Veni | Вени

От блога на Ивайло Калфин:

На света има повече от един милиард индийци, китайци, католици, мюсюлмани и…хора, които имат профил във Фейсбук. Цитатът е на директора на Департамента за вътрешна сигурност на САЩ Джейн Хол Лют, агенцията, ангажирана със защитата на американското киберпространство.

Всъщност броят на хората, които са онлайн скоро ще достигне 3 милиарда. Това безспорно е най-големият и най-бързо развиващ се пазар в света. В същото време той е сравнително нов и неособено регулиран, което позволява да се правят бързо пари, но в същото време и да се вършат непознати по размаха си злоупотреби, кражби и измами.

Този вид престъпления стават все по-чести особено в страните с развити комуникации. САЩ и Европа са основните мишени на кибернападения, които имат предимно криминални цели, свързани най-вече с финансови облаги. Техни жертви стават както обикновените граждани, чийто банкови сметки и карти биват източвани, така и цели организации и общности, като Европейският съюз, който стана жертва на най-голямата кражба на въглеродни емисии в историята.

25 години след създаването на интернет, в него няма нито една дейност, при която с информацията да не може да се злоупотреби, и това е неприемливо. Думите отново са на Хол Лют.

Изненадващо голям брой хора не са наясно какво и как се случва в интернет

Те са просто ползватели, които вярват, че щом не плащат сметките си онлайн или не дават номера на кредитната си карта, нищо лошо не може да им се случи.

Всъщност колкото и да са апетитни, тези не са единствените данни, които интересуват хората, стремящи се към незаслужени печалби. Всъщност цената на „една душа” в интернет не е висока. Личните данни на човек струват по-малко от едно евро, тъкмо защото броят на хората, до които могат да се доберат търговците, рекламодателите и кибер престъпниците, е толкова необятен.

Хол Лют е права, когато казва, че няма операция, която да ви гарантира тотална сигурност. Дори самият факт, че сте в интернет ви прави уязвими. Да речем да попаднете в ботнет – това са мрежи от заразени компютри, които се използват от интернет престъпниците за организирани на кибер атаки. В общия случай собствениците на тези компютри дори не подозират, че техните машини служат за генериране на спам или за други злоумишлени действия, насочени към сайтове и информационни мрежи.

Все още почти половината от данните, давани от желаещите да открият страница в петте най-популярни домейна в интернет – .com, .org, .net, .info и .biz, съдържа доказателства за подправена, фалшива или непълна информация, което не позволява на органите на реда да се доберат до киберпрестъпниците.

Хакерите – будни тийнейджъри, които искат да се докажат, прониквайки в най-защитените правителствени и корпоративни сайтове – са от романтичния период на интернет. Сега възможностите им са впрегнати в полза на предприемчиви бизнес компании, на новаторски настроени държавни институции, и най-често на престъпниците. Дори шестгодишните компютърни гении вече работят за някого.

Интернет обаче не е някакво зло,
което трябва да се забрани или да се избягва. Светът вече е толкова зависим от възможностите и връзките, които той създава, че заобикалянето му нито е възможно, нито желано от някого. Практиката обаче показва, че престъпниците, все по-често го използват като средство за печалба. Не че идеологическите и политическите мотиви липсват, но в огромното мнозинство от случаите печалбата е единствена цел.
Какво може да се направи? Най-малкото да се помисли за защита. САЩ са водещи в тази област. Още миналата пролет президентът Обама огласи националната стратегия за борба си кибер престъпленията, където атаките срещу сигурността на мрежите се класифицират наравно с военните нападения и предвиждат същите ответни мерки – военна намеса и икономически санкции срещу извършителите.

В сравнение с Америка Европа е тромава

Някои наричат това европейска демокрация в действие и вслушване в различните гласове. ЕС все още си изяснява дефиниции и правомощия.

Европейските институции се пораздвижиха, след като киберпрестъпници откраднаха конфиденциална информация от Европейската комисия и зачестиха опитите за проникването в институциите. Най-дръзкият и успешен опит за компрометиране на електронните бази на Общността беше кражбата на въглеродни квоти от националните регистри на пет държави в края на 2010 г. Престъплението за около 30 милиона евро все още не е разкрито. Последно се чу, че милионите били проследени в Саудитска Арабия на път за Пакистан, но все още е неясно как точно престъпниците са осъществили безпрецедентния обир, принудил ЕС да промени правилата за търговия с емисии СО2.

Въпреки, че „кибер” влезе в речника на доста политици, все още ЕС няма общ подход за справяне със заплахите към информационните си системи. Последната ревизия на Директивата за критичната инфраструктура не включи информационните системи сред обектите, подлежащи на специална защита. Учението, организирано от Европейската комисия за органите в страните членки, натоварени с борбата с киберпрестъпленията, показа че координация липсва и че в общия случай всяка държава действа по собствен начин, не може да предупреждава за опасности или да помага на останалите за разрешаване на казуси и за справяне с инциденти.

Както често се случва в ЕС страните членки са на различен етап от своето развитие и интересите им не съвпадат

Някои са много напред – Германия, Естония и вече имат идея как да се справят с въпроса, приели са стратегии за справяне с проблема, въвели са законодателство, ангажирали са частния бизнес, чиято е собствеността на мрежите.

Освен бързото развитие на технологиите, сложността при противопоставянето на киберпрестъпленията, произтича и от факта, че държавата има ограничена роля – главно на законодател и регулатор, тъй като 90 на сто от мрежите, производителите на софтуер и услуги, както и доставчиците на интернет, са частни фирми. Това налага активното въвличане на частния сектор във формулирането и намирането на решения, което не винаги е лесно, а понякога не е част от управленската култура.

Добрите примери

Естония – първата държава, паднала жертва на кибератака през 2007 г., е сред локомотивите в Европа. Преди пет години държавните и търговските комуникации са блокирани за часове и държавата е парализирана от атака, чиято цел е именно естонската държава. Днес страната е толкова напред в развитието на интернет, че когато зам.-министърът на отбрана Йонатан Всевиов представя достиженията, трябва да стиснеш очи, за да си представиш. Една четвърт от гласовете на избори се подават онлайн, 99 на сто от банковите преводи се извършват по електронен път, така се плащат данъци (5 минути) и се основават фирми (25 минути).

Страната е изцяло зависима от електронните си комуникации. Естонският случай – първото регистрирано кибернападение срещу суверенна държава – стана повод НАТО да се заинтересува по-сериозно от киберпрестъпленията и да се занимае със защитата на собствените си мрежи и инфраструктура. Но Талин също не стои със скръстени ръце. Най-добрите киберспециалисти са привлечени в доброволческата организация „Лига за киберзащита”, в която работят по сигурността, както на правителствените, така и на частни мрежи.

Държавата е осигурила правната рамка за тяхната рамка, а специалистите са привлечени от предизвикателството и от възможността да общуват помежду си. Доставчиците на интернет са задължени да информират потребителите, когато влизат в страници, които биха могли да ги заразят с вируси и да ги направят уязвими или да ги превърнат в оръжие на престъпниците. Пак доставчиците трябва да предлагат антивирусни програми на потребителите, които все пак решат да не се вслушат в съвета им. Правителството е предоставило собствеността на личната информация, която дават в интернет на потребителите и твърди, че тя е по-добре защитена, отколкото тази, която администрацията ползва, чрез хартиените им досиета.

За Германия сигурността на интернет също е национален въпрос. Датата под стратегията за кибер сигурност е февруари 2011 г. и обхваща въпросите, свързани с защита на критичната инфраструктура и на мрежите, използвани от правителството. Първите партньорства между властите и мрежовите оператори датират от 2007 г. Най-големите специалисти от правителствените организации, академичните кръгове и бизнеса са обединени в консултативен съвет, който обсъжда нови заплахи, оценява възможното им въздействие върху Германия и консултира правителството за позицията, която би трябвало да заеме. За германците ключът към проблема е в международното сътрудничество, в привличането на все повече държави към общи принципи и правила за работа срещу кибер престъпленията като мерки за мирно използване, за почтеност , за надеждност, з задължение за борба с вирусите, за разследване на престъпниците, за изграждане на общи механизми и мрежа за кризисна комуникация във всяка от страните, където 24-часово да можем да се обменя информация, за изграждане на капацитет за противодействие в по слабо развитите европейски страни.

Макар да признава, че интернет засяга начина й на живот, Европа все още не е наясно как да го защити.
Европейската комисия предложи законодателство, което да криминализира ботнетите, планира да отвори център за борба с кибепрестъпленията към „Европол” и да отвори киберчадър над мрежите на евроинституциите. Тези дни беше предложена стратегия за осигуряване на по-безопасно съдържание за децата, които използват интернет през мобилни устройства и следователно извън контрола на техните родители. А до края на годината се обещава и дългоочакваната европейска стратегия за киберсигурност. Надеждите са тя да предостави общ подход за решаването на проблемите със сигурността на интернет в Общността. Според комисарs за вътрешната сигурност Сесилия Малмстрьом стратегията ще отговаря на четири въпроса:

как да се гарантира баланс между сигурността и свободата на изразяване
как да се осъществява обмена на критична информация и да се подобри сигурността на мрежите
как да се стимулира частният бизнес, притежаващ и използващ мрежит,е да подобрява тяхната сигурност, да разработва технологии и софтуер, и как да се подобри координацията между частния сектор и властите
как да се поддържат отношения с международните партньори

Защо е важно ЕС да бъде по-адекватен в киберпространството? Хол Лют казва, че по света има два вида държави – тези, които са били хаквани и такива които не знаят, че са били хаквани.

Вчера хванах в крачка един псевдо-журналист, който обича да раздава присъди сякаш е последна инстанция на съда. Човекът (няма да му споменавам името) преди време написа един пасквил по мой адрес*.

Вчера, на Фейсбук-стената на наша обща Фейсбук-приятелка, той изрече по мой адрес поредна гнусна лъжа.
Аз го изобличих тутакси и го призовах да посочи доказателство в своя подкрепа (обзаложих се на бутилка “Пепси-лайт”, че това няма как да стане) и вече 24 часа** очаквам да получа извинение.

Приемам облози дали този тип ще се осмели да предложи извиненията си или ще продължи да се таи в дупката, от която беше изпълзял и където цари озлобление, мрак и самота, но не и обективност и коректност, които той твърди, че изповядва.

Поводът да напиша това е, че в България все още има читави журналисти, но има и “журналисти” и – за съжаление! – май последните са на път да станат първи. От което губи не просто гилдията, но цялата общественост, всички читатели, защото главите им биват пълнени не с информация и обективни анализи, а с глупости. Едвин Сугарев пише по темата за заглавията, прочетете и ще разберете защо си мисля, че подобни “журналисти” са в състояние да сътворят голямо зло.

_____
* – Той е писал и други “статии” със съмнителни качества, така че не му е за пръв път.
** – Т.нар. журналист е бил онлайн през това време, чел е това, което съм написал на ФБ-стената на нашата обща ФБ-приятелка, така че оправдания в случая не може да има.

Сигурно ще се учудите от такова заглавие, нали?
Но как другояче да тълкуваме непрекъснатите изяви на МВР, министъра на вътрешните работи Цветан Цветанов (известен още като Цвинокио, известен още като Цецо Конецо, Цецо шесте апартамента и Цецо шлифера)?
Ето последния пример, от тази вечер:

“Застреляха Драгомир Бицов, смятан за мозъка на „Лихварите”
40-годишният бизнесмен Драгомир Бицов е открит убит в дома му в столичния квартал „Горубляне”. По всяка вероятност той е бил застрелян в главата по време на празниците, съобщи Дарик.
За убийството е задържан 40-годишен криминално проявен, съобщиха от СДВР. Мъжът се казва Георги Георгиев и е от провинцията, но е арестуван на адреса, на който е пребивавал в София. Той е познат на полицията и е осъждан за кражби. Според разследващите мотивите за убийството на бизнесмена Драгомир Бицов са лични и нямат общо с бизнеса му.
Бицов е спряган за мозъка на бандата на „Лихварите”, разбита от МВР през 2010 година. Групата се е занимавала според полицията с незаконна финансова дейност, лихварство и изнудване. Въпреки това Бицов не е бил криминално проявен. По непотвърдена информация убитият е имал фирма за авточасти и магазин на столичната ул. „Козлодуй”, както и няколко заложни къщи.
Това е поредното убийство, извършено в столицата за последния месец. На 9 април, посред бял ден, в столичния квартал „Княжево” с два куршума в главата беше убит 52-годишният Васил Лазов – Железния. Работна версия за убийството му е неговият бизнес със застраховки. Седмица преди това, отново в София, беше убит Йордан Динов, чието име се свързва с нелегален хазарт. В края на март пред дома му в столицата пък бе застрелян Кирил Кирилов – Шкафа, свързван с групата на “Наглите”.”

Прави ли ви впечатление, че почти всички застреляни или почти всички арестувани са “известни на полицията”, “познати на органите на МВР”, “криминално проявени” и др.п., т.е. – това са хора, с които очевидно – или поне вероятно – МВР се познава*, ДАНС ги кани на кафе, следователите си приказват, прокурорите им честитят рождените дни, а медиите разнасят “подвизите” им?

Изводът се натрапва от само себе си – най-близките до тези бандити са институциите, които трябва да предпазват обществото от техните действия, да ги съдят и наказват.

Тъжен извод, нали?

_________
* – Спомняте си, че преди години Бойко Борисов, като главен секретар на МВР, обясняваше как си говорил приятелски и на “ти” с бандита Шаки, убит малко след този разговор и му казвал “Ела, бе, Шаки, ела да те приберем в ареста, че иначе ще те застрелят”?

Публикувам пълния текст на интервюто, което дадох за вестник “Преса”, излязло на 30.03.2012 г. в печатното издание, стр. 14-15. Б.м.- Вени Марковски.

Интервю на Мариела Балева с председателя на българското „Интернет общество“ за политическите капани, за опасностите над световната мрежа и за слушането „какво каза Брюксел“

Вени Марковски е юрист, председател на „Интернет общество – България“. Един от пионерите на Глобалната мрежа в страната (започнал работа от 1990 г.), журналист, автор на стотици статии в българската и световната преса. Доби популярност с борбата и с успешното съдебно дело срещу кабинета „Костов“ за отмяна лицензирането на Интернет операторите през 1999 г. От 2005 г. живее между САЩ и Европа и работи в областта на киберсигурността и обществената политика в Интернет.

- Как изглежда България от Вашингтон, г-н Марковски? Пък дори погледната от Фейсбук или Туитър?
- На моменти изглежда трагично, на моменти – прекрасно. Ако човек почне да го мъчи носталгията обаче, достатъчно е да прочете някое изказване на произволен наш управляващ политик, за да му мине.

- Влизайки в профила и в блога ви човек разбира, че сте доста по-информиран за ставащото в страната ни. Кое е това, което не ви дава мира и отвъд океана?
- Аз отдавна съм в мир със себе си – сега просто се забавлявам да гледам и да виждам. Хората у нас гледат, но малцина виждат. Дори и тези малцина – виждам! – не могат да го правят винаги и от време на време изпадат в капаните на властимащите.

- Ядосват ли ви политиците – наши и чужди, и за какво?
- Не, нашите не ме ядосват, а ме развеселяват. Същото настроение се получава, ако човек гледа щатската „Фокс нюз“ – празнословие, опаковано в същата форма, в която на българите им се сервират новините: „Ние сме единствените, които ви казват истината, не ги слушайте другите, те ни завиждат“.

- Какво мислите за Стратфор или както още го наричат „частното ЦРУ“, обслужва ли нечии интереси. Между другото, сайтът “Биволъ” ви нарича агент на Стратфор, че имате връзки с тайни служби?
- Не коментирам пасквилите на “Биволъ”. Ако някой от вас, сериозните журналисти, се занимава с ровене и четене на чужда частна кореспонденция, тогава не бих коментирал и това. За мен четенето на чужда поща е нещо, което ми напомня за времената, в които ДС следеше с кого в чужбина, а и защо си кореспондират българите. Не съм работил за Стратфор, така че не са ми известни техните методи на събиране и обработване на информация. Много е смешно да се твърди нещо за мен въз основа на разговори между хора, които не ме познават. Във форумите съм срещал и по-идиотски твърдения от тези, публикувани в “бивол”, така че “журналистите” от този сайт могат да напишат още по-интересна статия, ако само се поровят сами из Интернет, вместо из чуждата поща.

- Евростат ни забъркаха в поредното си гадно изследване – този път са установили, че българите и румънците най-малко в ЕС използват компютър. Съгласен ли сте с това?
- Не съм запознат с това проучване и не мога да го коментирам, но по принцип не споделям мнението, че истината е гадна. Истината е жестока, както е казал поетът. Но на фона на това, че България има най-бързият Интернет в ЕС и един от най-бързите в света, едва ли броят на ползващите компютър трябва да ни впечатлява. По-важно е не колко, а какви хора го ползват.

- И какви хора го ползват?
- За съжаление в Интернет, особено по форумите, се появиха т. нар. Интернет тролове, които използват прийома „ad hominem” (Читателите могат да потърсят подробности за тези две явления в българската Уикипедия) – хора, които се прикриват зад анонимност, но изкарват наяве своята подлостта и понякога меркантилност, пишат срещу други хора, които пък са застанали с името си и са направили някакво твърдение.
Препоръчвам на читателите ви да не обръщат внимание на анонимните коментари по форумите. Препоръчвам на всички да четат това, което пишат сериозните блогъри – хората, които стоят с името си зад публикациите. Има много такива – Иво Инджев, Нели Огнянова, Григор Гачев, Пейо Попов, Боян Юруков, Невена Гюрова, например. Има и няколко анонимни блога, силно критични към властта, които също са забавни и заедно с това много смислени.

- Доколко свободни сме в Интернет? И доколко зависими?
- Свободни сме толкова, колкото можем да си го позволим. Въпросът е има ли граница смелостта ни да търсим свободата на всяка цена. Ако няма такава граница, ако човек защитава позиция, която е вярна и правилна, не може да зависи от нищо.

- След големите протести у нас на 11 февруари срещу АСТА казахте да не се радваме предварително и че АСТА може да бъде вкарана през задния вход. Сериозно ли има възможност това да стане и как?
- Има няколко варианта – най-опасният за момента е, че се подготвят промени в т. нар. регулации в областта на международните далекосъобщения. Не сте ги и чували, нали? Е, това са споразуменията между всички правителства по света за това как, например, да се разплащат телефонните разговори от една в друга държава. В края на годината Международният съюз по далекосъобщенията провежда своята конференция в Дубай, през м. декември, на която може да се вземе решение, например, да има роуминг за Интернет.
Как ви звучи, ако ще трябва да плащате, докато сте в чужбина, за да четете вестниците в България? Темата е много голяма и се надявам, че Уикипедия, Гугъл, а и нашите политици, дай Боже, ще я забележат, защото опасността е днешният Интернет да бъде подменен с междуправителствен, в който водеща ще е сигурността (и дали не най-много тази на управляващите?), а не свободата на гражданите.

- Лесно ли може да бъде убеден един политик, например че АСТА е нещо много хубаво, че е опасно в интернет да няма контрол?
- Лесно е, ако политикът е неграмотен – ако например е учил задочно за даскал по физкултура, няма да разбере нищо по темата. Но това е принципно положение – неграмотните се манипулират по-лесно и това може да обясни защо катастрофата в образованието я извършват целенасочено вече 20 години. У нас специално премиерът доказа, че може да си сменя мнението от сутринта до вечерта и на никой не му прави впечатление, че се върти като фурнаджийска лопата.

- Трудно е да се повярва, че монополите ще оставят нещата просто така? Беше казал, че монополите губят пари, а ние свобода. Бихте ли разшифровали думите си?
- Ако не минат АСТА, СОПА, промените в международните регулации, ние с вас няма да загубим нищо – животът ще е такъв, какъвто си е. Ако минат, ще загубим всичко, защото загубим ли свободата, какво ни остава?

- Всъщност каква е цената на свободата? И тя стока от първа необходимост ли е днес?
- Мнозина у нас са готови да продадат свободата си, защото не са видели особена промяна от времето, когато свободата беше илюзорна до днес, когато е дело на илюзионисти. Днес уж сме свободни да казваме каквото си искаме, т.е. има гласност, но няма чуваемост. Сега думите са загубили стойността си.

- Ако свободата има цена, колко може да струва тя?
- Трудно ми е да говоря за това, защото аз съм се родил във време, в което поне не ми се е налагало да се крия и да говоря за свободата под страха от затвор или концлагер, както е било преди това, а сега живея в страна, в която хората ежедневно се борят за свободата си. За мен свободата е безценна и всеки, който се опита да я оцени по някакъв начин, е обречен рано или късно да стане роб.

- Има ли нещо от което да се откажем в името на свободата и кое е то?
- Вместо отговор, по-добре е да си спомним стиховете на Шандор Петьофи, в които той казва, че има само две неща, които му трябват – любовта и свободата. „Жертвал бих живота безвъзвратно за любов, любовта да дам за свободата съм готов.”

- Между другото някой непрекъснато се опитва да посяга на нашите права и свободи – чрез следене в Интернет, чрез масово подслушване, чрез всякакви форми на насилие. По какъв начин трябва да браним свободата си?
- Свободата в България, а и по света, е под непрекъсната обсада. Не си мислете, че в САЩ нещата са били много по-различни 20 години след основаването на държавата, прокламирала свободата като основна ценност. Робите ги е имало около стотина години след основаването, а жените не са можели да гласуват до 1920 г., да не говорим, че само до преди три години мисълта за чернокож президент сигурно не е минавала през главите на хората. Като сравнява България с някоя друга държава, българинът трябва да знае, че не е достатъчно да се сравнява 2012 г. в България с 2012 г. в САЩ. Ние сме изостанали много от света и трябва да наваксваме много.

- Кои са по-големи манипулатори от европолитиците и от нашите. Защо винаги чакаме да видим какво ще ни каже Брюксел, за да направим нещо?
- И аз това се питам – Бойко Борисов непрекъснато говори за някакъв си Брюксел. Но аз питам: Кой е този Брюксел? Кой го упълномощавал да решава какво да правим ние? А другият „двоен висшист“ на правителството, той пък с неговите „евро-атлантически партньори“? Какви са тези измислени термини, които звучат добре, но са без смисъл? Помислете само – България нормален член ли е на Европейският съюз или е ненормален? Щом политиците ни говорят така: „Брюксел реши“, „евро-атлантическите ни партньори не-знам-си-какво“, значи наистина държавата ни не е нормална и напълно правилно не сме в Шенгенската зона.

- Няколко теми напоследък са особено актуални у нас. Какво мислиш по въпроса за щастливите кокошки? Май яйцата им ни излязоха доста скъпи?
- Мисля, че Щастливия Миро, доколкото разбирам така му е вече прякорът, е най-доволен от това, което се случи. Така де, можеше прякорът му да е друг, далеч по-обиден. Ако трябва да отговоря сериозно – то хората са нещастни, но ето, същият този „лош“ Брюксел, не се е загрижил за тях, а за кокошките. И знаете ли защо? Защото „лошият“ Брюксел знае, че хората трябва да се грижат и за себе си, и за кокошките. Но понеже той е европеец, деликатен, не разбира, че у нас последната грижа на политиците са хората, а първата са кокошките да са щастливи. В казаното от мен има и друг смисъл – нарочно го уточнявам, че да не стане грешка.

- Остава ни да се надяваме Борисов и Дянков да ходят по пазарите по-често, за да падне цената на яйцата?
- Не, остава ни да се надяваме министърът на земеделието и храните да падне, за да не се вдига цената на яйцата. Наистина ли никой не е разбрал, че цената е висока, защото от МЗХ са забранили вноса на яйца от Полша? От същата Полша, от която прочетох, че Щастливия Миро е искал съдействие, звънейки на своя колега, който сигурно го е гледал като империалист – хлебарка: зер, европейските политици могат, за разлика от нашите, да си спомнят какво се е случило вчера.

- На какво ви прилича българската политика днес? Докога ще се объркваме чрез кумирите менте, а кич-идеологиите ще замъгляват съзнанието ни?
Защо да са менте кумирите? Нима Бойко Борисов е менте? Напротив – много типичен представител на Банкя – човек, който е играл футбол и тенис в условията на люта конкуренция. От друга страна, не съм забелязал Цветанов да е станал кумир, така че всичко си е както трябва.
Иначе защо хората се объркват – това го изясни навремето един от фараоните, не си спомням кой. На журналистически въпрос: „Докога ще продължавате да мамите българите?“, той отговори: „Ще ги баламосваме до тогава, докато има балами да се връзват“.

- Каквото и да говорят в парламента, в правителството и т.н. все опират до социализма. Той непрекъснато изниква по всякакъв повод. Кеворкян попита в статия в „Преса“ докога ще ни мъчи този проклетник соца. Докога според вас?
- Още около 83 години – до 2095 г. Не се шегувам. Горе-долу тогава вероятно ще умре последният българин, роден при социализма. Знаем, че навремето Моисей е водил евреите 40 години из пустинята, за да умре и последният, роден в робство. Тогава продължителността на живота е била толкова – 40 години. Сега има доста столетници и макар че социалният и финансовият министър се надпреварват да им понамалят бройката, все пак нашите дядовци и баби не се дават, така че сметката е ясна.

- Във фейсбук сте посочили като любим цитат думите на Васил Левски, казани пред турския съд: „Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия”. От тези думи насам има близо 140 години. Промени ли се с нещо ситуацията?
- Как мислите, променила ли се е?

На 22-ри февруари 2012 г. в Посолството на България във Вашингтон гледахме документалния филм “Гьоч“.

Присъстваше една от авторките – журналистката Ирина Недева. Стана хубав разговор, който продължи и по-късно в близкото заведение.

Филмът разказва за промяната на имената на българските турци, за прогонването им от България през 1989 г. и за животът им по време на тези трагични събития, а и след това – та до ден днешен.

На няколко места ми се насълзяваха очите, а в края му вече чувствах срам, горчивина и тежест.
Срамувах се заради държавата – и предишната, и сегашната. Трябва да гледате филма, за да разберете защо.
Горчивината бе породена от странното чувство на безпомощност – в момента, в който вървеше филмът, а и от историческа гледна точка. През 1984-1985-а година, когато е преименуването, съм бил на 16-17 години и знаех само едната страна на нещата, а през 1989 г., когато Турция отвори границите си, за да приеме бежанците, бях в казармата. И вярно е, че тогава исках да емигрирам, но по-скоро бях ядосан на това, което се случва, отколкото да съм разбирал какво наистина означава да си изгонен от своя дом, от своята собствена държава.
Тежестта идваше от това, че част от архитектите на този процес бяха хора, които познавах. Бих могъл да премълча този факт, но ако го бях направил, нямаше ли горчивината да е фалшива?

И знаех – няма как да не напиша нещо за филма.
Но е трудно да пиша и да съзнавам, че съм бил от другата страна. Вярно, че нямам причини да се срамувам заради нещо, което аз лично съм направил, но от това не ми става по-леко.

Гьоч за съжаление не може да се гледа в Интернет – има го в YouTube, но не изцяло:-( Надявам се авторите да решат, че си струва качването му в Мрежата, защото това е филм, който трябва да стигне по-бързо до повече хора.

Благодаря на Ирина Недева, Даниела Горчева и Андрей Гетов, че са създали този филм.

_____
Още за филма “Гьоч“

Актуализирана – със снимките най-долу, от покани за подобни случаи.

Щях да подмина темата, но след като и в “Сега” има статия, няма как.

Темата е защо на поканата за приема, даван от посолството ни в САЩ е написано “С любезната подкрепа на:” и са поставени фирмените знаци на четири щатски компании.

С други думи, “редно ли е щатски фирми да плащат масрафа на държавата“, както би попитал нашенецът. Всъщност той, нашенецът, ще каже, че това не е масраф на държавата, а е кеф на посланика. Не, не мислете, че не съм прав; за нашенеца държавата е тази, която трябва да се грижи за всичко; щом не е осигурила средства за приеми, значи приемите не са ѝ нужни, следователно това е за кефа на посланика.

Редно е, уважаеми читатели.
Редно е, защото ако не бяха щатските фирми да платят за провеждането на тържеството, такова най-вероятно нямаше да има.
Редно е, защото в това няма нищо нередно. Може би радетелите за чистота на нашите покани (и в двата материала поканата за тържеството е публикувана), вероятно биха написали още по-гневни статии, ако Министерство на външните работи бе публикувало в отчета си* следните разходи: “Посолство в САЩ. За провеждане на коктейли, приеми, тържества и т.н.: $ 80,000″ (може и повече да са, не знам точното число).

Редно е и поради ред други причини:

Приемът, който дава нашият посланик в САЩ, е в сградата на Организацията на американските държави (обединяваща всички 35 държави от двете Америки).
Това не е прием, който се дава в нашия Национален исторически музей, превърнат в пропагандно средище**.
Това не е прием, който е в сградата на Посолството, в която повече от 50 човека не могат да се съберат.
Това е прием по случай националния празник на страната, на който се събират стотици гости.
Това е прием, на който миналата година говори вице-премиерът Дянков, а сред присъстващите беше и актьорът Георги Черкелов***, вече покойник. Тук не говоря за това, че е националният празник е чудесна дата, за да се съберат българи от всички щати на едно място, в столицата.

Вместо да сме доволни, че ще има прием, при това спонсориран от сериозни компании, ние се жалваме и тревожим какво значи това. Светльо Терзиев в “Сега” се тюхка, че в Турция пък за приема помагали турски компании, на които може би не им било до празник точно на тази дата. Нормалните хора в нормалните държави не живеят със спомени от преди 130 години; само ние в България го правим, че някои дори живеят със спомените от преди 1300 години.

А що се отнася до съмненията, че като спонсорират приема по случай националния празник, тези фирми ще получат някакво привилегировано отношение, то помислете пак: ако държавата ни се държи като бай Ганьо, сигурно няма да получат никакво специално отношение (келепир е, следователно не бива да има нищо насреща), а пък ако държавата ни се държи като нормален член на ЕС и на НАТО, тогава със сигурност няма да получат никакви привилегии, защото правилата са еднакви за всички.

Отделно бих казал, че човек трябва да е или много наивен, или да търси сензацията, ако си мисли, че посланик с опита и стажа на Елена Поптодорова ще допусне подобен гаф.

Затова моля всички, преди да пишете нещо, колкото и интересно да ви се вижда, не забравяйте, че винаги има и друга гледна точка, а понякога тя може и да е вярната. И, ако става дума за САЩ, драснете ми едно електронно писмо; може пък да чуете и другата гледна точка. И може тя да е вярната.

И вместо край – нещо, което трябва да се напомня редовно на нашенци:
България не е център на Вселената, на света, на Европа, а дори и на Балканския полуостров. България не е най-старата държава в света, нито пък българи са измислили компютъра, радиото, колелото и полета в космоса. В България няма доказани залежи на газ, нефт, злато, платина или скъпоценни камъни. България не е енергиен център на Балканите. Стига сме се заблуждавали как едва ли не цялото човечество се е втурнало да вземе нещата, които уж имаме.

Впрочем, ако Коперник беше българин, а не поляк, вероятно би се опитал докаже на нашенеца, че не всичко се върти около България, но не съм сигурен, че щеше да успее.

______
* – Ако имаше такъв, де, не се хващайте за думата. (Б.а.)
** – Дали си спомняте, че на приемите, давани от Президента, много често неговите опоненти решаваха да не ходят? А за тортата с опълченците на Шипка помните ли? (Б.а.)
*** – И само в скоби да отбележа, че благодарение тъкмо на този факт, в Уикипедия има негова снимка!

Актуализация: Посолството ни във Вашингтон публикува тези покани от Германия и Италия, с коментар: “Никой в Германия, Австрия, Италия, Великобритания и т.н. не иска коментар от своите посолства във Вашингтон за горните покани изпратени по повод националните им празници.” Присъединявам се към коментара, но с допълнителната бележка: “И поради тази причина България няма големи шансове да стане като посочените страни. В много отношения, от което само губим.” Впрочем, за да си създам мнение по темата си направих труда да поговоря с дипломати, служители в Конгреса на САЩ и хора с по-голям опит от мен в тези дела. Когато им разказах каква дискусия цари в българските медии, хората само цъкаха с език и клатеха недоумяващо глави.

(Текстът по-долу е предоставен екслузивно на Infoweek)

Когато преди няколко дни ме питаха как най-кратко мога да охарактеризирам АСТА, казах че са нужни само две думи: “Долу АСТА!”

Аз лично заставам срещу АСТА с опита си като Интернет оператор от 1993 до 2008 г., като основател и шеф на “Интернет общество – България”, като системен оператор от 1990 до 1993 г., като един от авторите на промените в нашето законодателство, които направиха достъпа до Интернет свободен за конкуренция, позволиха появата на гласовите услуги в Интернет (т.нар. VoIP) и т.н.
Насреща ми какво виждам – министри-еднодневки, които Началника (с главно “н”) им може да смени когато си поиска – хора, които може би не ползват изобщо Интернет и ако им кажеш “скайп” се сърдят: “Що ме псуваш, бе!?”.
Освен тях в защита на АСТА се изказаха автори, които не разбират защо не получават пари за създадените от тях произведения и са възмутени от Интернет, а не от своите издатели, които ограбват труда им и набеждават зловещата Глобална мрежа за истинския престъпник.
Не мога да не спомена и другите набедени защитници – т.нар. организации за управление на колективни права, които би трябвало да събират и разпределят парите за автори, продуценти и изпълнители съгласно предвидените в закона практики.

Моето мнение за АСТА се споделя от милиони хора, може би не само с тези две думи “Долу АСТА!”, но с повече, по-аргументирани и по-цялостни.
Вашите читатели могат да ми се доверят, но аз бих им препоръчал да прочетат и какво казват и други известни и уважавани по цял свят хора и експерти като Нели Огнянова, Боян Юруков (тук, тук, тук), Пейо Попов (тук, тук), Димитър Ганчев, адв. Емил А. Георгиев (тук, тук, тук, тук и тук), Григор Гачев (тук, тук и тук), например.
Вашите читатели могат да се опитат и да намерят противното мнение на някакви чиновници от администрацията, които всъщност нямат избор и са длъжни да защитават незащитимата позиция, че АСТА е нещо добро.
Длъжни са, защото ако сега кажат, че са сбъркали, какво ще се случи? Бойко ще ги уволни.
Ако кажат, че частните лобистки организации са ги натиснали, за да предложат подписването на АСТА, Бойко ще ги уволни.
Ако си признаят, че не са разбрали за какво става дума… Бойко пак ще ги уволни.
Вашите читатели могат да потърсят и мнението на неколцина заблудени автори, които си мислят, че YouTube ги ограбва. Те, горките, не знаят, че YouTube публикува съдържание с уредени авторски права и спазва законите…
Тези автори не знаят, че българският Закон за авторското право и сродните му права урежда и финансовите им претенции срещу Интернет потребителите у нас.
Дали не го знаят, защото организациите, които би трябвало да се занимават с колективното управление на правата им вероятно знаят само финансовата операция “събиране”, но не и “разпределяне” – аз лично не знам.
Но знам, че крайният потребител, меломанът, фенът не могат да са престъпници заради това, че искат да слушат музика и да гледат филми свободно (свободно, а не безплатно, неуважаеми лобисти, политици и др.п.!) , а опитите на държавата да ги обяви за престъпници е обречен на провал. И липсата на сериозни присъди по изсмуканите от пръстите на лобистите и милиционерите дела е достатъчно доказателство за това, че и съдът мисли като мен.

Затова – долу АСТА!

Този текст излезе днес, 8-и февруари 2011 г., в “24 часа” с малки съкращения. Пускам го изцяло тук. Композиторът Стефан Димитров се е опитал да влезе в дискусия по темата, но не се е получило. Неговият текст е също в днешния “24 часа”. Написах му в моята Фейсбук-страница следното: “Композиторът Стефан Димитров се е опитал да влезе в дискусия с мен в днешния “24 часа”, колкото да потвърди думите ми, че АСТА се подкрепя само от лобистките организации, МВР, неколцина политици и няколко неразбрали за какво става дума автори. Г-н Димитров, ако четете тази страница, моля Ви, не се излагайте като вярвате на думите на Вашите издатели. Те просто Ви лъжат. Всяко произведение, качено в YouTube, носи пари на своя автор. Това, че тези пари не достигат до Вас лично е проблем, който трябва да решите, но това няма да стане като подкрепяте АСТА.”

Споразумението за борба с фалшификациите, известно с акронима АСТА, вече стана ноторно известно (т.е. с отрицателните си характерни черти), затова сега няма да се спирам над подробностите в него. Те могат да бъдат прочетени на сайта на Европейската инициатива за цифрови права, в която членува „Интернет общество – България“ – или в блоговете на сериозни и уважавани експерти като Нели Огнянова, Боян Юруков (тук, тук, тук), Пейо Попов (тук, тук), Димитър Ганчев и др.

Това, което обаче трябва да споделя, включително имайки предвид моя личен опит в Интернет, който датира от 3-и септември 1990 г. е следното:
АСТА е инициирано и подкрепяно основно от частни лобистки организации и правителства, които са под натиска на тези организации.
Лобистките организации в световен мащаб не искат работещ модел за спазване на авторските права и справедлива компенсация за авторите, продуцентите, изпълнителите и т.н.; ако го искаха, нямаше да си губят времето в лобиране за АСТА.
Спазването на законите в Интернет не бива да става чрез въвеждането на специален режим. Както добре знаем от историята, специалният режим води до сериозни и тежки злоупотреби с правата на гражданите. За справка – в нашата история такива специални режими са фашисткият и комунистическият.
Ако на нашето МВР се даде каквото и да е право да следи, подслушва и преследва, то задължително ще го злоупотреби. Знаем много добре не само от комунистическото минало как се подслушваха гражданите, но и от наскоро изтеклите СРС-та с разговорите на премиера Борисов, че незаконното подслушване, изтичането на лични разговори и т.н. е практика и днес в МВР.
Пореден министър-председател е подведен за пореден път от поредния министър, който на свой ред или не разбира какво е предложил за гласуване, или и той е бил подведен. Сегашният премиер, за разлика от предишните, които в подобни свързани с Интернет случаи биеха „отбой“, когато видят, че са сбъркали, предпочита да търси решение на проблема, като го прехвърли или на предишния кабинет, или на Парламента. Време е Румяна Бъчварова да му обясни, че лафът „В Брюксел са решили“ не е валиден. Напротив – България е част от този „Брюксел“ и вместо да си мълчи и да изпълнява евродирективите, има пълното право да се обади и да настоява гласът ѝ да бъде чут. Всъщност, когато става дума за Интернет, България има не право, а задължение да се обади – като страната с най-доброто законодателство в областта. Ако министрите мислят, че в „Брюксел“ знаят по-добре, тогава да закрием Парламента и вместо него да назначим няколко преводачи, които само да превеждат европейските директиви и разпоредби. В нашата администрация има читави хора, които биха могли не просто да защитят българския интерес в „Брюксел“, а да го наложат като европейски – стига някой да им даде възможност да се изказват свободно.
АСТА е продукт на аналоговото мислене, в което имаше една партия – ръководителка; телефони-дуплекси; книги, музика и филми, които се пускаха само с разрешение на цензурата. Ако не можем да се похвалим със стандарта на живот на средния европеец, поне да се опитаме да бъдем в ХХI век там, където това е възможно – в Интернет. Който защитава АСТА като нещо добро, не мисли за доброто на страната или Интернет потребителите, а за доброто на една малка, добре организирана лобистка група, защитаваща частните си интереси. Не, че не е възможно България да продължи да бъде в миналия век, но нужно ли е?

Когато има някакъв спорен въпрос, свързан с Интернет, добре е да се види какви позиции са имали през годините хората, опитващи се да го обяснят. „Интернет общество – България“ вече 17 години води успешна – къде дискусия, къде борба, къде общуване – с управляващите, като не само защитава интереса на потребителите, но в немалко случаи защитава интереса и на Република България пред света. Казано другояче, ние вършим работата на държавата, като издигаме авторитета ѝ на международната сцена. Мога да посоча как с наша помощ се създаде и запази законодателната рамка, която не само позволи бързото и евтино навлизане на Интернет в страната, но и тази рамка служи за положителен пример по целия свят. Ние правим това, защото сме българи, които не получават пари нито от държавата, нито от частните лобистки организации, нито от Интернет операторите – както се опитаха да обяснят някои1 по повод протестите срещу АСТА.

Когато има подобен спорен въпрос, свързан с Интернет, пожелавам на хората да се информират, да четат, да мислят и да гледат кой какво говори. След това да си направят извода дали искат да са на страната на лобистите, които от години корумпират политическата класа или искат да са свободни граждани, с право на свободен и неконтролиран от държавата достъп до световната информационна мрежа.
Самият факт, че АСТА у нас се подкрепя само от лобистките организации, МВР, неколцина политици и няколко неразбрали за какво става дума автори, е достатъчен, за да си направим извода дали това споразумение е добро за хората или не.

В седмицата между Коледа и Нова година бях в Солт Лейк Сити, щат Юта, където карах ски в Snowbird, Alta и Solitude. Можете да идете и да разгледате снимки от тези курорти в сайта на щата. Обърнете внимание, че това е сайт, който публикува информация за всички ски-курорти, без дискриминация.

В сряда след Нова година (да ви е честита!) бях… или по-скоро се опитах да ида на ски в Банско.

Къщата, в която отседнах бе чудесна (Snow Pearl), на 5 минути пеш от кабинковия лифт.

Този лифт е първото нещо, с което се сблъсква човек (след като стигне до града по чудесния път, построен лично от Бойко Борисов).

Разбира се, след като е минал през недобре почистения паркинг пред него. И след като е успял да се добере до този паркинг през изключително тесните за подобен мащабен курорт улички, по които не могат да се разминат спокойно две леки коли. Да не говорим, когато се появят автобуси или микробуси… А ако е ходил пеш, както направих аз, трябва да се подготви да дели шосето с автомобилите, защото тротоарите са… непочистени и пълни със сняг!?

Както е известно, първото впечатление често оформя представата за това какво ви очаква.

Първият сблъсък с кабинковия лифт е ужасен, особено когато си прекарал предишната седмица в някое нормално място, където има ред, дисциплина, уважение към закона, но и уважение към скиорите.

В Банско няма нито едно от тези неща.

За сметка на това има блъсканица, тълпа, хиляди, маса, народ – скот подир скот, както е писал Гео Милев.

В тази тълпа без път и посока се лутат хора, нарамили ски и щеки, обули ски обувки, опитващи се да достигнат до заветната кабина, за да се понесат нагоре към иначе сравнително високата планина с вероятно нелоши писти.

Това е, когато тръгнеш нагоре.

Когато се връщаш надолу, положението е още по-трагично.

Истинското чудо не е Рождество Христово.

Истинското чудо е, че все още няма жертви при тази организация на работата на лифта в Банско.

А какво пречи на собствениците, за да наредят колчета с ограничителни ленти, да организират тълпата, да я подредят и да пускат в кабинките хората така, че те да не се юрват забравили всичко човешко към тях, като пътьом минават през децата така, както бързия влак подминава някоя малка гара?

Моето обяснение е, че им пречи алчността и желанието за бърза печалба, но може и да греша и приемам всякакви предположения. В “Канал 3″ направих и други коментари по темата, можете да ги видите тук.

Едно ми е ясно: след като миналата година ходих в Боровец, сега – в Банско, мисля да си спестя Пампорово, а Витоша вече е спестена не само за мен, а за всички. Догодина, ако реша да ходя на ски в Европа, има много по-добри варианти – Австрия, Швейцария, Германия. Да, няма да има кръчма като “Дедо Пене“, но и в Гармиш Партенкирхен има нелоши кръчми ;-) При това полетът до Австрия, Швейцария или Германия е по-кратък, отколкото шофирането до Банско, особено при заснежените у нас пътища. И хората, които те посрещат в “Луфтханза” или “Австрийски авиолинии”, или Swissair, са усмихнати и щастливи, че си избрал именно тяхната авиокомпания;-)

Затова си мисля: ски в Банско – може, но ако сте роднина на принца на Монако. Или министър на вътрешните работи, придружаван от певеца на народа Веско Маринов.

Но може и в Банско, ако собствениците разберат, че ще е по-добре да подредят курорта така, че да е привлекателен не само за румънци, гърци и руснаци, които нямат голям избор, а и за немци, швейцарци и австрийци.

И за онези – вече много – българи, които имат възможност да избират* къде да ходят на ски.

_________
* Докато някой не се е сетил да забрани полетите до Виена, Мюнхен и Цюрих, разбира се.

Напоследък пиша рядко в този блог. Причината е една: Facebook.
Блогът беше замислен в началото (преди да съществува думата “блог”) като място за лични размисли, спомени и бележки. Напомням, че първите си спомени започнах да публикувам някъде около 1998 г.
Някои от по-ранните ми есета, разкази и статии пък съм пуснал в официалния си сайт.

Но Facebook дава възможности, които блогът не дава. Преди всичко – ясно е кой коментира. Човек стои с името зад мнението си и носи отговорност за поведението си. Има възможност за събиране на хора по интереси, което също ми харесва. Общуването е в различни посоки, а не само от автора към читателите. И това май е най-важното!

Елате в официалната ми страница във Фейсбук. Не ви препоръчвам да ме добавяте за приятел през личния ми профил, защото скоро ще стигна лимита от 5000 души, а в официалната ми страница няма такива ограничения.

Тук ще продължавам да пиша, разбира се, но най-вероятно това ще са препечатани бележки или статии от Facebook.