Венко Марковски, или защо кръвта вода не става

Препечатвам статията от в. “Преса”.

Венко Марковски, или защо кръвта вода не става

100 години от рождението на поета, роден на 5 март 1915 г.

Венко Марковски с внуците си Игор и Вени
Венко Марковски с внуците си Игор и Вени

(София, БГНЕС) В църквата “Свети Кирик и Юлита” в град Банкя отец Милков отслужи възпоменателна панихида по повод на 100-годишнината от рождението на големия български поет и родолюбец академик Венко Марковски.

С тази проява започва поредицата от чествания на академик Марковски. В окачване е излизането на неговата книга “Голи оток – островът на смъртта – гневник в писма”.

Венко Марковски е прекарал 5 години в този Титов комунистически лагер от 1956 г. до 1961 г. Книгата е станала бестселър в САЩ в 1984 г., когато излиза на английски език. В 2009 г. е издадена и в Македония, а сега с нея ще имат възможност да се запознаят и българските читатели.

Венко Марковски е роден в разгара на Първата световна война на 5 март 1915 г. в Скопие. Той е принуден да учи в сръбско училище, но запазва своя български дух и през 1937 г. за пръв път бяга в България. Тук привлича вниманието на македонската българска имиграция, издава първите си стихове.

След 1941 г. се включва в комунистическата съпротива. След създаването на Титова Югославия Марковски смята, че чрез създаването на Македонска държава в рамките на комунистическата Югославска федерация ще бъде решен въпроса, който трови българо-сръбските отношения. Постепенно той губи илюзията, че това е възможно. По тази причина е изпратен в концлагер “Голи оток”. След излизането си от там заминава за България. През 1979 г. е избран за академик на БАН. Венко Марковски почива на 7 януари 1988 г. на 72-годишна възраст.

Неговото най-известно произведение е “Кръвта вода не става”.

Венко Марковски
Венко Марковски

Дядо ни Венко Марковски е сред немалкото исторически фигури, които се възприемат по типичния за България начин – с противоречиви чувства. Всъщност в историята ни, кажи-речи, няма човек, който да не е оценяван противоречиво.Фактите около живота му са описани в статиите за него в Уикипедия (на български, македонски, английски, френски, сръбски и сърбохърватски), така че ще се спрем само на няколко, които са важни, за да бъде разбран по-добре този наш поет, писател и общественик

След 10 ноември 1989 г. имахме възможност да попитаме Тодор Живков защо използваше именно по такъв начин Венко Марковски – с наградите, с отличията, с това, че го избираха за народен представител, и т.н. Живков отвърна, че това е била част от играта на държавата в отношенията с Югославия. Казваше, че щом Тито поставял някакъв важен въпрос в междудържавните отношения, най-доброто лекарство за отклоняване на вниманието бил… Венко Марковски. Нещата стигали дотам, че Тито се оплаквал на Брежнев от това, че България позволява на Марковски да пише стихове срещу… Тито! А на питането на Брежнев Живков с традиционната си хитрост отвръщал: „Ами той е поет, Леонид Илич. Как да му казвам какво да пише.“ Разбира се, Брежнев е бил наясно с нещата и най-вероятно е използвал по същия начин Венко Марковски, защото от време на време негови стихове бяха публикувани и във в. „Правда“.

Не минаваше ден Венко Марковски да не седне над белите листове и да твори. Пишеше на ръка, а след това съпругата му ги преписваше на машина. Той не само твореше, но и използваше всички възможни форми на стихоплетство. За него българският език беше по-богат от английския и когато пишеше сонетните венци, той го правеше не само защото така създаваше образи, а и защото смяташе, че думите на български дават по-добра представа за света и чувствата. Същевременно беше категоричен, че преводите винаги погубват част от поезията – нейната ритмичност. „Както и да превеждаме на български английското „да бъдеш или не“ (to be or not to be), няма как да е с по една сричка във всяка дума“, казваше той.

И други поетични истории се случваха около него. Във вилата, която държавата му бе отпуснала след имиграцията, идваха на гости писатели, поети, художници, общественици – при това не само от България. Колчем ставаше дума за поезия и някой от гостите започваше да рецитира стих от български поет, без значение дали от Ботев или от Далчев, обикновено стигаше в рецитацията до някакъв момент и казваше „и така нататък“, на което Венко Марковски питаше: „Е, как е по-нататък?“. След кратка неудобна пауза той продължаваше с рецитирането – оттам, докъдето беше стигнал смутеният гостенин. Без да знае немски, често цитираше Гьоте в оригинал – защото ритмичността на стиха за него беше от изключителна важност.

Минал през два концлагера – фашистки по времето на цар Борис III и комунистически по времето на Тито, той не си спомняше тъжното. Напротив, с чувство за хумор измисляше малки стихчета, а за да накара непослушните си внуци да закусват сутрин, вместо да ги сложи пред телевизора (макар че май нямаше сутрешна програма тогава), той им разказваше всеки ден по една нова история за магическия герой гущер Цоне, който режел вятъра на две… с опашката си!

Венко Марковски с Пантелей Зарев и ген. Иван Врачев
Венко Марковски с Пантелей Зарев и ген. Иван Врачев

Съседството с други писатели – Пантелей Зарев и Георги Джагаров, както и с един друг македонец – шефа на профсъюзите Петър Дюлгеров, беше постоянен източник на разговори по политически и обществени теми. Сред честите гости в Банкя бяха Кеворк Кеворкян, Любо Левчев, Матей Шопкин, Евтим Евтимов, Марин Бончев, историци и лингвисти като Димитър Гоцев и Иван Кочев, творци като Въло Радев, Евгени Босяцки, Васил Стоилов, Енчо Халачев, Сашо Стоянов, Георги Парцалев и много други. Често го посещаваше и шефът на държавна сигурност Григор Шопов. Куриозен случай имаше веднъж, когато униформената охрана на вилите не го разпозна, когато той дойде на гости заедно с министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов. Милиционерът на пост получи награда за това, че спазва устава. Когато Ванга идваше до София, отсядаше именно във вилата на Марковски и тогава гостите ставаха още повече.

По време на публично рецитиране на стихове
По време на публично рецитиране на стихове

Пътуванията из страната бяха безброй, както безбройни бяха и публичните четения на стихове – в читалища и библиотеки, по стадиони и заводи.
Всеки ден той задължително слушаше новините на радио Скопие на български език. Едва ли някой ще спори, че му липсваха приятелите и близките от Македония, но същевременно той беше наясно, че всеки контакт с тях е гаранция, че югославската УДБ-а (държавна сигурност) ще ги тормози. Години по-късно се оказа, че той е бил прав, когато един от авторите на този текст получи свидетелства за този тормоз в Скопие.

Някои ще го запомнят с историята на България в стихове „Предания заветни“, други – с мрачната поема „Чернобил“, трети – с историческото изследване „Кръвта вода не става“, и т.н. Но няма човек, който да не е останал впечатлен от широката му обща култура, знанията за поезията, уважението към приятелите и пренебрежението към неприятелите. Искрено се забавляваше, когато югославските медии, „Свободна Европа“ или „Гласът на Америка“ пускаха статии или предавания срещу него, и споделяше с всеки събеседник, че по негов адрес пак имало „огън и жупел“.

Той се раздаваше на всички и помагаше на онези, които прекрачваха прага му, правеше го безкористно и незабележимо. Ще го запомним като човек, който обичаше и се раздаваше, който вярваше искрено, че човешкият живот ще бъде рай. Днес подобни неща звучат наивно, но също толкова наивно звучаха и вчера – просто той си остана наивен в някои отношения – и това комай го предпази от изкушенията на системата.

Стихотворението „Алтана“ на Венко Марковски днес е популярна българска народна песен, която може да бъде чута и видяна в изпълнение на различни наши певици в YouTube. (Таня Костова, Силвия)

Алтана

Кой не я видел Алтана?
Кому не памет свъртела,
Алтана – алтан на гърло,
Алтана – жива приказна!

Една е мома Алтана,
на лице – пъпка трендафил,
на снага – стройна калина,
на мерак – огън разгорен!

Седи ли – гори земята,
Гледа ли – рани отваря,
Мине ли – луна планинска,
Пее ли – мъртви скорива?

Кога се Алтана родила,
Три пъти зора зазорила,
Три пъти светът се менил,
Три пъти раят се отворил.

Пролет й била постеля,
горска я сърна доила,
ангели песни пеели,
над нея слънце греело!

Кой не я видел Алтана?
Кому не сърце отнела? –
Женени венец хвърлят,
Ергени горят за нея.

Втора съдебна инстанция: Цветанов е виновен!

Вчера някак си без много шум излезе решението на Софийския апелативен съд по делото “Цветанов”.

Запомнете имената на тримата съдии по делото: председател: Спас Иванчев, докладчик Елена Каракашева и Петър Михайлов.

Можете да свалите и прочетете присъдата тук (PDF, сайтът на САС нещо не работи).

Ето някои по-важни моменти:

***
Настоящият състав намира, че първоинстанционният съд е изградил изводите си от fb-tsvetanov-osyden-apelativenфактическа страна въз основа на критичен и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства. Не се констатират пороци при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав, като фактическите изводи са изведени при изискуемото от
закона, подчинено на правната и формална логика обсъждане на доказателствените средства поотделно и в тяхната съвкупност. Първостепенният съд е изложил
мотивирани съображения по отношение кредитирането на доказателствените източници, обсъждайки противоречията между тях.

***
В конкретния казус е в сила принципа Ignorantia legis neminem excusat, още повече, че по делото с оглед заетата длъжност следва да се приеме, че подс.Ц. има базови правни познания. Нещо повече, в случая искането за използване на специални разузнавателни средства във всеки един отделен случай е било направен от орган не просто на властта, а на съдебната власт, разрешението е било дадено отново от орган на съдебната власт, макар и различен от първия, който е прокурор, докато подс.Ц. е бил представител, макар и висш, на изпълнителната власт. Това означава при конституционното деклариране и гарантиране на discretio potestatis, че след като законодателят не е дал възможност за оперативна самостоятелност, а е наложил принципа на обвързана компетентност, подс.Ц. с неизпълнението на законовия императив , се е намесил в разделението на властите и е присвоил чужди правомощия от различна на неговата сфера на компетентност. С други думи, в случая подс.Ц. не може да се уповава на чужда компетентност и отговорност, на разпределение на такава отговорност, последната е единствено и само негова, изводима от законовата разпоредба на чл.16 ал.1 от ЗСРС.

***
Относно субекта на престъплението се прави възражението за установена “административна” практика на предишни министри от това ведомство, което се явява изцяло неоснователно. Без отново да се повтаря натрапчиво довода за личната отговорност по наказателни дела, ще е необходимо да се отбележи, че е без всякакво правно значение каква е дейността на други министри на вътрешните работи. От тяхната дейност не може да се прави оценка за действията на конкретния подсъдим, нито пък обратното. С други думи, това че в хилядолетната човешка история са се извършвали убийства, не е аргумент срещу наказателното преследване на това престъпление, а дори напротив.

***
Подс.Ц. е имал задължението да даде писмено разпореждане след даденото такова разрешение от компетентния председател на окръжен съд, за прилагане на специални разузнавателни средства. Той не е сторил това, пропуснал е да изпълни не само своевременно, а изобщо, длъжностите, които му налага неговата служба- по силата на закона- чл.175 ал.2 от НПК в тогавашната му редакция и чл.16 ал.1 от ЗСРС, отново в тогавашната му редакция. Така естествено, установява се, че той по същество е бездействал, след като има предписана от закона форма на изпълнение на неговото императивно задължение и той не го е осъществил. Нещо повече, той изрично е отказал да извърши това действия, след като е написал и разпореждане “Не”. С тези си действия той е демонстрирал и легитимирал изрично намерението си за бездействие и съответно неизпълнение изобщо на законовото си задължение.

***
Неговото бездействие, дефинирано и демонстрирано по един изключително категоричен начин с изписването на разпореждането “Не” е довело до невъзможност за използването на този способ за събиране на доказателства – подслушване на водени телефонни разговори между трите лица, както помежду си, така и с други лица. Разследващите органи са възприели, че това е единствения начин за разследване и провеждане на ефективно наказателно преследване, тъй като едно от лицата е полицейски служител и е запознат с оперативните способи за събиране на информация и реализирането и в наказателния процес като доказателствени факти. Тази тяхна преценка не подлежи на ревизия от един орган на изпълнителната власт, пък бил той и едноличен ръководител на министерството, оторизирано да води борбата с престъпността. По същество обаче, с бездействието си и пропускане на длъжностите си по служба, подс.Ц. е осъществил незаконен контрол над действията на разследващите органи. В една правова държава това е недопустимо и симптоматично за пренебрегването на принципа за разделение на властите, за фаворизирането на една власт за сметка на друга и в крайна сметка за елиминиране на принципите на демократичното управление като цяло.

***
Подс.Ц. е с висше образование,както се посочи вече, с базови правни познания, поне със сигурност с такива, достъпни за всеки вменяем български гражданин. С положителност може да се заключи, че той е осъзнавал , че с отказа си по същество да изпълни искането за прилагане на специално разузнавателно средство, без законът при това да му я дава, той осуетява наказателното преследване.

***
От една страна той не е можел да разсъждава, че не си струва “заради едни катерушки” да отдава писменото разпореждане за изпълнение прилагането на СРС, но от друга страна, самото обсъждане в такъв аспект показва, че този подсъдим напълно е съзнавал последиците от неотдаването на писмено разпореждане, за което е бил задължен от закона по императивен начин. Съвсем отделен е въпросът, че мотивирането на искането за прилагане на СРС съвсем не се изчерпва с цитираните “катерушки”, а с намерението разследването да установи престъпна дейност с висока степен на организация и използване на служебно положение в органите на МВР.

***
В съзнанието на дееца не може да съществува друга представа, след като препятства по-нататъшното разследване, освен тази, че с тези действия наказването на дееца (в случая трима), извършител на престъплението/-ята, ще бъде невъзможно. Противното означава, че деецът не може да разбира свойството и значението на извършеното, а такива доказателства по делото не са събрани или поне не съществува подобно съмнение.

***
… този подсъдим нерядко е влизал в противоречие с основни принципи на наказателното преследване, ноторно и конкретно, с презумпцията за невиновност и правото на справедлив процес в тази връзка, установени с редица решения на ЕСПЧ – G. c. B. (application no 34529/10)15 Octobre 2013,абзац 201 ;T. K. v. B. (application no. 37124/10);( D. and Others v. B. (application no. 77938/11). Последното дело изрично описва, макар и да не признава за нарушения, в абзаци 162 и 163(връзка с абзац 90), поведението на министъра на вътрешните работи, не само неговото, разбира се, показва публичен опит да се влияе на съдебни решения и не показва дължимото уважение на съдебните органи (разбирай на разделение на властите)- август 2009г., предходно поведение на настоящия казус. Липсва осъждане само защото съдебните органи са показали в достатъчна степен независимост. По второто дело съдът е посочил, че подсъдимият е имал задължението да не внушава на обществото наличието на вина, като е нарушил презумпцията за невиновност.

***
… не може да остане незабелязано пълното разминаване между публичното поведение и действителното изпълнение (в случая неизпълнение) на служебните задължения.

***
…резултата от публичната дейност на този подсъдим в качеството му на министър на вътрешните работи – за първи път в новата история на страната тя е била осъждана, при това нееднократно, от ЕСПЧ за неспазване на основни принципи на правовата държава от публични личността и високопоставени дейци на правителствената администрация. Тези осъждания са за публична намеса в дейността на съдебните органи и нарушаване на презумпцията на невиновност.

***

Край на цитатите.  Респект пред съдебния състав!

Горделивостта е смъртен грях – и тези, които са (уж?) вярващи, трябва да го знаят!

Ръкавелите на Цвинокио, снимка: в.
Ръкавелите на Цвинокио (снимка: Борислав Николов, в. “Сега”

Преди време го казах по повод факта, че Цвинокио беше сложил и се хвалеше с ръкавелите от “Сикрет сървиз”, но май е време да го повторя: само силно комплексирани и неуверени хора ще използват куртоазни подаръци и жестове, за да изпъкнат в обществото или да се опитат да придобият по-героичен образ.
Така например, когато едно чуждо правителство награждава един някой българин заради поста, който заема (министър, главен секретар на МВР, президент и т.н.), това не е признание за физическото лице – Цецо, Бойко, Иван Драган или Петкан. Това е признание, че във въпросния отрязък от време, човекът се е случил да бъде на ръководна длъжност.
Ще ви дам един пример, който може да бъде лесно разбран: всеки бивш щатски президент се занимава с нещо смислено след края на мандата си. Джими Картър, например, осигурява специални филтри за пиене на вода, които елиминират разпространението на ларви, които паразитират върху хората. От 3,5 милиона заразени, през миналата година има останали само 129 болни. След едрата шарка, тази болест има шанса да изчезне изобщо. И всичко това – с помощта на един обикновен човек.

Нашите политици – обратно: почти никой от тях не се е хванал с някоя сериозна благотворителна дейност.

Честитка от Обама за Нова година
Честитка от Обама за Нова година

Възгордяването (с демонстрацията на ръкавели, визитни картички, грамоти или честитки по случай рождения ден, Коледа или Великден, телеграми за годишнина от някакво историческо събитие и т.н.) е не само лошо за хората, то е и един от седемте смъртни гряха.
Ако не друго, то хора, които твърдят, че са вярващи (както мама ги е учила – свещичката, Богородица и т.н.), би трябвало да имат срам, свян или страх от Бога. И да не си мислят, че светът започва и свършва с тях.
Светът го е имало преди тях, а и ще го има много след като тях ги няма вече.
Било то в политиката, било по принцип.

Кога (може би) ще се оправим?

Накратко: проблемите, пред които сме изправени като общество (а и като държава, но това е следствие) са много, трудни и могат да бъдат решени САМО и ЕДИНСТВЕНО с много труд и МНОГО време.
Нашенецът обаче не иска да си “хаби” времето в труд за преодоляване на последствията от 45 години комунизъм и 25 години преход, осъществен от комунисти – по външен вид или по душа.
Нашенецът иска промените “да се случат”. Как да се случат, колко време отнемат и т.н. са подробности, които нашенецът не желае нито да проумее, нито да приеме.
Като резултат от това противоречие, се стига до съществени проблеми – нашенецът недоволства от положението си, но обвинява за него неправилните причини (ЕС, САЩ, корумпираните политици и др.п.), вместо да посочи единствената: себе си.
Аз и други като мен пишем и говорим по тази тема вече повече от две десетилетия (аз лично – повече от три), но докато има гласност, а няма чуваемост, нищо не може да се направи: нашенецът винаги ще “знае” повече от хората, които му казват защо дереджето му е такова.
Това самоуверено и арогантно поведение, с което нашенецът се представя пред света е друга причина защо нещата не се оправят по-бързо. И наистина – сравнете с другите страни, които са били част от съветската система и къде са те сега, а къде сме ние.
Следващата причина е вътрешната и външна показност, с която мнението на нашенеца се представя за факт, а фактите, които не съвпадат с мнението му се замитат под чергата, за да не пречат на черно-белия му мироглед.
Още една се крие в убеждението на нашенеца, че той познава отлично историята на страната, на Балканите, Европа и светът и си е направил изводи и си е извел поуките от грешките, допускани преди него.
Ние сме народ, който без никакво замисляне повтаря своите грешки, при това без никакво колебание.

Докато нашенеца продължава да си мисли, че той е в центъра на света, че слънцето се върти около Земята, а Вселената се движи около него… докато това се случва, ние със сигурност няма да се оправим. Ако за някои хора мрачното Средновековие е било преди 5-600 готини, за нашенеца то е днес. А за някои нашенци, дори не е днес, а е утре.

Има и изключения, разбира се – и аз искрено се надявам, че вие, уважаеми хора, сте сред тях. И можете да просвещавате вашите познати и приятели, ако сред тях има заблудени нашенци, за да започнем, полека-лека, да се оправяме. Самички, без да чакаме помощ отвън.

Кратки изречения от 1995 година

Днес случайно намерих една стара моя тетрадка, в която съм писал преди точно 20 години, през януари и февруари.

Ето някои откъси от кратките есета, които съм писал тогава:

***
Думите заляха България. Преобърнаха всичко и оставиха след себе си тиня, кал и мъка. И останки от фолклорни песни, които да ни веселят по дискотеките.

***
Народиха се едни народни хора, чак лошо да ти стане. Но лошотията върви вече не само по хората – тръгнала е и по най-добрите им приятели.

китайска тетрадка
Старата тетрадка от 1995 г.

***
Да кажеш днес, че обичаш България е вече не свят, а гаден момент. Дори не е момент, а миг, който преминава тичешком покрай застиналите хорски пълчища.
Злината, злобата, завистта, злочестината са обхванали с костеливи ръце цялото общество.
Немеят детските лица, защото възрастните са лишили от смисъл всички думи.
Хора без сърца се опитват да събудят милосърдието ни.
Не хора, а безпътни електорални единици са в плена на политическите си илюзии и пресметливите си мозъци – като мухи в паяжина.
Няма вече личности, а само лица и то – безлики.
Мрачно е навън. Тъмнина е и в душите.
Има ли някой, който да събуди робското племе?
И има ли защо?

***
Всяко изписано слово ме доближава да така търсеното щастие. Не, че има някакво значение, но все пак ми е по-спокойно.
Плюй на всичко лошо и забрави.
Забрави сълзите и проклятията и се обърни към нещо свято. Любовта не умира, само дето животът я съсипва.

Интернет троловете са нарцисисти, психопати и садисти

Статията на д-рИнтернет трол Дженифър Голбек под заглавие “Интернет троловете са нарцисисти, психопати и садисти” е публикувана на 18.09.2014 г. в изданието “Психологията днес”. Пускам по-важните моменти в превод на български; за повече подробности прочетете оригинала на английски. (б.м. – Вени Марковски)

 

“В септемврийското издание на “Характер и индивидуални разлики” бе публикувано изследване, което потвърждава това, което подозираме отдавна: интернет троловете са ужасни хора.

Както гласи дефиницията, Интернет троловете са хора, които влизат в някаква дискусия и пускат коментари с единствената цел да нарушат нормалния разговор. Понякога изглежда така, сякаш единствената им цел да изкарат от кожата всички останали участници в разговора. Троловете лъжат, преувеличават и обиждат – само и само да получат насреща някаква реакция.

Какъв тип хора биха се държали така?

Канадски изследователи са решили да разберат отговора на този въпрос. Те провеждат две изследвания, с над 1200 участници. Дават тестове за характера на всеки участник, заедно с проучване за тяхното поведение, когато коментират нещо онлайн. Учените търсят доказателства, които да свържат поведението на троловете с “Тъмната тетрада на личността”: нарцисизъм, макевиализъм, психопатия и садизъм.”

Авторите на изследването посочват:

“връзката между садизма и резултатите от GAIT (Глобалния преглед на Интернет тролването) е толкова силна, че може да се каже онлайн троловете са типични садисти”.

Троловете ви карат да се чувствате зле. Авторите посочват още:

“Троловете и садистите чувстват садистично удоволствие от нараняването на другите. Садистите просто искат да се кефят – и Интернет им осигурява идеалното място за това”.

Затова, завършва д-р Голбек, следващия път, когато се сблъскате с Интернет трол, помнете, че:

1) Троловете са хора с много объркано съзнание и
2) Вашето страдание им доставя удоволствие, така че най-доброто, което можете да направите, е да ги игнорирате. ”

 

Бележка от Вени Марковски:
Бих добавил само, че понякога най-трудното е да се определи кога един човек се държи като Интернет трол и кога – не. В Мрежата има и особени случаи, в които понякога един и същ човек се държи нормално, а понякога – като трол. Ако искате да разберете повече за троловете, следвайте страницата ми във Фейсбук и вижте как забелязвам и махам троловете от стената ми.

 

БГ-БОКЛУЦИТЕ ИЛИ КАК МЪРТВИТЕ ИЗБИРАТ БЪДЕЩЕТО НА … ЖИВИТЕ

от Димо Райков*

Ето само част от тях, от нашенските боклуци…Всичко е официално документирано, и то от официалните институции и медии на България.
Слушам радио “Хоризонт” на 7 септември 2014 г. Официално било доказано, че има 950 хиляди “мъртви” души в избирателните списъци, което правело 14 процента от избирателите… Въпрос на елементарна сметка е човек да прецени тези проценти колко партии могат да вкарат в парламента…А пък френските медии, на които аз лично повече вярвам от нашите, казват, че тези “мъртви” души били един милион и двеста хиляди…
Без коментар,нали?
Само това ще ви кажа – вчера моят съсед Пиер, разбрал, че съм бил в България, ме попита – как е възможно, г-н Райков, “мъртви” души да гласуват и избират бъдещето на живите у вас?
И неговия въпрос оставих без коментар. Всъщност какво можех да му кажа?
Продължавам да слушам радио “Хоризонт”…
Ето и материал за пострадалите заради наводнението край Созопол.
Жители на района говорят – всеки хвърля боклуци в реката, строят вили по деретата,затлачват всичко…
Убитата, да, убитата според мен, Камелия на 21 години в този потоп край крайморския ни град е викала за помощ цели два часа. Цели два часа! Очевидци казват, че полицаите дошли след десетина минути от подаването на сигнала, но не били подготвени, нямали оборудване да спасят момичето…Нямали май въжета…
А в Париж при подобни случаи веднага идват тъй наречените “помпиери”, да, парижките пожарникари. Те винаги са там, където човекът има нужда от тях. Млади, здрави, възпитани момчета, парамедици, с умения и образование на лекари,които веднага ти оказват най-компетентна помощ. И, забележете, това и аз скоро го разбрах, тези “помпиери” са… доброволци. Значи, повтарям го това за ония наши бг-“патриоти”, които мразят всичко чуждо, тези млади момчета работят без никакви парички…
А у нас?
У нас са със заплатки, но без …елементарно оборудване…
А, сега се сетих. Преди години имаше пожар в нашия блок в София. Аз бях почти задушен от връхлитащия дим, жена ми плачеше долу,молеше пожарникарите да сложат стълба, да ме измъкнат…И знаете ли какво ѝказал тогава шефът на пожарникарите – госпожо, за каква стълба ми говорите, вие гледате много американски филми…
Да, у нас…Където според “положително настроените” люде, всичко е “о,кей”…
Всъщност сега у нас е време за …избори…
Избори, при които мъртвите избират, предопределят живота на…живите…И това е вече 25 години…
Завършвам тези мои бележки и чувам по Нова телевизия как някакъв си Любо се радва, че някакво си състезания “Фактор” ли, мактор ли, събирало всяка вечер милиони зрители… Значи милиони българи гледат и слушат някакво си ерзац предаване…
Картината се сменя… На дневен ред идва един друг, този път политически “Любо”, който надава глас на поредния предизборен митинг – победа, победа,победа… И около него беззъби старци, сивички, овехтели, заедно с наперени младоци с плам в очите, масово отвръщат – победа,победа,победа…
Не един път, не два пъти, ами точно по три пъти ги чувам тези думи – победа, победа, победа…
“Победа” над какво, над кого и защо, мили мои съграждани…
Да,въпрос отново без отговор. Всъщност някой интересува ли се от този отговор?
Ех, българино, какво всъщност става с теб?
И докога?

Забележка: Статията от писателя Димо Райков е публикувана в блога ми с изричното му съгласие. Вени Марковски.
След тази статия, във Фейсбук страницата на писателя има няколко коментара, които също пускам тук, за да се замислите какви хора:

Dimo Raikov Гледам как от сутринта шества във Фейсбук една снимка, на която се вижда как някаква Лиляна , кандидат-депутатка, “спасявала” …бременна скарида…Да, иди после и скачай, и се люти, когато в чужбина ни наричат “бавноразвиващи се”… Представяте ли си – щом в 21 век има подобна пиар-акция, щом има политици с такъв акъл-урод, за да се съгласят на подобни сцени, какво тогава да си мислим за ония, които още сега са ревнали – победа,победа,победа…Каква победа, чия победа…Тъжно…И много,ама много страшно…Какво става с този наш народ? Докога ще върви това опростачване? Всъщност кому са нужни подобни въпроси без отговор? Както и тези поредни избори без право на избор, които пак ще възпроизведат статуквото и контролираната мизерия, в която моят народ живее вече толкова години…Току-що четох в авторитетна френска медия как французите се “шашкат”, всъщност те въобще не могат да проумеят това наше типично явление, от официалния вече факт, че в България “гласували” цели милион и двеста хиляди “мъртви” души…За какви “скариди” тогава става дума… Да,народ-“скарида”…

И още:

Dimo Raikov А аз съм седнал години наред да бъда почти без никакви средства, и то доброволно, само и само да имам възможността да казвам и пиша истината, и то напълно безплатно, та дано моят народ поне мъничко поеме от светлината на оня нормален свят…Мисия невъзможна,нали? Ето как трябва да се “действа”, ето как се печелят спечелени отдавна избори с помощта на такива пиар-ходове,скъпо платени и популяризирани по медиите, които “ходове” са обида за всяко що-годе нормално усещане…Кому са нужни такива наивници като мен…Да, няма друга такава територия, където “Няма по-сляп от този, който не иска да види”…

Давам кредит на доверие на служебния кабинет

Гледам кои са сред посочените от президента за министри и трябва да кажа, че съм приятно впечатлен.  Разбира се, не от всички (има си хас, нали и аз съм българин, няма да се правя на западняк, я!), но от мнозина!

Лично аз съм най-впечатлен от избора на силов вице-премиер и министър на правосъдието – Христо Иванов*.

Дори само заради този избор, съм готов да дам кредит на доверие на служебния кабинет.

Не, не е правилно казано: не само съм готов, а им давам кредит на доверие.

Има само няколко неща, които трябва да изпълнят, за да го оправдаят, защото кредитът на доверие се дава трудно, но се губи лесно:

1. Да спрат незабавно подслушването, което МВР осъществява съгласно текстовете в ЗЕС, които предишния Парламент трябваше да отмени, но не ме послушаха, а и времето не им стигна. Предполагам, че е възможно да го сторят с обикновена заповед на министъра или просто с отказ да подписва исканията на службите.

2. Да постигнат съгласие с основните политически сили за започването на крайно нужните реформи в съдебната система. Ако и тези месеци се окажат загубени, значи основните политически сили нямат желание за реформи.  Това ще е особено важно изпитание, защото предстоят избори във ВКС, за които самият Христо Иванов се е изказвал.

3. Да се разберат с главния прокурор за слагане на край на прокурорския произвол – когато се повдигат обвинения заради конюнктурни съображения или по поръчка. Да го направят публично, да се потърси възможност за носене на отговорност (забележете: не казвам наказателна!) на прокурорите, които са злоупотребявали със служебното си положение за задоволяване на нечии интереси.

4. Да потърсят начини не за лисване на канчето с вода пред следващия кабинет, а да използват следващите 2-3 месеца, за да убедят международната общност, че в България може да се прави бизнес. Че на България могат да разчитат в ЕС и НАТО. Че не сме ничий троянски кон, а най-добре, че троянски кон в добрия смисъл на думата не може да съществува.

5. Ако ще правят бели книги за миналия кабинет, да бъдат така добри и да направят една и за правителството на Борисов. Или изобщо да не се захващат, защото време няма никакво.

Мисля, че пет неща стигат. Дори едно-две да изпълнят – пак добре.

И още нещо – аз лично, “Интернет общество – България”, всички мои “връзки” в чужбина са на разположение на кабинета, защото България днес е по-важна от вчерашните политици.
Надеждата ми е в хората, които познавам лично.
Доверието ми е за хората, които са се прежалили да бъдат на медиите в устата.

Знам, че тези хора са приели да направят нещо, докато такива като мен** предпочитат да дават акъл отстрани.
Да ви напомня само какво каза преди година Христо Иванов, дано продължи със смелите си изказвания…

“…управлението на ГЕРБ със своята примитивна бруталност направи механизмите на олигархията твърде видими – и в медиите, и в съдебната власт, и в прегазването на закона, и в задушаването на частната инициатива. Стана невъзможно да си затваряме очите – дори у нас, дори за тези, които до последно мижаха с отчаяно старание.”

 
… И със смели действия.

Успех!

___________
* – Христо Иванов – вицепремиер с ресор правосъдие, вътрешни работи и провеждането на изборите и министър на правосъдието – юрист. Директор е на Българския институт за правни инициативи от 2006 година. Преди това е бил правен експерт в българския офис на Правната инициатива за Централна и Източна Европа на Американската асоциация на юристите, адвокат и консултант. Специализирал е в САЩ. Участник в протестите срещу правителството на Пламен Орешарски и един от авторите на Харта 2013. (по “Клуб Z“)
** – Е, аз имам и обективни, свързани с Конституцията причини, които не ми позволяват да участвам в българската политика :-)

Д-р Николай Михайлов: АМЕРИКА БЕШЕ НАДЕЖДА. СЕГА Е ДРУГО

Интервю на Калина Андролова с д-р Николай Михайлов
Брой 3 на a-specto
(дигитализация – kalki@mail.bg )

КАКЪВ Е ТОЗИ ОСОБЕН ПУБЛИЧЕН КОНФЛИКТ МЕЖДУ РУСОФИЛИ И РУСОФОБИ, ОБОСТРИЛ СЕ НАПОСЛЕДЪК В НАШАТА РОДИНА? НЕ ЗВУЧИ ЛИ ТВЪРДЕ ПРОВИНЦИАЛНО? КАКВО Е РУСОФОБИЯ У НАС, КОИ СА РУСОФИЛИТЕ?
Този сблъсък има един дълбок и един конюнктурен смисъл. Първо, за второто. Десните, или тези, които наричат себе си десни, се нуждаят от враг. И тъй като идеологическият сблъсък между сините и червените е загубил острота, налага се да се потърси враг. По въпросите на управлението (сините и червените) са практически неразличими, притиснати от обективната принуда на неизбежните решения. Дясната изключителност не може да бъде защитена на територията на управлението. Не съществува експертен патос, но съществува русофобски патос. Русофобията е великолепен шанс за стряскане на одрямания електорат. Комунистическата заплаха е преобразувана като руска заплаха. Търси се враг, по-убедителен от Мая Манолова. Десницата актуализира русофобията като резервен репер, това се случва. Тази фобия обаче става само за вътрешноведомствена употреба, нацията не разбира тази фиксация и няма да я приеме, защото тя има отвлечен и леко маниакален характер. Нека добавя, че русофобският патос съдържа и един допълнителен мотив, а именно, че набавя външна значимост. Ключовите русофобски фигури изпускат ритмично към щабквартирата потвърждения за лоялност в ритъма на глобалната пропаганда. Знаят какво трябва да се говори и кога да се каже. Клакъорството е професионално. Когато умен човек говори глупости с постоянството на програмиран, става ясно, че е програмиран. На каква цена? Не знам.

Едва от учредяването на СДС насам Русия не е проблем. Става дума за дълга история, както е известно. От абдикацията на Александър Батенберг до съветските танкове и до Радан Кьнев, ако това не ви разсмива. Има какво зло да се каже за руската имперска политика, но то не се дължи на обстоятелството, че Русия е зла, а че е империя. Образът на Русия се двои в официалното българско самосъзнание, но дълбоко в националната ни свяст Русия е освободителка. Това ми се струва безспорно. Захари Стоянов, който не е никакъв русофил, казва, че името Русия е произнасяно по онова време като второ по святост след името Христос. Ex Oriente lux. От изток е светлината. Възможен ли е дядо Вазов без любовта към Русия, без руската освободителна мисия? Едва ли. Припомням, че връзката между България и Русия е духовна, и ако не се ужасявате от думата – мистична. Верова и кръвна. Банално, но истина. Тази връзка изтънява за новите поколения, но все още е жива. Народите помнят по-дълго, отколкото подозират.

РАЗГРАНИЧАВАНЕТО НА РУСКО И СЪВЕТСКО НЕ Е ЛЕСНА ЗАДАЧА.
Не подценявам сериозността на този въпрос. Солженицин твърди, че руският комунизъм е вносно явление, импортна стока. Ричард Пайпс, авторитетен изследовател на руската револкщия, настоява, че руският комунизъм е автохтонно явление. Съществува история или ако предпочитате, конспирология, отнасяща се до Ленин и внасянето му от Запад в пломбиран вагон. Едно е безспорно, комунистическата идеология е европейски феномен, една от трите конкурентни идеологии на модерността наред с фашизма и либерализма. Какво прави в такъв случай една изрично западна идеология на руски терен? Не в страна с развит фабричен пролетариат, а на терена на изостанала аграрна държава? Нямам компетентност да обсъждам историята на руската революция, но в симбиозата на Ленин и Маркс се крие загадката на особено сродство. Срещата на марксисткия утопизъм с руската есхатология произведе болшевишкия бунт и сталинската империя. Руската история е райско мечтание и апокалиптичен ужас. Екзалтация и разточителство на човешки живот.

Най-изразителното нещо, което съм чувал за краха на съветската империя, принадлежи на писателя Александър Проханов, един пасионарен руснак, председател на консервативния Изборски клуб. На въпрос, защо рухна съветската империя, отговоря така: „Защото се раздвижиха костите в Сибир”. Ето момента на ужас. Не ми се иска да повтарям клишетата за руския духовен тип, но е добре да си припомним Бердяев, защото думите му имат характера на инструктаж включително и по българския въпрос: руският човек може да бъде само светец или разбойник, но никога порядъчен. Буржоазният регламент е за джентълмените във фрак. Търси се екстаз и в двете посоки – на доброто и на злото. Екстазът е важен, методът е вторичен въпрос. Стабилизацията в средната буржоазна възможност не е интересна. Русия не е избор според размера на българския човек.
Съществува фундаментално единство на руската история независимо от нейните перипетии и идеологически несъответствия. Базисна консервативна интуиция. Една от основните задачи на Изборския клуб, за който споменах, е да изработи доктрина на помирението между частите на руската история, между белите и червените. Кремъл днес е комбинация на имперски романовски стил и сталински класицизъм. Путин е хибрид, двусмислица и намек. Солженицин призова руския народ да се покае, за да се помири, той вярваше в това, което сам наричаше традиция на всенародното покаяние. Разкая се с хистерични обертонове знаменитата интелигенция от либералното прозападно крило. Разкая се и презря страната. Днес я наричат пета колона. Руската провинция е в покой. До следващото „раздвижване”.

НЕКА ПАК ПОВТОРИМ ЗА РУСОФОБСКИТЕ НАСТРОЕНИЯ У НАС. САМО АНТИСЪВЕГСКОТО ЛИ ГИ ПОДХРАНВА?
Който няма кураж, трепери, който има – мисли, фобиите са за лечение. Опитах се да кажа нещо за българската привързаност към Русия извън просъветската носталгия на третата възраст и евразийския интерес на по-младото поколение, доколкото го има. Най-дълбоката връзка е в православното вероизповедно единство, руската култура и възрожденския освободителен мит. Това е общо място. Възражението, че всичко това е минало, не ми се струва валидно. Определящите влияния са живи в архаичната памет, в колективния несъзнаван пласт. Русофобията има собствена валидност с позовавания на националния интерес и изброяване на исторически поуки. Тази позиция не може да бъде априорно дисквалифицирана като банален антикомунистически предразсъдък, какъвто за съжаление много често е. Големите народи покоряват, малките се борят за самостоятелност с компромиси и жертви. България стартира свободното си историческо битие с нещо като превод на белгийската конституция и мечта за дребно буржоазно осъществяване по мярата на българския човек. България няма да се хвърли в прегръдката на руската мечка, защото няма да е себе си в тази прегръдка. Една част от българите преживяват Русия като перманентен риск от поглъщане. Ото Ранк, един от учениците на Фройд, нарича това страх от смъртта, страх от загуба на индивидуалност, от поглъщане. Външните преживяват Русия амбивалентно като привличаща бездна. Най-силно уплашените са най-силно привлечени. Ужас и възхищение в отделно взетата трепетна душа. Ще излезе, че русофобите са ужасени русофили. Мисля, че българската, условно казано, русофобска публицистика заслужава лека ирония с психоаналитичен привкус, иначе ще трябва да я обявим за дежурна и субсидирана. Проблемът на България не е Русия, а Европейският съюз и по-общо упадъкът на Запада. И разнообразните рискове, свързани с този процес. Президентът Плевнелиев обича да плаши с Русия, но това е недоразумение. Говоря за президента.
ИМАМЕ ЛИ ОТНОВО СТУДЕНА ВОЙНА, ИЛИ ТЯ НИКОГА НЕ Е СПИРАЛА?
Евразиецът Александър Дугин, основателят на руската геополитическа школа, би казал, че става дума за парадигматичен сблъсък на морската със сухопътната цивилизация, на митичните чудовища Левиатан и Бегемот. Сблъсък, който никоя от страните не може да си спести. Шпенглер описва Русия като апокалиптичен бунт срещу античните основи на цивилизацията. Описва руското с неологизма с das russentum – рускост, доколкото не съществува начин за осмисляне. „Умом Россию не понять”, както е казал поетът. В перцепцията на Запада Русия е дълбоко провокативна, апокалиптично напрегната и рискова. Един съвременен руски мислител вярва, че предназначението на Русия е да свидетелства за вечните ценности в апокалиптичния период на историята. Както е тръгнало, това ще се окаже вярно. Напоследък прочетох в книга на Юрий Мамлеев, когото наричат новия Достоевски, че Русия е нещо като четвъртия ипостас на Бога, съвечна на Бога Тайна. Ако изчезне исторически, ще продължи да съществува в лоното на Бога като Негова любима идея. Това е написано в жанра на философска проза без капка ирония. Западът не знае какво да прави с този екстаз, с мистическата мегаломания на консервативното руско съзнание. Типичният либерал ненавижда тази свята или разбойническа неумереност, той иска ред, собственост и покой. Западът се бои от Русия като от нещо, което не разбира. Русия е ирационален остатък, самото неразбираемо в огромен мащаб. И за да се успокои, я описва като бензиностанция с атомна бомба. Освен това, нека го кажем накрая, защото ми се струва банално: Русия е и огромна неколонизирана територия, суровинен източник с неизчислими богатства под вечния сибирски лед. Русия трябва да бъде либерализирана по западен образец, подведена под здравия буржоазен разум, разчленена на части и довършена. Александър Зиновиев казва нещо забележително. През периода на Студената война Западът се целеше, но не в комунизма, а в Русия. Мисля, че това е много важна мисъл. Русия е врагът. Русия не може да бъде укротена, нормализирана, образът й е видим през снежна виелица. Русия се мъчи да бъде буржоазна, но не успява. За Запада това означава, че тя е необитаема, трудно обитаема.
В ТАЗИ ВРЪЗКА КАКВО МИСЛИТЕ ЗА ПУТИН?
Путин е щастливо съвпадение на средни качества, съветски антропологически стандарт, „савок” от епохата на Брежнев. Вербовчик в Германия, подло и манипулативно занятие, но с приятен бонус – обикнал немската наливна бира. Когато Елцин го изведе, за да го покаже на света като свой наследник, впечатлението беше близко до шок от невзрачния избор. Но само дотук. После паднаха главите на Елциновата олигархия, която освен пари поиска и власт. Гусински, Березовски, Ходорковски и т.н. Путин е патриот-макиавелист, самодържец с монголоидни черти и срамежливо излъчване между пристъпите на едва сдържан гняв. Путин е консерватор-либерал, гъвкав и стоманено твърд реал-политик. Характерната му безличност го прави да изглежда демон или ангел на имперската реставрация, инструмент на руската имперска воля. Проблем за консерваторите е, че се бави да учреди опричнина от патриоти, за да ликвидира либералната пета колона, настанена в ключови министерства, медии и обществени учреждения. Говорят дори за шеста колона на собственото му обкръжение, на близкия му приятелски кръг. Кошмарът на руския консервативен полюс е да не се окаже, че самият Путин е либерал, осъзнато или без да подозира. Тези страхове не са безпочвени. Някой беше казал, че в Русия само правителството е либерално, под него е архаика. Русия се съветизира, както споменах, припомня си Сталиновия образ като образ на победата. Възстановяват сталинската иконография. Присъствали на приема в Кремъл по повод на Деня на победата свидетелстват за рязка съветизация на стила, за прожекция на документални кадри със Сталин в главната роля и т.н. Този процес протича по логиката на предвоенното време – във въображението или реалността, все едно. Но Русия не може да се ресталинизира, с това е свършено основно поради обстоятелството, че тя е колонизирана от собствения й либерално ориентиран прозападен елемент. Русия вдиша либерален дух след Елциновите реформи и вече не е същата. Ключови министерства се ръководят от либерали, от тези, които консерваторите наричат „предатели”. Остава да се провери твърдението отново на Зиновиев, според когото Русия няма да преживее рухването на комунизма, най-голямото според него постижение на руската държавна история. Две са възможностите, казват консерваторите: велика империя или нищо.

ИНТЕРЕСНО Е КАК ПУТИН СЕ ОКАЗА ПАЗИТЕЛ НА КОНСЕРВАТИВНИТЕ ЦЕННОСТИ, А ЕВРОПА ГЛАСУВА ЗА „БРАДАТА ЖЕНА” НА ЕВРОВИЗИЯ? ЕВРОПА ОБСЪЖДА ТРЕТИЯ ПОЛ, ИНЦЕСТА, ДЕТСКАТА ЕВТАНАЗИЯ, ЕДНОПОЛОВИТЕ БРАКОВЕ И Т.Н., ДОКЪДЕ МОЖЕ ДА СТИГНЕ МИТЪТ ЗА „ЧОВЕШКИТЕ СВОБОДИ И ПРАВА”?
Либералната цивилизация е в декадентска фаза, в безпътица от пресищане и скука. Животът на запад се преживява като приятен и безсмислен. Това е общият тон, екзистенциалната норма. Свободата е свободна да се забавлява. Свободата е желание. Желанието е свято. Триумфът на Кончита Вурст е религиозно събитие, епифания. Кончита Вурст, тази светица/светец на късния либерализъм, е емблема на Запада, негова инфернална покровителка. Министърът на външните работи на Великобритания каза по този повод следното: „Победата на Кончита Вурст е по-важна от референдума в Донбас”. Каквото и да е искал да каже, казал е същественото: ние сме в дементна или ако предпочитате, в ювенилна фаза. Всичко, което изброявате във вашия въпрос, е само прелюдия. Семейството е раздърпано и пародирано. Рекламира се с образа на кърмещата майка Елтън Джон. Дебне ни кошмарът на биологичното неравенство, на генетично усъвършенствания елит. Един от героите на Достоевски, мисля Шигалев, пророкува преход от безгранична свобода към безгранична деспотия. Цивилизациите не умират от убийство, а от самоубийство. Много интересен парадокс е, че същият този либерализъм, който възниква исторически като идея за ограничаване на ролята на религията, в публичната сфера свършва като господстваща религия с идоли, светци, догматични положения и закони срещу кощунството. Политкоректността принуждава да се говори по определени въпроси само с шепот и ослушване. Свещеник в Швеция казал от амвона, че хомосексуализмът е грях и на изхода бил арестуван. На Запад съществува разпространено несъгласие с този ред на нещата, но то има ограничена публична видимост поради медийната цензура и заплахата от остракизъм и репресия. Съществуват отработени медийни процедури на публичен линч за грехове срещу либералния новоговор. Къде са борците за свобода на словото, питам се. На този фон Путин има всички шансове да се състои като глобален лидер на консервативната съпротива. Путин е уважаван на запад повече, отколкото предполагат. Възраждането на традиционалистките и националистическите движения означава преориентация към европейския културен корен и симптом на съпротцва срещу ексцесите на либерализма и паразитизма на брюкселската бюрокрация. Проблемът с имиграцията и суверенитета върху националните бюджети не е всичко. Става дума за културна съпротива.

СМЯТАТЕ ЛИ, ЧЕ АМЕРИКА ЗА ТЕЗИ 25 ГОДИНИ ОТ ПАДАНЕТО НА КОМУНИЗМА ЗАГУБИ НАЙ-ВАЖНОТО – ТОЗИ ОРЕОЛ НА СПРАВЕДЛИВОСТ, НА ПОЧТЕНОСТ, КОЙТО ИМАШЕ (ТОГАВА, КОГАТО ВСИЧКИ ПОГЛЕДИ НА ОСТАНАЛИЯ СВЯТ БЯХА ВПЕРЕНИ В „САЩ КАТО ПАЗИТЕЛИ НА ЧОВЕШКИТЕ ЦЕННОСТИ”) ?
Не мога да не се съглася с вас. Америка изгуби престиж на глобален ценностен страж, на гарант на човешките права. В сила е едно широко разпространено раздразнение от това, което се описва като арогантност и политика на двойно счетоводство. Студената почти мъртва физиономия на Нюланд, американския комисар по европейските въпроси, и нейното fuck EU изповяда напоследък нещо от скритата арогантност на американската дипломация. Цяла серия от огромни компромиси с етиката на политическото поведение и здравия смисъл силно подкопаха авторитета на тази свръхсила.
Вземете войната в Ирак и бесенето на Садам. Това, струва ми се, стига. Повечето, ако не всички военни кампании на САЩ, завършват с хаос. Принудителната модернизация на „племена и народи” изгражда образа на глобален жандарм и във фантазията – на психопатна свръх-Азова фигура, заета да обосновава морално садистичните си пориви. Обама коригира донякъде този образ, но моралният престиж е до голяма степен пропилян. Тъгата на американския консерватор е, че Америка проваля месианското си предназначение, това, което още през XIX век са нарекли manifest destiny – американска съдба, предначертание, дълг. Митът за провиденциалната американска роля, за американската нова земя и ново небе, който преселниците от Стара Европа трябва да създадат. Съгласно тази месианска идея, жива до Рейгън, американският народ е надарен със съдба, дълг и добродетел да бъде пример, еталон и мяра на преобразения свят. Американският империализъм, изводим от този мит, е специфично изкушение за агресивен износ на свобода, добродетел и разум. Неоконсервативният ентусиазъм на Буш-младши беше може би последната проява на този месиански експанзивен порив. Извън по-тривиалните мотиви на агресията, разбира се. Големите народи са месиански народи, заложници на въображение с планетарен мащаб. Ако месианският мотив не е в съзнанието, ще го открием в подсъзнанието, проявен в „лапсусите” на поведението и речта. Напоследък и Обама дори с неговия чаровно смътен произход говори за „американската изключителност” в рязък дисонанс с неговия либерален ироничен стил. Ето още един допълнителен отговор на вашия въпрос, защо Русия и нейният Путин са обект на такова голямо американско нетърпение. Защото се сблъскват месиански претенции, концепции за изключителност. Америка, територия на старозаветна библейска мечта, срещу византийската идея за Москва като „трети Рим”, автентично православно царство, последен рубеж срещу апокалиптичното нашествие на Антихриста. Америка е в упадък от гледна точка на нейната „изключителност”. Историкът и бивш кандидат-президент Патрик Бюканън написа книга със заглавие „Смъртта на Запада”. Информативно четиво. Америка има олеми, трудно решими проблеми: външни врагове, демографска дестабилизация, културен упадък. Драмите на Брутния вътрешен продукт на този фон са вторичен въпрос. Европа има към Америка в най-добрия случай амбивалентно отношение. Извън Европа отношението е изчистено и не налага коментар. Съветската империя беше идеократична империя, диктатура на идеология, изключваща свободната съвест. За световната либерална общност съветската империя беше грандиозен скандал, империя на злото. Магическа власт на мъртвото слово, както казва Пастернак. Реакцията на съпротива беше бунт на духа срещу духа на тиранията. Америка беше освободител, Рейгън пророк. Неговият призив: „Господин Горбачов, срутете тази стена!”, е най-безспорното нещо, което това поколение е преживявало. Америка беше надежда. Сега е друго…

СЛУЧАЯТ „УКРАЙНА” – УДАР СРЕЩУ РУСИЯ ИЛИ АВТЕНТИЧНА ПРОЯВА НА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО?
Мисля, че е казано почти всичко за тази история, ще кажа накратко какво ми се струва. Дълго подготвяна кампания като елемент от стратегията за дезинтеграция на Русия, парче по парче. Западна Украйна не иска, не бива и не може да съществува в обсега на Голяма Русия. Човекът от Западна Украйна има свято право да избяга от руския свят. Но украинците са заложници на американския геополитически интерес и ще пострадат. Има нещо трагично в украинския сюжет. Майдан е управлявана акция с ентусиазираното участие на местен седесариат и шпицкоманди. Към това, или по-точно преди това – пет милиарда поощрение от нарицателното Нюланд. Действащият политически елит прояви чудотворната глупост да забрани руския език на изток и да изкопае пропаст между двете украински части. Ако не са имали предварителен план да разполовят Украйна, разбира се. Твърдят, че Източна Украйна е манипулирана от Путин, което със сигурност е вярно, но само частично. Крим е по неизбежност руска територия, тя никога не е мислила себе си различно. Американската анексия на Крим е възможна само ако Путин е идиот, предател или и двете. Но Путин не е идиот, а патриот. Идиот е за Икономедия. Медийната обработка на украинската ситуация от СИИ е безобразие. Същото като това на канал 1 на руската телевизия. Съветски електронен поток. Украйна изглежда разтерзана от вътрешни страсти и цинично външно вмешателство. Украйна е олигархат, плячка на плутократи. Подозирам, че основният проблем на украинците не е нито Америка, нито Русия, а местните монструми. Те притежават страната и никой няма да им я отнеме, защото ще се разберат, с когото трябва. Източна Украйна има повече шансове да се справи с този проблем. Но после и там ще се настани широкодушният руски капитализъм и всичко ще си дойде на мястото. Украйна е тъжна приказка.

КАК ВИ ИЗГЛЕЖДАТ БЪЛГАРСКИТЕ ЛИБЕРАЛИ – ПОЛИТИЦИ, ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ И ПР.?
Не е ясно, доколко са свободни в качеството им на либерали. Имам чувството, че загубиха нещо от патоса на свободата и че ги владее патос на властта. Официалният български либерал е разядосан, че не владее положението. Струва му се несправедливо и затова е възмутен. Казва, че възмущението му има морален произход, но това не е сигурно. Прелестната седесарска бохема от 90-те старее, губи културно темпо и виси неудовлетворена. Началото беше многообещаващо за нея, но нататък положението й се усложни. В България управлява друга олигархия, тя владее положението и дърпа конците. Мисля, че в дълбочина проблемът е да бъде приютена, почетена и субсидирана. Това искаше и късно-социалистическият елит, това иска всеки български елит. В България елит означава привилегирован до властта. Не-привилегирован елит е вътрешно противоречие, обществен скандал и вина на властта. Моралната характеристика на властта, нейната приемливост или неприемливост, е в пряка зависимост от способността й да им угоди. Всичко извън червените боклуци е добро. Борисов не е червен боклук. С мафията срещу олигархията. С Борисов срещу Орешарски. Цяла серия от груби грешки на съзнанието. Това двойно морално счетоводство провали протестите и хвърли сянка на съмнение върху оценъчната способност на неговите идеолози. Като казвам, че един стандартен, красив и интелигентен български либерал изглежда несвободен, имам предвид тъкмо класово-партийния характер на неговата публична морална приповдигнатост. Щом спечелят властта с помощта на когото и да било, утихват. И става ясно.
ЗАЩО НПО ОРГАНИЗАЦИИТЕ, КОИТО СА ВСЪЩНОСТ ЕДНИ СКРИТИ ПОЛИТИЧЕСКИ ДОКТРИНЕРИ, ФИНАНСИРАНИ ОТ ЧУЖБИНА, ИМАТ САМОЧУВСТВИЕТО ДА ОПРЕДЕЛЯТ ДНЕВНИЯ РЕД? (ДВАМА ЧОВЕКА ОТ ЕДНО НПО МОГАТ ДА СЕ ИЗПРАВЯТ СРЕЩУ АВТОРИТЕТА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА НАР0ДНОТО СЪБРАНИЕ, ЗА КОГОТО СА ГЛАСУВАЛИ НАПРИМЕР 1 МИЛИОН ДУШИ, И ТЕ ОСПОРВАТ НЕГОВИЯ АВТОРИТЕТ.)
Защото се преживяват като резидентура на световния хегемон, като културен авангард и колониално присъствие. Местният контекст е непълноценен и зависим, той трябва да бъде направляван. Правителственият дизайн е и тяхна отговорност. Редят правителства в задкулисието, без да им мигне окото. Това е работното им настроение. Тези организации възникват през 90- те като агенти на въздействие в „полуварварска” страна. Предназначението им е да мислят демокрацията и да сервират мислите си на инфантилното общество и на незрелите институции. Не може да им се отрече известен принос в изграждането на демократичната инфраструктура в началото на прехода. И левите, и десните работеха с присьдружни НПО организации. Но посредническата им роля пострада от развращаващото влияние на парите и от деградацията им до нещо подобно на котерии. формираха се параполитически общности, основани на персонални контакти, интереси, споделена история, трапези и прочее родово-приятелски меланж. Когато тези, условно казано, клики губят влияние, губят и търпение. Мрежата, в която се люлееха, изтънява и започва да се къса. Закъсват психически, изнервят се, застрашени от маргинализация и безпаричие. Това ги революционизира и в отделни случаи вбесява. Когато НПО се появят на площада разбунтувани, за да свалят или качват правителства, то е, защото се чувстват застрашени или защото се чувстват обнадеждени. Но и в двата случая са съзнателно или несъзнателно себични. Това не признават и никога няма да признаят поради изходната им предубеденост на идеен авангард, прогресивна цивилизоваща сила и, марксистки погледнато, на материално заинтересовани лица. Фундаменталният дефицит на НПО-човека е неговият „дефицит на иманентност”, както се изразява Александър Панарин, един изключителен руски мислител. Либералният елит от НПО не е от тук, а от там, много повече от там. Имат комплекс за родово превъзходство, фикция за знатен произход. Произхождат от голямото престижно семейство на референтната група – на лидерите на „златния милиард”. Това ги прави да изглеждат различни в неприятния смисъл на думата. А не обстоятелството, че Сорос е евреин. Нищо, че е евреин.
КАК СИ ОБЯСНЯВАТЕ, ЧЕ ТЕЗИ ХОРА ОТ НПО-ТАТА СА НЕПРЕКЪСНАТО ИЗ МЕДИИТЕ, КАКВА Е ТАЗИ МЕДИЙНА СВРЪХПРЕДСТАВИТЕЛНОСТ?
Това е така по силата на разнообразни зависимости или просто по инерция. В отделни случаи по компетентност, която не може да се отрече. Силно представено е дясно- либералното крило на българската публичност, историческият антураж на СДС, традиционните сини. Но в това няма изненада. Лидерите на неправителствения сектор са по идея лидери на общественото мнение. Такава е функцита им по генерален замисъл. Повтарям, нищо не може да бъде разбрано от манталитета на българската либерална общност, ако не се разбере, че тези хора са „качество” по самочувствие, представители на по-добрата част от човечеството. Настоявам върху това, час- тично като тяхна защита. Те са, изкушавам се да употребя жаргонната дума „готини”. Агенти на българското Просвещение, сол на земята и светлина в мрака „в страна на смъртна сянка”. Техният патос е върховенство на закона, гражданска зрелост, пълнолетие на разума. Модерен патос. Те са прогресивни. В това се състои техният апостолат, квазирелигиозният характер на тяхната мисия. Как при това положение човек да устои на изкушението да се мисли прав във всички възможни отношения? За какво му е на него съмнението? И как да понесе проваления престиж, маргиналната позиция и загубата на властта? Иначе, отново на вашия конкретен въпрос. Напоследък са се хванали за гушите две медийни групировки и не могат да се пуснат. Имам идея да поделят някаква плячка, за да утихнат. Ще настъпи вечен мир, както се изразява Кант.
В КРИЗА ЛИ Е СВЕТОВНИЯТ ЛИБЕРАЛИЗЪМ? РАЗМЕСТИХА ЛИ СЕ ИДЕЙНИТЕ СХЕМИ?
Либерализмът е маркер на Запада, негова същностна черта. Парадокс е, че тази обществена философия възниква с идеята за изтласкване на религията от публичната сфера след травматизма на религиозните войни, а свършва като господстващо вероизповедание с догматика, политкоректен език и закони срещу кощунството. Човекът не понася вакуум в религиозната сфера. Ранният либерализъм брани самоуважението на човека като свободно и разум- но същество с ненакърнимо достойнство, той е основан върху християнското етическо наследство. Упадъкът на религиозното въображение и загубата на културна памет редефинират свободата като каприз на желанието. Постмодерната свобода е опасен антропологически експеримент със саморазрушителни тенденции. Кончита Вурст не е анекдот, а икона, манифест на намеренията. Късният либерализъм подготвя ревизия на човека със смайващо темпо и радикализъм. Това е видимо и само тези, които не гледат, не виждат. Не е ясно какво ще представляваме в трансхуманистична перспектива. Пред прага сме на биотехнологична трансформация на съществото човек. Задава се свят на генетическо неравенство, на биотехнологически реализиран свръхчовек. Деспотия на банкери с усъвършенствани гени. Ако това е хумор, той е черен и много вероятен. Папа Йоан Павел Втори описа тази културна ситуация като „култура на смъртта”. Разграждат родовите идентичности на човека. Човекът е родова идентичност, човешки род. Мъжът и жената са род. Мъжки и женски род, а не трети род. Препоръчва се да мислим, че съществуват само индивиди в процедура на самоизобретяване. С подвижен и неустойчив пол, функция на индивидуално- то творческо въображение. Гендерната проблематика не е спор на любители на свободата с любители на иранията, на прогреса с реакцията, а борба за човешкия образ. Тялото на човека е обект на инвенции, на суицидална автоеротика. Значение за интерпретацията на културния статус в динамика имат не официалната брюкселска идеология, а авангардните жестове на екстравагантните малцинства. Впрочем вчерашните малцинства днес са законодатели, но не само на вкуса, а и в най-строгия наказателен смисъл на думата. Благоразумно е реалностите да се мислят в движение, а не в застой. Светът се променя с голямо ускорение. Ще избегна думата апокалиптично по политкоректни съображения. Не ми се ще да скандализирам стражите на политкоректния оптимизъм. Третият по степен риск на съвременния свят според Римския клуб е това, което в психоаналитичния речник се нарича denial – отхвърляне на реалността с превръзка на очите. На територията на Запада се води дебат, но шансовете на критичните гласове не са големи. В публичното пространство функционира автоматизъм на цензурата и автоцензурата. Бунтуват се традиционалистките общности, изтъняващата традиция на Запада. Но културната война се води неравностойно. България е незряла за такъв дебат, българите нямат такъв проблем. България решава въпросите на икономическия стандарт. Западът за нас е жизнен стандарт, а не културен проблем.
ПРОВАЛИ ЛИ СЕ БЪЛГАРСКАТА ДЕСНИЦА ИЗОБЩО? ПРИ ПОЛОЖЕНИЕ ЧЕ ИМА ПОНЕ МИЛИОН ИЗБИРАТЕЛИ „НЕКОМУНИСТИ”, ЗАЩО НЕ ПРИПОЗНАВАТ „ОНЕЗИ ДЕСНИ” КАТО СВОИ?
Не съм сигурен, че думата провал е уместна, натрапва ми се думата недоразумение. Българската десница възникна по историческа ирония като антикомунизъм след неговото рухване. Ние нямаме дисидентска история. Имаме горяни, но нямаме дисиденти като специфично културно, предимно градско явление. Единици са хората на антикомунистическата съпротива. Българският антикомунистически елит е съставен основно от пасивно адаптирани към бившия режим и от откровени колаборационисти. Някои се опитаха да сътворят легенда за българското дисидентство със собствено включване, но това не е нищо друго освен един нарцистично мотивиран градски фолклор. Предназначението на българската десница беше да извърши неизбежните реформи под супервизията на МВф. Свършиха, каквото можаха, раздържавиха собствеността. Извършиха приватизацията ловко с творческа дързост и балкански финес. Сега са на сцената с изчерпан исторически мандат и късна криза на идентитета. Десницата е деидеологизирана, тя не знае какво да мисли, какво да говори и как да се разграничи от левицата, за да не стане някакво смесване. По въпросите на управлението опасно конвергират, мислят приблизително еднакво. На път са да изоставят неолибералната пазарна догматика като вредна за глобалното икономическо здраве. Никой не вярва в „невидимата ръка” на Адам Смит и в спонтанния пазарен порядък. Десницата остана без опорни точки. Остава Путин с неговата Евразия като стратегически резерв на паранойни страхове и предизборна възбуда. Но всичко това ги прави да изглеждат проблематични от гледна точка на здравия разум и бих добавил, на добрия вкус. Българската десница има слабо въображение за реалностите и няма сили да се бори. В Европа се задава вълна от националистически и сецесионистки настроения. Расте броят на недоволните от неефективния, отвлечено бюрократичен, квазимасонски стил на Европейската комисия. Стандартният либерал е плашлив и привижда в тази вълна, както споменах, протофашистка тенденция. Споменават Ваймарската република и т.н. Такъв риск има и той не е за подценяване, но неговата неутрализация трябва да започне с реформа в Брюксел, а не с развяване на плашила и лепене на етикети, фашист и популист нямат никаква информативна стойност в политкоректния либерален жаргон. Наричат фашист, когото си поискат. Слабото възхищение от Кончита Вурст е вече някак подозрително. Българската десница не може да поеме дясноконсервативен дебат, защото е безхарактерна и конюнктурна. Проблематиката е прехвърлена на „Атака”. Десницата на Кунева-Кънев не става за нищо. Тези хора са ефемерни, алафранга. Това, което се нарича ГЕРБ в лицето на неговия лидер, има повече субстанция и някаква характерна за бодрите българи разпасана виталност. Те са от контекста. Не са никаква десница, но са от долу и от улицата, а не от Брюксел. Фактът, че Борисов не може да обели чужда дума, а стои до Ромпой като загадъчен балкански сфинкс, хвърля футболните фено- ве в екстаз. Дясната ориентация предполага дълбоко, деидеологизирано, свободно и мъдро знание на българската реалност. Дясно означава несимулирана, честна и безкористна грижа за спасение на страната. Патриотизъм без фалшив патос и принципна солидарност на всички обществени сили. Десницата трябва да се върне от Брюксел в София. Но тези десни няма да се върнат, те гледат да заминат.
ЛЯВОТО ПО ПРИНЦИП Е „ПРОЕКТ ЗА БЪДЕЩЕТО, ИДЕЯ ЗА ПРОМЯНА”. ЗАЩО ГО НЯМА ТОВА В БЪЛГАРСКАТА ЛЕВИЦА?
Лявото е недоверие към всяка власт и чувство за слабия. Левият човек е на страната на слабия. Това импонира. Левият човек е готов да разрита всяка йерархия, защото му се струва камуфлаж на някаква несправедливост. Във всяка лява душа дреме анархист и бохем – художник или литератор. Левият човек е литератор, ако щете, фантазьор. И понеже става дума за идеал, става дума и за нещо като измислица. Думите на идеала и думите на реалността не съвпадат. Горко на реалността, следователно. В лявото има вкус към бунта и кощунството. В традицията се говори за „пътя на лявата ръка” като път на трансгресията и метафизическия бунт. Лявото има гностически произход, то е ерес по генезис. От друга страна, лявото има библейски корен от старозаветните пророци, от патоса на пророческата грижа „за вдовицата и сирачето”. Това усложнява ду- ховната оценка на левия тип. Природата на левия импулс се разгадава лесно при пасионарните леви. При поетите на левия идеал. Конспиративните са опасни. Взривяването на храма „Св. Неделя” не е извършено от външни на партията хора независимо от ретроспективната им партийна изолация. Това са бесовете на лявото несъзнавано, явено на бял свят. Това са техни бесове, а не на някой друг. Ще трябва да можем да се срещнем не само с нашите ангели, но и с нашите демони. Няма какво да се лъжем, комунизмът като реализация на историческото ляво беше немислим без предоставените му от злото услуги. Революционното кръвоизлияние е лява процедура. Излищно е да се отрича вкусът на старите комунисти към насилието и неговото идеологическо оправдание като легитимен инструмент на класова борба. Сталинската държава е чудовищна лява конструкция, одържавен ляв блян и масови чистки. Еротика на екстатични самобичувания и самопризнания. За Тойнби комунизмът е последната голяма християнска ерес. Комунизмът в качеството му на генерично ляво може да бъде разбран в дълбочина само ако е изтълкуван в термините на политическата теология. Комунизмът е сакрална система с богове, светци, литургика. фанатична атеистическа вяра, шериат. Казвам това, за да припомня накратко духовната генеалогия на ядреното ляво, приютено от Българската социалистическа партия след 1989 г. Тази партия не се разпада, защото вярата на вярващите удържа нейното единство. И остатъчният страх, комплексът за вина. А лошото на чувството за вина е, че има основания. Самопознанието върви по стъпките на това чувство. Би трябвало лявото да се еманципира от своята история, но това е трудно колкото депрограмиране от секта. Това няма да стане в срока на това поколение. БСП е в максимален, простете за израза, в онтологичен смисъл – минало. Без своето минало БСП е спомен. БСП и ДПС са екзистенциално сериозни партии, останалите са подробности от пейзажа, наемници на времето. Новите леви ще трябва да имат куража на ясното самоопределение. Ще трябва да знаят кои са, какво искат и ще трябва да могат да го кажат. Ще трябва да могат да съобщят какво мислят за насилието, така че всички да ги разберем. А това без ясна и недвусмислена оценка на българската лява история не може да се случи. Някой би казал, че подобен разговор е вреден регрес към стари дебати. Не мисля. Лявото е духовно валидна човешка позиция в несъвършения социален свят, в нашата обща грехопаднала история. Левият импулс до голяма степен определя динамиката на обществените отношения, дебитът на надежда е реформаторска страст. Но при духовен контрол, култивирана воля и ясно мислене. Мащаб на оценката е нужен.
КАК ЩЕ КОМЕНТИРАТЕ РАЗГРОМЯВАЩИЯ УДАР, КОЙТО БСП ПОЛУЧИ НА ЕВРОИЗБОРИТЕ?
БСП понесе голяма, унизителна загуба. Същата участ сполетя и европейските социалисти, на които Сергей Станишев е лидер. Станишев преживя две загуби, но се бави да поеме отговорност. Станишев е комбинация на политически старец с вечно ученичество. В него има нещо от дилетанта, от детето с ограничена отговорност. Строго погледнато, лидерът на БСП е рецидивист на изборните загуби, които преживява невъзмутимо, със завидна техника на самооправдание- то. В това отношение напомня Костов. Станишев не е ляв, а либерал. Това е неговият секрет. С Радан Кьнев са взаимозаменяеми при условието на лека козметична корекция. Чарът на Станишев за българските леви беше изводим от родовата му история, той е миналото, превърнало се в дете и после пораснало на партийния връх, като икона на свързаните времена. Другарят Станишев беше обещание за вечна лява младост и алиби в либерални времена. Това обещание е вече политически сенилно и политически напълно импотентно. Станишев няма лява страст, той не е ляв лидер, той е отгледан европейски конформист. Българската левица се нуждае от лидер с несимулирана привързаност към лявата кауза. В Европа се сблъскват конформистки и неконформистки вот, партиите на европейското статукво губят влияние. Което означава криза на европейския федерализъм и в определена степен на европейския либерализъм. Вотът за радикално леви и десни партии заедно с мощния националистически вот оспорват отвлечено-себичния характер на брюкселската бюрокрация, като въплъщение на “европейската идея” в нейното сегашно състояние. Европа има потребност да преоткрие себе си в традицията, отечествата и ясните социални каузи. В криза е системата на отвлеченото европейско гражданство и отчуждените суверенитети. В криза е постмодерният политически либерализъм. В България левицата е преходна руина. Редно е да бъде преучредена, ако ще мислят радикално, но едва ли ще намерят сили. Десницата е напълно импотентна и анахронична, ентусиазирана рецитаторка на европейските клишета и фантомната източна опасност. Жълтите павета са в еуфория от един евродепутат. Борисов и неговото алтерего Бареков с тяхното свръhчовешко политическо нахалство и уличен стил изглеждат безалтернативни на сцената на културно тежко увредената ни територия. Изглежда, засега това е всичко…

Вместо честитка за Коледа

А някои хора днес работят…

Колкото и това да ни се струва странно – на фона на всички ценни мисли, които се споделят из Интернет за това какво е било и какво ни очаква, аз искам да пожелая светли празници на хората, които ги празнуват, но още повече да благодаря на хората, без които нито вие ще четете това, което съм написал, нито ще ви е до Интернет:

    – на работещите ежедневно в електроцентралите;
    – на хората от топлофикациите и водопроводната мрежа;
    – на хората, направили така, че част от гражданите вече се отопляват с газ;
    – на поддържащите пътищата;
    – на полицаите и пожарникарите, на спасителите от планинските служби;
    – на служителите в БЧК и в държавните агенции, занимаващи се с бежанци, деца, лишени от родителските грижи, хора в неравнопоставено положение;
    – на лекарите, медицинските сестри и санитарите;
    – на миньорите, копаещи въглищата – в студ, пек и мрак;
    – на кметските управи;
    – на всички земеделци, мелничари, хлебари, развозвачи, продавачи… – всички, които ежегодно осигуряват хляба за 7 милиона българи и милионите гости;
    – на търговците, които не спускат кепенците дори и по празниците;
    – на Интернет-операторите, на които осигурихме възможността да ви доставят Интернет по домовете и в офисите с високи скорости и ниски цени, каквито няма в стотици други държави;
    – на нашите родители, без които – ето това е със сигурност така! – нямаше да ни има;
    – на всички други, които не съм споменал по-горе.

Без труда – без ежедневния къртовски труд на тези най-обикновени хора, нямаше да ги има нито правителството, нито протестиращите срещу него. Нито олигарсите, нито протестиращите срещу тях. Нито другите олигарси, срещу които никой не протестира.

За тези най-обикновени хора, за които не си спомняме ежедневно (а трябва!), за тях – респект и поклон.
И ви каня да го сторим, помислим или споменем именно днес, когато отново ще слушаме традиционните и скучни църковни проповеди – скучни и традиционни, защото нашите владици няма да надскочат себе си така, както направи новия римски папа Франциск. Те няма да ни кажат, че е важно Църквата да иде при хората, нито пък, че те не са в правото си да казват кой как търси Господа. Вместо това, владици ще ни обяснят, че сме прокълнати, защото слушаме Мадона. Това, разбира се, ще го направят вдигайки десницата си, а не лявата ръка, на която издайнически проблясва “Вашерон Константин“. Ако сте вярващи, не мога да ви посъветвам нищо друго, освен да не им вярвате, защото те ви лъжат. Вярата ви не е в противоречие със слушането на Мадона. Но тя трябва да бъде в противоречие с доверието, което давате на църковните си лидери.

Позвънете на родителите си.
Чуйте се с децата.
Не просто ги чуйте, а ги изслушайте какво ще ви кажат – и едните, и другите.
Ако само това сторим днес, пак е нещо. А можем да сторим още много, много – и стойностни! – неща. Можем да забравим старите дрязги и да се опитаме да бъдем по-добри. Въпросът не е да сме изключително добри само днес или утре, а да сме мъничко по-добри всеки ден.

Ние, българите, сме нация от седем милиона източно-православни атеисти, но все пак е хубаво да се опитаме да живеем… не, не според Божите заповеди, а замисляйки се защо има едни седем порока, които са обявени от християнството за “смъртни”. За днешните ни нужди сякаш е по-добре да приемем, че са смъртни не защото от тях се умира или се страда в някакъв друг живот, а защото са присъщи на нас – смъртните хора, защото така оправдаваме собствената си невъзможност да се разделим с тях.
Около трапезата тази вечер няма как да не станем жертва на чревоугодничеството, нали? Или… може би има?!
През годината сигурно сме изпитвали и някои от останалите – похотливост, скъперничество, леност, гняв, завистничество и горделивост.

Все още е рано с пожеланията за Новата година (има още седем дни от старата), но не е рано да се замислим дали можем да сме малко по-щедри и по-трудолюбиви? Да сме по-малко гневни? Би било чудесно и да сме малко по-скромни – това е особено нужно на някои от хората, които през годината се видяха като по-добри, по-стойностни, по-красиви и по-мислещи от останалите като нас, които явно не сме такива, щом не си го казваме самички за нас си?.

За това да не завиждаме на другия – много ми се иска да е така, но все пак съм реалист: завистта е национален спорт у нас. Всъщност, ако е така, аз лично съм готов да загубя този мач. Предпочитам да съм загубил на терена на завистта, предпочитам другите да (ми) завиждат, отколкото аз да завиждам на някого. И не само го предпочитам, а се опитвам да го изживявам – винаги, когато видя, че някой успява, аз се радвам и се опитвам да му помогна. Винаги, когато видя, че някой се опитва да направи нещо добро и го прави с чисти помисли, аз ще съм насреща, за да го/я подкрепя.

Откъде започнах, а къде ме отнесоха думите… Но така е, когато човек е подвластен само и единствено на чувствата си и на мислите, че е нужно нещо малко днес, за да направим някого щастлив – думите си живеят свой живот, неподвластен на правилата за писане на есета или кратки разкази.

Да помогнем дори на един човек, стига да е бил в нужда, това е достатъчно, за да се почувстваме по-добре.
Е… поне на мен ми е достатъчно.
На вас дали ви е достатъчно – не зная, но… бих искал да знам!

Весела Коледа, уважаеми хора!