Veni | Вени

Митко Аврамов пише:

…“Хората не вярват, че ние може да сме обективни. Те не вярват, че кадровата политика на съдебната власт се решава тук на тази маса от тези 25 души”, каза Пенчев по отношение на вече бившия председател на СГС Светлин Михайлов.
…Но да се върна на Константин Пенчев. Бившият депутат от НДСВ показа принципни позиции по редица въпроси (включително спря незаконосъобразните опити на Михайлов да спре регистрацията на новото ръководство на СДС и участието “Синята коалиция” в парламентарните избори), по които друг на негово място вероятно би прилагал политическа целесъобразност. Надявам се, че промяната у нас започва от такива хора, които дават достоен пример за работа в институциите.”

Аз ще споделя друго мнение за казаното от Константин Пенчев.

Първо, самият той е част от статуквото – избран е от същия ВСС, който сега критикува.

Второ, оглавяваният от г-н Пенчев ВАС е показал редица безпринципни позиции по редица въпроси, така че преди да критикува другите, той би трябвало да ни каже дали се е опитал да въведе ред в собствения си двор и защо това не се е случило.

Трето – и принципно: кадровата политика на съдебната власт не се решава от 25 души, нито на нечия “друга маса с бяла покривка”. Решава се от наличните кадри. С такива кадри, с каквито разполага съдебната система, с тях ще строи и изгражда съдебната власт. Със слаби съдии се изгражда слаба съдебна власт. С прокурори, които не смеят или просто не могат да повдигнат обвинение, дори при доказани престъпления, хората ще недоволстват.

С други думи, Митко, хората толкова могат. С тази мая само такъв хляб може да стане. От кифлите няма как да направиш козунак.

И през тази година на 22-ри септември ще отбележеим деня на Уеба – OneWebDay.
Инициативата, подета от Сюзан Крофърд, която от 2006 г. се провежда и у нас е, както пише в българския сайт “празник на човека в Интернет. На човешката креативност и комуникацията онлайн. Целта е покажем, че Интернет означава не само машини, но и общество.”

Сега сме на етап събиране на мнения, идеи, предложения за това какво точно да направим на 22-ри септември в София, а защо не и в други градове в страната?

Дали да се съберем някъде из София и да си поговорим за това какво предстои пред Интернета у нас? Или да видим какво става по света? Или какви са новите моменти в развитието на Мрежата през последната година? Или да поканим някой да поговори по дадена тема?

Или нещо друго? Кажете! Пишете или тук, или на Жюстин Томс (office@abcbg.com).

Препоръчвам тази книга:

“Да спиш и да вярваш. Блокаден роман”

автор: Андрей Тургенев

Издателство “Рива”

Обхванали са ме едни мрачни мисли – и не просто заради изборите в България, а само заради тях.

Вижте сами:

Кампаниите – “анти”.

Каруцарският език… не, да ме прощават каруцарите, но защо да ги обиждам – дори те не са в състояние да измислят това, което прехвърча по медиите.

Политиката – никаква.

Какви ще са действията в защита на изтормозените българи от следващото правителство – не е ясно.

Колко ще ни струва излизането от кризата – никой не казва.

Сред кандидатите за депутати – цял рояк агенти на Държавна сигурност. Никой от тях не е направил нищо лошо, разбира се, когато е бил агент. Да се чуди човек – след като няма нищо лошо, тогава защо беше целият шум около досиетата?

Насаждат се анти-турски, анти-цигански, анти-гей настроения, които намират добра почва сред хората, на които им е по-лесно да обвиняват някой друг, отколкото да се хванат за сериозна работа.

И като им слушам рекламите – всички могат, знаят, ще направят каквото трябва.

Може би си струва да прочетат малко книги, преди да говорят. Защото изречения като тези са направо стряскащи – при това не заради казаното, а заради това кой го казва:

В съдебната система кадрува приятелски кръг, съставен от членове на ВСС и други високопоставени и не чак толкова високопоставени юристи, които от години си плетат пъзела, заяви председателят на Върховния административен съд (ВАС) Константин Пенчев

Бих попитал колегата Пенчев – защо казва “А”, но не смее да каже “Б”, “В” и т.н., за да знаем всички кои са тези юристи и от колко години “си плетат пъзела”. Впрочем, самият той също бе избран от ВСС.

Или това наблюдение на френския “Монд”

Кметът на София, фаворит на парламентарните избори на 5 юли и евентуален министър-председател на България, може да говори с часове за коженото кълбо. Също така той обожава кучетата. “България нямаше своя порода. Преди две години обаче бяха признати българските овчарски кучета. Това е голямата ми гордост.” Заговори ли се по други теми Борисов не прикрива лекото си отегчение.

Защо ми напомня за Симеон, който също се отегчаваше?

Ето, затова са ме налегнали мрачни мисли.

Днес Президентът Барак Обама даде прием за представители на т.нар. ЛГБТ-парад (в България нашият вариант бе наречен само “гей”, за да не би да си помислим, че у нас може да има лесбийки, би-сексуални или трансполови хора), по време на който държа изключителна – за нашите разбирания – реч.

В нея, между другото, той казва, цитиран в блога на CBS News (утре ще намеря стенограмата и ще я пусна тук):

The president said that prejudice against gay people endures and that some citizens “still hold fast to worn arguments and old attitudes, who fail to see your families like their families and who would deny you the rights that most Americans take for granted.”

“We seek an America in which no one feels the pain of discrimination based on who you are or who you love,” he said.

В България един друг кандидат лидер, кметът Бойко Борисов, по същата тема казва:

…аз бих направил всичко възможно хора с хомосексуални нагласи да бъдат извън управлението на страната, защото това се отразява върху психиката на народа, върху взимането на важни решения.

Както се казва – двама лидери, две изказвания, два свята. Почти като у Христо Смирненски, “Босоногите деца“.

Пуснахме* сайта Markovski.eu, на който качваме полека-лека книгите на баща ми Миле Марковски (вече четири са качени – “Град Приказка”, “Приказки от осмия ден”, “Пясъчко” и “Твърдоглаво време”) и на дядо ми – Венко Марковски (”Кръвта вода не става”).

През тази година баща ми щеше да навърши 70, ако не беше загинал в катастрофа два дни преди да стане на 36.

_____
* – Аз и брат ми Игор. Това е един от начините да изразим спомените за баща ни. Догодина планираме да публикуваме на български език и книгата на Венко Марковски “Голи оток – островът на смъртта”, която е излизала само на английски, в САЩ, и може да бъде закупена от Амазон за $ 250. Време е да я има в Интернет.

УС на “Интернет общество – България” съобщи, че подкрепя кандидатурата на Минчо Спасов за народен представител в Ямболска област.
В писмо, изпратено до “Интернет общество – България”, г-н Спасов информира, че споделя ценностите на организацията относно осигуряване на свобода на достъпа до Интернет, по-малко правителствен контрол върху Мрежата, ненамеса в раздаването на IP адреси и домейни, осигуряване на личната неприкосновеност на потребителите, поддръжка на свободата на словото.
“Тези позиции са наша обща кауза и моят принос там е не по-голям от вашия”, споделя в писмото си г-н Спасов, “защитавал съм интересите на Интернет потребителите и в предишния Парламент, така че знам за какво говорим”.
Предложените от г-н Спасов промени в Закона за електронните съобщения бяха в съзвучие с интересите на Интернет потребителите и осигуряваха съдебен контрол върху действията на полицията по събиране на трафични данни. Благодарение на личното участие на г-н Спасов в обсъжданията в Парламента се изясниха и обстоятелствата около използването на специализираните разузнавателни средства (СРС) при различните видове престъпления.
През септември 2008 г. г-н Спасов участва активно в подготовката на форум, организиран от “Интернет общество – България” и Блулинк, в която се включиха представители на Народното събрание, ДАИТС, Президентството, полицията. В резултат от тази среща бяха изготвени консенсусни текстове в Закона за електронните съобщения, отнасящи се до защитата на трафичните данни на Интернет потребителите.

____
Минчо Спасов поддържа и активен профил във Facebook.

е-Вестник пише:

Часът е около 8 и 15 сутринта. Около Централна гара София движението е голямо. На бул. “Йосиф Щросмайер”, където е най-големият жп прелез в града, е задръстено е от автомобили, пешеходци, велосипедисти. Тук е едно от най-опасните пресичания на жп линията за Перник, Благоевград и надолу към Гърция. Преминават между 50 и 70 влака на ден, а потокът от коли трябва да спре пред две бариери, които лесно се заобикалят. И много шофьори го правят.

Като по поръчка светва червеният светофар и бариерите бавно започват да падат. Една кола заобикаля падащите пръти. Не е за вярване – на задната седалка има две деца. Жената, която кара колата, вероятно майка им, въобще не си помисля, че дори да е много пъргав автомобилът, тя може да не преценила скоростта, или колата да загасне, и влакът да застигне задната част и да смаже децата. Такива случаи е имало, както се оказа…

Следва още по-странна картина – инвалид в инвалидна количка минава край бариерата и настъпва жп релсите. Минута след него преминава влакът.
За две спускания на бариерите общо 12 коли преминаха през жп прелеза в нарушение. Пешеходците пък за нищо ги нямат бариерите – само се оглеждат и преминават.

Прочетете цялата статия в е-Вестник, а тук се замислете – само на прелеза ли се държим налудничаво или защо лафът “А, на мене тая работа няма да ми се случи!” е така силно вкоренен в нашенеца?

Това е интервю, публикувано под горното заглавие в броя на сп. “За хората” на 13-и юни 2009 г.

Огънят на Незнайния воин може и да изчезне поради липса на газ, но огънят, в който се изгаряме сами никога не гасне

Пепа Витанова

Някои наричат Вени Марковски “Интернет посланик” на страната ни. Той е бил член на Борда на директорите на най-влиятелните световни Интернет-организации: „Интернет общество“ и Интернет-корпорацията за имена и адреси – ICANN (която определя какво да бъде разширението на Интернет-имената след точката – net, com, bg и т.н.). Освен това (преди това, поправя ме Марковски) е председател на Съвета за информационни технологии към държавния глава Георги Първанов и дългогодишен съветник на току-що назначения от Министерския съвет за Национален координатор по кибер-сигурност Пламен Вачков. Представлява ICANN в Русия и ОНД. Пише редовно в блога си на адрес veni.com. Юрист по образование, женен и баща на три деца.

- Винаги сте казвали, че големият проблем у нас е липсата на гражданско общество. Как Интернет може да провокира пробуждането на гражданското съзнание?
- От 14 г. “Интернет общество” се опитва да покаже, че когато сме заедно можем да постигнем много. Примерът, уви, не е заразителен, защото все още мнозина ни смятат за луди. Всеки българин поотделно е добър, понякога дори изключителен като човек. Но поставени в екип, все не можем да се сработим. Затова сме силни в индивидуалните спортове и слаби в колективните, докато в САЩ е обратното. У нас, ако 3-4 фирми се обединят, за да участват в някакъв конкурс, ще го спечелят. Но не се обединяват, защото не искат да делят успеха. И американците са индивидуалисти, но ако трябва да излязат и изчистят някаква градинка, всички ще отидат. А у нас, ще кажат: “Къде е правителството? Аз за к’во плащам данъци?!”

- Преди месец пътувах до Пещера. Оказа се, че от години градът е обгазяван от горящите боклуци на пазарджишкото сметище. Местните го наричат “Вечният огън”, тъй като пламъците и димът никога не изчезват. И никой нищо не прави за да бъде проблемът решен…
- Ами това сме ние – огънят на Незнайния воин може и да изчезне поради липса на газ, но огънят, в който се изгаряме сами никога не гасне. В това отношение няма никаква база за сравнение между американското и българското общество. От едната страна имаш хора, които още по времето на Дивия запад са спазвали определени принципи – дори ако ще се стрелят, пак ще застанат лице в лице и който пръв успее да извади пистолета, той ще победи. В България казваме: “Ей, брат’чед, няма защо да се стреляме.” След което се разделяме и в момента, в който си обърнем гръб, единият стреля в другия. Кирил Христов, Константин Иречек, кой ли не са го казали…
Ние сме някаква извратена форма на нормалните общества. Ако някой кара с непозволена скорост, не го предаваме на полицията, а го предупреждаваме с присветкащи светлини. Чакаме да свърши работното време и в 17 часа сме вече в коридора, сякаш работата е бреме или досада. Не питаме “Колко изкарваш”, а “Колко ти плащат”, което само доказва обърканата ни ценностна система.
Само в България в една и съща сграда могат да живеят пенсионер и милионер, като и двамата отказват да си плащат таксата от 5-6 лева за поддържане на общите части в блока. В Америка въобще не можеш да си помислиш, че ще откажеш да дадеш пари за чистачка или за асансьор. Там е ясно – ти си част от обществото и трябва да спазваш законите му. А тук понеже няма общество, законът е много мъглив, както пееше и Тодор Колев: „А след мъглата – а! Пак мъгла!“. И дори да има закон, той не се спазва, а тези, които го спазват, ги смятат за луди. Но навремето, както казва Иван Вазов, именно „лудите“ организираха Априлското въстание, а „нормалните“ го провалиха.

- Вера Мутафчиева пише: “Слава Богу, че сме малко. Защото представете си, че не сме 8 милиона, а 80 милиона?” Тя смята също, че българинът като излезе от България и моментално забравя, че е българин. Така ли е? Вие изпитвате ли културен шок при връщанията си в България?
- Културният шок е свързан с какво ли не – още от летището разбираш, че си попаднал в страна на парадоксите. Следваш стрелките, които сочат накъде да вървиш. Искаш да стигнеш до изхода. Стрелката е нагоре, което означава да вървиш напред. Но изходът всъщност се оказва по ескалатора надолу. Което може да се тълкува като знак, че в България дори когато доближаваме дъното се заблуждаваме, че се движим възходящо, защото посоката сочи нагоре. Ами дебелашките ни шеги? Масово се шири едно дразнещо фамилиарничене и чувството ни за хумор закърнява. Ако една шега няма груб сексуален привкус, или ако не е расистка, не се приема за добра. Обратното – шегите в шоуто на Джон Стюарт или на Стивън Колбер са пример за хумор, какъвто в България вече няма – интелигентен, тънък, забавен, приобщаващ. Общо-взето българите се смеят издевателски над по-слабите от тях, което ни прави и една много тъжна нация.

Брегович и сестри Радкови пак балканизираха Ню Йорк

На 17-и юли 2009 г. в „Сега“ излезе статията „Брегович и сестри Радкови балканизираха Ню Йорк”, в която споменавахме за предстоящия да излезе нов албум на Горан Брегович. Той вече е факт и може да се намери по магазините, а разбира се и в Интернет. Казва се „Алкохол“ и е в две части – първата е „Сливовица“, а втората, която предстои да излезе, ще се казва „Шампанско“.

Миналата седмица започна турнето на Брегович и неговия „Оркестър за сватби и погребения“ в САЩ и Канада. 10 дни, 10 концерта – в Ню Йорк, Торонто (2), Чикаго, Кливланд, Остин, Лос Анджелис (2), Сан Франциско и Сиатъл. Стотици хиляди имат възможността да се радват на музиката на гениалния плагиатор и автоплагиатор (по Георги Неделчев) Брегович и уникалния талант на българските народни певици, сестрите Людмила и Даниела Радкови.
За разлика от досегашните турнета на балканците в САЩ, този път оркестърът е в разширен състав – освен традиционните духови изпълнители, сега има и четирима цигулари, както и 6-членен мъжки хор.

Концертът в Ню Йорк бе на открито, в Проспект парк, Бруклин. Независимо от навъсеното небе и ситния дъждец, който започна малко преди началото на концерта, фенове от всякакви възрасти, раси и вероизповедания не отвориха чадърите си, защото… нямаше как да се танцува с отворени чадъри в ръцете!

Песните включваха както стари хитове като „Месечина“ и „Калашников“, но и нови, в които гласовете на българките покориха окончателно Ню Йорк. Соловите изпълнения в „Едерлези“, „Авен Ивенда“, „Не сме курви, а сме проститутки“, „Кофери“ отбелязаха несекващия талант на нашенките. По време на традиционното изпълнение на „Вечеряй, Радо“ (сестрите пеят тази песен без музикален акомпанимент) в парка можеше да се чуе карфица да падне на тревата; след края на песента, демонстрираща зашеметяващите им гласови данни, зрителите – не; участниците в концерта – избухнаха в продължителни аплодисменти и овации, накъсани с викове „Браво!“ и „България!“, от които нямаше как да не трепне сърцето на който и да е българин.
В продължение на два часа и половина, Горан Брегович се веселеше на сцената – макар и видимо отслабнал и поостарял, той си остава все същият изпълнител, който – докато свири – се усмихва на нещо свое си, което вече толкова години се опитваме да разберем: как е възможно балканската музика да се разбира от всички хора по света, а балканските нрави да са непонятни за никого.
След биса, оркестърът остана на сцената още около час – независимо от влагата, която поврежда класическите инструменти, независимо от хладното време, което бе обхванало Ню Йорк него ден. Горан се пошегува, че „Оркестърът ни свири на сватби и погребения, но недейте да умирате, защото за погребения взимаме двойно“, след което музикантите се впуснаха във виртуозни солови изпълнения, за да може да оценим качествата на всеки един от тях.
Късно вечерта, в метрото и по улиците на Бруклин тържествуваха езиците на балканските народи; българи, сърби, македонци, хървати, черногорци и босанци едновременно и кажи-речи по един и същ начин споделяха чувствата си от музиката на Брегович. Едва ли някой повече от музиката на Горан и гласовете на Даниела и Людмила би могъл да сближи народи, които в течение на стотици години са се карали и били помежду си.
А ние, щастливците, които бяхме на този концерт, и днес си спомняме гласовете на сестри Радкови и шумим, и препращаме „славата им дивна като някой ек“… в Интернет.

Над 100 снимки от концерта можете да видите тук.