странен шум и тропот? Дум-дум-дум? Американският политик Бенджамин Франклин се върти в гроба си, защото в последните седмици неговите думи за свободата и сигурността се използват от кого ли не. В България. През 1775 г. той написва следното „They who can give up essential liberty to obtain a little temporary safety, deserve neither liberty nor safety.” В превод на български, „Тези, които се отказват от основните си свободи, за да получат малка временна сигурност, не заслужават нито свободата, нито сигурността“.

Поводът за толкова честото използване на думите на шестия американски президент са предложените от МВР промени в Закона за електронните съобщения (ЗЕС), придобили гражданственост като „Закон за безконтролното следене в Интернет“. Докато тази статия бъде публикувана, законът най-вероятно ще е минал и на второ четене в Парламента, а съдейки по бързината, с която се прокарва, може дори да е излязъл в „Държавен вестник“, да се прилага, а и да има няколко стотици арестувани заподозрени. За осъдени няма да говорим, че като знаем качествата на доказателствата, предоставяни от полицията, това е все едно да говорим за въже в къщата на обесения.

Мислех да пиша за слабостите на законопроекта, но понеже не е ясно какво точно ще се гласува в пленарната зала в началото на януари, по-добре е да се спра върху митовете, които МВР размахва като бостанско плашило, за да оправдае желанието си да използва ботушите, нагайките и микрофоните срещу Интернет потребителите.

Длъжен съм да направя уговорката, че нито аз лично, нито „Интернет общество – България“ се занимаваме с мобилни комуникации и затова ще се спрем само върху законопроекта, що се отнася до Интернет. Така, впрочем, ще се видят и още по-ясно недъзите на този законопроект, който е създаден с илюзорната надежда, че знаейки къде се е намирал един телефонен апарат в даден момент, ще може да се докаже, че и собственикът му е бил на същото място. И нито един от авторите на законопроекта не се е замислил, че в Интернет това е още по-илюзорно, защото нито един съд не може да приеме доказателството, че щом от един IP адрес се е вършило нещо, то непременно лицето, посочено от полицията го е вършило. С посочените по-долу примери ще се види ясно неспособността на защитниците на законопроекта да посочат как той ще им свърши желаната работа в Интернет. От което може лесно да се направи извод, че желаната работа не е тази, която се прокламира в мотивите, а друга – контролиране на това кой какво прави в Интернет.

В подкрепа на законопроекта се чуха какви ли не аргументи, при това – забележете! – повечето са с примери от мобилните оператори. Явно някой в МВР се прави на Мирча Кришан – румънски комик, известен по времето, когато в България Държавна сигурност подслушваше телефоните без никакви разрешения. Въпросният Кришан имаше една приказка за ученика, който знаеше един-единствен урок – за краставицата. И каквото и да го питаше учителката, той непрекъснато извърташе разговора към краставицата. Така и МВР – въртят, сучат, но все за мобилните оператори говорят. Вижте сами посочените по-долу примери.

МВР: Може би днес съмненията са, че може да се върви към злоупотреба, но ние гарантираме, че няма да се допускат подобни злоупотреби.
На практика: гаранциите се дават не от управляващите, а от закона. Промените в ЗЕС предвиждат един текст, който може да се приеме за някаква смешна гаранция – с допълнителен текст в чл. 360 НК се въвежда наказателна отговорност от пробация или година затвор за служителите на МВР, които разкрият – забележете – само трафични данни! Т.е. за разкриването на други данни наказателна отговорност няма! Нещо повече – един от сериозните експерти в екипа на ГЕРБ по темата е писал през 2008 г., че гаранциите трябва да се дават от апелативните съдилища, при това от председател или зам.-председател. Само че днес МВР иска по-слаби гаранции – от упълномощени съдии от районните съдилища. Не е нужно да обяснявам точно на читателите на „Правен свят“ каква е разликата. По същество, единствената гаранция е, че ще има злоупотреби – именно поради липсата на гаранции за защита на правата на гражданите.

„Разрешението за СРС следва да се дава от по-високо ниво в съдийската йерархия. Това би могло да бъде председателят на Апелативния съд или негов заместник.“

МВР: трябва да знаем кога кой къде е бил, това не са лични данни.
Трябва да напомним на МВР, че българската конституция защитава личната неприкосновеност, от която личните данни са само частен аспект. А следенето на трафични данни е несъмнено и съществено навлизане в личната сфера на гражданите, както вече многократно експертите на международните правозащитни организации обясняват на правителствата. В Интернет нарушаването на личната неприкосновеност се извършва технологично по различен начин в сравнение с проследяването при мобилните услуги. В Интернет „връзка“ във вида, в който съществува при телефоните… просто няма. Човек стои доста често свързан към Интернет нон-стоп, няма вдигане на слушалката, няма набиране на телефонен номер. В Интернет няма и идентификатор на ползвани клетки. За сметка на това има отворени десетки или стотици сесии, през които върви какво ли не – поща, уеб, файлове, видео, телевизия, радио… Има и безплатни wi-fi мрежи, в които всеки може да се включи чрез телефона или лаптопа си; има и начини за промяна на адреса на мрежовата карта на компютъра…
Дори да се абстрахираме от това, че част от личните данни, описани в законопроекта, не съществуват в Интернет, пак не става ясно кой и как ще ограничи какво точно ще събира чрез интерфейса МВР, защото МВР ще има достъп до целия трафик, а не само до установените за мобилните оператори и описани в законопроекта данни.
Примерите с обикновеното хартиено писмо, което имало адрес на получателя и подателя и всеки можел да го прочете на плика са абсолютно неадекватни за Интернет – в Интернет адресите, както и самото съдържание на писмото „вървят“ заедно. Не можеш да видиш получателя, без да видиш съдържанието на писмото, особено когато си „закачен“ чрез интерфейса към мрежата на Интернет-оператора.

Депутатът от ГЕРБ Доброслав Димитров отговаря на въпрос във вестник „Сега“:
А ако даден човек влиза по всяко време, когато си поиска?
Е, ще може. Но надявам се да не го прави. Защото има доста голяма санкция – до 1 г. пробация, както и между 1000 и 5000 глоба. Освен това по всяко време реално могат да се сравняват тези негови влизания в системата с броя на дадените от съдии разрешителни. Ако има разлика, ще се види кой служител го е направил, защото е с лична парола, а не с обща.
Добре сте прочели: г-н Димитров се „надява“ служителите да не злоупотребяват. Правоприлагането не може да крепи ефективността си върху надеждата на законодателя. Необходими са ефективни писани законови гаранции. Според г-н Димитров санкцията била голяма – една година пробация. Но той не ни казва как при такава всъщност ниска санкция ще може да бъде установена злоупотреба? При днешното наличие на триста хиляди искания (през 2008 г.) за следене на трафичните данни плюс утрешния интерфейс, той ще бъде в работен режим нон-стоп все по някое дело, преписка или проверка. И никой – никой! – няма да знае дали в момента служителите следят обектите, които им е възложено да следят или се занимават със следене на други граждани. Като не забравяме това, за което информираме в предишния параграф, че никой няма да може да гарантира, че се прихваща само информация от кого и до кого си кореспондира Интернет потребителят.

Депутатът от ГЕРБ Димитър Лазаров, по време на заседанието на Парламента на 22.12.2009 г.: „…не мога да разбера защо хората, които разбират за какво става въпрос, си позволяват да говорят за неограничен контрол на интернет, за неограничен контрол на трафика, като много добре знаете, че в този закон (а този закон буквално пресъздава разпоредбите на директивата) не става въпрос за неограничен достъп на трафик в интернет. …Ставаше въпрос за т.нар. разпечатки – от коя клетка телефонът е осъществил контакт с телефон „В”, но да го кажа по-ясно – ако има сайт с педофилско съдържание, да стане ясно от кой компютър, от кой адрес е изпратен този сайт. Не става въпрос за следене по интернет на съдържанието.”
Г-н Лазаров, който е юрист, неизвестно по какви причини си мисли, че „знае за какво става въпрос“, когато говори за Интернет. Сайт не се праща. Праща се информация, съдържание, което не се предполага органите да разпознават дали е законно или незаконно. Мъка е законодателството за електронни комуникации да се поверява на хора с такива „знания“. Мъката произтича от това, че с тях не може да се води смислен диалог по същество.
Ако става дума все пак за публикуване на незаконно съдържание, което е отделна хипотеза, тогава наистина се вижда дали съдържанието е незаконно или не.. Но въпросът е в това, че МВР следи трафика при Интернет оператора „Х“ и има възможност да види не просто от кой IP адрес се качва незаконно съдържание, а от кой адрес, по кое време, къде, се качва всякакво съдържание. Ако ставаше дума само за качване на незаконно съдържание, нищо не пречи на МВР и по сегашния Закон за МВР да получава от Интернет операторите нужната им информация. Самият г-н Лазаров очевидно не разбира как работи Интернет, защото явно не е наясно за невъзможността да се раздели съдържанието на съобщението от адресните полета. Който има достъп до адреса на подателя и получателя (полетата FROM:, TO:), има достъп и до цялото съдържание на електронното писмо.

„Сега у нас единствената възможност да разбереш, че си бил обект на подслушване или проследяване, е да добиеш статута на обвиняем по наказателно дело и тогава можеш да се запознаваш с доказателствата. Но ако не си обвиняем или страна? Нека да е ясно: тайната може да обхваща само времетраенето на СРС – тайна е фактът, че в конкретен момент се прилага СРС, тайна е видът на СРС и лицата, които са негов обект, но само докато СРС се прилага.“

Достъпът чрез интерфейс дава и още две, странични възможности, които макар и да не са толкова важни, колкото нарушаването правата на гражданите, трябва да бъдат споменати:

Икономически шпионаж. ЗЕС ще даде възможност на МВР да извършва икономически шпионаж в полза на едно или друго лице. Напълно законно МВР ще може да след целия трафик при всички Интернет оператори, което ще рече да има възможност да сваля и чете оферти за търгове по ЗОП. При смешните санкции от една година пробация, човек може да си представи на какви изкушения ще са подложени службите…
Шпиониране на посолствата на нашите съюзници. МВР ще може безконтролно да следи Интернет-комуникацията на всички посолства на страните-членки на ЕС и НАТО и нищо не може да ги спре да го правят. Всяка електронна поща, всяко кандидатстване за виза, което става чрез Интернет – всичко ще бъде следено от МВР.

МВР твърди: Всеки един шеф на фирма е в правото си да получава разпечатка на разговорите, които са провели служителите му. Това нарушаване на правата им ли е?
Налице е объркване между правото на „шеф на фирма“ да получава разпечатка на разговорите от служебните телефони на служителите му и правото на МВР да получава същата тази разпечатка за всеки един гражданин на Република България. Ако се използва този пример, то по-правилно е да се направи обратното – всеки гражданин, като работодател на МВР, да може да получи разпечатка от разговорите на служителите в МВР. Нали разбирате колко е налудничава такава идея? А нима другата, в която МВР ще получи правото да следи нон-стоп всеки от Интернет-потребителите, със смешно ниски наказания за злоупотреби не ни се вижда налудничава?

Доброслав Димитров, депутат от ГЕРБ: Всъщност притеснителните моменти в закона не са чак толкова много, като се изключи споменаването на “интерфейс” или система за пасивен достъп, чрез която МВР може да има достъп до разпечатки от мобилните оператори.
Г-н Димитров отново прави същата грешка, като се опитва да внуши, че интерфейсът е нещо безобидно (пасивно), чрез който може да има достъп само до разпечатки от мобилни оператори. Всъщност пасивен достъп означава, че операторът не трябва да прави нищо, за да може МВР да подслушва.

МВР: „Важно е да имаме информацията в реално време. Развържете ни малко ръцете, за да имаме инструментариума да работим.“
Достъп чрез пасивен интерфейс просто не бива да се допуска. Това е беда. Безконтролност. Оруел в действие. Слаба утеха е, че достъпът на МВР щял да оставя цифрови следи. Това е за нуждите на установяването на достъпа впоследствие, но няма нищо общо със защитата на личната неприкосновеност, която вече ще бъде нарушена. При всички данни, споделяни от премиера и от министъра на вътрешните работи за изтичането на класифицирана информация в нашата държава, подобно навлизане в личната сфера е висока цена, която не трябва да се иска от обществото.

Впрочем, информацията полицията я има и сега – заловените бандити в операция „Наглите“ са живото доказателство. И „инструментариума“ си го имат в МВР, но проблемът на г-н Цветанов е, че този „инструментариум“ се състои от аналитичното звено „Бойко Борисов – Борис Велчев – Цветан Цветанов – Калин Георгиев плюс още 2-3“. Можем да си представим каква е реалната корупция в МВР, за да се стигне до там, че самият министър-председател и главен прокурор да трябва да се занимават с оперативно разследване, без да казват на никой друг, освен на няколко доверени ръководители. Можем да си направим изводите и от това, че едва когато висшето ръководство на държавата се захвана с оперативна дейност, едва тогава бяха заловени бандити, за които се твърди, че се занимават се с отвличания. При наличието на толкова голяма корупция, можем ли да разчитаме на уверенията на МВР, че няма да злоупотребяват с правото на постоянен достъп до личните данни на гражданите? А дори и да можем, трябва ли да го правим, след като живеем не в СССР, а в Европейския съюз?

И докато за политиците може да има извинения всякакви, нека обърнем по-сериозно внимание върху казаното от доктора по право Веселин Вучков, сега заместник-министър на вътрешните работи. През април 2008 г. колегата Вучков публикува две статии в „Дневник“ – „Съдът в Страсбург: Подслушвате незаконно!” и „СРС – необходимата реформа“. Първата статия, впрочем е по повод решение на Европейския съд за правата на човека от 28.06.2007 г., в което се осъжда България за възможностите за злоупотреби със Закона за СРС (забележете – за възможности, а не за конкретна злоупотреба!).

„За население под 8 млн. за две години има над 10 хил. разрешения за СРС, от които под 3% са ползвани по наказателни дела. Прави се сравнение с Обединеното кралство, където са давани 400 разрешителни за телефонни подслушвания и под 100 разрешителни за контролиране на кореспонденция годишно.“

Няма никакъв смисъл да се опитваме да търсим още аргументи в полза на свободата в Интернет и в защита на неприкосновеността и личното пространство на гражданите – г-н Веселин Вучков ги е намерил.
И неговите аргументи са точни, ясни и категорични:
следенето е зло.
МВР лесно може и съответно ще злоупотребява с него.
Съдът трябва да контролира изкъсо както самото следене, така и МВР.
Не бива да се нарушават основните човешки права за сметка на илюзорна сигурност.

И, разбира се, не бива да забравяме нещо много важно: и в момента действащите закони дават правото на МВР да получават и разпечатки, и да следят трафичните данни, и да подслушват. Но това става по реда на ЗСРС, който явно е неудобен на МВР. Дали защото там оставят много следи или защото има съдебен контрол, или защото не дава възможност за злоупотреби, каквито злоупотреби промените в ЗЕС предвиждат, но не ограничават – не е много важно. Важното е, че нито един от сериозните експерти и юристи – специалисти по темата не е подкрепил законопроекта на МВР. Такова нещо се случва много рядко и е показателно за ниското качество на предложените, а вероятно и вече гласувани, уви, текстове.

В цялата история има и едно човешко измерение.
След няколко години, когато чрез решенията на ЕСПЧ стане ясно, че това е поредният закон, нарушаващ човешките права в България, няма да се изненадам, ако подкрепящите законопроекта днес, се окажат в първата редица на хората, които ще приветстват промяната. Това вече е много, много печално за нашата родна действителност.

 

Posted in Bulgaria, politics, на български, общество | Leave a comment

Венко Марковски, или защо кръвта вода не става

Препечатвам статията от сп. “Тема” от 7-ми март 2015 г.

Венко Марковски, или защо кръвта вода не става

100 години от рождението на поета, роден на 5 март 1915 г.

Венко Марковски с внуците си Игор и Вени

Венко Марковски с внуците си Игор и Вени

(София, БГНЕС) В църквата “Свети Кирик и Юлита” в град Банкя отец Милков отслужи възпоменателна панихида по повод на 100-годишнината от рождението на големия български поет и родолюбец академик Венко Марковски.

С тази проява започва поредицата от чествания на академик Марковски. В окачване е излизането на неговата книга “Голи оток – островът на смъртта – гневник в писма”.

Венко Марковски е прекарал 5 години в този Титов комунистически лагер от 1956 г. до 1961 г. Книгата е станала бестселър в САЩ в 1984 г., когато излиза на английски език. В 2009 г. е издадена и в Македония, а сега с нея ще имат възможност да се запознаят и българските читатели.

Венко Марковски е роден в разгара на Първата световна война на 5 март 1915 г. в Скопие. Той е принуден да учи в сръбско училище, но запазва своя български дух и през 1937 г. за пръв път бяга в България. Тук привлича вниманието на македонската българска имиграция, издава първите си стихове.

След 1941 г. се включва в комунистическата съпротива. След създаването на Титова Югославия Марковски смята, че чрез създаването на Македонска държава в рамките на комунистическата Югославска федерация ще бъде решен въпроса, който трови българо-сръбските отношения. Постепенно той губи илюзията, че това е възможно. По тази причина е изпратен в концлагер “Голи оток”. След излизането си от там заминава за България. През 1979 г. е избран за академик на БАН. Венко Марковски почива на 7 януари 1988 г. на 72-годишна възраст.

Неговото най-известно произведение е “Кръвта вода не става”.

Венко Марковски

Венко Марковски

Дядо ни Венко Марковски е сред немалкото исторически фигури, които се възприемат по типичния за България начин – с противоречиви чувства. Всъщност в историята ни, кажи-речи, няма човек, който да не е оценяван противоречиво.Фактите около живота му са описани в статиите за него в Уикипедия (на български, македонски, английски, френски, сръбски и сърбохърватски), така че ще се спрем само на няколко, които са важни, за да бъде разбран по-добре този наш поет, писател и общественик

След 10 ноември 1989 г. имахме възможност да попитаме Тодор Живков защо използваше именно по такъв начин Венко Марковски – с наградите, с отличията, с това, че го избираха за народен представител, и т.н. Живков отвърна, че това е била част от играта на държавата в отношенията с Югославия. Казваше, че щом Тито поставял някакъв важен въпрос в междудържавните отношения, най-доброто лекарство за отклоняване на вниманието бил… Венко Марковски. Нещата стигали дотам, че Тито се оплаквал на Брежнев от това, че България позволява на Марковски да пише стихове срещу… Тито! А на питането на Брежнев Живков с традиционната си хитрост отвръщал: „Ами той е поет, Леонид Илич. Как да му казвам какво да пише.“ Разбира се, Брежнев е бил наясно с нещата и най-вероятно е използвал по същия начин Венко Марковски, защото от време на време негови стихове бяха публикувани и във в. „Правда“.

Не минаваше ден Венко Марковски да не седне над белите листове и да твори. Пишеше на ръка, а след това съпругата му ги преписваше на машина. Той не само твореше, но и използваше всички възможни форми на стихоплетство. За него българският език беше по-богат от английския и когато пишеше сонетните венци, той го правеше не само защото така създаваше образи, а и защото смяташе, че думите на български дават по-добра представа за света и чувствата. Същевременно беше категоричен, че преводите винаги погубват част от поезията – нейната ритмичност. „Както и да превеждаме на български английското „да бъдеш или не“ (to be or not to be), няма как да е с по една сричка във всяка дума“, казваше той.

И други поетични истории се случваха около него. Във вилата, която държавата му бе отпуснала след имиграцията, идваха на гости писатели, поети, художници, общественици – при това не само от България. Колчем ставаше дума за поезия и някой от гостите започваше да рецитира стих от български поет, без значение дали от Ботев или от Далчев, обикновено стигаше в рецитацията до някакъв момент и казваше „и така нататък“, на което Венко Марковски питаше: „Е, как е по-нататък?“. След кратка неудобна пауза той продължаваше с рецитирането – оттам, докъдето беше стигнал смутеният гостенин. Без да знае немски, често цитираше Гьоте в оригинал – защото ритмичността на стиха за него беше от изключителна важност.

Минал през два концлагера – фашистки по времето на цар Борис III и комунистически по времето на Тито, той не си спомняше тъжното. Напротив, с чувство за хумор измисляше малки стихчета, а за да накара непослушните си внуци да закусват сутрин, вместо да ги сложи пред телевизора (макар че май нямаше сутрешна програма тогава), той им разказваше всеки ден по една нова история за магическия герой гущер Цоне, който режел вятъра на две… с опашката си!

Венко Марковски с Пантелей Зарев и ген. Иван Врачев

Венко Марковски с Пантелей Зарев и ген. Иван Врачев

Съседството с други писатели – Пантелей Зарев и Георги Джагаров, както и с един друг македонец – шефа на профсъюзите Петър Дюлгеров, беше постоянен източник на разговори по политически и обществени теми. Сред честите гости в Банкя бяха Кеворк Кеворкян, Любо Левчев, Матей Шопкин, Евтим Евтимов, Марин Бончев, историци и лингвисти като Димитър Гоцев и Иван Кочев, творци като Въло Радев, Евгени Босяцки, Васил Стоилов, Енчо Халачев, Сашо Стоянов, Георги Парцалев и много други. Често го посещаваше и шефът на държавна сигурност Григор Шопов. Куриозен случай имаше веднъж, когато униформената охрана на вилите не го разпозна, когато той дойде на гости заедно с министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов. Милиционерът на пост получи награда за това, че спазва устава. Когато Ванга идваше до София, отсядаше именно във вилата на Марковски и тогава гостите ставаха още повече.

По време на публично рецитиране на стихове

По време на публично рецитиране на стихове

Пътуванията из страната бяха безброй, както безбройни бяха и публичните четения на стихове – в читалища и библиотеки, по стадиони и заводи.
Всеки ден той задължително слушаше новините на радио Скопие на български език. Едва ли някой ще спори, че му липсваха приятелите и близките от Македония, но същевременно той беше наясно, че всеки контакт с тях е гаранция, че югославската УДБ-а (държавна сигурност) ще ги тормози. Години по-късно се оказа, че той е бил прав, когато един от авторите на този текст получи свидетелства за този тормоз в Скопие.

Някои ще го запомнят с историята на България в стихове „Предания заветни“, други – с мрачната поема „Чернобил“, трети – с историческото изследване „Кръвта вода не става“, и т.н. Но няма човек, който да не е останал впечатлен от широката му обща култура, знанията за поезията, уважението към приятелите и пренебрежението към неприятелите. Искрено се забавляваше, когато югославските медии, „Свободна Европа“ или „Гласът на Америка“ пускаха статии или предавания срещу него, и споделяше с всеки събеседник, че по негов адрес пак имало „огън и жупел“.

Той се раздаваше на всички и помагаше на онези, които прекрачваха прага му, правеше го безкористно и незабележимо. Ще го запомним като човек, който обичаше и се раздаваше, който вярваше искрено, че човешкият живот ще бъде рай. Днес подобни неща звучат наивно, но също толкова наивно звучаха и вчера – просто той си остана наивен в някои отношения – и това комай го предпази от изкушенията на системата.

Стихотворението „Алтана“ на Венко Марковски днес е популярна българска народна песен, която може да бъде чута и видяна в изпълнение на различни наши певици в YouTube. (Таня Костова, Силвия)

Алтана

Кой не я видел Алтана?
Кому не памет свъртела,
Алтана – алтан на гърло,
Алтана – жива приказна!

Една е мома Алтана,
на лице – пъпка трендафил,
на снага – стройна калина,
на мерак – огън разгорен!

Седи ли – гори земята,
Гледа ли – рани отваря,
Мине ли – луна планинска,
Пее ли – мъртви скорива?

Кога се Алтана родила,
Три пъти зора зазорила,
Три пъти светът се менил,
Три пъти раят се отворил.

Пролет й била постеля,
горска я сърна доила,
ангели песни пеели,
над нея слънце греело!

Кой не я видел Алтана?
Кому не сърце отнела? –
Женени венец хвърлят,
Ергени горят за нея.

Posted in Bulgaria, Personal, на български, общество | Tagged | Leave a comment

Втора съдебна инстанция: Цветанов е виновен!

Вчера някак си без много шум излезе решението на Софийския апелативен съд по делото “Цветанов”.

Запомнете имената на тримата съдии по делото: председател: Спас Иванчев, докладчик Елена Каракашева и Петър Михайлов.

Можете да свалите и прочетете присъдата тук (PDF, сайтът на САС нещо не работи).

Ето някои по-важни моменти:

***
Настоящият състав намира, че първоинстанционният съд е изградил изводите си от fb-tsvetanov-osyden-apelativenфактическа страна въз основа на критичен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства. Не се констатират пороци при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав, като фактическите изводи са изведени при изискуемото от
закона, подчинено на правната и формална логика обсъждане на доказателствените средства поотделно и в тяхната съвкупност. Първостепенният съд е изложил
мотивирани съображения по отношение кредитирането на доказателствените източници, обсъждайки противоречията между тях.

***
В конкретния казус е в сила принципа Ignorantia legis neminem excusat, още повече, че по делото с оглед заетата длъжност следва да се приеме, че подс.Ц. има базови правни познания. Нещо повече, в случая искането за използване на специални разузнавателни средства във всеки един отделен случай е било направен от орган не просто на властта, а на съдебната власт, разрешението е било дадено отново от орган на съдебната власт, макар и различен от първия, който е прокурор, докато подс.Ц. е бил представител, макар и висш, на изпълнителната власт. Това означава при конституционното деклариране и гарантиране на discretio potestatis, че след като законодателят не е дал възможност за оперативна самостоятелност, а е наложил принципа на обвързана компетентност, подс.Ц. с неизпълнението на законовия императив , се е намесил в разделението на властите и е присвоил чужди правомощия от различна на неговата сфера на компетентност. С други думи, в случая подс.Ц. не може да се уповава на чужда компетентност и отговорност, на разпределение на такава отговорност, последната е единствено и само негова, изводима от законовата разпоредба на чл.16 ал.1 от ЗСРС.

***
Относно субекта на престъплението се прави възражението за установена “административна” практика на предишни министри от това ведомство, което се явява изцяло неоснователно. Без отново да се повтаря натрапчиво довода за личната отговорност по наказателни дела, ще е необходимо да се отбележи, че е без всякакво правно значение каква е дейността на други министри на вътрешните работи. От тяхната дейност не може да се прави оценка за действията на конкретния подсъдим, нито пък обратното. С други думи, това че в хилядолетната човешка история са се извършвали убийства, не е аргумент срещу наказателното преследване на това престъпление, а дори напротив.

***
Подс.Ц. е имал задължението да даде писмено разпореждане след даденото такова разрешение от компетентния председател на окръжен съд, за прилагане на специални разузнавателни средства. Той не е сторил това, пропуснал е да изпълни не само своевременно, а изобщо, длъжностите, които му налага неговата служба- по силата на закона- чл.175 ал.2 от НПК в тогавашната му редакция и чл.16 ал.1 от ЗСРС, отново в тогавашната му редакция. Така естествено, установява се, че той по същество е бездействал, след като има предписана от закона форма на изпълнение на неговото императивно задължение и той не го е осъществил. Нещо повече, той изрично е отказал да извърши това действия, след като е написал и разпореждане “Не”. С тези си действия той е демонстрирал и легитимирал изрично намерението си за бездействие и съответно неизпълнение изобщо на законовото си задължение.

***
Неговото бездействие, дефинирано и демонстрирано по един изключително категоричен начин с изписването на разпореждането “Не” е довело до невъзможност за използването на този способ за събиране на доказателства – подслушване на водени телефонни разговори между трите лица, както помежду си, така и с други лица. Разследващите органи са възприели, че това е единствения начин за разследване и провеждане на ефективно наказателно преследване, тъй като едно от лицата е полицейски служител и е запознат с оперативните способи за събиране на информация и реализирането и в наказателния процес като доказателствени факти. Тази тяхна преценка не подлежи на ревизия от един орган на изпълнителната власт, пък бил той и едноличен ръководител на министерството, оторизирано да води борбата с престъпността. По същество обаче, с бездействието си и пропускане на длъжностите си по служба, подс.Ц. е осъществил незаконен контрол над действията на разследващите органи. В една правова държава това е недопустимо и симптоматично за пренебрегването на принципа за разделение на властите, за фаворизирането на една власт за сметка на друга и в крайна сметка за елиминиране на принципите на демократичното управление като цяло.

***
Подс.Ц. е с висше образование,както се посочи вече, с базови правни познания, поне със сигурност с такива, достъпни за всеки вменяем български гражданин. С положителност може да се заключи, че той е осъзнавал , че с отказа си по същество да изпълни искането за прилагане на специално разузнавателно средство, без законът при това да му я дава, той осуетява наказателното преследване.

***
От една страна той не е можел да разсъждава, че не си струва “заради едни катерушки” да отдава писменото разпореждане за изпълнение прилагането на СРС, но от друга страна, самото обсъждане в такъв аспект показва, че този подсъдим напълно е съзнавал последиците от неотдаването на писмено разпореждане, за което е бил задължен от закона по императивен начин. Съвсем отделен е въпросът, че мотивирането на искането за прилагане на СРС съвсем не се изчерпва с цитираните “катерушки”, а с намерението разследването да установи престъпна дейност с висока степен на организация и използване на служебно положение в органите на МВР.

***
В съзнанието на дееца не може да съществува друга представа, след като препятства по-нататъшното разследване, освен тази, че с тези действия наказването на дееца (в случая трима), извършител на престъплението/-ята, ще бъде невъзможно. Противното означава, че деецът не може да разбира свойството и значението на извършеното, а такива доказателства по делото не са събрани или поне не съществува подобно съмнение.

***
… този подсъдим нерядко е влизал в противоречие с основни принципи на наказателното преследване, ноторно и конкретно, с презумпцията за невиновност и правото на справедлив процес в тази връзка, установени с редица решения на ЕСПЧ – G. c. B. (application no 34529/10)15 Octobre 2013,абзац 201 ;T. K. v. B. (application no. 37124/10);( D. and Others v. B. (application no. 77938/11). Последното дело изрично описва, макар и да не признава за нарушения, в абзаци 162 и 163(връзка с абзац 90), поведението на министъра на вътрешните работи, не само неговото, разбира се, показва публичен опит да се влияе на съдебни решения и не показва дължимото уважение на съдебните органи (разбирай на разделение на властите)- август 2009г., предходно поведение на настоящия казус. Липсва осъждане само защото съдебните органи са показали в достатъчна степен независимост. По второто дело съдът е посочил, че подсъдимият е имал задължението да не внушава на обществото наличието на вина, като е нарушил презумпцията за невиновност.

***
… не може да остане незабелязано пълното разминаване между публичното поведение и действителното изпълнение (в случая неизпълнение) на служебните задължения.

***
…резултата от публичната дейност на този подсъдим в качеството му на министър на вътрешните работи – за първи път в новата история на страната тя е била осъждана, при това нееднократно, от ЕСПЧ за неспазване на основни принципи на правовата държава от публични личността и високопоставени дейци на правителствената администрация. Тези осъждания са за публична намеса в дейността на съдебните органи и нарушаване на презумпцията на невиновност.

***

Край на цитатите.  Респект пред съдебния състав!

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Горделивостта е смъртен грях – и тези, които са (уж?) вярващи, трябва да го знаят!

Ръкавелите на Цвинокио, снимка: в.

Ръкавелите на Цвинокио (снимка: Борислав Николов, в. “Сега”

Преди време го казах по повод факта, че Цвинокио беше сложил и се хвалеше с ръкавелите от “Сикрет сървиз”, но май е време да го повторя: само силно комплексирани и неуверени хора ще използват куртоазни подаръци и жестове, за да изпъкнат в обществото или да се опитат да придобият по-героичен образ.
Така например, когато едно чуждо правителство награждава един някой българин заради поста, който заема (министър, главен секретар на МВР, президент и т.н.), това не е признание за физическото лице – Цецо, Бойко, Иван Драган или Петкан. Това е признание, че във въпросния отрязък от време, човекът се е случил да бъде на ръководна длъжност.
Ще ви дам един пример, който може да бъде лесно разбран: всеки бивш щатски президент се занимава с нещо смислено след края на мандата си. Джими Картър, например, осигурява специални филтри за пиене на вода, които елиминират разпространението на ларви, които паразитират върху хората. От 3,5 милиона заразени, през миналата година има останали само 129 болни. След едрата шарка, тази болест има шанса да изчезне изобщо. И всичко това – с помощта на един обикновен човек.

Нашите политици – обратно: почти никой от тях не се е хванал с някоя сериозна благотворителна дейност.

Честитка от Обама за Нова година

Честитка от Обама за Нова година

Възгордяването (с демонстрацията на ръкавели, визитни картички, грамоти или честитки по случай рождения ден, Коледа или Великден, телеграми за годишнина от някакво историческо събитие и т.н.) е не само лошо за хората, то е и един от седемте смъртни гряха.
Ако не друго, то хора, които твърдят, че са вярващи (както мама ги е учила – свещичката, Богородица и т.н.), би трябвало да имат срам, свян или страх от Бога. И да не си мислят, че светът започва и свършва с тях.
Светът го е имало преди тях, а и ще го има много след като тях ги няма вече.
Било то в политиката, било по принцип.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Кога (може би) ще се оправим?

Накратко: проблемите, пред които сме изправени като общество (а и като държава, но това е следствие) са много, трудни и могат да бъдат решени САМО и ЕДИНСТВЕНО с много труд и МНОГО време.
Нашенецът обаче не иска да си “хаби” времето в труд за преодоляване на последствията от 45 години комунизъм и 25 години преход, осъществен от комунисти – по външен вид или по душа.
Нашенецът иска промените “да се случат”. Как да се случат, колко време отнемат и т.н. са подробности, които нашенецът не желае нито да проумее, нито да приеме.
Като резултат от това противоречие, се стига до съществени проблеми – нашенецът недоволства от положението си, но обвинява за него неправилните причини (ЕС, САЩ, корумпираните политици и др.п.), вместо да посочи единствената: себе си.
Аз и други като мен пишем и говорим по тази тема вече повече от две десетилетия (аз лично – повече от три), но докато има гласност, а няма чуваемост, нищо не може да се направи: нашенецът винаги ще “знае” повече от хората, които му казват защо дереджето му е такова.
Това самоуверено и арогантно поведение, с което нашенецът се представя пред света е друга причина защо нещата не се оправят по-бързо. И наистина – сравнете с другите страни, които са били част от съветската система и къде са те сега, а къде сме ние.
Следващата причина е вътрешната и външна показност, с която мнението на нашенеца се представя за факт, а фактите, които не съвпадат с мнението му се замитат под чергата, за да не пречат на черно-белия му мироглед.
Още една се крие в убеждението на нашенеца, че той познава отлично историята на страната, на Балканите, Европа и светът и си е направил изводи и си е извел поуките от грешките, допускани преди него.
Ние сме народ, който без никакво замисляне повтаря своите грешки, при това без никакво колебание.

Докато нашенеца продължава да си мисли, че той е в центъра на света, че слънцето се върти около Земята, а Вселената се движи около него… докато това се случва, ние със сигурност няма да се оправим. Ако за някои хора мрачното Средновековие е било преди 5-600 готини, за нашенеца то е днес. А за някои нашенци, дори не е днес, а е утре.

Има и изключения, разбира се – и аз искрено се надявам, че вие, уважаеми хора, сте сред тях. И можете да просвещавате вашите познати и приятели, ако сред тях има заблудени нашенци, за да започнем, полека-лека, да се оправяме. Самички, без да чакаме помощ отвън.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment