САМО ЯКО! Избори по сръбски или когато магическият жезъл на Гандалф е стар корниз за завеси

Младеновац, Сърбия, 22 март /Мат Робинсън от агенция Ройтерс/

Всичко започна като игра, като начин да се присмее на дискредитираната политическа класа на местните избори миналата година в този западнал град в централна Сърбия.

Студентът по комуникации Лука Максимович, на 25 години, облече бял костюм и мокасини, сложи огромен златен часовник и безвкусен пръстен и тръгна с теглен от коне файтон из улиците на Младеновац, обещавайки работни места и пари на всеки, който гласува за него.

Той прие образа на най-лошия вид политик – долнопробен мошеник, когото кръсти Любиша “Бели” Прелетачевич. Бели означава “бял” на сръбски, а Прелетачевич намеква за човек, който се мести от партия в партия за лична изгода.

Разпространявайки платформата си чрез Ютюб и Фейсбук, неговата партия спечели 20 процента от гласовете.
“Ние просто се забавляваме”, казва Максимович. Но на сръбската политическа класа вече не й е до смях.

Президентските избори са насрочени за 2 април, а публикувано в понеделник (20-и март, б.м., В.М.) социологическо проучване поставя “другото Аз” на Максимович на второ място, макар и далече от всеобщия фаворит – премиера Александър Вучич.
Подобен резултат – едва седмица, след като Максимович влезе в надпреварата – представлява съкрушителна присъда за безсилната сръбска опозиция и изпраща обезпокоителен сигнал към управляващата Прогресивна партия за дълбочината на народното разочарование в тази бедна част на Европа.

Претендент с конска опашка и без съществена политическа програма освен разбиване на статуквото, Максимович е балканското въплъщение на вилнеещите на Запад движения срещу системата.

“На всички избори повечето хора смятат, че няма смисъл от гласуване”, казва политическият анализатор Воислав Жанетич. “За тези хора някой, който се шегува с опциите, откриващи се пред средния гласоподавател, е самият той идеалната опция”.
“Всяка страна, която усеща горчивия вкус на икономическата криза, глобализацията, прехода от комунизъм към псевдокапитализъм, е готова за такъв човек”, казва той.

МАГИЧЕСКИЯТ ЖЕЗЪЛ НА ГАНДАЛФ
Въпреки че Максимович определено завладя въображението на разгневените от повсеместната корупция и ниския стандарт на живот сърби, премиерът Александър Вучич изглежда уверен, че ще спечели изборите с голяма преднина, може би дори още на първия тур.
Проучването от понеделник, осъществено от Ипсос Стратеджик Маркетинг и публикувано от сръбския в. “Блиц”, дава на Вучич 53 процента, а Максимович е втори с едва 11 процента.

В кафенето на бащата на Максимович, което служи и като предизборен щаб, местните позират за снимка с лъчезарно усмихнатия кандидат.

Видеоклиповете от кампанията на Максимович станаха хит в социалните медии: Прелетачевич язди кон, прави лицеви опори като Роки, държи корниз като магическия жезъл на Гандалф от “Властелина на пръстените”.

Но Максимович настоява, че не всичко е шега. Десет от 12-те общински съветници от неговата партия в съвета на Младеновац са сериозни хора, казва той, изключвайки себе си и свой близък приятел.

“Ние сме най-голямата опозиционна партия в Младеновац”, казва той, като разказва как партията му успяла да постигне обявяване на некачествената вода в града за негодна за консумация и усилията за подобряване на прозрачността в начина на харчене на публичните средства.
Политиците в Сърбия, казва той, са “мръсни и корумпирани”, и е време “поне да се опитаме да направим нещо, за да променим това”.
Саша Папич, 42-годишен железопътен служител в Младеновац, заяви, че движението би могло да увеличи избирателната активност сред младите гласоподаватели, които иначе биха си останали вкъщи.
“Не е необходимо той да спечели – достатъчно е да премахне това възприятие, че е срамно да участваш в политиката. Всички умни хора избягваха политиката”.
Политическият анализатор Воислав Жанетич казва, че остава да се види дали Максимович ще може да задържи набраната инерция.
“Кой знае колко са отчаяни и  ядосани хората, колко са възмутени от това, което в момента им се предлага”, казва той.
Максимович, който има амбиции да стане телевизионен водещ, заяви, че само се надява да вземе изпитите си навреме.
“Ще стана президент, а няма да съм завършил университета”, тревожи се той.
/БТА/

 

Послепис от Вени Марковски
Пускам горната статия с оригиналното заглавие на БТА “В сръбските избори комичният кандидат не се шегува” не само защото днес е изборен ден в България, а следващата неделя са изборите в Сърбия.
Пускам я като предупреждение.
Когато традиционните политици се държат като шоумени, шоумените имат предимство – и това стана особено ясно в САЩ, където за президент бе избран човек, предлагащ на избирателите шоу.
Но не забравяйте – когато си избираме шоумени за политици, получаваме шоу.
Когато вкарваме в управлението корумпирани хора – получаваме корупция.
А когато не даваме гласа си за честните, в управлението влизат нечестните.
Ако ли пък изобщо не гласуваме, тогава отказваме да поемем каквато и да е отговорност за случващото се в държавата.

И накрая да ви напомня нещо, казано от един мой приятел, шефът на авторитетната организация Eurasia Group Иън Бремер, във връзка с провала на републиканците да прокарат отмяната на Закона за здравеопазването на Обама (т.нар. Obamacare):

“Тръмп не беше избран за компетентността си. Беше избран като отричане на политическата върхушка. Няма причини да се очаква той да управлява добре.”

Posted in politics, на български | Leave a comment

#Кой лъже, че телевизия Бй Ай Ти се продава?

Емблема на телевизия Би Ай Ти

На 24-и март 2017 г. в рубриката “Просто Диков” на BiT (Би Ай Ти) е публикувано следното писмо, което препечатвам поради важното му значение за свободата на медиите в България.
Разбира се, нормално е, че лъжите и манипулациите около Би Ай Ти са все повече и повече – телевизията се доказа като независима, с добър и професионален екип, работещ едновременно в Чикаго и в София. Преди няколко дни в агенция ПИК се появила статия (виж прикачената по-долу картинка), че Ердоган и Лютви Местан купуват телевизията. Както може да се очаква от нормални хора, живеещи в нормална страна, собствениците на Би Ай Ти решават, че трябва да отговорят и единият от тях, Павел Вълнев, е написал писмо – право на отговор, с опровержение на твърденията в писанието на ПИК.

Признавам си, че

с удоволствие прочетох смисления текст, обясняващ на простаците кои са простите неща от живота.

Ето и целия текст на писмото (получер шрифт от мен):

„Господин Недялков,
Ако наистина реша някой ден да продавам Би Ай Телевизия, както Вие твърдите, ще Ви информирам веднага.

Дори и да живея далеч, зная, че сте от семейство с писмовни традиции. Затова сигурно помните, че думите блестят, само когато „опаковат“ истина. И не работят, когато зад тях стои лъжа:

Лъжа е, че Би Ай Телевизия е фалирала.

Лъжа е, че се продава.

Огромна лъжа е, че се водят преговори с партии, които искат да притежават медията.

Всъщност, всичките Ви лъжи са огромни. „Бомба в ПИК“ са, но по-скоро приличат на барбарони, които се сгромолясват от малката карфичка на истината.

Но има още лъжи:

Илюстрация от “сензацията” в ПИК

Лъжа е, че Би Ай Ти не успя да се утвърди. Напротив, тя е на 10-то място от 58 телевизии, които гледат българите зад граница. А е най-младата. Трябва да подчертая, че преди нас са само богати телевизии, които излъчват риалити формати, нови филми и спортни предавания с лицензии за милиони. И да – с монопол над рекламата.

На българския пазар Би Ай Телевизия също се утвърждава бързо. Засега често е пред БНТ, която има годишен бюджет от 65 милиона лева – това са парите на данъкоплатците, сред които и българите в чужбина.

Г-н Недялков,
Аз съм на 37 години и освен телевизията, нямам бизнес в България. Не съм участвал в приватизации, не съм кандидатствал за обществени поръчки, не членувам в партии и не познавам българските политици, освен няколко, на които съм бил домакин в Чикаго – все заради информираността на българската общност тук.
И да не забравя – все още не съм „заслужил“ пари от фондация „Америка за България“ и от Джордж Сорос, макар че много бих искал.

Притежавам обаче наивната идея, че една електронна медия, една свободна телевизия, достъпна отвсякъде и за всекиго, може да свърши много повече работа за обединението между българите в Родината и в странство.
За тази кауза хвърлих повече пари, отколкото държавната Агенция за българите в чужбина за всичките години, откакто съществува.
Да, това са пари на семейството ми, печелим ги трудно с работа всеки божи ден, минимум по 20 часа в денонощието.
И да, вместо да развивам телевизия със стандарти, вместо да подкрепям свободата и братството, можех да си купя яхта, няколко апартамента в небостъргача на Тръмп в Чикаго или вила на Хаваите.

Не го направих.

Все още вярвам, че всеки трябва да стори нещо според възможностите си, за да изгради мостове сред най-разделената нация в света.

 

Павел Вълнев,
Чикаго“

 

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Зелена надежда и вечност

Автор: Димо Райков

Странджа. Снимка от стената на Калоян Андонов.

Това е Меча река, обрамчила селото на мама и татко, Бог да ги прости, откъм пътя, идващ от Малко Търново.
От другата страна пък Стоилово е опасано от красавицата Велека.
Благословени реки, магическо място…
Където и да съм по света, аз нося в сърцето си тая бистрота на водата, тази нейна игривост и мекота…
Но нещото, което винаги ме е карало да изтръпвам е …този мъх…
Погледнете, докоснете кадифената повърхност на тази красота…
И няма начин да не усетите, о, как само ще усетите, тайната на този наш толкова кратък и същевременно толкова дълъг живот, неговата неразгадаемост и сила…
Зелено килимче живот върху иначе студения камък…
Вечната зеленина на човешката надежда…Че все още има добро в сърцата ни, че все още вътре у нас е останала мъничко човещина, че все още имаме способността да се поставяме на мястото на другия, на изпадналия в беда и нужда, да, все още, все още…
Мъхът, камъкът, водата…
Всъщност нашият живот, нашият въздъх и горък проплак на люде, дошли да опознаят мъката на тая наш свят и да носят кръста си все сами, сами и пак сами…
Но честно и почтено. С блясъка на този роден мъх… Който е там, винаги там, в най-дълбокото на измъченото ни от странджанската, от българската ни орисия сърце…
Зеленото килимче…
Да, нашата вечност.
И моят, вашият, нашият вечен български избор…Най-хубавият, най-чистият избор в човешкия ни греховен живот…
Ех, Стоилово!
Ех, родна Странджа…
Ех, Българийо…

 

Posted in Bulgaria, на български | Tagged , | Leave a comment

Ако не желаете да бъдете добри, помълчете

Автор: Невена Борисова*

Само дни след Сирни Заговезни, неделята, в която всички по социалните мрежи, молеха за прошка, дойде новината за инцидент с бившия посланик в САЩ Елена Поптодорова. Кротките, молещи за прошка, изведнъж се нахвърлиха шумно върху нея. Без да изчакат изясняване на случая. Каква е наистина тази избликваща от незнайни дълбини злоба? Това ли са нефтените кладенци на България? С това ли можем да се похвалим – способността да обиждаме, хулим?

Случиха се няколко събития, които в кажи-речи равни интервали от време (сякаш Това Нещо в реагиралите има нуждата да се храни!) предизвикаха подобни реакции. Когато посланичката ни в Белгия и Люксембург се появи с нелепо изглеждащи тоалет и шапка на събитие, заедно с Великия херцог на Люксембург – това също предизвика цунами. То не бяха обиди, упражнения в ораторско майсторство, еквилибристика на остроумие. И всичко бе отмито след натискане на тоалетното казанче на времето.

Защо бяха толкова писъци? Този особен вид наслаждение. Кога станахме толкова лоши?

Ако сме по-добри – какво би ни помогнало това? Всеки сам трябва да си отговори. Но най-малкото – за козметичен ефект. Тъй като злобата изглежда грозно върху лицето на изпитващия я. И личи отдалеч, подобно на гигантско кожно образувание, което изкривява и подчинява на себе си цялата околна телесна и душевна територия.

Имаше хора, които зададоха резонен въпрос: „Защо тази енергия, която съсредоточават в очерняне върху други хора (тук не можем да слагаме всички под един знаменател), защо същите тези същества не я впрегнат в техни лични или обществени дела?

„…Нашенецът не смее да реагира така бурно и остро, когато срещу него са истинските бандити – може би защото те не са жени, попаднали в неприятна история“, писа Вени Марковски по повод случилото се с Поптодорова.

Подаване на жалба или провеждане на гражданско проучване за нередност, подписване на петиция… Има множество доброволчески инициативи. Толкова по-трудоемки ли са подобни неща? Или поне, нека разцъфне като свенлив минзухар едно кратко мълчание (последното също може да е добро общественополезно или лично деяние).

Атанас Далчев бе казал, че простакът не страда от липса на малоценност. Може би всички тези хора, които като бълхи скачат в интернет пространството, не са простаци. Те са просто изгубени души, които намират опора, подобно на патерици, върху обложените си черни езици. И това ли е търсената масова опора във време, в което повече от всякога имаме нужда от примери за добро?

А ако не желаете да бъдете добри, помълчете. Не заради другите, заради себе си.

_____
* – Статията е препечатана с разрешение от е-Вестник

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged | Leave a comment

Само силните приемат истината. Цялата истина ни прави още по-силни.

Ние не познаваме историята си.

Не, недейте да влизате в безсмислен спор. Приемете го като факт. Това, че един или друг човек (включително и ти, уважаеми читателю!) знае нещо конкретно от историята ни, не означава, че ние – като народ – познаваме цялата си история. И докато историята до 1877 г. е сравнително добре позната, то в знанията ни за следващите 140 години цари пълен хаос.

Снимка от глава втора на книгата “Кръвта вода не става” на Венко Марковски

Разговорът за истинската цена на прехода от 1989 г. насам, за 45-те години “народна власт”, за 10-те години авторитарен режим преди това, както и за имперските амбиции спрямо Балканите на всички велики сили в края на XIX и началото на ХХ век са почти непознати.  Докато не проведем този разговор, ние – като народ – ще живеем в заблуда, а без истината ще бъдем не само заблудени, но ще сме като затворници, които никога няма да бъдат на свобода.

За съжаление все по-често се забелязва, че под прикритието на т.нар. “нов прочит на историята” се крият измислени автори и нездрави идеи за пренаписване на историята в интерес на определени хора, а не в интерес на истината.

Не съм съгласен изцяло с дядо ми, Венко Марковски, който казва, че народ, незнаещ собствената си история, се поддава на асимилация. Може би се отнася до народи, за които има опасност да бъдат асимилирани, но българският народ не е заплашван от подобно действие. По-лошото е, че се превръщаме в народ, който не само не знае истинската си история, но упорито предпочита да живее в условията на измислена история, подходяща по-скоро за 1957-ма година, отколкото за 2017-а.

Карикатура от руската статия за книгата “Нищо не е истина и всичко е възможно”

Единственият спасителен изход за народа, за страната, за всеки един от нас е, ако искаме истината, ако я търсим, ако се стремим към нея – към обективната истина, независеща от волята на властимащите или от “историческите” пасквили на самозвани журналисти или самообявили се за “историци” – откриватели на “нови”, “сензационни” “истини” за българската история.
Този изход е свързан и с появата на нови лидери – хора, които не се страхуват да казват истината.

Такива лидери не са задължително политиците или кандидатите за политици.
Това са хора като вас и мен, като нашите братя и сестри, родители и деца.
Защо всеки може да бъде лидер ли?

Защото истината ще ни направи истински хора – самостоятелни, смели, силни. Изправени, с гордо вдигната глава, а не снишени и с преклонена главица, за да не я отсече някой.

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Награда от 250 хиляди долара за… непослушание! И всеки може да я получи*

ВАЖНО ЗА ВСИЧКИ, КОИТО СА НЕДОВОЛНИ ОТ СИСТЕМАТА И ИСКАТ ДА НАПРАВЯТ НЕЩО ПО ВЪПРОСА

Знаете ли, че Медийната лаборатория на Масачузетския технологичен институт (МТИ) е обявила

годишна награда на стойност $ 250 000 за…

непослушание!?

Всеки може да номинира човек или група хора чрез този сайт.

Във видеото можете да видите мои приятели и колеги, които обясняват каква е идеята зад тази награда (на английски език):

 

Наградата ще бъде давана на човек или екип, които са ангажирани в изключителен пример за непослушание, от което е настъпила полза за обществото.

Какво означава това? Обществата и институциите се подкрепят взаимно и се стремят да са по-далеч от хаоса. Макар и да са необходими за функционирането, структурите могат да задушат творческите процеси (креативноста, по новому), гъвкавостта и полезната промяна, което в края на краищата води до влошаване здравето и устойчивостта на обществото.

С тази награда, Медийната лаборатория на МТИ почитат работата, която оказва положително влияние върху обществото и която е основана на ключови принципи, сред тях: ненасилие, творчество, смелост и поемане на отговорност за действията си. Непослушанието не е ограничено до определени дисциплини – то включва например научни изследвания, граждански права, свобода на словото, човешките права, свободата на иновации и т.н.

Срокът за подаване на номинации е 1-ви май 2017 г.

Запознайте се с условията за подаване на кандидатури на сайта на Медийната лаборатория: https://www.media.mit.edu/disobedience/

_____
* – доколкото отговаря на поставените условия и бъде избран в условията на сериозна конкуренция, разбира се:-)

Posted in Information Society, interesting people, общество | Leave a comment

За партизаните, социализма и Митка Гръбчева (разказано от Георги Данаилов)

Покойният голям наш писател Георги Данаилов е публиквувал този спомен, в който разказва и малко известни факти за партизанката Митка Гръбчева. Препечатвам го от Словото, с благодарност, че ги има.

Доколкото си спомням 2

Не се самонаблюдавай, ще се разочароваш! Аз не се съобразих с тази мисъл, хрумнала ми преди години. Не се съобразих и продължавам да пиша книгата си, приближавам към себе си, такъв какъвто съм днес, и това фокусиране на личността ми не ме изпълва с особен възторг. Един мъж е винаги по-сбръчкан, отколкото забелязва, по-плешив, отколкото се вижда, и това, което най-много тревожи – по-скучен, отколкото си представя.

Първата част на „Доколкото си спомням“ бе определяна ту като автобиография, ту като биографично есе, мемоари, спомени, някои се престрашиха да я назоват роман, а аз съм седнал да пиша нейното продължение и пак не знам как да я нарека. В края на краищата колцина от нас знаят точно какво правят, защо го правят и какво всъщност искат от живота. „В това село кипи безсмислен труд“- беше казал един мой приятел. Селото се наричаше Ковачевица и голяма част от живота ми мина там, но без особено преувеличение може да се рече, че безсмислен труд кипи навред. Помислете, преди да ме обвините в нихилизъм.

Години наред живяхме като актьори в лоша пиеса, поставена от посредствен режисьор. На сцената някои се престараваха, други по-малко, но всеки даваше вид, че се вживява в скучната си роля.

Живеехме в седемдесетте години на века, ходехме унило на манифестации, махахме с ръце, когато минавахме край трибуните, викахме ура, някои само си отваряха устата, а по-храбрите се стараеха да офейкат още след сборния пункт.Това обикновено ставаше така: идваш на манифестацията, съответно докаран, поздравяваш „Честит празник!“, „Честит празник!“- израз, който заместваше например честита велика октомврийска революция, честит боен празник на труда и така нататък, идваш, но гледаш на всяка цена да те забележи партийният секретар, не е зле и лично да му честитиш празника, въобще добре е да се представиш на колкото се може повече шефове. След като си се убедил, че достатъчно си забелязан, и когато колоната потегли, се спираш да си завържеш обувката, или да си купиш лимонада, и свиваш зад първия ъгъл. Там, разбира се, има хора от други учреждения, всред които се провираш спокоен и съсредоточен. Е, неочаквано може да се озовеш лице в лице с някой колега, който също се измъква, тогава или двамата се лъжете взаимно по повод неудобната ви среща, или си намигате… Най-неприятното, което можеше да ни сполети, бе да ти окажат честта да носиш плакат, чрез който порицаваш световния империализъм или приветстваш братските компартии… По този повод в Самоков върху една стена имало изписан лозунг : „Привет на братските компартии с изключение на китайската такава!“… Беше време, когато не признавахме братските отношения с китайците. А в месокомбината в град Левски висял надпис: „Повече месо за партията и правителството!“ Във вестник „Литературен фронт „се появява бойко заглавие „Да им го покажем на младото поколение!“ Операторът Димо Коларов донесе вкъщи един надпис върху червено стъкло със златни букви: „Социализмът сложи край на венерическите болести!“ – бил го откраднал от някаква поликлиника. И за да се обобщи всичко, в едно родопско село можело да се прочете пожеланието: „Да живее международното положение!“

Социалистическа манифестация

Питали сме се, естествено, вярват ли хората от трибуните във възторга на шествието под краката им. Вярваше ли Тодор Живков във верноподаничеството на тълпите, които му развяваха китки, знамена, пееха умилително „Не тъгувай, не ридай, отпразнувай първи май!“ и вдигаха високо дечицата си, за да видят ръководителя, който, протегнал ръка и разперил пръсти, трепетно откликваше на безспирното славословие? Във верноподаничеството може и да е вярвал, но във възторга – не, и сигурно след всяка манифестация е викал масажист за ръката си. Не, не са вярвали нашите вождове, знаели са, че това „ура“ е неискрено, но то, дори и лицемерно, им е било нужно.

Социалистическата манифестация беше ритуал, обред, много близко до религиозния. „Отричаш ли се от сатаната?“ -пита свещеникът. „Отричам се!“ – казва предано кръстникът. Тези думи се изговарят три пъти около купела. Накрая свещеникът пита: „Отрече ли се от сатаната?“… „Отрекох се!“ – казва кръстникът. Свещеникът повтаря и кръстникът отговаря и пак до три пъти. След това на гощавката около една и съща маса сядат свещеникът, кръстникът и сатаната.

През тези години с мене се случиха забележителни неща. Написах втора книга с юношеска тематика, нарекох я „При никого“. Развод, момчето трябва да избира при кого да остане и така нататък. Някои много я харесаха, на други им се стори назидателна, аз почти съм я забравил, но важното беше, че напористата Иванка Гръбчева реши да заснеме и по нея филм. И ето ти приятна изненада: на международния филмов фестивал в Москва – сребърен медал, на международния кинофестивал в Техеран – златна камера!

Е, радост велика, казах си аз, и реших да поканя двама-трима добри приятели да полеем събитието. Първият човек, който ми дойде наум, беше моят обичан доктор Иван Руменов, прочутият хирург, с когото се сдружихме през последните години. Завъртях му, той се случи насреща, свободен, радостен и… довечера в осем в „Крим“!

Кадър от филма “Хирурзи”, реж. Иванка Гръбчева, сценарист Георги Данаилов

Руменов, асистент на убития от народния съд Александър Станишев. Интерниран дълги години в Бургас, там се прославя, прави операции на „загубената кауза“ и много от тях се оказват успешни, отрязва си след облог собственоръчно двата малки пръста на краката, защото растели накриво и го убивали. Произход – Македония. Убеждения – антикомунистически и националистически, държан под око от властта, драка и заядливец, широко сърце, готов да тръгне посреднощ с раздрънкания си москвич за всяка точка на България на хирургичен подвиг. Руменов – Руменов, но исках да се обадя и на съпруга на Иванка. Тя беше в Москва с филма, а той човекът – тук. Звъня по телефона.

Борко не вдига слушалката, насреща ми самата Митка Гръбчева, по онова време известна като героиня от антифашистката борба, атентаторка, партизанка, в наши дни наричана само терористка.

– Лельо Митке – викам, – там ли е Борко?

– Борко го няма, защо ти е?

– Ами, печелим, Иванка печели сребърен медал в Москва на фестивала.

– Тъй ли – възкликна Митка Гръбчева и веднага нареди: – Идвай да се напием!

– Ама аз… – и усетих, че правя късо съединение, – аз съм поканил гости довечера и исках да се обадя на Борко да дойде и той.

– А мене не ме ли каниш? – строго прозвуча гласът на атентаторката.

Митка Гръбчева и Иван Руменов – по-взривоопасна двойка нямаше как да събера.

– Ами каня те, разбира се!

Погледнах Йони, тя ме наблюдаваше с насмешливо съжаление. Обясних мястото и часа на дуела и се хванах за главата.

Вечерта Митка Гръбчева се появи в осем без пет в градината на ресторант Крим. Руменов още не бе пристигнал. Тя беше елегантна с огнено червената си коса, с наметало и строго изражение на лицето, което се смекчи в тържествуваща усмивка, след като ни видя.

Сервитьорът дойде и попита какво ще желае:

– Един лимон! – беше отговорът.

Сервитьорът, който явно не познаваше новата си клиентка, отговори в стила на епохата:

– Лимони не сервираме.

– Нямате ли?

– Нямаме!

– Потърсете!

Онзи се отдалечи едва ли не гневен. Тогава станах от масата и се насочих към двама други сервитьори, чиито лица ми се сториха познати.

– Извинявайте много, но на нашата маса е другарката Гръбчева, тя не е добре със здравето и иска един лимон. Моля ви, потърсете, защото ще станат разправии…

Хората проявиха разбиране. И тогава се появи доктор Иван Руменов с тъмносиньо сако, ослепително бяла риза, красива връзка и сив панталон. Леко изпъчен, стегнат, със самочувствие, каквото му се полагаше. С него беше и слабичката, кротка и мила съпруга, детската лекарка доктор Руменова или както мъжът й накратко я наричаше – мамчето.

Отправих се светкавично към стълбите, спрях ги, прегърнах ги и казах заговорнически:

– Моля ви се, с нас е Митка Гръбчева, влезте ми в положеието, внимавайте какво говорите!

– Бъди спокоен, мой човек! Бъди спокоен!

Отначало всичко тръгна добре, ако се изключи все пак невинното обстоятелство, че Иван Руменов се обръщаше към новата си позната с „мадам“. Но по едно време Митка Гръбчева, която имаше свое особено мнение за лекарите, неочаквано заяви, че били известни случаи, при които българските медици са причинили, може би дори умишлено, смъртта на няколко активни борци срещу фашизма. Иван Руменов не издържа такова обвинение срещу съсловието и избухна:

– Мадам, вие говорите глупости!

– Аз ли говоря глупости, че аз мога да докажа тези неща.

– Ако вие ми посочите един-единствен пример в България, лекар или сестра да са причинили умишлено смъртта на някой бивш партизанин или въобще хора от вашата класа… аз съм готов, аз съм готов никога повече да не се занимавам с медицина.

Разбира се, Митка Гръбчева нямаше конкретни аргументи, но не се отказваше от израза „лекарите го умориха“.

– Вашите лекари от правителствена болница може и някого да уморят, но то не е нарочно, а от страх и некадърност.

Съвсем наскоро Руменов беше оперирал в самата правителствена болница зет си, известен учен, академик, който бил настанен там. Лекарите се колебаели за диагнозата, а положението било критично. Руменов дошъл да го прегледа, преценил състоянието и без да пита началниците, свикал екип от доброволци, облякъл се, взел скалпела и отворил болния, както се казва на хирургическо наречие. Зетят оживял.

– Мадам… – започна отново Руменов и аз го ритнах под масата.

– Защо ме риташ? – попита невинно той.

В това време Митка се беше разгорещила, беше хванала една чаша с вино и я местеше напред-назад по масата. Руменов се присегна, взе чашата и каза:

– Тази чаша е моя!

Разпрата бе надвиснала, но тогава се появи Борко, благият и разумен съпруг на Иванка, и някак си обстановката се разведри.

Няколко дни по-късно Митка Гръбчева заяви:

– Тоя твоят лекар може да е добър специалист, но с тая уста никога няма да го направят професор.

Нещо, което аз отдавна знаех.

Днес лековато обичат да определят хора като Митка Гръбчева наистина само по един-единствен признак – терористи, убийци, заслепени комунисти. Аз познавах тази жена и точно заради това ми се иска да кажа няколко думи за нейния дълбоко противоречив, понякога неистов характер. Иначе не би било честно от моя страна.

Кадър от филма “Черните ангели”, по спомените на Митка Гръбчева “В името на народа”

Най-напред твърдя, че да се отрича съществуването на партизанско движение в България през последните години на войната или да се свежда то до обикновено разбойничество, подкрепяно от Москва, е исторически кретенизъм. Партизанско движение имаше, отрязаните глави по площадите бяха действителност, подпалените от полицията къщи бяха действителност, разстреляните ятаци не са мит, Ястребино не е мит. Това движение се подкрепяше не само от Москва, но и от Лондон.

Митовете дойдоха по-късно, когато истината за съпротивата се преувеличи едва ли не до епоса на Илиадата, героизира се, баладизира се, че на много хора им додея и наистина им се искаше изобщо да отрекат всичко.

Сигурно е, че между партизаните е имало хора с криминално минало, които са потърсили спасение от полицията в землянките. Сигурно е, че чести обекти на нападение са били мандрите. Сигурно е ,че между партизаните е имало саморазправи. Но между тях са били хора като Денчо Знеполски, Славчо Трънски, Желю Демиревски, Христо Ганев и мнозина други заблудени или не, но вярващи, че отиват на смърт заради право дело. Та това е история стара като света. И че в нея, почти случайно, попада едно младо момиче, също е случай, повтарял се хиляди пъти.

Митка Гръбчева е родена в семейство на пришелци от Македония. От немотия те не смогват да я отгледат и я дават хранениче.Тя е расла в мъчителна бедност и непоносим за детските плещи и психика физически труд. Учила едва няколко класа и нуждата я заставя да тръгне за София, където намира препитание в текстилна фабрика. От средата и условията там невръстните момичета могат да се научат само на ненавист и страх. И в тази все още крехка възраст се появяват някакви млади, запалени глави, които се опитват да обяснят на неуките текстилни работнички причините за експлоатацията, за скотското съществуване и че има едно велико, спасително учение, което се нарича комунизъм… Отгоре на всичко сред тези млади хора е и бъдещият съпруг Димитър Гръбчев, който сам признава: „аз се чувствах комунист, но по това време нямах понятие от комунистическата теория и практика“… .Нещата са ясни. Митка има пламенен характер и се увлича бързо в новата вяра. „О, светла вяра в новия живот, как сгряваш и повдигаш ти сърцата!“ – беше писал Димчо Дебелянов. И как да упрекваш едно наивно същество, че се е поддало на комунистическите идеи, след като половината френски интелектуалци преди войната са били комунисти…

Покрай работата ми с Иванка често се срещахме и с Митка. Тя беше гостоприемен човек, обичаше да се разпорежда в дома си, струва ми се, че всички се бояха от нея – и дъщеря, и син, и зет. Боях се и аз. Но в името на справедливостта, никога през дългогодишното ни познанство тя не намекна една дума за произхода ми, за убежденията ми… За нея се говореха легенди, например как издебнала някаква продавачка в ЦУМ, че крие под тезгяха страшно дефицитни чаршафи. В следващия миг продавачката била измъкната от щанда, на нейно място се настанила Митка Гръбчева, извадила чаршафите изпод полицата и започнала да пише бележки на струпалата се опашка… Освен всичко друго тази жена-страшилище имаше самобитно чувство за хумор.

След смъртта на генерал Гръбчев Митка решила да се сдобие с лека кола. Купила едно Пежо 404 и храбро го подкарала. Вече имала зад гърба си катастрофа с друг автомобил и скоро се отказала да шофира и пежото.

– Опитах се аз да го карам, на няколко пъти се качвах по тротоарите и видях, че не е за мене тази работа!

За шофьор на колата тя определила Борко, съпругът на Иванка. Това нейно решение хвърлило в огромно разочарование сина Сокол, който бил още твърде млад.

И тъй Борко кротко и внимателно управлявал колата, а Сокол ревнувал. Черна завист! И веднъж какво да види – ауспухът на пежото черен – почернял отвътре.

– Маме – възкликнал Сокол,- виж колко е почернял ауспухът на колата.

– Е?

– Ами Борко не я кара както трябва. Тази кола е високооборотна, тя трябва да се кара с повече газ, така се разваля моторът.

– Тъй ли? – възкликнала Митка и се замислила за почернелия ауспух.

А тя беше недоверчив човек и понякога тази недоверчивост стигаше до мнителност. Тя самата си признаваше:

– Ако съм оцелела на този свят, то е защото не съм вервала на хората!

И така, Борко бил уволнен, а Сокол назначен на мечтаната длъжност.

След няколко дни той и майка му тръгнали да пътуват за Етрополе. Младият шофьор карал колата в обороти и малко преди Ботевград успял да се мушне под един пресичащ самосвал. Катастрофата била жестока. Митка Гръбчева – тежко ранена, животът й гаснел. Закарали я в Ботевградската болница. А Сокол – на Сокол му нямало нищо, жив и здрав. На шашкън птиче господ гняздото му вие! За пежото да не говорим – скръбен куп ламарина.

Една операция, втора, будещите подозрение инак лекари, този път си свършили работата. Извадили далака, наместили потрошени кости, след дълга схватка със смъртта някогашната атентаторка оцеляла. Когато дошла в съзнание, видяла пред очите си Иванка.

– Къде е брат ти? – попитала строго Митка.

– Тука е – отвърнала Иванка

– Къде е?

– Не смее да влезе.

– Кажи му да дойде! – наредила Митка.

Влезнал Сокол и като видял майка си цялата в бинтове, екстензии, гипсове, разплакало се момчето. А майката, като се убедила че момчето й е живо и здраво, помълчала, помълчала и рекла:

– Браво, мама, браво, побеле му на пежото ауспуха!

Корица от книгата на Митка Гръбчева

В началото на 1976 година редактирах една книга, в която Митка Гръбчева години наред се бе трудила да опише живота на съпруга си. И за пръв път изживях нещо странно, за пръв път се самопринудих да стана цензор. Имаше защо. На свой ред и генерал Гръбчев беше претърпял доста неприятности по времето на така наречения култ към личността. Разжалван, уволняван, по-късно реабилитиран, и починал преждевременно от сърдечен удар според официалната версия. Жена му познаваше и не можеше да опрости виновниците за гоненията му. В книгата си ги назоваваше с имената им, описваше поведението им и делата им без задръжки и милост. А повечето от тези хора все още заемаха важни длъжности във властта. И ето че аз, бившият буржоазен елемент, започнах да правя забележки на някогашната пролетарка, напълно издържани в духа на социалистическия реализъм. Спомням си едни редове, в които се споменаваше как семейството на виден функционер, достигнал до поста министър на вътрешните работи, обсебило жилището на някогашния вътрешен министър Габровски. Твърдението ми се стори прекалено изобличаващо бойците против фашизма и казах:

– Това няма да мине!

Митка Гръбчева ме погледна учудено:

– Кое няма да мине?

– Това за апартамента на Габровски. Няма да ти го пуснат.

– Ами да идат да проверят бе, всичко си е там: и мебелите, и килимите, и те… Няма да го махаме! Остави го!

Оставих го. В печатното издание този пасаж, разбира се, бе съкратен. Изобщо, според самата Митка Гръбчева, книгата излязла след епична битка. Вярно, малко съкратена, но затова пък с предговор от самия Тодор Живков.

„Винаги съм била обикновен редник на партията“ – беше писала тази жена, която бе тъй неудържима, че решеше ли, успяваше да проникне и в кабинета на самия генерален секретар.

Понякога нейните изблици на откровеност бяха смайващи, без да се съобразяват нито с политиката, нито с обстановката на момента. Така в книгата й „В името на народа„, която беше претърпяла няколко издания и се четеше с интерес от всякакви хора, има следните многозначителни изречения:

„Девети септември!

С колко много вълнения, мисли, чувства и събития бе изпълнен нашия пръв свободен ден…

Само че на нас не ни бе до празници, че ни чакаше работа.

Дадох сигнал за строяване на партизаните. И изведнъж видях, че те са се удвоили“.

Не вярвам партизанската командирка да си е давала сметка, че ето тези хора, притъкмили се към партизанския отряд в нощта и сутринта на девети септември, ще се превърнат в най-отблъскващата обществена прослойка през годините, които последваха.

А това, което в известен смисъл уличаваше самия мен, бе умението ми да бъда цензор, да откривам излагащи народната власт изрази, словосъчетания, скрити помисли и враждебни настроения. Навремето ръководителят на охраната на Шарл Де Гол обмислял всички начини, по които той лично би убил генерала, и веднага вземал мерки да се предпазят от тях. Нещо подобно има и при цензорите.Те не трябва да обичат властта, напротив, може дори да я ненавиждат, но трябва да откриват и най-малките, незабележими слабости и грехове, да знаят къде може да бъде уязвена и прилежно да я предпазват от това.

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Поетът Венко Марковски, България и идеологическият Мефистофел

Статията е с автор Иван Николов, директор  на сп. „България – Македония”, свалена от този сайт.

„Без творчество животът става безсмислен. Книжовният труд, като всеки труд, изисква постоянство. И ако се занемари, то се отразява зле на самия творец. Защото талантът показва своето истинско лице в процеса на работа.“ Венко Марковски

Кой не е видял Алтъна?
Кому не памет свъртяла
Алтъна – алтън на гърло,
Алтъна – жива приказка?

Една е мома Алтъна,
на лице – пъпка трендафил,
на снага – стройна калина,
на мерак – огън разгорял!

Седи ли – гори земята,
гледа ли – рани отваря,
мине ли – буря планинска,
пее ли – мома пробужда!

Кога се Алтън родила,
три пъти зора зорила,
три пъти светът се менил,
три пъти се раят отворил!

Пролет й била постеля,
горска я сърна доила,
ангели песни пеяли,
над нея слънце греяло!

Кой не видял Алтъна,
кому не сърце отнесла.
Женени жени остават,
ергени горят за нея!
1938 г.

„… македонци със свое различно от вашето сръбско самосъзнание… със свой литературен език, общ с българския, със свое македоно-българско училище…“

Кр. Мисирков София, в.“20 юли“, 11 май 1924 г.

Безспорният талант, творящ в Скопие, Младен Сърбиновски посвети на Венко Марковски драма, която озаглави „Маке­донският Фауст“. Това е сполучлива метафора на целия жизнен път на поета, чийто чист и неподправен национален дух, ще претърпи разрушителното влияние на доктринерски насажданите комунистическите идеи с умопомрачителния уклон за денационализацията на българите в Македония и претворяването им в „македонци“.

Роденият в Скопие на 5 март 1915 г. Вениамин Тошев, (Венко Марковски е поетичният му псевдоним), с потекло от гр. Велес, е попил изцяло националния български дух, витаещ в атмосферата на семейството му. И въпреки че е ученик в сръбско училище, явно носи в себе си всичките съставки на българската духовност… И когато започва да лее стихове, те носят белега както на местната диалектна самобитност, така и на модерния литературен български език.

Станал подозрителен за властите, той известно време се крие в Скопие, после – в Белград, а през 1937 г. се озовава в София. Според покойния Коста Църнушанов тук е приет от Македонската бежанска организация като роден син. Поканен да публикува свои стихотворения в сп. „Илюстрация Илинден“, той веднага се превръща в сензация на българския поетичен небосклон. В списанието се появяват отзиви за неговите сти­хотворения с заглавия като „Нова струя в българската поезия“, „Великденски дар от родината“ и др.

Нова серия от възторжени отзиви ще се появат след отпечатването на поетичния му цикъл „Акорди на вечността. Данте Алигиери“ (Сонетен венец), появил се в бр. 90-ти на списанието през 1937 г. Особено респектират оценките на поети като Теодор Траянов и Николай Лилиев. По-късно, в предговора към първата му поетична книга „Народни бигори“ (1938) академик Стефан Младенов ще напише: „…българското открай време Скопие ни дава един поет, който пише еднакво свободно и на своя роден южно-скопско-велешки говор, и на общобългар­ския литературен език…“

* * *

Житейският път на никого не е права линия, камо ли на изпълнения с емоции и поетични видения творец. Срещата му в София с Коминтерновския вариант на комунистическите идеи и измислицата за македонска нация, отделна от българската, се оказва фатална за човека и поета Венко Марковски. Неговият идеен наставник Тодор Павлов ще преоре до дъно българската му духовна плът и ще създаде благоприятна почва за убийствените кълнове на отчуждаването от народностния ни ствол. И точно оттук започват неговите фаустофски мъки. Раздвоението, между схоластиката на проповедите на Тодор Павлов и живеца на спомена за домашното огнище го карат да прави зигзаги, които го изпращат при Титовите партизани. Тук той е роб на македонистичния постулат, но като в просъница отвреме-навреме духът на предците му се появява и властно го тласка към първоизвора на народността му.

По време на публично рецитиране на стихове

Това състояние на духа е доловено с тънка художествена прозорливост от Младен Сърбиновски, изразено чрез един монолог на превъплътения във Фауст Венко Марковски: „Трябва да се посипя с пепел, за да оцелея в Македония. Нямам толкова душа, колкото иска да ми вземе Мефистофел. Чувствам го навсякъде около себе си, но досега лично не съм го виждал. Крие се зад безброй лица. Като руска матрьошка. Една кукличка ще видя, но тя е само черупка, в която се крие друга. Ако точно така Гоце Делчев е проектирал Македония, като антична трагедия, поздравявам го. Оставам роб на дявола, но ще го намеря, за да си откупя душата…“

 

Македонизмът е духовният кратер за Венко, в който той потъва все повече и повече и стига до дъното му, но не за да остане там, а за да се оттласне и да излезе отново на светлина и със свободна душа. Това е драматичният катарзис на човека и поета, преминал през не едно и две изпитания, опитал се да възпре тоталното обезличаване на народа си под маската на новата националност, загърната с пелерината на Титовата социална и идейна алхимия. Светъл лъч в този тъмен период, се явават неговите опити заедно с Методи Андонов -Ченто, един своеобразен дисидент срещу антибългарските идеи на Светозар Вукмванович Темпо за сърбизиране на Македония, да възпират колкото се може този пагубен за родината им процес.

Косвена оценка на това дава закоравелият кариерист и Титово протеже, Страхил Гигов, получил като награда за верноподаничеството си поста Министър на вътрешните работи в следвоенна Македония. В неговата книга „Секьаваньа“ (Скопие, 1975) могат да се прочетат много критични оценки за Ченто и за Венко Марковски. Според Страхил Гигов Ченто заедно с Венко е оказал съпротива при изработването на Манифеста на Главния щаб на НОВ (Народоосвободителна войска), с който е трябвало да се открие първото заседание на АСНОМ на 2 август 1944 г. и на което ще се вземат съдбоносните решения за „македонска нация“ и „език“. Ченто и Венко отхвърлят проекта на манифеста, връчен им от Светозар Вукмванович -Темпо на сръбски език, който съвсем началнически им нарежда: „Ево вам готов нацрт манифеста, израдите по ньему коначни текст на македонском езику!“ Те не само че не се съгласяват със сръбския вариант на Манифеста, а успяват, в рамките на възможното тогава, да вмъкнат в него някои допълнения като следните: „… Ще направим братство и единство с българския народ…“ или „… Да живее единството и братството на народите на Югославия с братския български народ…“

И затова Страхил Гигов продължава:“ За Венко и Ченто след това беше сформирана комисия от няколко члена на Главния щаб и на тях се направи забележка… „

И още: „Групата около Ченто и Венко не се намали. Те и двамата не подбираха средства, за да спечелват хората за себе си…“ (стр. 346-348). Трябва да сме наясно, че не са един и двама интелектуалците с лява ориентация в Македония, които увлечени от наивността на юношеските си мечти, попадаха в коварните мрежи на сърбокомунистическия молох. Ветеранът Панко Брашнаров, повярвал, че се осъществява Илинденският идеал, се съгласява да открие първото заседа­ние на АСНОМ, ехидно нарече­но от стратезите на повторната сърбизация на Македония Вторият Илинден, като прочита Ма­нифеста на Главния партизански щаб. След това плати с жи­вота си на Голи оток заради тази своя илюзия. Останалият единствен жив от Солунските атентатори Павел Шатев прие министерски пост, за да завърши живота си на бунището в Битоля.

Методи Андонов-Ченто, въпреки скептицизма и критицизма към проявите на кариеристите, беше си повярвал, че ще съумее да промени подготвяната в Белград нова трагична участ на Ма­кедония и прие да бъде нейния първи премиер. Уви, и той изпита всички изобретения на но­вите властници за унижения и издъхна като мъченик.

Венко Марковски преживя моменти на възходи и падения, за да се озове също в лагера на смъртта Голи оток, но в драматичната си одисея тук, успя да се освободи от нашепванията на Мефистофел, откупи собствената си душа и коленичи пред ол­тара на България.

Те всички сякаш бяха слепи за примера на Методи Шаторов – Шарло, който въпреки коминтерновската си закваска, прозря измамата на века с „македонската нация“ и като секретар на Покраинския комитет на ЮКП за Македония още през 1941 г.се откъсна от Тито, което разбира се, му донесе куршум в гърба.

***

Венко Марковски като високоталантлив човек има изострени сетива за истините и неистините в живота и политиката, но илюзиите, заблудите и партийната дисциплинираност, внушени му от високопоставени пропагандисти като Тодор Павлов, го правят нерядко съмишленик на тези, които сменяха със злоба и сладострастно упоение народностния ни код в Македония. На моменти той беше певец на тази идеологическа вакханалия, но коренът, забит дълбоко в съзнанието му не залиня, а пусна нов, силен български филиз, който роди забележителни поетични творби като „Предания заветни“ и разтърсващата изповед „Кръвта вода не става“. В тази книга има редове, които те карат да настръхваш или да свиваш юмруците си от негодувание. Ето как Венко прави читателите си съпричастни на собствената си драма:

„Експериментът как от българин се прави македонец изпитах върху собственото си съзнание. От Скопие дойдох българин, в София станах македонец. В концлагера Еникьой, дето прекарах от 1941 г., освободен вече от заблудата, че някога съм бил българин, аз – новоизлюпеният македонец –всеотдайно помагах на пристигащите заблудени българи от Македония да напускат българското си съзнание и да стават македонци… Заблудата, че създаваме „македонска“ нация продължавахме и като партизани от 1943 до 1945 г…. Македонизмът облече държавна дреха. Започнаха преследвания, арести, изтезания на невинни хора. Изчезваха българи без съд, Велес и Куманово бяха окървавени… Вратите на Македония с устав бяха широко отворени за навлизане на сърбизма… И още:“ Историческата грешка на Коминтерна унижаваше българската нация. БКП в името на интернационализма пристъпи към девалвация на националните интереси, като от българи насилствено правеше македонци. Хората в Македония се чувстваха измамени, посрамени. Съзнанието им беше ограбено. С наведени чела ходеха. С погледи говореха. С неизвестност вкъщи влизаха, с неизвестност от къщи излизаха. Без вина всеки българин беше в списъка на обвинените, само защото беше българин. Опасно бе в Македония, в люлката на България, да бъдеш българин, да кажеш, че си българин. Духът на Душан Силни суеверно владееше там. Всичко, което пречеше на сърбизирането, беше премахнато и отстранено…“

***

През 2009 г. в Скопие, може би спонтанно, а може би и дирижирано се разгоря един спор дали Венко Марковски трябва да се приобщи към днешната македонистична култура или да бъде заклеймен като предател. Дискусията намери отражение в 7 текста, публикувани през месец март в „Утрински весник“ под общо заглавие „Вистините и контраверзите за Венко Марковски“. Автор на тези текстове е дългогодишният кореспондент на в.“Нова Македония“ в София Виктор Цветаноски.

Известни имена в македонистичната историография и литература като тогавашния председател на МАНУ (Македонска академия на науките и уметностите) академик Георги Старделов, академиците Иван Катарджиев, Блаже Ристовски, Гане Тодоровски, професорите Стоян Ристевски, Виолета Ачкоска, Никола Жежов, Новица Виляновски и др. дадоха своите мнения и становища. Въпреки че мненията се различаваха рязко или в нюанс, те всички се изграждаха върху основата на македонистичния постулат. Разглеждането на идеолого-геополитическия продукт „македонска нация“ като нещо първоизворно и неподлежащо на никакви съмнения, уговорки и споро­ве, както винаги, сред тези среди, лишаваше разговора от се­риозна научна обоснованост и го затваряше в тясната клетка на сърбокомунистическото внуше­ние за Македония.

Независимо от тази едностранчивост, в спора се преплита­ха съвременността и миналото и в пресечната точка на тези две действителности бяха изречени и истини, или цитирани документи, които все пак могат, при добронамереност и изследователска безпристрастност, да възстановят една по-достоверна картина, която да даде аргументи в полза на дълбочинното из­следване на неподправената истина . За да продължим разсъжденията си, ще се спрем на някои от становищата.

Категорично за принадлежността на Венко към днешната македонистична култура е академик Георги Старделов, който твърди: „Македонецът Венко да се върне на македонците…Неоспорим е историко-литературният факт, че „Народни бигори“ и веднага след тях „Огинот“ са първите стихосбирки, излезли на македонски език и според това в началото на всички начала на съвременната македонска поезия трябва да стои името на Венко Марковски. На него му принадлежи епитета на пръв поет между основоположниците на съвременната македонска поезия.. “ Според този академик основоположник на съвременната македонска поезия не е Кочо Рацин, а Венко Марковски.

Венко (крайният вдясно) със съпругата си Филимена и Коле Неделковски

Подобно е мнението и на академик Блаже Ристовски: „Твор­чеството на Венко Марковски до заминаването му в България е само македонско. От това време ние нямаме по-богата поетична реч от Венковата. Както да говорим, ние нямаме по-добра поезия от неговата… Още по времето на войната, а след нея почти всички по-стойностни маршове и химни от времето на НОБ (Национално-освободителната борба) бяха по стихове на Венко Марковски… Това е наше дело, това е наш дух и принадлежи само на нас… Няма нужда да се прави реабилитация на поета, бореца и човека Венко Марковски, просто трябва да се прекланяме пред неговото македонско творчество като наше „македонско“.

На коренно противоположна позиция е академик Гане Тодоровски. Ето и неговите аргументи: „Нямат право всички, които днес в името на някакво свободомислие, против коравото и фанатично единомислие на защитниците на македонската идея, настояват за връщането на невинността на предателя Венко Марковски. Ялови са техните застъпничества и възклицания на висок глас…“ По-нататък той се спира на книгата на Венко „Кръвта вода не става“ като заявява емоционално: „Не апелирам, нито пък призовавам Венковите лобисти в Република Македония да възприемат тази книга, наситена с гневни и груби отрицания на македонството. Но все пак съм длъжен да предупредя, че невежеството не оправдава никого. Затова застъпниците на реабилитирането на родоотстъпника Венко Марковски нека да се позамислят дали е редно да убеждаваме своите потомци да честват антигерои… „

Подобно, дори по-категорично отрицателно е и мнението на Бошко Нацевски, кореспондент на „Нова Македония“ в София от края на 70-е години. Той смята, че „… необходимо е, за недостатъчно запознатите, човешкият и творчески портрет на по­ета да се представи в истинска светлина и окончателно да се разсее мъглата особено пред очите на тези, които разглеждат проблемите през очила с неподходящи диоптри… “ И продължава: „Не е възможно да се върне Венко Марковски в Македония. Не поради факта, че той вече е покойник, а поради безспорната истина, че докато беше жив и във време на своя творчески зенит, в много поетични опуси, интервюта, речи оформи и утвърди своята принадлежност към българския род…, “ като добавя: „На 17 октомври 1979 г. в интервю за софийския вестник „Труд“ Венко казва:“ Роден съм в Скопие, във възрожденско българско семейство… В същността на моето творчество винаги е била България… Моето съществуване е немислимо без България…“ И оценката на Бошко Нацевски: „С подобни твърдения Венко Марковски не стори кой знае какъв грях към македонците. Той, в своята но­ва родина България, само използва правото си на свободно самоопределяне на национална­та си принадлежност. Това е не толкова предателство, колкото злосторническо дело към македонците, на които, според негови лични изявления, е принадлежал повече от пет десетилетия… „

Ето ти и казус за разсъждаване. Всички, цитирани тук видни македонисти са единодушни, че Венко като партизанин се е проявил като незаменим поет. Дори един Лазар Колишевски, най-смъртният му враг, по-късно ще заяви пред д-р Стоян Ристевски: „Когато се пише за една личност или за едно събитие, трябва да се пише така, както е било тогава, а не да се тръгва от днешното гледище. Навремето първа личност в македонската литература, култура и наука беше Венко Марковски, а Блаже Конески току-що се появяваше … (Виктор Цветаноски „Вистините и контраверзите за Венко Марковски, 5-и текст)

Къде се къса нишката обаче. Нишката се къса, там, където тези авторитети на македонистиката и дума не обелват, за опасността от сърбизиране на следвоенна Македония, процес, който започва именно в партизанските сборища и с активното участие на същите тези личности. И ако Венко Марковски точно в това време с написал завладяващи маршове и химни, както твърди Блаже Ристовски, защо да не предположим, а сигурно е и така, че вдъхновението за тези творби, той е черпил от идеята за самостоятелна Македония след войната, защото той беше и си остана македонец, македонски българин, а не македонист със сърбска закваска… Как да си обясним иначе този изтръгнат от сърцето му вопъл в съдбоносната за него 1956 г.:

Българийо, за теб сърцето ми копнее
и мойте мисли всеки миг летят към теб.
Българийо, във тебе и нощта светлее,
а тука и денят потъва в черен креп…

Нека да погледнем на поетите като хора от друго тесто.Те живеят по закони, които не се препокриват с тези на останалите. И разбира се, поради тези причини, напълно възможно е точно тогава Венко да не е успял да съзре голямата опасност от сърбизацията, която се превръща в държавна политика след войната. Цялото му последващо поведение и творчество подс­казва вече за изострените му сетива за ставащото покрай Вардара.

Вече споменахме за оценките на Страхил Гигов за съвместната съпротива на Венко и Ченто срещу опитите да се внесат сръбски елементи в Манифеста на Главния щаб. По-късно тази съпротива ще се прояви особено с участието на Венко Марковски в Комисията за създаването на македонския език. По този повод в петия текст Виктор Цветаноски отбелязва: „Първият по-видим сблъсък на Венко Марковски с тогавашните проюгославски партийни кадри е станал по времето на създаването на македонския литературен език…“ По-нататък той цитира писмо, което е изпратено от ЦК на Македонската комунистическа партия до ЦК на КПЮ, подписано от Лазар Колишевски, в което се настоява да бъдат поканени от Москва специалисти-езиковеди, за да помогнат, защото: „Разни елементи, които още не могат да приемат Федеративна Югославия биха използвали и се опитват да използват въпроса за нашата азбука, за да внесат раздвоение в нашия народ и да го отдалечат от Федеративна Югославия…“По-нататък в писмото се набляга, че именно промакедонските елементи не искат да приемат сръбската азбука, между които е и Венко… Съвсем ясно е, че в този период, Венко Марковски като човек и във власта, и в партията, отвътре воюва срещу сърбизацията, която точно тогава се налагаше брутално чрез македонизацията, като контрапункт на всичко българско. Това предопределя и по-нататъшната му съдба.

В шестия си текст Виктор Цветноски привежда и един епизод, който е известен добре и в българската историография и мемоаристика, но който в случая е още една тухла към изграждане на образа на Венко Марковски като човек, който вижда застрашителната офанзива по затриването на българския облик на Македония.

Цитирам го дословно:“…в 1946 година Венко е изключен от Комунистическата партия, а като причина за това се изтъква евентуалното разкриване на партийни тайни при една среща, … която той заедно с Павел Шатев… е имал с Вълко Червенков и с Тодор Павлов, български делегати на Всеславянския конгрес. Ще бъде обвинен, че пред тях изнесъл неистини за македонското ръководство. Тогава и Павел Шатев ще бъде снет като първи подпредседател на Президиума на АСНОМ…“ Всъщност, обществена тайна и в София, и в Скопие е, че тогава и двамата са споделили тревогата си, че в Македония се върши системно заличаване на всичко българско.

От всичко казано дотук ясно се очертава посоката, която отвежда към подмолите на Венковата светая светих, където партийната дисциплинираност е като обрив по кожата, под която напират импулсите на съмненията и преоценките. Стихотворенията, писани в партизанските землянки и малко след това не са ли някаква камуфлажна бродерия върху канавацата на сърбокомунистическата конюнктура, в която той вплита и собствените си заблуди, самозалъгвайки се на моменти, че твори историята на самостоятелната Македония!? И тук може би трябва да откриваме оня лъкатушещ, между изконно същностното и повърхностно привнесеното, сложен психологически синдром, неподвластен на опростенческите оценъчни методики. В случая с Венко Марковски оценките в черно и бяло, т.е. „македонец“ или българин не отвеждат наникъде. И ръцете, които фанатично държат черно- белия аршин, освен да го размахват неистово, нищо друго не могат да постигнат.

* * *

Божествено надареният наш литературен изследовател, критик и есеист Цветан Стоянов има един забележителен труд , озаглавен „Геният и неговият наставник“, за съжаление останал недовършен, поради внезапната ранна смърт на твореца. Оставам настрана литературно-естетическите достойнства на това изследване. За нас, в случая е важна идеята на Цветан Стоянов да разгледа отношението между тайния съветник на Императорския руски двор, оберпрокурора на Светия синод на РПЦ Константин Победоносцев и неговите амбиции да моделира гения на Достоевски така, че използвайки мистиката и религиозното чувство на писателя, той да обслужва политиката на Император Александър Трети.

Не е ли подобна и амбицията на идеологическия наставник Тодор Павлов да моделира възгледите и таланта на Венко Марковски според разрушителните амбиции на Коминтерна за създаване на нови нации! И тази политика не улесни ли практическото осъществяване на сръбската стратегия на Стоян Новакович за македонизма!? Подобно на Победоносцев Тодор Павлов на моменти се радваше, че чрез Венковия талант постига целите си, но всъщност той самият се обезличаваше национално с тази си умопомрачителност, защото и той е от Македония, от гр. Щип. А когато Венко Марковски, преминавайки през горнилото на страданията, прозря заблудата си, Тодор Павлов като фарисея Победоносцев, както го нарича Бердяев, заяви високо, че винаги е защитавал своето българс­ко име. (Справка – „Архивите говорят“, „Македонският въпрос в българо-югославските отно­шения 1950-1967“, София, 2009).

Отговорът на големия въпрос за националната същност на Венко Марковски не може да се търси в Скопие, защото там разглеждат проблемите върху един изкуствено създаден тънък исторически слой, благоприятна среда за развъждане на всякакъв вид вируси, поразяващи добросъвестните научни твърдения.

Истината за националната принадлежност на Венко Марковски можем да открием в семейната среда. Отговорът, защо по-голямата му сестра Параскева е член на Тайната културно- просветна организация на македонските българки, организация, която има за цел да предпази подрастващите в Македония от сърбизация, е еднозначен. Възторженото му приемане в София от бежанските братства от Македония е само нов щрих към не­говото национално самоопределение. Забележителни са думите на Иван Хаджов, родом от Струга, който през 1931 г. с псевдоним Veritas издава сборника „Македония под робство. Документи и свидетелства“, за неговата първа стихотворна книга „Народни бигори“:“Всички късчета от тази сбирка авторът е изпял още докато е бил в Родината си…Те са твърде указателни за мислите, чувствата и настроенията на едно поколение българчета, което се е възпитавало под изключителното действие на не наше училище, на не наша книга и литература. Авторът е възпитаник на сръбското училище, на сръбската книга. Но бащиният български език… са поддържали яките връзки между младия човек и неговия народ…“

Няма съмнение, че македонизмът е вирус, умишлено инжектиран в духовната плът на Венко Марковски, с цел отчуждаване от родовия му корен, но той предизвика само силен обрив по кожата, който не можа да засегне дълбоките пластове на неговата изконна българска самобитност.

Това е истината за поета и българина Венко Марковски и който не я вижда, той е слепец, претендиращ, че е зрящ…

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged | Leave a comment

Бялата книга за бъдещето на ЕС – България извън пътя, с откраднати гуми?

Мислех да опиша тъгата ми от т.нар. Бяла книга* за бъдещето на ЕС, представена от председателя на Европейската комисия г-н Юнкер, но попаднах на това изказване на шефа на европейските социалисти Сергей Станишев, което ще ми спести труда.
Освен изразените в статията притеснения за България, аз имам още едно: тази Бяла книга се обсъжда на срещите на върха, а ние – в страната – не само не знаем какво мислят на “Дондуков” 1 или 2, но и нямаме възможност за участие в процеса на мислене на нашите политици.
Държавата няма изработена платформа… Не, вижте, нека сме болезнено честни: дори и да имаше начин да допринесем с нещо в обсъжданията, ние – гражданите – пак нямаше да го сторим.

Народът ще стои отстрани, ще гледа сеир, но няма да се хване да участва в търсенето на решения. Дали го прави от горчив опит, дали от мързел – няма особено значение.

Председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер

Ние прощаваме много неща на нашите политици – лъжите, наглостта, липсата на възпитание, простотията…, но едното нещо, което не бива да им простим е, че направиха политиката процес, в който нормалните граждани не искат да участват и от който се отвращават.
Имаме и пример от последните месеци: вече повече от два месеца България НЯМА свой представител в Европейската комисия!
Нито кабинетът “Борисов”, нито служебното правителство, нито президентът Плевнелиев, нито президентът Радев се хванаха да инициират разговор с всички парламентарно представени партии, за да се разберат по един толкова ВАЖЕН въпрос! Е, как е възможно да не могат да скочат над толкова ниска летва?
Има свободно място, което се полага по право на България. Има ресор, който се е освободил след като германският еврокомисар пое “ресора на Кристалина”. Има поне няколко кандидати, които стават, както партийни, така и безпартийни.
Има, но няма функционираща държава, с работещи институции и – най-важното? – с обединени политици, когато става дума за интересите на страната!

Ето, Станишев предлага нещо полезно за България.
Как мислите, колко от нашите политици ще кажат: “Ей, вярно, бе! Да се обединим зад тези думи и да не позволим да има Европа на две скорости!” Колко?

Страхувам се, че ще има Европа не на две, а на три скорости: първа и втора за другите страни, а трета – за България. И няма да е скорост, а ще е само лоста за скоростите, но… изваден от скоростната кутия. Като в стария виц –

ще седим в колата, извън пътя, с откраднати гуми (заедно с джантите!), на трупчета, ще местим лоста за скоростите и… ще се клатим вляво и вдясно, за да имитираме движение.

От време на време ще попържаме, уж че сме минали през някоя дупка, появила се след първия сняг.

А в това време отпред ще виждаме изчезващите червени светлини от стоповете на европейската кола. В огледалото пък няма да има никакви фарове, защото след нас няма никой.

______
* – Можете да свалите “Бялата книга” тук, 5.5 Мб.

Posted in Bulgaria, European Union, politics, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

Непокорени букви – 102 години от рождението на Венко Марковски (статия на македонски)

Статия от сайта “Македонско-българско приятелство“* – б.м., Вени Марковски, която публикувах във Фейсбук със следната бележка:

Мнозина твърдят, че в днешните вестници може да се срещнат най-гнусни нападки.
Приложената статия ще ви покаже, че не е така!

Революционерът и признат за национален герой и в България, и в Македония Гоце Делчев разбираше света “единствено като поле за културна надпревара между народите”.
За съжаление не от днес и не от вчера ние – на Балканите – разбираме света като поле за некултурна надпревара. При това не само между народите, но и вътре, в самите народи. И не честна, а нечестна – с лакти, с ритници по глезените, с мръсни номера.
С други думи, полето е кално и мръсно, а културата никаква я няма, но за сметка на това има озлобление, завист, мятане на камъни, унизяване на опонентите, отнемане на гражданските и човешките им права и опити за тяхното очерняне, а често – и физическо отстраняване. Така е било преди 76 години, когато про-нацисткото правителство на Борис III и Богдан Филов вкарва дядо ми в концлагер, защото са се страхували от силата на поетичното слово. Така е било и 6-7 години по-късно, когато югославският “цар” Тито първо го вкарва в затвора, а след още няколко години го наказва с дълго време в мъчителния ад на концлагера “Голи оток”.

Ето три параграфа от статията, на български, цялата можете да прочетете, ако кликнете върху снимката:

“Днес, когато говорим за този голям поет, не можем да не споменем термина ‘реабилитация’ в неговия политически контекст. Тъжен факт е, че през XXI век все още говорим за реабилитация… на хора, на творчество. Марковски не е пощаден от чернобялата мания – “Ако не си с нас, значи си против нас”…
…Не са били един и двама тези, които са се отрекли от всяка добра дума, която са казали за стойността на творчеството на Марковски. Той е бил забравен и жив “погребан” за културния живот в социалистическа република Македония. Можем само да предполагаме колко гняв и болка са се събрали в душата на големия поет, когато всички онези, които до вчера са признавали неговия талант, днес са се надпреварвали кой пръв да плюе върху него, с цел да се подмаже на титовия режим.
Марковски е изгонен от Македония. Той е унищожен психически и морално от довчерашните си съратници и колеги. Никой от неговите душевни палачи не е бил осъден. Напротив, някои от тях и до последните си дни се радват на почит от македонската държава. Съдбата на Венко Марковски е като подсещане за всеки непокорен дух. Посланието е ясно, а именно: ако риташ ръжена, ще се изгориш. Дребните души никога не са се изгарят, те само бавно се превръщат в пепел.”

***

Венко Марковски с внуците си Игор и Вени

Непокорени букви

Денеска се навршуваат 102 години од раѓањето на големиот македонски и бугарски поет и интелектуалец од највисок ранг Венко Марковски. Човек што беше од двете страни на „рововската војна“ меѓу идеологиите на  Југославија на Тито и Бугарија на Живков. Венко Марковски се смета за основоположник на современата македонска поезија, воедно со тоа е нарекуван и дводомен автор (бидејќи пишувал на македонски и бугарски јазик). Истите тие што го нарекуваат Марковски дводомен, забораваат дека се „адвокати“ на антимакедонската власт, која го избрка големиот поет во Бугарија.

Венијамин Миланов Тошев, познат како Венко Марковски е роден во Скопје 1915 година, во сиромашно, скромно семејство. Татко му, Милан, бил курир во општината, а мајка му, Љубица, продавала ситници на тезга. Освен Венко, тие имале уште три ќерки.

Основно училиште завршил во Скопје, а образованието го продолжил во скопската машка гимназија, каде 1931 година, заедно со неколку свои соученици го формираат Литературниот кружок. Таму се воделе дискусии за создавање на македонскиот литературен јазик, како и за подобро запознавање со македонската историја, традиција и фолклор. Овој кружок, по приемот во Комунистичката партија прераснува во илегална организација Македонска ослободителна револуционерна организација (МОРО), подоцна преименувана во Македонска младинска револуционерна организација (ММРО). Пред матурирањето, организацијата е разбиена, а нејзините членови се затворени. Венко поминал 31 ден во затвор, а потоа бил отстранет од училиштето и не му било дозволено да полага матура. Избегал во Софија, Бугарија, каде е примен на Филолошкиот факултет, во катедрата за Словенска филологија.

Во Софија, Венко Марковски му се приклучил на Македонскиот литературен кружок во кој членувале: Никола Јонков Вапцаров, Ангел Жаров, Кирил Николов, Ѓорѓи Абаџиев, Митко Зафировски, Стефан Нанов, Коле Неделковски и Димитар Митрев.

Истата, 1938 година се оженил со Филимена, а прв сведок им бил Коле Неделковски.

Марковски е дел во сите три комисии за кодификација на македонскиот јазик. Бил противник на прифаќањето и примената на Вуковата азбука за македонскиот јазик. Ја предложил употребата на буквата Ѕ и бил застапник за употребата на  ъ (големиот ер).

Оттогаш започнува неговиот судир со власта. Подоцна, ќе биде исклучен од партијата заради „предавање партиски тајни“, односно зашто зборувал дека Македонија се србизира,  бил затворен, а неговото семејство интернирано во Кичево. Две години поминал во домашен притвор, а 1956 година е осуден 5 години робија на Голи Оток заради пишување и дистрибуирање на памфлетот со поемата „Сувремени парадокси“ каде ја критикува власта. За жал, и во Друштвото на писателите, неговите пријатели, го осудуваат и никој не застанува на негова страна. По враќањето од робија, животот во Македонија му станува неподнослив. Од еден од најголемите поети на своето време тој станува непочитуван, необјавуван, отстранет од општеството, прогласен за граѓанин од втор ред. Згора на тоа, бил принуден во весникот Нова Македонија да даде изјава во која се оцрнува себеси, а како награда му објавуваат збирка песни „Стихови“, а драмата „Гоце“ се поставува на сцената во Македонскиот народен театар.

Hо, односот кон него не се сменил, тој во Македонија, односно СФРЈ бил непожелен и 1965 година, практично е екстерниран во Бугарија. Од другата страна на границата добива разни признанија и привилегии, именуван е  за академик на Бугарската академија на науките, неколкупати е народен пратеник и добитник на највисоката награда за литература „Ѓорѓи Димитров“, прогласен за херој на Бугарија и јунак на социјалистичкиот труд.Умира во Софија, 1988 година. Четириестина години, од политички причини, е избришан од македонската (литературна) сцена.

Литературно творештво

Со своите две збирки песни „Народни бигори“ и „Огинот“ напишани на македонски јазик, а издадени во Софија 1938 година, Венко Марковски е еден од основоположниците на македонската современа поезија.

Освен нив, на македонски јазик ги напишал делата:

„Илинден“, „Луња“, „Елегии“, „Гоце“, „Чудна е Македонија“, „Гламји“, „Робии“, „Климе“, „Над пламнати бездни“, „Сказна за резбарот“;„Робии“ од Венко Марковски

а на бугарски: „Орлицата“, „Вистината е жестока“, „Легенда за Гоце“, „Крвта вода не станува“ (Одговор на „Историја на македонскиот народ“ во три дела), „Преданија заветни“, сонетните венци: „Бунтовни воштеници“, „Вековни врвулици“, и „Судбовни маченици“; „Голи Оток – островот на смртта“.

“Од един народ ние создадовме два народа. Од еден јазик направивме два. Во името на вистината браневме заблуди. Стар јарем разбивавме. Ковавме нов омот. Над Бугарија без жал го делевме небесниот свод. Одвраќавме поглед од мајка со мајчинско слово…
(„Предания заветни“, песна втора)

 

Денес кога зборуваме за овој голем поет, не можеме, а да не го спомнеме терминот рехабилитација во неговиот политички контекст. Тажен факт е во 21 век се уште да се зборува за рехабилитации… На луѓе, на творештво. Марковски не е поштеден од црнобелата манија- „Ако не си со нас, значи дека си против нас“. Поетот е дел од комисијата за кодификација на македонскиот литературен јазик, токму поради фактот дека се побунил против србизирањето на јазикот, Марковски влегува во еден отворен конфликт со тогашната југословенска власт. Ставот, кој се разликува од идеолошката матрица наметната од југословенскиот културно-политички систем на вредности и идеи, е во основата на прогонот извршен врз поетот.

Не биле еден и двајца тие што се одрекле од секој добар збор што кажале за вредноста на творештвото на Марковски. Тој бил заборавен и жив „погребан“ за културниот живот во СР Македонија. Можеме само да погодуваме колкав гнев и болка се насобрале во душата на големиот поет, кога сите тие што до вчера го признавале неговиот талент, денес се натпреварувале, кој по прв да го плукне, со цел да му се додвори на титовистичкиот режим.

Марковски е избркан од Македонија. Тој е уништен психички и морално од довчерашните свои соработници и колеги. Никој од неговите духовни џелати не добил осуда. Напротив, некои од нив и до последните свои денови, се радувале на почит од македонската јавност. Судбината на Венко Марковски е како потсетник за секој непокорен дух. Пораката е јасна, а имено, ако го риташ раженот ќе се изгориш. Ситните души никогаш не се горат, тие само бавно согоруваат.

Насловната фотографија е превземена од www.weni.com и личниот блог на Вени и Игор Маркоски, внуци на големиот поет.

_______
* – Контакти за връзка с организацията: ул. Скопска бр.9а, Скопје, Македонија, +38978209919, Понеделник-Петок 09:00 – 16:00 часот.

Posted in Bulgaria, European Union, на български, общество | Tagged | Leave a comment