ООН на път да подкрепи свободното развитие на Интернет по цялата планета

На 15-16 декември в Ню Йорк ще се проведе среща на високо равнище по въпросите на информационното общество (WSIS+10), десет години след предишната подобна среща.

Изказването ми пред Генералната асамблея на ООН

Добрата новина от приключилите току-що преговори в ООН е, че ЕС (+Македония), САЩ, Канада, Австралия, Япония, Индия, Бразилия и др. страни успяха да предложат и организират подкрепата от всички страни-членки на ООН на положителни текстове в окончателния документ (PDF), който ще бъде приет формално на срещата на високо равнище.

Този документ бе приет след месеци преговори в Ню Йорк.

Текстовете, които са най-важни за българските потребители, се отнасят до управлението на Интернет и фактически повтарят позицията на България в тази област, която се усъвършенства от 1999 г. насам.

Накратко:

— насърчава се управлението на Интернет да се извършва от всички заинтересовани страни (за пръв път се признава, че това понятие “включва междуправителствени, прозрачни, демократични и с участието на всички заинтересовани лица процеси”, с активното участие “на правителствата, частния сектор, гражданското общество, международните организации, техническите и академичните общности и всички останали участници, имащи отношение към него” – параграф 62). До момента “всички заинтересовани лица” и “техническите и академичните общности” не бяха включени в това определение и се даваше приоритет на правителствата в “международното управление” (думата “международно” също отпада!)

— В няколко отделни текста се признава ролята на “всички участници” (преди се наблягаше на правителствата, отделно на останалите участници).

— Бразилия получи похвала за организацията на срещата NetMundial през 2014 г. (България може да помисли за организацията на подобна среща през 2016 или 2017 г. или в рамките на председателството на ЕС).

— Форумът за управление на Интернет към ООН получи мандат за нови 10 години (България може да кандидатства, ако желае, за домакин на някой от тези форуми).

— Разширеното сътрудничество ще се извършва от Комисията по науки и технологии за развитие (CSTD) към Икономическия и социален съвет (ECOSOC), както и досега.

— След 10 години ще има нова среща на министрите.

Отпаднаха предложенията да се създаде нова международна правна рамка за контрол върху Интернет.

Беше приет текст, че правата на гражданите офлайн са валидни и за потребителите онлайн.

България и ЕС (+Македония) бяха на правилната страна — на потребителите и свободния, отворен Интернет!

И едно напомняне: това не е краят на процеса, а страните, които не са доволни от резултатите, ще правят тепърва опити за промени – на различни нива, в ООН, в други международни организации.
Това ще рече, че МВнР, МТИТС и другите ведомства, както и заинтересованите организации в страната ще трябва да продължат да следят какво се случва и да са готови да реагират навреме, за да се справят с тези предизвикателства. А и защо само да реагират? Време е да предлагат и налагат българската политика като международна.

Защо е важен този документ? Защото определя развитието на Информационното общество и легитимира всички заинтересовани страни като участници в него.

Актуализация:
Генералната асамблея на ООН прие документа с нарочна резолюция. Държавите-членки на ООН се съгласиха, че Интернет трябва да продължи да се развива с участието на всички заинтересовани страни, а не само под контрола на правителствата.

Имах честта да се обърна с изказване към Генералната асамблея на ООН, в което благодарих на всички, допринесли за този положителен резултат  (видео от изказването ми можете да видите тук. Репортаж по Би Ай Телевизия – тук. Видео в сайта на ООН (моето изказване е на 44-тата минута). Статия в “Ню Йорк Таймс” (на английски) – тук.

Posted in Bulgaria, European Union, Information Society, на български | Tagged , | Leave a comment

Църковните водачи – пътници в луксозни лимузини или просто пътници?

Наглостта на пловдивския митрополит Николай няма граници. Позор и презрение за всички онези църковни водачи, които са се превърнали в пътници в луксозните си лимузини. Дано в най-скоро време се превърнат в пътници и напуснат църквата, която има в историята си светли личности като софийския владика Стефан или пловдивският Кирил и такива като “дядо” Николай.

 

 

Но в това няма нищо чудно – аз самият съм писал нееднократно по тази тема през годините. Ето само няколко заглавия:

07.09.2010 г.:  Църквата – чалга, алчност, нетолерантност, материализъм

02.05.2015 г.: Църквата вече споменава в молитвите си царя, в чието име убиваха хора

15.08.2013 г. Дядо Николай с нов луксозен часовник

26.09.2015 г.: Църквата ни говори на езика на омразата

и т.н.

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

За смесването на мнението с/в новините

DKS Photo for Jacket

Дейвид Шиплер. Фото: личен блог.

(Пускам мой превод на статията на известния журналист и носител на наградата “Пулицър” Дейвид К. Шиплър с неговото любезно разрешение. Статията в оригинал можете да прочетете тук. Подчертаванията с наклонен и/или получер шрифт са мои. Вени Марковски)

Вестник “Ню Йорк Таймс” наруши една забележителна традиция днес, когато публикува редакционна статия (мнение) на първа страница, в горната част, на място, което е запазено за факти и анализи, а не за мнения. Това беше грешка и съм готов да се обзаложа, че не съм единственият бивш или настоящ журналист от вестника, който се надява тя да не се повтори отново.

“Таймс” е една от американските новинарски организации, които поддържат висока стена между новините и редакционните материали (мнения). Това е особена американска практика, която не е се среща дори сред другите демокрации. За съжаление тя е ерозирала, най вече заради работата на “Фокс нюз” (най-гледаната щатска телевизия – б.м., В.М.), която зацапва голяма част от репортерската работа с политика. MSNBC (друга щатска телевизия – б.м., В.М.), някои радиостанции, както и по-малки вестници също позволяват новинарските истории да бъдат смесвани с едностранчиви възгледи, докато вестниците “Вашингтон пост”, “Лос Анджелис Таймс”, “Ню Йорк Таймс” и някои други все още се придържат към принципа, който ние – живеещите в новинарските стаи – наричахме преди десетилетия “разделението на църквата от държавата”.

Репортерите влагат такива силни страсти в това разделение, че стаята ни можеше да се изпълни с недоволно мърморене, когато някой редактор от пишещите редакционните статии се смъкваше от неговия пиедестал на 10-ия етаж в предишната сграда на вестника до 3-ия етаж, за да разбере от мен или от другите журналисти какво всъщност се случва навън. Ние разговаряхме с такъв редактор, но гледахме да не се вслушваме в това, което той казва, нито да обръщаме внимание на каквото и да е, написано от него по темата, която ние отразявахме.

Знам, че фанатично отдадените на едната или другата теза ще си правят майтап с това разделение, защото си мислят, че вестникът е предубеден към тях, но на нас, репортерите, ни беше категорично забранено да вкарваме в новинарските статии личните си мнения! А редакторите ни имаха достатъчно силен нюх, за да надушат и най-малките опити да сторим това; опити, които биваха премахвани веднага с едно движение на молива или курсора на клавиатурата.

Да, да, може да се спори, че няма такова нещо като обективност, че определянето на това кое е новина, избора на хора за интервю, решението коя история и какъв контекст да се включи в статията и т.н., са субективен избор, който се влияе от репортерската и редакторската биография, мироглед и ценностна система.

Но самосъзнанието и дисциплината на интелекта са отговорите на тези проблеми. Най-добрите ми колеги и аз силно вярвахме, че нашата задача не е да кажем на читателите какво да мислят, а да им кажем какво се е случило,  може би защо се е случило, но никога дали би трябвало да се случи. Не мисля, че някой отваря вестника, само за да разбере какво предлагам да се направи, а по-скоро да разбере какво съм открил по темата. Да дадеш на всяка от страните в един спор възможност да представи най-добрия си аргумент, беше оценката за качеството на статията и обикновено се радвахме най-много на някое писмо на читател, в което ни обвинява, че сме подкрепяли мнение, срещу което всъщност сме били от самото начало. Това, което ни помагаше, беше и когато ни атакуваха и от двете страни, че сме подкрепили противника им.

Веднъж протестирах остро срещу висшестоящ редактор относно негова позиция по дадена тема, като му казах, че трябва да остави личното си мнение вкъщи, а не да го носи със себе си във вестника. Позицията ми надделя, защото “Таймс” непрекъснато се самокоригираше; не винаги, но почти винаги. Вестникът има вътрешен жирокомпас, който обикновено показва вярната посока, дори и когато е имало отклонение от нея.

В последните години, вече като читател, забелязах някои пукнатини в тази стена на разделението между мнението и новината.
Новината е това, което се е случило.
Анализът е защо се е случило или какви може да са последиците.
Редакционното мнение е дали това е трябвало да се случи и какво би могло да се направи за него.
Първите две – новината и анализът – имат място на новинарските страници. Редакционните мнения трябва да са на страниците, които са за тях и за т.нар. оп-ед (лични мнения, публикувани обикновено на срещуположната страница, от английски. Б.м. – Вени Марковски). Разбира се, трябва да се отчете и това, че Интернет и електронните комуникации направиха новините малко остарели, докато бъдат отпечатани и така анализите и разследванията станаха по-забележими. За съжаление, тук-там и някое мнение се прокрадва от време на време в новинарските страници, тъй като днешните редактори позагубиха нюха си.

Днес, когато “Таймс” пуска на 1-ва страница редакционна позиция за стриктен контрол върху оръжията (макар и ясно обозначена като такава), това не служи за никаква цел, освен да подкопае стария аргумент на вестника, че разделя новините от мненията. Какво ще кажат сега репортерите на хората, които се съмняват, че изобщо има такова разделение? Не ми се иска да съм на работа във вестника в този момент, за да оборвам подобни съмнения.

Аз лично съм съгласен с всичко, което пише в редакционната статия за оръжията и обикновено намирам тези статии на страницата за редакционни статии (където ѝ е мястото) за написани интересно и интелигентно, и с убедителни аргументи. Но тази статия не беше сред най-добрите. Не даде нови аргументи, не предложи нови факти и използва речник на крайностите. Със сигурност не е убедила никого в нищо.

Оръжията са бич. Но такава беше и войната в Ирак. И глобалното затопляне. И ендемичната бедност, която обезсилва САЩ. И расовия фанатизъм, който е объркал обществото ни. И Доналд  Тръмп – един демагог с диктаторски импулси. Дали редколегията ще узурпира 1-ва страница за всички тези каузи?

Преди няколко години, редакционният отдел взе от читателите една от най-добрите неделни секции изобщо в журнализма, известна като “Преглед на седмицата”, която беше пълна с анализи на важни събития от кореспонденти и външни автори от цял свят. Това не бяха мнения, а солидни материали, провокиращи мислите изследвания, които отиваха далеч от заглавията. Аз обичах да пиша за тази секция.

Но откак тази секция беше предадена от новинарския отдел на редакторския и беше преименувана на “Прегледът”, тя изостави новините в полза на есета, мнения и анализи, които пропускаха целта толкова често, колкото и я уцелваха. Писал съм няколко пъти за новата секция и ми беше приятно да го правя. Но като читател, често съм разочарован от нея: от време на време някоя вдъхновяваща статия сред досадни колумнисти и външни автори не е достатъчна за статуса на “Таймс”.

Странно, но много американци изглежда искат да им се казва как да мислят (същото, изглежда е валидно и за много българи? Б.м. – Вени Марковски). Те гледат “Фокс нюз” и четат сайтове, в които няма нищо друго, освен мнения. Голям проблем имаха студентите, на които преподавах през 2003 г. в Дартмът, когато ги карах да се въздържат от изразяване на мнение, докато не овладеят на високо ниво фактите от случаи, свързани с граждански свободи. Повечето, но не всички, не можеха да си наложат преди всичко да определят и обозначат проблема, а и да оставят  настрана личните си възгледи в интерес на академичните изследвания. Ако четете университетските вестници, ще видите, че са пълни с мнения и много малко новини.

Има място за мненията, разбира се. Вие в момента четете едно от тях.
Но това е като гарнитурата.
Главното ядене трябва да бъде вкусна манджа от смущаващи, противоречиви, вдъхновяващи и объркващи факти, които да позволят на всеки един от вас да мисли, мисли и пак мисли, преди да реши какво да мисли.

Posted in USА, на български, общество | Leave a comment

И България също

“Тероризмът е нарочното и систематично прицелване в гражданите. Тероризмът никога не може да бъде оправдан. Той винаги трябва да бъде осъждан. Срещу него винаги трябва да се борим. Невинните хора в Париж, както и тези в Лондон, Мадрид, Мумбай, Буенос Айрес и Йерусалим, са жертви на войнстващия ислямски тероризъм, а не негови причинители. Както съм казвал през годините, войнстващият ислямски тероризъм осъществява атаки срещу нашите общества, защото иска да унищожи нашата цивилизация и нашите ценности.”
Бенждамин Нетаняху,
министър-председател на Израел, 14.11.2015 г.

 

Тероризмът в Европа не започва, нито (уви…) ще свърши с атаките в Париж.
Но войнстващият ислямски тероризъм е различно явление от тероризма на организации като “Червените бригади” или фракция “Червена армия” или дори от тероризма на бойните групи на БКП през 1941-1944 г.

Настоящата статия има за цел да напомни на читателите за някои прояви на този войнстващ тероризъм в Европа, за да се разбере по-добре, че това, което виждаме в последните дни е закономерно и че реакцията на европейските политици през последните години на подобни атаки е част от проблема.

1280px-Haría_-_Calle_Vista_del_Valle_-_cemetery_-_memorial_02_ies

Паметна плоча на гробището в Ария, Испания, посветена на жертвите от взривените влакове (191 убити, 1800 ранени), март 2004 г.

Тероризмът срещу евреите в Европа – вкл. и (особено?) във Франция е явление, което не започна през януари т.г., а много по-отдавна. Впрочем, почти незабелязано мина новината, че в Марсилия беше нападнат евреин-учител (sic!) на 19-и ноември. Наръган от трима души, фенове на т.нар. ислямска държава. Нападателите, разбира се, са избягали – както правят всички подлеци и страхливци. Да се чуди човек защо всички тези терористи, които толкова смело убиват хора, се страхуват да се изправят срещу правосъдието на същия либерален запад, срещу който се борят.

Да цитирам нещо и от немския “Шпигел” от 2012 г.:
“Все повече френски евреи си купуват жилища в Израел, подплашени от засилващия се антисемитизъм във Франция. Много от тях се оплакват, че са тормозени на публични места. За тях страната вече не е безопасно място, на което могат да отгледат децата си. След убийствата в Тулуза емиграционната вълна вероятно ще се засили, разказва германското списание “Шпигел”.

Ако сте забравили – тогава стреляха по еврейско училище и убиха предимно деца.

Ето ви малко подробности за цялостното настроение във Франция преди три години:

“Френската еврейска общност документира 90 антисемитски инцидента в първите десет дни след атаката в Тулуза. Службата за защита на евреите е записала 148 антисемитски инцидента през март и април, като 43 от тях са класифицирани като насилствени… еврейските гробища в Ница са поругани… имейли и телефонни обаждания със заплахи са регистрирани в различни [еврейски] училища в страната… еврейски деца са пребивани.”

Отговорът на тези атаки от страна на властите? Да ги обявят за “недопустимо насилие”!

Но не е само Франция, разбира се. Данните от цяла Европа са категорични – антисемитизмът продължава да се разпространява като чума по целия континент. При това се забелязва връзка между настроенията против политиката на Израел и антисемитизма.  В цитирания доклад на Държавния департамент се виждат и категоричните числа: над два пъти увеличение на проявите на антисемитизъм във Франция и повече от два пъти увеличаване на постоянно емигриралите от Франция в Израел евреи – 3293 френски евреи са се преселили през 2013 г., докато през миналата година хората са вече 7231.  Описват се и случаи на антисемитизъм в Германия, Швеция, Норвегия и т.н., което също е тъжен факт.

path_1376

Взривеният автобус в Бургас (снимка: novinite.com)

Къде е България?
Сигурно някои си мислят, че антисемитизъм у нас няма – така, както няма и тероризъм? Бъркат – и в двата случая. И антисемитизъм има, и тероризъм има. Но има и липса на разбиране за връзката между двете, както и за това, че независимо дали България ще се възприема като член на ЕС/НАТО или най-близкия другар на Русия, това няма никакво значение за терористите. Войнстващите ислямски терористи не правят разлика не само между държавите, но и между хората, които убиват. Факт е, че понякога си правят труда да не убият всички, но в такива атентати като този в Сарафово или в Париж, те не се колебаят да посегнат на живота на всеки – без разлика в пола, расата, религията и т.н.

1280px-Módulo_D_aparcamiento_Barajas_-_ETA

Снимка от сградата на летище “Барахас” в Мадрид – взривено през 2006 г. от ЕТА. Снимка: Уикипедия

Този тероризъм е зло, което иска да унищожи нашата цивилизация.

И България също.

Защото нашият начин на живот – колкото и да ни се струва странно! – не се харесва на терористите. Казвам “колкото и да ни се струва странно”, защото мнозина българи твърдят, че животът ни не е добър, че сме най-нещастни в света и т.н.

Терористите не се трогват от това, че на нашенци и без тероризъм им е зле.

Както ни удариха в Сарафово, така могат да се опитат да ни ударят отново.

Не се притеснявайте, че казвам на глас нещата, които всеки специалист по национална сигурност би трябвало да си го мисли и да ги пише за висшето ръководство на страната; моите думи не са предизвикателство към съдбата, а най-обикновено споделяне на факти с читателите ми.

Това, което ние си пишем и си говорим няма да ги ядоса допълнително. Те, терористите, отдавна са ядосани – не на нас, а по принцип: на Запада, а и на Изтока, на САЩ, ЕС, Китай, Русия и т.н. Когато човек е ядосан и мрази, не е много трудно да направи и следващата крачка – да се хване за оръжието.

Колкото и да се снишаваме и да си мълчим, няма да ни се размине, ако решат да се занимават (отново) с нас – както не ни се размина в Бургас.

North_face_south_tower_after_plane_strike_9-11
Южната кула на Световния търговски център, в момента след разбиването на полет UA 175, 11-и септември 2001 г.

Но има елементарни неща, които държавата и гражданите трябва да направят. Трябва спешно да организираме нашите служби за сигурност, да охраняваме по-добре границите си, да поискаме държавата да сложи край на трафика на хора от Близкия Изток, Афганистан и къде ли не през територията на отечеството ни.
Държавата трябва да инвестира веднага в сили и средства, които ще осигурят по-високо ниво на безопасност за всички граждани.

Пиша това с ясното съзнание, че има хора, за които подобни думи звучат грозно и лошо; хора, които ще посочат (с право!) бедните ни родители, дядовци и баби, и ще кажат, че е по-важно да имат по-високи пенсии, отколкото да се харчат пари за техника, коли, самолети и кораби, които няма да ни спасят, ако някой ни е вдигнал мерника. Не сте прави. Това, което трябва да се свърши е не само купуването на техника, но и обучението на хора, набирането на служители за работа в МВР и ДАНС – хора, които да знаят чужди езици, да познават културите на страните от Близкия Изток и т.н., и т.н.

Това е част от солидарността ни да бъдем в НАТО и ЕС. Това е част от задължението ни да бъдем хора.

Вече осма година ние приемаме членството в ЕС така, както сме искали да приемем свободата, по думите на Левски – “на тепсия, вкъщи”.
За средния нашенец членството в ЕС е преди всичко “пари от фондовете”, с които се строят магистрали.
А важното не са парите. Важното е, че сме част от една голяма Европа, а и от НАТО. И не ставайте жертва на евтината пропаганда, изразена с думите: “Е, кой пък толкова много ще ни напада, че да ни трябва това НАТО”.
Както се вижда в последните години, няма нито една страна, която да е имунизирана срещу болестта на тероризма.
Силата на ЕС и НАТО е толкова голяма, колкото е най-слабото им звено. Не, че искам да ви казвам нещо, но вие вероятно сте се усетили защо имаме късмета да сме тъкмо сред заподозрените за тази слабост. И не, не е само идиотското изказване на руския посланик в ЕС Чижов, че България ще бъде “своеобразен троянски кон в ЕС, разбира се, извън негативния оригинален смисъл на тази метафора”.

По-скоро е заради това, че продължаваме да живеем на принципа “точно на нас пък няма да ни се случи“. Принцип, който се доказва непрекъснато за неприложим спрямо България. Не само, че ни се случва точно на нас, но и ни се случва нееднократно. И все е лошо.

Носене на конец на ръката, баене срещу уроки, леене на куршуми против страх и др.п. бабини деветини не са правилното решение за проблема с тероризма в XXI век. Те само носят лъжливото усещане сред хората, че са в безопасност, докато опасността само ще се е увеличила.

Бог да пази България и българите!

Posted in Bulgaria, European Union, на български, общество | Leave a comment

Татко… плаща в Париж

dimo raikov

Димо Райков. Снимка: Фейсбук

Писателят Димо Райков* е публикувал откъс от книгата си “Диагноза: Българин в чужбина”. Книгата можете да купите в сайта на издателството (сайта на издателството) или тук, а обяснение защо я е написал да прочетете в “е-Вестник”.
Димо Райков ми разреши да препечатам от неговата страница във Фейсбук следния откъс, посветен на баща му:

 

 

В памет на татко

(Откъс от книгата “Диагноза:Българин в чужбина”, която татко държеше под възглавницата си, заедно с останалите ми “парижки” книги и с блестящата статуетка на Айфеловата кула… Прости, тате, че не успях да те върна в Париж… Всъщност ти вече си там, нали… Да, в оня Париж…)

1412599328344_wps_6_E7NXYA_City_Eiffel_Tower_

Айфеловата кула. Снимка: Уикипедия

Към днешна дата посвещавам този разказ и на загиналите при атентатите в Париж. Оказва се, че силите на злото нямат почивен ден, нито националност…Те просто искат да ни лишат от Париж. От оня “наш” , само наш си Париж, който всеки от нас носи в сърцето си. И без който сме мъртъвци приживе…
И още нещо – в тези “мъртви” дни в Париж аз се замислям – кои атентати всъщност са по-жестоки?
Тези, които през януари и сега вцепениха Париж, или онези, които обезкървяват бавно и мъчително въображението и чувствителността…
Бих искал да попитам татко. Но него вече го няма…
————
Мечтата, неосъществимата мечта на татко, тоест миньора Петко Димов Райков, сега пенсионер, да види Париж вече е осъществена.
Чудото, да, чудото стана!
Татко е на върха на Айфеловата кула. И Париж е под него…
В асансьора към върха на кулата татко не е уплашен. Напротив, като голямо дете излъчва любопитство, целият е сякаш един такъв омекотен… И наляво, и надясно казва може би единствената дума, която знае на френски – бонжур! Бонжур, бонжур… Хората наоколо и те – бонжур, бонжур… Вълшебната думичка, изречена с усмивка, да, непременно с усмивка…
Когато се изкачи на върха, о, Господи, на самия връх на Айфеловата кула, там, под звездите…, татко ме прегърна и промълви:
– Благодаря ти, синко, че ми даде възможност да видя нормален свят…
И едра сълза, може би тръгнала там, от рудниците на Странджа планина, се търкулна и полетя от високото, от звездите към… френската земя… Утеха ли търсеше тя, капката бистра и солена българска мъка, в нея, земята на свободата…
После, вече в подножието на кулата, татко се сви.
Оказа се, че имал от години херния, която сега се подлютила. Но как да ми каже? Та нали мечтата на мечтите му бе да се качи на Айфелката, както той галено наричаше това човешко, всъщност божие творение…
Как иначе той щеше да види него, нормалния свят… Който е бил скрит за очите му цял живот – пътуването до Париж бе първото в неговия живот зад граница…

– Диме – говори ми татко и ме гледа с едни големи, ама много големи и влажни очи… – Е, това, ако някой ми го беше казвал, да стигна тези години аз, сиракът, който цял живот съм живял в нямане… Че и да дойда в Париж… Да се кача на върха на Айфеловата кула… Аз, миньорът, дето цял живот съм блъскал под земята, сега да се кача на върха на Париж… И да видя … нормален свят… Затова искам аз да ви почерпя!
И татко черпи. Е, малко ли е – да дойде в Париж… Че и да се качи на върха на „Айфелката”…
– Това – казва татко – бе най-голямата ми мечта. Да се съберем, аз да почерпя…
Ние, най-близките около него, тоест неговото семейство, му викаме – а, защо ти ще черпиш, нека ние…
Не, татко е категоричен:
– Това е моето желание. Аз да ви почерпя в парижки ресторант…
Поръчваме, гледаме възможно по-икономично, да, тук ресторантите са много скъпи, особено пък за нас, българите…
Хапваме – о, колко е вкусно, майстори си остават французите на храната, особено на десертите… Най-доволни са внучката, тоест правнучката на татко и, разбира се, той самият… О, как само лапат те десерта… Пък и той пустият му шоколадов мус как се топи в устата… Така-а-а-а…, небцето ти изтръпва от сладост…
Свършваме с хапването.
Наблюдавам татко.
Келнерът идва, татко придърпва листчето със сметката към себе си, вади банкноти…
За мен е учудващо – лицето на татко почти не трепва.
Но там, в самия му крайчец…
Колко позната ми е тази влага…
Татко плаща.
Ставаме.
Тръгваме.
Весело ни е, хубаво, все пак живот…
Посред нощ усещам някакъв особен звук.
Ослушвам се – нещо подобно на хлипане, но плач без звук, по-скоро възглухо откъртване, идващо отвътре… Открехвам вратата на другата стая…
Да, татко не спи. Отивам при него.
Той ме гледа, гледа…
– Диме, чак днес си дадох сметка, че животът ми е минал все в чакане на заплата, все в кърпене на парите за месеца, все в притеснения дали ще стигнат… Чак сега разбрах, синко, че аз, а и майка ти, че и вие, май нищо не сме живели. Защото няма на този свят по-страшно нещо от бедността, от очакването всеки ден, всеки час да останеш без стотинка… Защо? Как така? Ето, аз, а и майка ти, цял живот сме работели честно, почтено, карфица не сме откраднали, всичко сме си плащали до стотинка… А винаги сме били бедни… Винаги са ни залъгвали, че сега няма пари, че сега е криза, че утре ще дойде мечтаното, все утре, утре… А виж как хората тук живеят… Ето, на теб ще ти призная. Плащах днес, ама сърцето ми плачеше… Плачеше, защото сметката бе… колкото пенсията ми… За едно хапване – цяла пенсия… Плачех, защото в този миг си припомних колко съм бил жесток към майка ти, а и към самия мене си, как не съм ѝ давал да си купи и един рокля като за пред хората, а пък тя бе жена, и то хубава жена… Така и си отиде, без да знае, че на света има Париж… Че има място, където няма само „стискане”, само пресмятане до стотинка… Че има място, където хората се радват, че живеят… Тя излезе един-единствен път зад граница, отиде в съседна Турция на екскурзия с другите жени, тръгнаха оттук весели, засмени… Дадох ѝ само двадесет лева да обмени, да си купи нещо, локум имали хубав турците… И така ѝ рекох – виж там да не харчиш много, да върнеш остатъка… Тя си дойде вечерта, беше купила кутия локум, останалите пари ги върна… Хапнали там от хлебеца, който си носели, от сиренцето, доматките от градината… Подпитвам я – нямат ли тамошните магазини стока? А, нямат, отвръща ми, имат и още как! От пиле мляко имат турците. Пълно е, претъркано е със стока. Ама как ще давам толкова пари за ядене, пък и другите жени и те с мене…

Да, така говореше татко, лицето му бе прежълтяло.
– Сега не ми се сърди за тези думи. Знам, че ще ме разбереш. Трябва ми време да „смеля” всичко това, да се „преобърне” – та как така ще дам аз цяла пенсия за едно хапване… Ти знаеш, синко, не съм чак толкова стиснат, ама така изведнъж… Аз бях подготвен, викам си, майната им, какво толкова, обаче тя излезе голяма сметката… Не ми се сърдиш, нали? От сърце ги дадох, но сърцето ме заболя, Димчо, разбираш защо, нали, синко… Затова не ми се сърди, остави ме да поплача… За изгубения ни живот да поплача… Ще ми мине, ама… Кой и защо ни наказа така… Цял живот бедни, че да носим бедността и в главата си…
Да, така завърши своята своеобразна и спонтанна изповед татко.

Гледам любимото лице.
И си мисля – от това татково гостуване разбрах, че всичките тези приказки за някаква генна предопределеност, за това, че „роденият да пълзи, цял живот ще пълзи” и тем подобни неща не струват пукната пара и биват разбити на пух и прах. Стига само човек внимателно да наблюдава хора като моя татко. Той, беднякът, сиракът, роденият поради капризите на съдбата в едно нищо и никакво селце там, в онази почти неизвестна за европееца планина Странджа, намираща се половината в България, половината – в Турция, живял до 81 години в тотална, контролирана мизерия, все в очакването на оня, мечтания ден „утре”, който, разбира се, никога така и не идва на онези географски прокълнати ширини, сега, изведнъж, попаднал в нормални условия на живот, при нормални взаимоотношения между нормални хора, се оказва, че е може би по-нормален и от най-нормалните французи…
Няма е вече прежната нервност и изпитост на лицето му, няма го страхът в очите му… Един нормален, възрастен мъж…

Harry_Fain,_coal_loader._Inland_Steel_Company,_Wheelwright_^1_&_2_Mines,_Wheelwright,_Floyd_County,_Kentucky._-_NARA_-_541452

Миньор (1946 г.) | Снимка: Уикипедия

Случи се така, че в дните на татковото посещение в Париж се озовахме двамата на едно соаре, тоест почерпка-коктейл. В интерес на истината татко се дърпаше, къде ще те излагам, синко, иди и си свърши работата, а пък аз ще те почакам отвън… Милият… какво ти отвън? Та студът не се търпеше, макар и в Париж…И, разбира се, татко се озова вътре, там, при „шикозните”, там, при нормалните хора…
И поведението на татко бе такова, че когато накрая се разотивахме, при нас дойде един от организаторите, който ме познаваше и ме попита: „Мосю Райков, кой е господина с Вас? Аз бих искал да се запозная с него. За първи път в своя живот виждам такова интелигентно излъчване, непосредствено, деликатно, а бе, френско, но френско от ония времена, които и ние, потомствените французи, вече отдавна позабравихме…”
Невероятно, но факт, нали?
Какво показва всичко това?
Да, теорията на онези за генното начало е несъществена. Но и още нещо – грях носят тези, които са поставили в условия на бедност, унизителна и тотална, хора като татко. А такива са доста от нас, българите. Доста ли?
И какво излиза?
Че ако татко бе живял в условията на съществуване на французите, например, той би имал съвсем друга съдба, той би станал друг и би дал съвсем друго на своята страна…
И кой е виновен за това?
Кой в България предопределя вече десетилетия кой да бъде „европеец” и кой слуга?
И по какъв критерий?
Мисли, мисли, мисли…
Защо тъкмо тук те ме връхлитат?
Тази картина винаги ще е пред очите ми…

Татко е на върха на Айфеловата кула…

Виждам, че сълзи се търкулват по скулестото му лице. Нищо не го питам.
И той нищо не ми казва.
Просто – татко плаче…Там, на върха на Айфеловата кула.
Мълчаливи, гъсти сълзи-вадички, които се оттичат по любимото лице…
За какво ли може да плаче един възрастен, видял и патил мъж като татко?
И то там, в Париж, на върха на Айфеловата кула, символа на свободния, на ОНЯ, нормалния свят… До който моите българи, а и татко само допреди дни, пътуваха но единствено възможния начин – чрез въображението си – лягаш, завиваш се през глава и… натам, натам…

Времето на татко в Париж свършва.
И аз го връщам в България.
Пристигаме.
Мрачно, сиво, безнадеждно…
Минават хора, тоест наши сънародници.
Татко ги поздравява.
Разбира се, не с „бонжур”, ами с еквивалента му на български – добър ден!
– Добър ден, добър ден…
Мълчание.
Поглеждам татко. И изтръпвам.
Лицето му е придобило отново прежния си вид – изострено, с прежълтял оттенък по краищата… И оня страх в очите…

Тръгвам си.
Прегръщаме се – татко притиска глава към гърдите ми:
– Диме, нали ще дойдеш пак. И тогава ще ме вземеш. Ама завинаги! Нали, Диме?
Буцата ме задавя.
Пътувам. Обратно за Париж.
Заедно с буцата. И с въпросите – кой и защо открадна живота на татко? Кой и защо открадна и нашия живот?
Да, пак въпросите…

Самолетът се приземява.
Изведнъж светлини, рояк светлини избухнаха пред очите ми.
Да, светлините на Париж…
Всъщност Градът на Светлината. И на… Айфеловата кула.
Тоест, градът на … баща ми, нали? И на „моите” българи. Които вечер „пътуват” – просто се завиват презглава и тръгват.

Да, натам, натам…

 

[край на откъса]

_______

* Важно е за нас, българите, че има хора като Димо Райков, които си “позволяват” да нарушават спокойствието на народа. За нашенеца нищо няма значение, освен собственото му лениво и сънливо съществувание. Защо наричат хората като Димо Райков “будители”? Защото народът спи. Или, както казва Левски пред съда: “Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия”.  Ако се замислим, ще видим, че Левски е преувеличил желанието на нашенеца за свобода. Нашенци вече разбират свободата като възможността да седят пред телевизора със салатка, ракийка или поне късче корав хляб и… да гледат сериали. А хора като Димо Райков са се хванали с най-неблагодарната – и едновременно с това най-благородната – задача: да будят и просвещават нашите българи (б.м. – Вени Марковски).

Posted in Bulgaria, interesting people, на български, общество | Leave a comment

Масовото следене не е верният отговор в борбата срещу тероризма

Уважаеми читатели,
Публикуваният по-долу текст е мой превод на статията  на  редакционния съвет на в. “Ню Йорк Таймс” от 18.XI.2015 г., която си направих труда да предложа на вниманието ви, защото почти всичките аргументи в нея важат и за Европейския съюз, а и за България. (б.м. – Вени Марковски)

Масовото следене не е верният отговор в борбата срещу тероризма

800px-John_Brennan_CIA_official_portrait

Джон О. Бренън – директор на ЦРУ. Снимка: Уикипедия.

Това е нещастен, но лесен за предсказване ритуал след всяка нова терористична атака: определени политици и чиновници, без да се бавят, използват трагедията за своите  собствени нужди. Казаното в понеделник от Джон Бренън, директора на ЦРУ, отбеляза ново и още по-позорно падение.

Говорейки по-малко от три дни след координираните терористични атаки в Париж, които убиха 129 души и раниха стотици, г-н Бренън се оплака от “извиване на ръцете на правителството в усилията да се опита да разкрие тези терористи”.

Това, което той нарича “извиване на ръцете” беше реакцията на обществото след разкритията, направени през 2013 г. от Едуард Сноудън (бивш служител на граждански договор с Агенцията за национална сигурност – АНС), че АНС е използвала разпоредби от Патриотичния закон, за да събира тайно информация за милиони телефонни разговори на гражданите на САЩ. През юни т.г. президентът Обама подписа Закона за свободата на САЩ, който сложи край на масовото събиране на телефонни данни от територията на страната (но не и събирането на други, като електронна поща и съдържанието на международни телефонни разговори на американците) и изисква тайния Съд за чуждестранно следене и разузнаване да направи своите най-важни решения достъпни за обществото.

Тези реформи са само дребно подобрение на Патриотичния закон, но разузнавателната общност видя в тях голяма пречка за усилията ѝ в борбата с тероризма. В своите понеделнишки коментари г-н Бренън нарече [терористичните] атаки в Париж “биене на камбаната” и твърдеше, че последните “политически и законодателни” действия “правят способността ни да открием… тези терористи много по-трудна.”

Трудно е да се повярва на каквото и да е казано от г-н Бренън. Миналата година той отрече, че ЦРУ е проникнало незаконно в компютрите на служители в Сената, които провеждаха разследване на програмите за задържане и изтезания на ЦРУ, когато фактически го бе сторило. През 2011 г., когато Бренън беше съветник по борбата с тероризма на президента Обама, той заяви, че американските безпилотни самолети не са убивали никакви цивилни лица, въпреки доказателствата, че са убили тъкмо такива хора. А неговият шеф Джеймс Клапър, директор на националното разузнаване, призна, че е излъгал Сената, когато е говорил за събирането на данни от АНС. Дори да оставим липсата на доверие настрана, не е ясно какво още иска г-н Бренън.

Повечето от хората, извършили атентатите в Париж вече са били в полезрението на службите във Франция и Белгия, където няколко от нападателите са живели на стотина метра от централното полицейско управление, в квартал, известен като спокойно място за всички екстремисти. Както каза един френски експерт в борбата с тероризма и бивш служител в [Министерство на] отбраната, това показва, че “нашето разузнаване всъщност е доста добро, но способността ни да действаме въз основа на събраното от него… е ограничена от количеството на разузнавателните данни.” С други думи, проблемът в този случай не е в липсата на данни, а липсата на действие от страна на властите, след като вече са имали тези данни.

В действителност безразборното събиране на огромни масиви от данни никога не е било полезно. Вече две години откак станаха известна програмите на АНС за събиране на такива данни, а разузнавателната общност все още не е успяла да докаже, че подслушването на телефони е успяло да предотврати дори един терористичен атентат. Независимо от това, от години служителите на ЦРУ, конгресмените и сенаторите многократно подвеждаха обществеността с твърдения, че то е ефективно.

Това, че разузнавателните агенции не казват истината за подслушването, е една част от проблема. По-големият проблем е готовността им да заобиколят законите, независимо какво пише в тях. Разкритията на Сноудън демонстрираха колко лесно е да се злоупотреби със силите и средствата на службите за сигурност, когато техните правомощия са дефинирани едва-едва, а и се извършват тайно.

Като слушаме г-н Бренън и други чиновници – напр. Джеймс Коуми, директор на Федералното бюро за разследване, току-виж сме повярвали, че правителството е безпомощно да защити американците срещу заплахата от бъдещи терористични атаки.

Г-н Коуми каза, че технологични компании като Apple и Google трябвало да направят така, щото органите на реда да имат възможност да декодират криптираните съобщения на потребителите на услугите, които тези компании предоставят. Но ако се оставят такива вратички в софтуера, това ще направи потребителите много по-уязвими за хакерски атаки от страна на престъпниците, а и на чуждите разузнавания. Експертите казват, че службите могат да разкрият връзките между заподозрените и без да използват такива вратички, като просто проучват с кого си говорят или обменят съобщения, колко често и за колко време.

Истината е, че разузнавателните служби могат да вършат повечето от нещата, които правеха и преди, само че с малко повече контрол от страна на съда и на обществото. Никой не оспорва факта, че службите и органите на реда трябва да разполагат с необходимите правомощия, за да открият и предотвратят атаки, преди те да са започнали. Но това не означава да приемем без да задаваме въпроси неефективни и по всяка вероятност противоконституционни действия, които ограничават свободата, без да правят живота ни по-безопасен.

 

 

Posted in Information Society, USА, на български, общество | Leave a comment

ГОЛИ ОТОК – ПЪКЪЛЪТ НА ТИТОВИЯ „РАЙ”

Предговор към книгата “Голи оток – островът на смъртта” от Венко Марковски, автор: проф. Пламен Павлов

На 5 март 2015 г. се навършиха 100 години от рождението на Венко Марковски, оригиналният поет и общественик, едно от ярките имена в историята и литературата на Македония и България през ХХ в. Едва ли има по-добър начин за отбелязването на тази годишнина от срещата на българския читател с една от най-знаковите книги на една личност, чието творчество и живот са лабиринт от възходи и трагични обрати…

goli otok-bookВениамин Миланов Тошев (5 март 1915 – 7 януари 1988) завинаги остава в литературата с псевдонима Венко Марковски, даден му от големия български поет Теодор Траянов. Роден е в Скопие в драматичното време на Първата Световна война, а семейство му произлиза от будния град Велес. Венко Марковски израства в условията на тираничния сръбски режим във Вардарска Македония, но “железният български дух” на фамилията (оценка на видния познавач на историята на македонските българи Коста Църнушанов) развива у него националното съзнание на българин. Едва дванадесет годишното момче събира от тавани мазета и жадно чете укритите български книги – книгите на Вазов, Славейков, Яворов, Кирил Христов, сборникът на мъчениците за българщината братя Миладинови…. И всичко това се случва въпреки сръбско училище, във време, в което българите във Вардарска Македония безцеремонно са обявени за “сърби” и са подложени на безогледен и кървав терор. Окупационните власти на кралска Югославия безпощадно преследват всяка проява на българския дух в древната българска земя Македония. Личният бунт на младия Венко събужда подозрението на властта. През 1937 г. той пристига в България и още с идването си в София е забелязан от македонската емиграция, от видни представители на българската литература и наука. В “Илюстрация Илинден”, списанието с ранг на своеобразна патриотична институция, са отпечатани негови стихове. Отзивите за творбите на младия поет са искрени и недвусмислени – авторът носи “нова струя в българската поезия”! Следва първата книга на Марковски, “Народни бигори” (1938 г.), с предговор от акад. Стефан Младенов. Авторитетният учен подчертава, че дори и след две десетилетия сръбска тирания “… българското открай време Скопие ни дава един поет, който пише еднакво свободно и на своя роден южно-скопско-велешки говор, и на общобългарския литературен език.”

За жалост младият българин, увлечен от комунистическите идеи и актуалната политика, попада в клопката на македонизма – денационализаторската доктрина, сътворена от сръбския шовинизъм и великоруските му панславистки покровители, приета като оръжие на „пролетарската революция” в България и Югославия от Коминтерна. Венко Марковски сам се превръща в субект на “… експеримента как от българин се прави македонец. От Скопие дойдох българин, в София станах македонец…”, както споделя сам години по-късно. Заедно с много тогавашни български комунисти той бичува “великобългарския империализъм” и “българската буржоазия”, преследван е от властите, интерниран е в концлагера Ени-Кьой, а през 1943 г. успява да избяга и се включва в комунистическата въоръжена съпротива. След Втората световна война Марковски е активен участник в изграждането на новата югославска република Македония. Катарзисът на завръщането му към корените е противоречив и мъчителен. Независимо от високото си обществено положение в Скопие, творецът постепенно преодолява “черната магия” на македонизма. Истинският интелектуалец, пък бил той и комунист (в творчеството си до степен на религиозна екзалтация), дълбоко в себе си не може да приеме бруталния дух, който “… в Повардарието владей”. Преследванията, арестите и изтезанията над невинни хора, обвинявани от новата власт, че са “бугараши” и, разбира се, “фашисти”; насилието над истината за исторически събития, процеси, личности… Просветлението за поета настъпва именно чрез словото, езика, азбуката… Диктатът над майчиния език от страна на емисарите на Белград, срамните сцени около буквите разпръсват мъглата на измамата. Буквата “Ъ” (ер голяма), за която Марковски се бори в комисията, изработваща “македонска азбука”, е отхвърлена по волята на Централния комитет на Югославската комунистическа партия, от партийни комисари, които дори не са “македонци”. В последвалите години творецът Марковски се радва на популярност от страна на младежта и интелигенцията, но изпада в немилост пред „силните на деня”. Смелите му сатирични стихове срещу партийните „величия” му навличат гнева и отмъщението на режима.

goli-otok-page19Верен на комунистическите си разбирания и идеализъм, Марковски не приема разрива на Тито със Сталин, на Югославия с СССР и другите комунистически държави. Сред тях е и България, което е извънредно важно за Марковски. Съден от своите доскорошни “другари” заради поемата му „Съвременни парадокси”, пред 1956 г. поетът е изпратен за пет години в зловещия концлагер Голи оток – място, което страдалците от времената на Титова Югославия смятат за по-голям ад от хитлеристкия лагер “Дахау”. След освобождаването му от „острова на смъртта” перспективите пред Марковски в Скопие не са розови, при това той отказва да се „покае” за мнимите си грехове, да се превърне в официозна фигура на македонската и югославската литература. През 1965 г. Венко Марковски пристига за лечение в България и отказва да се завърне в Югославия. Три години по-късно неговият син Миле Марковски и семейството му са прогонени в България. В София поетът подновява членството си в Българската комунистическа партия, става член на Съюза на българските писатели, избран е за академик от Българската академия на науките. През годините Марковски е народен представител, получава високи държавни отличия, развива активна обществена дейност, включително чете своята поезия пред хиляди хора в цяла България. Заради творчеството и непремиримата му позиция по т.нар. Македонски въпрос режимът в Белград и Скопие обявява до скоро изучавания в югославските училища поет за „предател”, а зловещата УДБ (тайните служби на Югославия) не престава да крои пъклени планове за дискредитирането и ликвидирането на Марковски и неговите близки… Неведнъж творбите и позициите на Венко Марковски предизвикват неприязнени реакции и от страна на съветското ръководство, което периодично „стопля” отношенията си с Тито и неговия режим. Трябва да се признае, че българският партиен и държавен лидер Тодор Живков, независимо от присъщите му недостатъци и тясна зависимост към политиката на Кремъл, се отнася с уважение към Марковски и не се поддава на внушенията отвън. Впрочем, интересна илюстрация за всичко това е съдбата на книгата „Кръвта вода на става”, написана със съгласието на самия Живков – нейният път към читателите е спрян, при това на два пъти (през 1971 и 1981 г.), все в името на прословутия „социалистическия интернационализъм”… Тази книга, която съчетава в себе си наука, публицистика, размисли върху миналото, която е изградена на основата на документи, лични преживявания, силни, поетични по дух внушения, видя бял свят едва през 2002 г.. Големият поет със силата на своето слово отстоява историческата истина за Македония до самата си смърт на 7 януари 1988 г. в София.

Книгата „Голи оток – островът на смъртта” („Goli otok – the island of death”) е публикувана от издателството на световноизвестния Колумбийски университет в САЩ през 1984 – неприятна изненада за властите в Титова Югославия, а и за определени партийни кръгове в България. Въпреки че документира и преди всичко пресъздава със силата на словото някои от най-черните страници от историята на комунистическата „империя” Югославия, творбата на Венко Марковски дълго време е на вниманието най-вече на тесните специалисти по темата и на практика е непозната на широката публика. Трябва да отбележим, че известният американски политик и политолог Збигнев Бжежински е сред първите читатели на книгата и публкува в сп. „Foreign Affairs” кратка бележка, в която пише, че читателите „нямат причини да се съмняват в описаните мъчения и ужаси“ от концлагера. Бжежински отбелязва също така, че политическите коментари на автора са типични за сталинската пропаганда от 1949 г. Книгата е преведена и издадена в Скопие през 2009 година – почти двадесет години след рухването на югославската псевдо-федеративна държава и обявяването на независимостта на Република Македония. След публикуването на английски и македонски, днес за пръв път книгата е официално издадена и на български език.

Да се даде точна дефиниция на „Голи оток…” в жанрово отношение е трудна задача. Първите ѝ издатели я включват в авторитетната серия „Мемоари” на Колумбийския университет, в което по принцип няма нищо нередно и невярно. Въпреки това „Голи оток…” е не само мемоарна книга, а и ярка художествена творба, която решително надхвърля обичайния мемоарен жанр. Може би най-точно би било възприемането на „Голи оток…” като епическа поема, макар и в проза (и не само в проза, тъй като на места речта на автора преминава в класически бял стих!), изградена в епистоларна форма. Това не само хармонира на характерния за поезията на Венко Марковски специфичен модерен класицизъм, но придава особена сила на въздействие на неговия разказ, прави споделените спомени и размисли близки и понятни за всеки човек. Писмата, които формират структурата на текста, са адресирани до неговата съпруга, обаятелната и достойна българка Филомена Марковска (1920-2012). Няма съмнение, че в този личен момент, съвършен акт на любов и доверие между две сродни души, има нещо изключително дълбоко и вълнуващо… Същевременно епистоларният стил е акт на доверие и към към читателя, който и да е той, и го прави съпричастен към терзанията и гнева на поета, към неговото отвращение от човеконавистната същност на онзи отвратителен терор, на който са подложени хилядите довчерашни съратници на югославския „вожд” Йосип Броз Тито и неговата клика. За Венко Марковски са изключително важни не само жертвите, една от които е самият той, но и мъчителите – безропотните и жестоки изпълнители на една „партийна линия”, на една злокобна воля, пропита от безпринципност и сардонично опиянение от самата власт като такава…

За съвременния читател не е лесно да възприеме и проумее част от посланията на книгата, най-вече непоколебимата вяра на Венко Марковски в комунистическите идеи, в Съветския съюз, не на последно място – в личността на Сталин. Тук не е нито времето, нито мястото да се търси обяснение на този феномен, който е факт и при други изтъкнати леви интелектуалци от цяла Европа през онези години, които не са имали информация за случващото се зад телените мрежи на съветските концентрационни лагери.

Комунистическата идеология обаче не е в състояние да измести дълбоката, като корени християнска, българска нравственост на автора, присъщият му хуманизъм и любов към ближния. „Голи оток” е своеобразен калейдоскоп от покъртителните човешки истории, разказани от автора със съпричастие и болка. Героите на тази страховита сага са хора от цялата територия на Югославия, представители на различни нации, професии, възрасти: „… в тая горестна пустиня най-светлите синове и дъщери на тъжна Югославия са подложени на изпитания, на обреченост, на наказание… (…) И природата е безжалостна и равнодушна, сякаш нищо не я вълнува, сякаш нищо не вижда, нищо не чува… (…) Разхвърлените по острова скали приличат на вкаменени чудовища от някой призрачен и невъзможен свят, дошли да разтърсят човешкото битие, да изпълнят с ужаси онемялата тишина, да влеят трепет и страх в живите същества. Дори когато реве, с рева си Голи оток разстила адска тишина… (…) Огнената слънчева топка e паднала ниско над Голи оток. Юли е. Островът се къпе в пъклен зной. Ни ветрец, ни сенчест хлад. Старият беловлас професор от Люблянския университет е на колене върху дребно натрошен камък. Мълчи, поройна пот се слива по тялото му, по бузите му, по очите му. Въздиша и постоянно се заканва: «Беше някога Югославия, а сега вече я няма». Слънцето припича, замрежват му се очите, замайва му се главата и той пада. Двама от командирите тичат към него, повдигат го, хващат го за ръце и отново го карат да подвие коленете и на слънчевия пек да стои върху острите камъни. «Къде съм аз?»” – с тъмен поглед се взира в командирите. «Кой ме е докарал тук?»” – пита професорът Цене Логар. Командирите озлобено му отговарят: „Никой, сам си се докарал тук. От теб зависи ще бъдеш ли отново в Люблянския университет. Ти проигра доверието на народната власт…” ( „Писмо тринадесето”)

Още един щрих от същото писмо: „…Изведнъж нечовешки вик стресва нажежената атмосфера. Петима са подгонили на юруш едър, висок 65-годишен черногорец . Касетката е дълбока. Напълнена е с камъни до 80-90 килограма. Черногорецът държи дръжките на касетката, на врата му са поставили тел, за да не я изпуска, а отзад са го подгонили петима едри, снажни мъже… (…) „Майчиното мляко ще избълваш и ще кажеш. И ние бяхме като теб корави. И ние сме черногорци.” Обръщайки глава към тях, той отговаря: „Нищо не знам. Всичко, което знаех, казах пред съда. Остана ми само душата. Остана ми само честта. Аз за една чест живея. Аз не съм като вас.” Разярени от тези думи, те го подгонват още по-ожесточено: „Месата ще ти отделим от костите, и ще кажеш. Тука няма кой да ти помогне. Ние сме ти и сватове, и гробари…”

Естествено, когато става дума за изживени, изстрадани дни и месеци (общо цели пет години!), авторът на спомени не може да се самоотстрани, да бъде просто хроникьор, регистратор, външен наблюдател. Нека се замислим, че Венко Марковски попада на Голи оток на 41 годишна възраст, когато е в разцвета на силите си, когато е вече отдавна утвърдено име в литературата, в обществения и политически живот. Воден от своите разбирания и ценности, поетът е далече от мисълта да оплаква собствената си нелепа съдба, пропуснатите възможности, пропилените години. Не, при него няма да открием и следа от самосъжаление, нито от желание за лична мъст – напротив, Венко Марковски е обзет от справедлив гняв, от яростен протест заради погазването на справедливостта и човещината. Поетът обръща повече внимание на страданията на другите, отколкото на своите собствени.Споменът за ареста и хвърлянето му в затвора в Скопското кале поражда у Марковски мрачни размисли:

„В килията с мен бдят: безмълвна самота и сляпа неизвестност. Размисли навъсени и яростни въпроси мъст разгарят моето страдание. Познава тази килия и преди мен людска мъка. И пред мен хора са тъмнеели в тъма тъмнична. И преди мен не един човешки крак е ходил тук из тая нечовешка стая… (…) Борбата е богата с тръне и цветя. Сподвижници на истината са килиите. И моят цвят – цвета на моите години е погинал в чер каторжен труд. И аз от младини в килия съм лежал. Но моят взор такава призрачна килия не познава, както тази тук на Скопското кале…” („Писмо седмо”)

На Голи оток Венко Марковски изпада в абсурдната ситуация да бъде отново … Вениамин Миланов Тошев! Лицемерието на режима наистина е недостижимо – нечий сатанински разум е решил, че не може един поет, чиито произведения продължават да се изучават в училища и университети, да бъде изпратен в лагер! Това абсурдно положение надали има аналог някъде по света, дори в Сталиновия ГУЛАГ и българското Белене… „Тук се водя като Вениамин Миланов Тошев, под матичен (затворнически) номер 4832 (…) Съден съм като Венко Марковски и съденето ми беше обявено в югославския печат. А ето, тук на Голи оток изтърпявам наказанието си не като Венко Марковски, а като Вениамин Миланов Тошев. Документ с името Вениамин Миланов Тошев не съществува нито в Македония, нито в Югославия. Училище съм завършил с името Велимир. Венко не ми е кръщелно име. Това име ми сложи Теодор Траянов. Искам да напомня, че и като партизанин бях с името Венко Марковски, а не Вениамин Миланов Тошев. И когато ми се издигаше кандидатурата за народен представител на Съюзната скупщина и за народен прeдставител в Народното събрание в Македония, аз и в двата случая фигурирах на листите като Венко Марковски. С името Венко Марковски обществеността в Югославия и в света познаваха не някой си абстрактен, неизвестен Вениамин Миланов Тошев, а писател, поет, който се занимава от детските години с литературна поетична дейност…”

Вестта за задържането и осъждането на известния поет достига до световната културна организация ЮНЕСКО. Пристигат нейни пратеници, които търсят информация за съдбата на Марковски. Управителят на лагера отговаря: „Извинете, такова лице в затвора на Горни оток няма.” Същевременно същият функционер на режима извиква при себе си Марковски и му предлага бързо освобождение, ако се включи в поредната злостна кампания срещу България. „Викам те по една спешна работа и се,надявам, че ще бъдеш разумен и от твоя отговор зависи, дали ще се прекрати твоето по-нататъшно седене в затвора. А именно, в Москва станал спор между двама учени: между български и македонски учени. Българският учен казал, обръщайки се към македонския учен: „Как може да се говори с вас за някаква честност, за някакви добри отношения, за подобрение на отношенията след нормализацията между Югославия и България, когато вие държите в затвора на Голи оток създателя на „македонския език” по ваше мнение, Венко Марковски, заради това, че е написал художествено произведение?”

Затворникът Вениамин Миланов Тошев отговаря, че е напълно съгласен с българския учен и не крие възмущението си от този опит за насилие над собствената му съвест. „Управителят е в ролята на касапин, който смята, че, разполагайки с телата на осъдените, може да разполага и с техните души. Тялото е едно, това е нещо, с което разполага държавата. Като измъчва тялото, държавата се заблуждава ако мисли, че владее и душата. Съвестта е съдникът, който не може да бъде подкупен. Няма монета, която може да купи човешката съвест, бореща се за правата на своя народ. И така прекрасният шанс отново да се намеря на свобода отпадна, потъна в невъзвратното…” („Писмо дванадесето”)

goli-otok-10 knigiЗа Венко Марковски образът на мъчителя – и като конкретна личност, и като „колективен” портрет – също е централен. Като се започне от палача Тито и неговите приближени, през републиканските и местните „величия” до надзирателите или мъчителите, както най-често ги нарича авторът: „Не мога да се отърся от ужаса, който изпитах при срещата с първите мъчители на Голи оток. Брадясали, с очи, бляскащи като изтръгнати ками от кания, с коси, настръхнали като бодливи разгневени таралежи, с тояги в ръце… (…) , тези хора изпълняват ревностно ролята, която им е била отредена. И всеки, който ги вижда за първи път, остава с впечатлението, че това са хора, които (…) са станали зверове…” („Писмо единадесето”)

В голямото сърце на поета и човека Венко Марковски неговите събратя по съдба имат съкровено място: „… В тъмни нощи пипалата на УДБ-а ги залавят недоспали, с тревожни мисли в главите, отвличат ги от родните постели, хвърлят ги в немилост на екзекуторите, да се гаврят с тях, с най-святото им да се подиграват … (… ) Ненаситната морска стихия погълна мнозина от тях. Мнозина от тях лежат под камъните незаровени, а на отсрещния на Голи оток зловещ остров Гъргур зеят кървавите ями на избити със сопи, с тояги, с лопати, а нощем в глухата тишина, когато морето утихне и вълните дремка задремат, още се чуват подземните викове на недоубитите…” („Писмо десето”)

Днес за зловещия концлагер на остров Голи оток се пише в почти всички бивши югославски република, съществуват публикации на документи и спомени, снимани са документални филми. И все пак това не е достатъчно. Красноречиви са думите на известния сръбски режисьор и писател Горан Маркович в интервю за българския вестник „Труд” от 23 март 2014 г. Ще цитираме част от разговора:

Въпрос: Една от най-страшните лъжи на Титовия режим е прикриването на концентрационния лагер Голи Оток, в който са хвърляни противниците на режима, както и хора с различен произход. Какво не се знае за този ужасен концлагер?

– Не се знаят много неща! Темата досега не е изследвана в детайли, в дълбочина. Държавата (Сърбия) все още крие най-жестоките тайни от Титовата епоха… Срещнах се със стотици оцелели жертви на този страшен лагер. Разказаха ми невероятни, извратени неща! И знаете ли какво? За разлика от ГУЛАГ и от хитлеристките концентрационни лагери и други чудовищни лагери по света, лагерът в Голи Оток се е отличавал със своята изключителна перверзия.

В какъв смисъл?

– Говоря за перверзия на насилието. Имало е ужасни методи лагерниците да бъдат принуждавани да се изтезават помежду си. При това не само на физическо, но най-вече на психологическо ниво. Там са се случвали отвратителни, нечовешки гадости и невероятни неща. Отделно е имало тежък физически труд, защото в тази местност се е добивал един от най-качествените мрамори. Голи Оток е остров в северната част на Адриатическо море и днес се намира в Република Хърватия. Лагерът е построен след войната като място, където са заточавали политическите противници на режима…”

Да дадем отново думата на Венко Марковски: „… До 1948 година Голи оток е неизвестен на географската карта. С чуден и превратен климат е този остров. Ако е буря, и сред горещо лято е сякаш люта зима. Ако е слънце, и сред люта зима е сякаш пъклено лято. Островът е каменист. Няма ни шепа пръст… (…) Нямата морска стихия внезапно се укротява, тогава чувстваш, че потъваш в най-страшния кът на човешката тъмница на света….” И по-нататък: „Нима е възможно в двайсетия век в една страна, където ръководителите са се борили и воювали за по-светло бъдеще, за щастие на хората, за равенство между народите, да е изграден далеч от човешкия поглед такъв нечовешки затвор? Сатаната ли е слязъл от небето, за да създаде този зловещ Голи оток? Човекът ли не е надхвърлил пъкъла, създавайки такава нечовешка преизподня? Там няма люде. Людете са сенки. Сенките са някогашни борци за свободата. Там хората са бройки, номера, числа, в парцали, в дрипи…” ( „Писмо осмо”)

„… Групи по групи работим, вървим от сутрин до вечер. Това е специфичен вид мъчение… (…) Безкраен сизифов труд се влага в изнемощелите от умора ръце, в изтощените от глад тела, и за какво? За да се разбие гранитът на вярата, която откроява човека от животните …” („Писмо четиринадесето”)

Унижаването на човешката личност е изживявано всекидневно от самия Марковски, но сред най-ужасяващите му спомени остава следната отвратителна картина: „… Задачата моя беше с ръце да събирам смет из двора. Без да имам право да седна, да отпочина. Без да имам право вода да се напия. Без да имам право по време на обедната почивка да взема залък хляб. Но най-страшното беше за мен, когато трябваше да събирам човешки изпражнения. Нещо се счупи в гърдите ми. Възвря в главата ми. Слепоочията започнаха да бият силно, грозно, непонятно…” („Писмо двадесет и четвърто”)

Потресаващ е разказът на Венко Марковски за откритите от самия него писма на жени, затваряни на Голи оток, за разбити човешки съдби, семейства, любови… Още по-страшна е гледката, разкрила се изненадващо пред очите на поета и един негов събрат по съдба: „… Наблизо, където работехме, под острия и сух камък се протягаше мъртвешка ръка на жена… (…) И изпод други камъни почнаха да се подават мъртвешки женски крака. Отдавна птиците са изкълвали месата им. О, времена! Нима у нас такива страшни гледки съществуват? Нима действителността на ада е преместена тук? („Писмо двадесето”) Не можем да отминем и думите: „…Всичко се прави човешкият дух да падне, да се пречупи и да се превърне в пълзящо животно…” („Писмо тридесет и второ”)

И един цитат от „Писмо осмо”: „…Людската летопис познава затвори и концлагери, при които само от споменаването на имената им човешката душа обрасва в мъх и бурен, човек настръхва и дъхът спира в гърдите му … (…) Страшен е Дахау. Зловещ е Освиенцим. Глух е Бухенвалд. Орадур разтърсва паметта. Лидице смразява кръвта. Но със своята жестокост Голи оток е надхвърлил всички жестокости на човеконенавистниците…”

goli-otok-k3В писмата, изграждащи сагата „Голи оток…”, неизменно, макар и ненатрапчиво, присъства темата на живота на Венко Марковски – Македония. Авторът с горест и гняв припомня съдбата на легендарни личности като Павел Шатев, Панко Брашнаров, Ризо Ризов… Тяхната и на други хора, подложени на репресии от новата уж „народна” власт. „И докато властта – разказва Марковски, докато насилниците заключват с ключовете на страха устите, езиците, душите, сърцата и жителите на нещастна, уж “свободна”, а всъщност поробена Македония – то нощем по седянки и вечеринки смелите духове разказ разказват за мъжете, паднали за свободата на Македония…” „… В Македония хората на власт бяха най-жестоките хора… (…) Всичко, което открито и с ясно съзнание се определяше като българско, беше преследвано, беше заведено в списъците под буквата «Б», значи българин… Докато българите вървяха из улиците с наведена глава, то сърбоманите влачеха пояса след себе си с вирнати чела и чакаха някой да го стъпне. Дошлаците поискаха да им се върнат земята, къщите, имотите. Дошлаците бяха сърби, които били заселени от кралската власт в Македония. Същите тия дошлаци скоро получиха неограничена власт от страна на сегашната власт и отново настояха да им се върне властта, която имали по-рано. Дошлаците бяха с властта и по време на крал Александрова Югославия, и сега по време на така наречения специфичен път към социализъм…”(„Писмо десето”)

Размишлявайки върху съдбата на македонските българи в „Титовия рай” – Югославия, Венко Марковски няма как да не си спомни пророческите думи на родната му майка: „Е, синко виждаш ли, сърбите пак ви изхитриха. Спомняш ли си, когато след освобождението дойде с Темпо в къщи и аз го посрещнах на прага и го попитах: «Синко, какъв си ти?»”, а той ми отговори: «Църногорец, бабо.» «Ама сърбин, нали? И аз съм такава като тебе, македонка, но българка, чедо. От векове българи живеят по тия места…”

В лагера на Голи оток на Марковски и другите българи, макар да са обявени за „македонци”, им е забранено да пишат писма на друг език, освен на сърбо-хърватски. Абсурдът е още по-изумителен, тъй като „… В Югославия републиките са равноправни и че всеки в своята република приказва на установения език на своя народ. А ето че на мене, когото властта и правителството смятат за основоположник на така наречения македонски литературен език, ми се забранява да пиша дори до майка ми на езика, на който тя ми е пеела песни… И това нещо ми беше отнето под претекст, че няма следовател, който да разбира моите писма. И затова бях насилен да ви пиша на сръбски език…” („Писмо дванадесето”)

 

Споделихме с читателя само някои моменти от богатото съдържание на „Голи оток – островът на смъртта”, книга, пресъздаваща един кошмарен свят на перверзията на насилието.

Този свят на страданието и унижението има своите паралели в концлагерите на нацистка Германия, Сталиновия Гулаг и други ужасни места в много страни по света.

Нека не забравяме и нашата собствена история в България също имаше наши, български версии на „Голи оток” – Белене, Куциян, Бобов дол и др. където комунистическият тоталитарен режим създава не по-малко зловещ живот за инакомислещите. Един свят на убийствени мъчения и унижения, в който дори и труповете на жертвите са „оползотворявани” като храна на прасетата…

Ключовата дума на всички лагери, копирали съветския модел, е „инакомислещите“. В тях са затваряни опасните хора – опасни с това, че имат различна от официалната комунистическа доктрина идея за това как трябва да се развива обществото.

Българският читател може да се убеди, че официалната идея е много силна и по един факт от 2009 г. На 12-и март в. „Нова Македония“ публикува статия под заглавие „Добре е, че го имахме, но щяхме да сме по-щастливи, ако го нямахме“. Статията преразказва изказване на вече покойния акад. Гане Тодоровски, който казва, че Венко Марковски не бива да бъде реабилитиран за осъждането си на концлагер, защото макар и да не е било доказано неговото авторство на поемата срещу Тито, за която формално е осъден, то 20 години по-късно, през 1981 г. Марковски пише книгата „Кръвта вода не става“, в която отричал правото на македонската нация да съществува. На снимката от пресконференцията, която дава Тодоровски, се вижда, че самият македонски академик седи зад масата, а на стената зад него виси портрета на… Тито. Докато Тито е жив в спомените на хората, истината за трагичната съдба на концлагеристите от Голи оток няма да се знае изцяло. По аналогия, докато са живи хората, които са доносничели и свидетелствали срещу Венко Марковски, той едва ли ще дочака реабилитация в Македония.

 

В заключение, да се върнем отново към посланията в трагична сага на Венко Марковски.

Епическата мощ на неговото слово изследва анатомията на Злото и демаскира един режим, който се радва на далеч по-меки и „дипломатични” оценки. И днес Йосип Броз Тито е възприеман от мнозина като комунистически „реформатор” и „либерал”, като водач на т.нар. необвързани страни и народите от Третия свят. Така са стекли нещата, че и на Запад, и на Изток се премълчават и дори „прощават” кървавите убийства и терора над „братските народи” в бивша Югославия, особено над македонските българи и албанците… Своите хиляди страдалци имат и словенци, хървати, черногорци, бошняци, а и самите сърби. Надали може да има спор, че за престъпленията срещу човечеството не може да има никаква давност и че Йосип Броз Тито, „бащата на югославските народи”, трябва да бъде морално заклеймен като кървав диктатор и масов убиец. Затова е и още по-кощунствено и противно на здравия разум неговото сатанинското „безсмъртие” в Република Македония! И днес името и портретите на на „Маршал Тито” продължават да „красят” не само стените в официалните сгради, но улици и обществени обекти, явно или прикрито, Тито е възхваляван като „създател на държавността на македонския народ”, като демиург на една „нация” и самосъзнание, заченати в грях и обилно напоени с реки от българска кръв.

Книгата на Венко Марковски е важна за осмислянето на миналото от страна на македонските българи и българската нация като цяло, но и за народите на Хърватия, Словения, Сърбия, Босна и Херцеговина, Косово. И, без преувеличение, и за себепознанието на човечеството. „Голи оток – островът на смъртта” е свидетелство за преживяната от поета и неговите събратя перверзия на насилието, за което опрощение няма и не може да има.

 

Проф. Пламен Павлов,
Преподавател по история във ВТУ,
Председател на Агенцията за българите в чужбина в периода 1998 – 2002 г.

 

Книгата можете да купите онлайн в тези Интернет книжарници:
– E-zona – 8.25 лв. – https://goo.gl/2PppxT
– Books.bg – 8.80 лв. – http://goo.gl/JlS5Nm
– Bookpoint – 9.35 лв. – http://www.bookpoint.bg/книги/Голи-оток-92625.htm
– Мобилис – 9.79 лв. – http://www.mobilis.bg/mobilis/goli-otok-dnevnik-v-pisma.html
– Book Trafic – 10 лв. – http://www.booktraffic.bg/book/голи-оток-гневник-в-писма
– Store.bg – 11 лв., корична цена – http://goo.gl/E8n1eRОсвен онлайн, можете да я търсите и в книжарниците:
– Сиела в Mall of Sofia, бул. „Ал. Стамболийски“ № 101
– City Center Sofia, бул. „Арсеналски“ № 2
– Paradise Center, бул. „Черни връх“ № 100
– Летище София – Терминал 2
– Книжарница Сиела – СУ „Св. Кл. Охридски“
– Фестивален и конгресен център Варна
– Mall Plovdiv, ул. „Перущица“ № 8
– Park Mall, бул. „Н. Петков“ № 52, Стара Загора
– Mall Rousse, бул. „Липник“ № 121 Д
– Panorama Mall Pleven, гр. ПлевенА също и в книжарници “Хеликон”, книжарници “Ориндж”, книжарници “Буктрейдинг”, книжарници “Приятели”, както и от всички добри книжарници в страната.

______
* – Голи оток, в превод от хърватски “Голи остров”, е необитаем остров с размер 4,7 кв.км, намиращ се в северната част на Адриатическо море (днес в Република Хърватия). След 1949 г. става печално известен с изградения от режима на Й. Б. Тито концентрационен лагер.Книгата “Голи оток” е публикувана за пръв път през 1984 г. в САЩ, в издателството на престижния Колумбийски университет. Автор на анотацията за нея в списание “Форин афеърс” е Збигнев Бжежински. В кратката си бележа, известният американски политик и политолог пише, че читателите„нямат причини да се съмняват в описаните мъчения и ужаси” от концлагера. Бжежински отбелязва също така, че политическите коментари на автора са типични за сталинската пропаганда от 1949 г.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Атентатите в Париж и реакцията на българина

Във връзка с атентатите в Париж, писателят Димо Райков е потресен от коментарите на нашенци под статии в сайтове със съмнителна слава. А не бива да се потриса.
Реакциите на нашенци варират от обидни думи към французите, ЕС (демек и към нас самите, но явно не и към тях, защото те не са част от ЕС), към мюсюлманите, към арабите, към който се сетите… или към който те се сетят.

Едва ли някой, някога, някъде е наясно колко много “специалисти” има сред нашенци! Оказва се, че ние сме с готови рецепти за решаване на всеки проблем, без значение за какво става въпрос.
А всъщност поведението ни е много показателно, защото показва къде сме ние, в сравнение с онази цивилизация, към която претендираме, че не само принадлежим, но едва ли не че тя е произлязла от нашата “древна православна култура”.
Нашенци изпитват:
* Вместо съчувствие – назидание.
* Вместо съпричастие – безразличие.
* Вместо мислене – готови (и никому ненужни) рецепти.
* Вместо европейска солидарност – балкански гьонсуратлък.
* Вместо смиреност – горделивост от величието на българския гений.
* Вместо мълчание – шум, подвиквания, подсвирквания и крещене “Да живее България!”

А ние какво правим във време на трагедии? Не се обединяваме, за да сме по-силни! Всеки път се обричаме на неистовото желание да бъдем още по-големи скептици и циници.

Уважаеми хора,
Няма да ме чуете нито да кълна, нито да проклинам, нито да критикувам циниците и скептиците.
Но ще ме чуете да ви моля да не се примирявате с посланието на посредствения нашенец, който не разбира красотата на живота; който вместо да се стреми към щастие изпитва наслаждение в нещастието – своето и това на околните. За нормалния човек не бива да е срамно, че президентът е пролял сълзи пред посолството на Франция, срамно би било, ако не ги беше пролял.

Вие сами си преценете дали искате да бъдете хора и Човеци. Да бъдем циници е най-лесно – и е описано многократно в българската литература от XIX век насам.
Но да започне човек да се бори с дребните шмекери, с шмекериите на дребните хора – това е задача не по силите на всеки.

А на вас дали е по силите?

fb-dimoraikov-bashta

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

Народ, който не познава историята си, е обречен

Мое интервю за сайта “Маргиналия“.

 

veni-parliament-in-BG

Вени Марковски. Снимка: Ромео Чолаков. Всички права запазени.

Г-н Марковски, във ваша статия по темата за депортацията на българските евреи от Македония и Тракия през 1943 г. пишете, че България трябва да носи отговорност за това.

Като държава, ние имаме същите проблеми, които имат и гражданите ѝ: отказваме да поемем отговорност за неправилно или грешно действие. В конкретния случай ние излизаме с циничен стил да изискваме благодарности за „спасяването“ на 48 000 души, но да отричаме каквато и да е отговорност за депортацията на 11 343 наши сънародници!

Реагирахте с остър коментар във Фейсбук на статията ми „Внимавайте с антисемитите, могат да ви осъдят“. Какви са причините за такава реакция? На семейните корени ли са основани, или на гражданската Ви позиция спрямо антисемитизма?

Не, няма семейни корени – макар че съм срещал името си в списъка на „евреите, заробили България“. Даже се шегувахме с една приятелка-еврейка, която е по-назад в списъка, че това явно се дължи на факта, че е по-малко известна от мен.

Реакцията ми бе свързана с това, че в статията се описва безподобната наглост на един човек, сдобил се с образа на поддръжник и публичен защитник на профашисткия режим на цар Борис III, който е имал дебелоочието да поиска „разследване, провеждане на процесуално-следствени действия“ и „оперативно-издирвателни мероприятия от органите на МВР“ срещу… известни български журналисти и преподаватели – хора, които с биографиите и работата си по опазване правата на гражданите могат да са обект на почит, а не на „оперативно-издирвателни мероприятия“!

Реакцията ми е свързана и с това, че е много лесно в наши дни да се пусне тъжба и да се поиска подкрепата на репресивната машина на държавната власт срещу онези, които имат смелостта да мислят и да изразяват в писмена форма своите мисли.

И най-накрая, реакцията ми е свързана с това, че много малко хора се осмеляват да вземат ясна позиция в защита на правозащитниците. Оказва се, че нашето крехко демократично общество е заболяло и не разбира колко е важна правозащитната работа.

Парадокс е, че автор на този сигнал е бившият депутат и легионер Дянко Марков, който сам пише книги, стихове, а и е преживял немалко тежки моменти през дългия си живот, Господ здраве да му дава.

Но същевременно Дянко Марков е и човекът, който от трибуната на Народното събрание и в последващи публикации обясняваше, че депортираните наши сънародници от Тракия и Македония не били българи (дори изразява учудване, че Гиньо Ганев ги нарича именно така – „български евреи“), а „враждебно население“. Накрая заключава, че депортацията им не било военно престъпление.

Да се абстрахираме кой изрича тези странни мисли, защото личността му не е важна, но

да прочетем само фактите, изнесени от Дянко Марков

пред НС и допълнени впоследствие от него с писмени бележки:

Депортацията на нашите сънародници била извършена при пълно спазване на Хагската конвенция за водене на война, хората – наши сънародници! – били враждебно население и (съвсем правилно?) са депортирани в Треблинка.

Трябва обаче да отбележа, че има хора, които не мислят като Дянко Марков. Софийският владика Стефан още през февруари 1943 г. казва, че „ако Църквата ни не се намеси, за да защити тия нещастни люде, ние можем да очакваме още по-големи издевателства и жестокости, за които един ден добродушният ни народ ще изпитва срам, а може би и други несгоди“. За всеки непредубеден читател е ясно, че за да говори така владиката Стефан, значи той е бил наясно, че вече е имало големи издевателства и жестокости спрямо нашите сънародници. Варненският владика Йосиф през април 1943 г. също разбира, че Законът за защита на нацията е „средство за гонение на евреите“. Излиза, че духовните авторитети от тогавашния Свети Синод на БПЦ са били по-наясно с положението и законите, отколкото днешните защитници на политиката на царя!

Дянко Марков изглежда така, сякаш е избирателно склерозирал още преди 15 години. Той явно е забравил, че въпросните наши сънародници са лишени от гражданство по законите, приети от профашисткия режим на цар Борис III.

Защо подчертавате винаги това, че тези хора са наши сънародници?

Защото това е една от тезите на хората, оправдаващи депортацията – че тези 11 343 души, видите ли, не били български граждани. Да, така е – царското правителство ги е лишило от поданство, но те или са наши сънародници (независимо от поданството), или не са. Ако не са, тогава царят не може да е Обединител, защото е „обединил“ чужди земи, щом там не живеят българи. Ако са, тогава царят ги е предал на нацистите в нарушение на законите и морала на всеки държавник. И в двата случая апологетите на царя и царския режим губят. Впрочем, ако не са били българи хората на тези земи, то на новородените не е трябвало да им се издават актове за раждане на БПЦ, а такива от немските власти. Понеже майка ми е родена тъкмо в тези години, имам нейния акт за раждане, който си е български!

Логично звучи. А аргументите на Дянко Марков, че това не е военно престъпление?

Самото използване на съчетанието, че „депортацията на враждебното население“ не е „военно престъпление“ по тогавашните закони, е по същество опит за оправдаване на обикновеното, нечовешко отношение на българската профашистка власт към нашите сънародници. Тези най-обикновени хора, живели в земи, смятани от поколения управляващи у нас за част от Санстефанска България (друг е въпросът, че такава България изобщо не е била планирана да има)! Разбира се, самият цар Борис III е имал ясно изразено и отрицателно мнение за евреите по принцип – ето какво е казал той на 15-и април 1943 г., както е отразено в протокола от заседанието на Св. Синод от 22.06.1943 г.: „Царят очевидно добре познава еврейството и неговия спекулативен дух. Подчерта се в речта му големите пакости, които тоя спекулативен дух на еврейството от векове прави на човечеството изобщо. Тоя дух навсякъде е създавал омраза сред хората, безверие, морално разложение и родоизмяна сред народите. Тоя дух на спекула и отрицание е създавал и създава сред обществата и народите недоволство, спорове, конфликти, войни и злополуки. На тоя спекулативен дух до голяма степен се дължи и сегашният световен катаклизъм.“

Едва ли има нормален читател, който да не може въз основа на това свидетелство да си създаде обективно мнение за това какво е мислил царят за евреите.

Показателно е, че СДС се разграничиха от думите на Марков в Народното събрание, а той, на свой ред, ги упрекна в незнание на историята. Някак си нелепо е да бъдат обвинявани хората за незнание на историята, след като, от едната страна, имаме 11 343 убити хора, а от другата – твърдения, че те били депортирани законно. Цинизмът е ужасен – депортация, след депортацията – смърт. И в опита да се оправдае профашисткият режим на Борис III, тази депортация се обявява за законна! Ами то и осъждането на много от инакомислещите след 9-и септември 1944 г. е било също законно! Дали хора като Дянко Марков биха се съгласили, че са били осъдени по най-законен път след 9-и септември или ще настояват, че са били осъдени незаконно? Това е реторичен въпрос.

Как си обяснявате тези публични изяви на Дянко Марков – участия в мероприятия като отбелязване на годишнината от падането на Берлинската стена в Европейския парламент? Тези дни беше и по българските медии по повод 10 ноември!

В чисто човешки смисъл, на мен ми е лесно да разбера действията и думите на Дянко Марков. Вероятно и други на негово място биха постъпвали така. Ето – Симеон Сакскобургготски говори също ласкаво за баща си, за дядо си, независимо от това, че и единият, и другият вкараха държавата в национални катастрофи. Но същевременно тези, които са най-големите защитници на царския режим, са едва ли не първите, които скачат по адрес на хора като мен и ни обвиняват, че родителите или дядовците и бабите ни били комунисти, че трябвало да се разграничим от тях, да се извиним за действията им и т.н.[1]

Направи ми впечатление вашата оценката за форума под статията на Дянко Марков „Устояхме, защото бяхме добри хора“ в „Дневник“. Казвате, че някои от участниците са „ужасяващо неграмотни поне що се отнася до историческите факти“. Как мислите, на какво се дължи тази неграмотност?

Дължи се преди всичко на това, че историята у нас се преподава с няколко воденични камъка на шията, които не позволяват на истината да изплува от мътната вода на криворазбрания патриотизъм с националистичен привкус.

Първо, не са известни истинските причини за Руско-Турската война (1877-1878 г.) и как България получава свободата си. Само няколко души в страната знаем, че Русия и Австро-Унгария се разбират още през 1876 г. на Балканите да не се създава голяма славянска държава. Санстефанска Бълария е провокация на граф Игнатиев, който е бил наясно, че такава голяма държава никога няма да се създаде – не и с благословията на т.нар. велики сили.

Второ, не са известни фактите около Балканските войни и Първата световна война. Малко е известно и за революционното-освободително движение в Македония след 1878 г.

Трето, малко се говори за ролята на цар Борис III, за превратите и убийствата през годините на неговото управление.

Четвърто, почти нищо не се знае за положението на нашите сънародници – евреи, арменци, роми и т.н. по време на това мрачно за България царуване.

Пето, шесто и т.н., можем да продължим списъка и той ще е много дълъг.

На какво се дължи това, според Вас?

Около някои ключови исторически събития царят полуистини, малко известни факти, откровени лъжи и е трудно на човек да се ориентира в тях. За нашенци е по-лесно да преглъщат историята на бутафорни историци, които обличат старите крепости с пластмасови кули, отколкото да се задълбочат в причините за едно или друго историческо събитие.

Във форумите на „Дневник“ се срещат толкова много гнусни твърдения, че е чудно защо все още продължават да разрешават изобщо да има коментари. За сравнение – в е-Вестник, например, вече няма коментари, а вместо тях има следното съобщение: „Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели.“

А какво разбирате от самата статия?

Разбирам това, че Дянко Марков е прекарал години по лагери и затвори. Човек може да му съчувства дори. А го разбирам добре, защото моят дядо – Венко Марковски – е бил два пъти в концлагер – веднъж вкаран там от профашисткото правителство на Филов (чийто по-късни действия Марков оправдава в Народното събрания) и втори път – от комунистите в Югославия. За втория концлагер наскоро издадохме спомените му „Голи оток – островът на смъртта“.

Семейството ми е било подложено на небивал тормоз в Югославия и това е всъщност причината да емигрираме в България през 1968 г. Но това, че го разбирам, не значи, че мога да приема всичките му думи безрезервно – точно така, както читателите не биха приели всичките думи в спомените на дядо ми безрезервно. Между другото, до точно този извод стига и Збигнев Бжежински, който е автор на кратка анотация за „Голи оток“ в сп. „Форин афеърс“ – че няма никакво основание да се съмнява в ужасите, изпитани в концлагера, но че политическите коментари на дядо ми са типични за 1949 г.!

С други думи – от речта на Марков човек разбира, че затворническият живот в България е бил ужасен; а от спомените на дядо ми – че е бил още по-ужасен в Югославия, пък някои сме чели доста за Гулаг в СССР, така че можем да направим извода, че комунистите навсякъде са имали едно и също – лошо и ненавистно спрямо човека! – отношение към „враговете на народа“.

А отношението на фашистите?

Разбира се, поведението на комунистите не означава, че в България фашистите са били по-добри – не, не са били! И не само убийствата на Гео Милев или Никола Вапцаров, на децата, юношите, старците, мъжете и жените свидетелстват за това. Не е дори и убийството на Александър Стамболийски – за което късопаметните забравят, че е станало, когато начело на държавата е цар Борис III. Но това е част от казаното от мен по-горе за воденичните камъни от незнание на историята. Хората, които повтарят аргументи като тези на Дянко Марков, не просто са жертва на незнанието на историята – те я изопачават и преиначават.

В „Дневник“ има рубрика „Прочит на историята“…

Така е, но някои от техните автори я четат така, както дяволът чете евангелието. Разбира се, редакцията би се оправдала (ако някой изобщо успее да говори с тях по темата), че това са авторски статии. Но нали редакцията решава на кого да даде думата? Да – статиите са авторски, но публикуването им е избор на редакцията. И редакцията е тази, която поощрява с бездействието си гнусните коментари под статиите. Има някои христоматийни примери за това, какво може и какво не може да се пише в коментарите. Погледнете само пяната, която излиза от клавиатурата на някои хора, стане ли дума за фашизма. Обясненията са потресващо неграмотни.

В „Маргиналия“ системно поставяме въпроса за отговорността на държавата за депортациите на евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Дори малката държавица Монако преди месеци се извини. Защо ние не го правим?

Че ние за какво ли сме се извинявали? Да не би да се извинихме на чехите и словаците за 1968-ма? Факт е, че Георги Първанов през 2008 г. каза в Израел, че България носи отговорност за депортацията на 11 343 наши сънародници, но това изказване не е промяна на държавната политика, а по-скоро признание на историка Първанов. Той би трябвало да е наясно, че цялата отговорност за депортацията, а и за законите, приети преди това, е на царство България.

Но това да се очаква държавата официално да поднесе искрените си извинения и съчувствия към останалите живи близки и роднини на депортираните ни сънародници – за това е още рано.

Какви са причините за това?

Нямам представа, но има един-единствен факт, от който и Дянко Марков не може да избяга: на територията на „обединена“ България са живели 59 343 наши сънародници – евреи. 11 343 от тях са депортирани, а депортацията на останалите е спряна, главно с усилията на Св. Синод на БПЦ и действията на Димитър Пешев. Не е вярно, че имало 48 000 спасени, а срещу тях – една нула, нито един неизпратен на заколение. Нулата е само в главите на незапознатите с фактите, както и на апологетите на царската власт. Впрочем, някои от тези същите хора вероятно са протестирали срещу БСП, за това, че не е поела отговорност за престъпленията след 9-и септември. Ако мерим с аршина на хората с нулите в главата, май излиза, че отговорност трябва да се поема само за едни престъпления, а за други – не. Да вземат да публикуват списък с действия, които са опростени, за да знаем… И списък за какво може да се пише и по какъв начин. В края на краищата, мнозина от тях са живели по-дълго при комунизма, отколкото в демократична България и е нормално да реагират с навиците от тъкмо това време. Но ако не познаваме историята си, ние сме обречени. Не съм сигурен на какво точно, но съм сигурен, че няма да е хубаво. За пореден път.

Въпросите зададе

Юлиана Методиева

 

[1] Вени Марковски е внук на поета акад. Венко Марковски (1915-1988), дългогодишен член на БКП.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Сриването на сайтове вече е бизнес

Мое интервю за “Телеграф” , публикувано на 5-и ноември 2015 г.

Интервюто взе: Йордан Йочев

– Г-н Марковски, има редица обяви в интернет, които предлагат заразени компютри, с които могат да се атакуват сайтове. Има ли начин портали като този на ДАНС, МВР, ЦИК, ГРАО да се защитят при положение, че срещу 100-200 долара всеки може да се сдобие с ресурс да „събори“ даден сайт?

– Атаката от този тип, с която се сблъскахме по време на местните избори, е традиционна, известна. В началото на септември се появи публикация в руските медии, в която се описваше българска фирма, занимаваща се с такава дейност. Сайтовете могат и трябва да бъдат защитавани от подобни атаки. И веднага ще възникне въпросът – кой трябва да осигурява тази защита и откъде ще дойдат парите за нея.

– Точно така е – един от проблемите, за които научихме, е, че тези сайтове нямат договори с фирми за поддръжка или по-скоро са изтекли, такъв е бил случаят със сайта на Министерски съвет и в някои случаи служители от пресцентровете отговарят за поддръжката им. Това улеснявали извършителите на подобни атаки?

– Аз не съм запознат с това дали имат или нямат такива договори, но едно е да поддържаш сайтовете като съдържание, а друго – да отговаряш за защитата им от кибер-атаки. Никой не очаква служителите в пресцентъра да са и експерти по кибер-безопасност. И отново опираме до въпроса за средствата – да се наеме такъв служител за всяко министерство е невъзможно. Всъщност невъзможно е да се наеме дори и за едно министерство. Невъзможно е, защото те струват пари, а държавните служители нямат такива високи заплати. Може да се сключват договори с външни фирми, но нашенеца – традиционно подозрителен към подобни договори – веднага ще нададе вой, че се източват парите от бюджета. Администрацията е поставена в един порочен кръг.

– След като банките всяка година покриват определени penetration тестове, които по своята същност представляват идентична атака, възможно ли е и държавните портали да бъдат атакувани с цел да се провери дали могат да издържат на дадено натоварване?

– Този въпрос трябва да зададете на организаторите на атаките.

– Има ли сайт, който може да удържи на атака от 2 млрд. ай пи адреса например, каквито бяха направени у нас по време на втория тур на кметските избори?

– Трябва да видя данните и числата от фирмите-доставчици, за да мога да ги коментирам конкретно, но за всяка компютърна атака има защита. Разбира се, най-добре е да се стигне до поръчителите на акцията, защото това е най-сигурният начин за справяне с проблема.

– Какви са целите на хората, които купуват софтуер и т.нар. „зомбирани“ компютри с цел да съборят даден сайт?

– Отново питате неправилния човек. В случая за нас е ясно само какъв е резултатът – срив на сайтове, публикации в медиите, създаване на паника в обществото. Някои от тези последици са съставомерни текстове по Наказателния кодекс, между другото.

– Каква е схемата при купуването на брой заразени компютри, когато трябва да се направи сериозен удар – хакерът, който продава, в затворен за външни потребители ли осъществява връзката с купувача или това става през посредник?

– Да уточним – не е задължително това да са хакери в тесния смисъл на думата. Това си е бизнес. След като има търсене на подобен вид услуги, предлагането няма да закъснее. Някой, най-вероятно в България – или поне с интерес в България, е поръчителят. Кой е той – МВР може да го установи.

– Според вас възможно ли е зад атаките по изборите да стоят политически партии?

– Никой не може да бъде изключен, разбира се, но все пак има един въпрос, който може да помогне: Кому е изгодно да се случат тези сривове. Читателите ви могат да си го зададат и да се опитат да намерят отговора за себе си – да търсят факти обаче, а не мнения.

– Какво имате предвид с това противопоставяне на фактите с мненията?

– В повечето случаи хората споделят с други хора (вкл. и в медиите) мнения, а не факти. Ние, в „Интернет общество – България“ се стремим да споделяме факти и да оставим хората сами да си оформят мнението. Това е правилният, честният подход. И обратното – ако видим, че някой влиза в разговора с вече оформено мнение, ние не се стремим да му/ѝ го променим, защото това е почти невъзможно. Ако някой има мнение, че атаките са организирани от дадена политическа сила, например, то нищо няма да промени мнението му; дори и да има факти в някакъв момент, то човекът с мнение ще ги обяви за нагласени.

– Кои са най-новите заплахи в интернет, на които потребителите трябва да обърнат внимание?

– Потребителите трябва да актуализират софтуера си редовно (да инсталират т.нар. кръпки или patches), да ползват антивирусна програма, да не отварят сайтове, които обещават чудеса… Най-общо: да внимават. В повечето случаи проблемите със заплахите са свързани с лекомислени действия на потребителите или пренебрегване на елементарни правила за безопасност. Все едно да оставяте вратата на дома си отворена – никой не го прави, без да си дава сметка, че това е покана за обир. Е, добре – защо тогава го правите с компютъра си? Той е на практика винаги свързан с Интернет, т.е. милиарди хора имат достъп до него по всяко време. Потребителите трябва поне да затворят вратата и прозорците, а не да разчитат на лафа на нашенеца, че „на мен това няма да ми се случи!“

interview-telegraf

Posted in Bulgaria, cybersecurity, на български | Leave a comment