Някои наблюдения около изслушването на Ирина Бокова в ООН

Изслушването на нашия кандидат за поста генерален секретар на Организацията на обединените нации – Ирина Бокова – мина на 12-и април, деня на космонавтиката(1).

И приключи, както се очакваше – успешно!

 

Каква беше процедурата?

Всеки кандидат има по два часа време. Това време не може да бъде удължавано по желание на кандидата, на страните-членки или на председателя на Общото събрание на ООН. Единствените, които могат да позволят удължаване на времето са… преводачите! Но те са хора, които работят сериозно, отговорно, а и работата им е доста напрегната, така че всеки кандидат получи само по няколко минути повече; изслушването на Бокова бе 2:05:27 ч. В рамките на тези два часа и по приетата процедура думата бе дадена първо на регионалните групи – G-77, Европейски съюз, страните без излаз на море, Африканския съюз, Арабската лига и т.н, а едва след това на отделните страни.

2-un-003

Бокова, Тафров, Ликетофт

Ирина Бокова отговори на всички въпроси – без да се запъва, без да се замисля, без да прави справки по телефона или със седящия зад нея Стефан Тафров, постоянен представител на България в световната организация и уважаван от своите колеги в ООН дипломат, при това с втори мандат в Ню Йорк.

 

Бокова демонстрира отлично познаване на:
— Цялата система на ООН (има си хас – вече шест години е шеф на ЮНЕ

3-un

Залата, в която течеше изслушването

СКО!).
— Работата на генералния секретар (вкл. мениджъмнта, финансите, възможностите за влияние, промяна и т.н.).
— Задачите пред ООН в следващите години (вкл. сериозни проблеми, свързани със “сините каски”).
— Проблемите на регионалните групи, както и на отделни страни (например отношенията между Палестина и Израел).
— Актуални и минали международни въпроси, които ООН е разглеждало или разглежда в момента.
— Английски, френски и испански езици – жената отговаряше на такъв език, на какъвто ѝ задаваха въпросите. Освен тях, владее отлично и руски.

С други думи: тя става за тази работа, а и се справи отлично с изслушването.

Бокова също така показа и:
— Чувство за хумор (когато, например, се усмихваше на въпроса на Великобритания, зададен им в Туитър, за това кои части на ООН трябва да бъдат закрити, но и отделно от това в залата на няколко пъти хората се усмихваха от точната ѝ реакция).
— Владеене на аудиторията. Бях сред делегатите, снимах ги, слушах ги, разговарях с някои от тях. Интересът им беше неподправен.

3-un-004

Пресконференцията

След края на изслушването имаше и пресконференция, на която тя отговаряше пак по същия спокоен и точен начин. А интересът на дипломатите към нея продължи и след края на официалната програма. Бях свидетел на това как хората отиваха при нея, за да си кажат две думи или да предат поздрави от своите външни министри. И това не е само от куртоазия, от уважение към поста ѝ. Имах възможност да си поговоря с някои от дипломатите: мнението им е категорично положително – за нея самата, за работата ѝ в ЮНЕСКО, а и за представянето ѝ в ООН.
Тези хора, с които си говорих в кулисите, са обикновени служители в различни постоянни представителства към ООН. Те не следят какво се случва в България, следователно са обективни в преценка и наблюденията си.

ТОВА са истински важните мнения за Ирина Бокова.(2)

Дипломатите не се интересуват от комплексарщината на нашенеца.

Дипломатите се интересуват само от едно: става ли Ирина Бокова за генерален секретар на ООН или не.(3)

Бокова успя да се промъкне успешно през “минните полета” на силно политизирани въпроси, без да бъде дори “одраскана” – факт, който е изключително важен за всеки ръководител на световна международна организация.

Налага се да обясня по-подробно защо е така, понеже забелязвам, че у нас има неразбиране по основния въпрос:

какво е това да се явиш на подобно препитване.

Изслушването (което е неформално – правилата на работа на ООН не предвиждат формално изслушване!) и надпреварата за поста не са развлекателно шоу от типа на българското “Музикален идол”. Ирина Бокова не е кандидат да пее “Кен ли”(4).
Препитването не е и модно шоу, не и комедийно шоу, в което кандидатите да демонстрират колко са остроумни.
Изслушването не е и онова, на което се провали преди години кандидатът за еврокомисар Румяна Желева (последната си мислеше, че това е формална процедура и “работата е уредена”).

Постът на Генерален секретар на ООН е с най-голяма важност; той

“изисква най-високите стандарти за ефективност (а не ефектност – б.м., В.М.), компетентност и интегритет, както и непоколебимо следване на целите и принципите в Хартата на ООН. Президентът на Генералната асамблея на ООН и Съвета за сигурност поканиха кандидати, които имат доказани лидерски качества и мениджърски опит, голям опит в международните отношения, както и силни дипломатически и комуникационни качества, плюс използване на много езици.”(5)

Ирина Бокова категорично отговаря на условията.

Ако някой нашенец е очаквал който и да е от кандидатите да бъде с някакви грандиозни планове за реформи на ООН, да отговаря не с привичния за ООН речник или пък да реши големите проблеми на света в рамките на 2-минутен отговор, то той ще е разочарован. Но разочарованието не бива да бъде основание за нахвърляне върху Ирина Бокова. Когато очакванията се разминават с действителността, това обикновено е проблем на човека с грешните очаквания, а не на действителността.

Успешното представяне на Ирина Бокова е само една стъпка по пътя.

Има още много и винаги може да се допуснат грешки, но като българин не виждам никакво основание да не се гордея с представянето на нашата кандидатура, както и с реакцията на хората в ООН след това.

***

И накрая да споделя няколко думи за реакциите в социалните медии, както и от два материала в изданията, които са сред онези, които нормалните хора четат и гледат. Изданията са Клуб “Z” и телевизия BiT.
Клуб “Z” пусна материал под “сензационното” заглавие “Бокова не отговори в ООН на въпрос ще се ангажира ли със спазването на териториалната цялост на Украйна“.
Статията описва неточно какво се случи: “На финала българката трябваше да отговаря на 4 последователно зададени ѝ въпроса. Тя започна с оправданието, че няма да има време да отговори на всички. ”
Всъщност тя не започна с това оправдание. Тя каза – и всеки може да го види в посочения видео запис, на 2:01:30 – обръщайки се към председателя на Генералната асамблея: “Както Вие казахте, няма време”. Човекът, известен датски политик, наистина ѝ каза, че има само две минути, а и я прекъсваше няколко пъти по-рано, т.е. тя не се е оправдавала, че няма време, а е констатирала елементарен факт, от който на всеки човек му става ясно, че щом няма време, ще отговори на всички въпроси накуп. Пък и освен четирите въпроса, за които пише Клуб “Z”, тя трябваше да отговори и на предишни въпроси, сред които един от Великобритания – страна-постоянен член на Съвета за сигурност. На този въпрос Бокова беше длъжна да отговори. Т.е. имаше 2 минути за 6 въпроса, един от които – задължителен за отговор. И тя го стори – както можа и в рамките на времето, което имаше. Ако някой си мисли, че е лесно, да се пробва той.
По BiT пък са пуснали репортаж на кореспондента на БНР Младен Петков, който наред с обективно предадените факти, пуска и следните свои лични мнения: “По думите му (на Младен Петков – б.м., В.М.) е възможно да се очаква евентуално вето на Америка, тъй като тя се приема като фаворит на Москва.” и “Има възможност и Кристалина Георгиева да се включи, макар и неподкрепена от българското правителство“. БиТ си имат достатъчно свои кореспонденти и репортери – защо са решили да канят представител на БНР си е техен въпрос. Но друг е въпросът защо кореспондентът на БНР смесва факти с лично мнение и така нарушава основно правило в журналистиката.
Разочарованието от тези репортажи е за всички зрители и читатели, които мислят и внимават какво, как и кой казва по медиите.(6)

***
Някои медийни публикации в България и по света, които отразиха представянето на българския кандидат:

________
(1) Това го пиша нарочно, за едни хора, те си знаят кои са.
(2) А не онова, което виждате в някои наши “медии” или онова, което се популяризира, защото е пикантно. Не и онова, което някои от вас споделят в Интернет.
(3) Разбира се, те се интересуват и от другите кандидати, които също са добри. Няма да пиша за тях, защото те не представляват интерес за нашия читател, но в отговорите им по време на техните изслушвания имаше също добри попадения.
(4) За позабравилите – клипа с изпълнението на една българка на песента на Марая Кери “Without you” има над 25 милиона гледания в различните си варианти.
(5) Превод от официалния сайт.
(6) За социалните медии ли се чудите? Няма какво да ги цитирам. Мога само едно да кажа: никой друг не е отговорен за дереджето, на което се намираме, освен самите ние.
Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Покрай офшорките в Панама, спомнихте ли си за приватизацията на БТК?

Предистория. На 5-и ноември 2002 г.  се опитахме да предотвратим една далавера. Ето как това е съобщено тогава от “Труд” – по онова време вестникът е уважаван и сред най-големите по тираж в страната. Прочетете и решете сами дали сме били прави или да:

“Жалба срещу избора на “Вива венчърс” – Виена, за купувач на телекома бе внесена вчера във Върховния административен съд от “Интернет общество” – България.
В документа се посочва, че Агенцията за приватизация (АП) е нарушила приватизационния закон и стратегията за раздържавяване на държавния монополист.
Обжалва се и решението на правителството от 22 октомври тази година, с което се одобряват резултатите от сделката. Според “Интернет общество” то е незаконно.
Очаква се в близките дни във ВАС да бъде депозирана поне още една жалба срещу сделката за телекома.
Информационният меморандум за БТК би трябвало да се предоставя само на финансови инвеститори, които управляват над 300 млн. евро. Ако не отговарят на това изискване, те нямат право да участват в приватизационния конкурс, гласят тръжните условия на АП. В същото време съдебната регистрация на “Вива венчърс”, с която “Труд” разполага, показва, че виенското ООД е регистрирано с капитал от 35 000 евро.
Дружеството не е нито финансов инвеститор, нито телекомуникационен оператор и не отговаря на изискванията на конкурса за приватизация на БТК, пише в мотивите за жалбата. “Вива венчърс” е регистрирано през юни т. г. и не е имало възможност да получи информационните книжа по сделката за телекома към 4 април 2002 г., когато бе открита самата приватизационна процедура. Следователно в нарушение на изискванията на конкурса австрийското дружество е получило информацията от трето лице. С допускането на “Вива венчърс” е нарушен принципът за равнопоставеност на инвеститорите в Закона за приватизация, пише още в жалбата.
Резултатите от приватизационната процедура са опорочени, тъй като всяко едно ООД би могло да участва в сделката, твърдят от “Интернет общество”.
Организацията оспорва и четири от мотивите на АП за избора на “Вива венчърс”. Според решението на ведомството на Апостол Апостолов изборът на виенската компания за купувач “ще доведе до подобряване на асортимента и качеството на услугите и до понижаване на цените им”. Австрийската компания не е поемала ангажимент за намаляване цените на телефонните разговори, пише в жалбата. Освен това в решението си АП твърди, че изборът ще позволи на България да изпълни ангажиментите си към ЕС за цифровизация на мрежата на БТК. Според “Интернет общество” страната ни не е поемала подобно задължение в преговорите с Брюксел.
Обжалва се и текстът от решението на АП в започналите преговори за сключването на сделка да бъдат включени “всички основни акционери на регисттрираната в Австрия компания”. Приватизационното ведомство явно не е отчело факта, че в ООД-тата няма акционери. Освен това като единствен собственик във “Вива венчърс” е “Адвент Сентръл енд истьрн юръп лимитид партнершип”.”

28040211

Моя милост с депутати от БСП, НДСВ и ОДС – “Ад-хок” комитет за прозрачност в приватизацията на БТК (фото: Новинар)

Преди офшорките от Панама бяха ООД-тата от Виена…

Един мой разговор по телевизията с тогавашния депутат, впоследствие шеф на Сметната палата, Валери Димитров. Още много текстове по темата – тук.

Две гледни точки за приватизацията на БТК

 

 

10.12.2002 г.

Водеща Ваня Манолова: Здравейте, уважаеми зрители. Едва ли има съмнения, че напрежението около сделката с БТК е тема номер едно днес. Драматизмът всъщност нараства от 2 декември, а днес е върхът. След като изчете и допълнителните материали, Върховна административна прокуратура днес заключи: Приватизацията на телекома е съществено опорочена. От друга страна, пак днес, на съвместно заседание НДСВ, ДПС и министрите решиха: приватизацията е извършена напълно законосъобразно и целесъобразно. ОДС от своя страна потвърди себе си и решението от 2 декември с една декларация от днес, която иска оставките на ангажираните с приватизацията четирима министри и предупреди мнозинството да не дръзва да променя приватизационния закон точно в този дух, на необжалване на сделки. Всъщност ще чуем на запис представител на парламентарната група на ОДС, това е депутатът Иван Иванов. А доколкото по тази стръмна писта в последните дни се включи и гражданството на страната, нека да ви припомня, че председателят на управителният съвет на “Интернет обществото” Вени Марковски също изпрати искане до Върховния административен съд, да бъде спряна сделката с БТК. Точно той е единият събеседник в “Актуално”, добър вечер.

Вени Марковски: Добър вечер.

Водеща: Добър вечер и на събеседника срещу мен Валери Димитров, който е председател на Икономическата комисия, депутат от мнозинството.

Валери Димитров: Добър вечер.

Водеща: Господа, ще чуем Иван Иванов, както казах, от ОДС и в краткото време първият конкретен въпрос – нарушени ли са правилата за провеждане на тази процедура по приватизация, което значи, ясно и достъпно казано за зрителите, правилни ли са, спазени ли са условията кандидатите да участват в тази приватизация, в случая един? Г-н Димитров.

valeri dimitrov

Валери Димитров (фото: Сметна палата)

В. Димитров: Уважаема, г-жо Манолова. Аз няма да казвам как са спазени правилата и колко е законоосъобразна процедурата. Не е това тема на нашия разговор, да се доказва, че няма нарушения. По-скоро въпросът е друг – да се каже тези атаки, които бяха предприети от органите на съдебната власт срещу приватизационната процедура, дали имат основания. И аз бих си позволил да направя един съвсем кратък анализ, аргументиран анализ на постановлението на прокурора от Върховна касационна прокуратура Тома Комов, което е издадено в петък, на 6 декември.

Водеща: Добре, говорим с имена и конкретно.

В. Димитров: Да, значи, г-н Тома Комов е издал едно постановление, с което на основание член 185 от НПК е спрял приватизационната процедура поради това, че, както казва този текст от Наказателно-процесуалния кодекс, има евентуална опасност да се извърши престъпление. Сега, внимателният анализ на този акт на прокурора показва, че той просто, меко казано, гъмжи от юридически грешки и недомислия. И аз ще си позволя да посоча само най-фрапантните от тях, просто, за да се види наистина какво е равнището на атаката, която се предприема срещу Агенцията за приватизация. Най-фрапантното нещо според този прокурор в приватизацията на дружества в България е… забранено е да участват чуждестранни лица. Видите ли, само български лица могат да участват в тази приватизация. Това просто не е вярно. То пряко противоречи на закона за приватизацията. Да не говорим, че има и конституционни тестове, които обявяват равнопоставеност на местни и на чуждестранни лица при извършване на стопанска дейност.

Водеща: И още едно основание, г-н Димитров, защото сме на средата почти на предаването, за да включим другия събеседник.

В. Димитров: Вижте, говориха, че “Вива венчърс” не отговаря на тези изисквания, “Вива венчърс” всъщност е целево създадено дружество от групата “Адвент интернешънъл”, финансова група, която е финансов инвеститор, фонд за рисков капитал, което е целево дружество, специално създадено за целите на приватизацията. Групата “Адвент интернешънъл” отговаря на изискванията, посочени в стратегията за приватизация.

Водеща: Отговаря ли, г-н Марковски, “Вива венчърс” на тези условия и защо пък вие също от своя страна обжалвахте решението, без да имате пряк интерес? В крайна сметка вие не сте страна по приватизацията.

В. Марковски: Аз мисля и в нашата жалба е добре аргументирано това, че “Вива венчърс” макар и да е създадено в съответствие със стратегията за приватизация на БТК, не е създадено и не отговаря на изискванията на самата Агенция за приватизация. Процесът е такъв – на 4 април агенцията е публикувала решение в Държавен вестник, с което казва кой може да кандидатства да купи Българската телекомуникационна компания. И там изрично е посочено, че трябва да бъде или телекомуникационен оператор, или инвестиционен фонд, който да докаже, че управлява повече от 300 милиона евро. Тоест няма възможност…

Водещ: А относно националната принадлежност, за което говори г-н Димитров?

В. Марковски: Не, не, там няма за национална принадлежност. Тук въобще не поставяме този въпрос. Поставя все въпросът, че в решението на агенцията не пише, че кандидат-купувачът или участниците в търга могат да бъдат и други лица извън посочените две. Значи “Вива венчърс” не е телекомуникационен оператор и не е инвестиционен фонд. Да, собственикът на “Вива венчърс” е такъв фонд, но това не го пише в решението на агенцията.

В. Димитров: Това е в стратегията, това е… точно в стратегията го пише, че точно “Адвент интернешънъл” участва в приватизацията чрез целево създадено дружество, което е именно “Вива венчърс”.

В. Марковски: Именно и ние не оспорваме стратегията, която е приета с решение на Народното събрание. Ние оспорваме, че Агенцията за приватизация, в която има екипи от юристи, която е била в състояние да измисли какви ли не неща, свързани с приватизацията на БТК, вместо да го направи, просто си е решила, че ще подведе евентуалните кандидати, като им каже “ще участват само директни инвестиционни фондове”. В края на краищата участва не директно инвестиционен фонд, а участва чрез специално създадено за целта ООД във Виена с капитал 35 000 евро, което значи…

Водеща: Диалогът върви, г-н Димитров…

В. Марковски: …което значи, че те са знаели нещо повече.

В. Димитров: Не, аз мисля, че нито един от потенциалните инвеститори не е злепоставен затова, защото стратегията е известна на всички потенциални купувачи. Те много добре знаят за какво става въпрос.

Водеща: Тоест можело е да не се дадат да бъдат подведени?

В. Марковски: Напротив, стратегията не е била публикувана никъде, най-малкото в Държавен вестник не е била публикувана, така че никой не би могъл да я прочете.

В. Димитров: Става дума, тя не е закон и не се обнародва, недейте така. Тя се предоставя… приватизиращата администрация я предоставя на всички потенциални купувачи, това много добре го знаете.

В. Марковски: Които първо ще прочетат решението на агенцията и ще кажат: аха, или директно инвестиционният фонд, или телеком, значи ние няма да я искаме тази стратегия.

Водеща: Всъщност вашето обжалване по какво се различава от това на СДС – законосъобразно, целесъобразно ли е решението за БТК, което прокуратурата от своя страна ревизира…

В. Марковски: Нашето обжалване не може да бъде целесъобразно, може да бъде само на основание на закона – дали е спазен или не.

Водеща: Не, говоря за решението. Вашето обжалване с какво е различно от това на СДС? Нега да чуем още едно мнение – Иван Иванов, депутат от ОДС.

Иван Иванов: Пламен Панайотов, председател на парламентарната група на НДСВ, поиска българският парламент да се произнесе по законността на процедурите на приватизационните сделки. Той иска да превърне българския парламент в съд, което е невъзможно. Борислав Ралчев, юрист, заяви, че определението на прокуратурата е нищожно. По същество той едва ли не казва на Апостол Апостолов да подпише сделката за приватизация още утре, без да си дава ясно сметка, че с това той всъщност подбужда Апостолов да извърши едно престъпление от общ характер. И на трето място, това е изявлението на Ахмед Доган. Той поиска спешно да се гласуват промените в Закона за приватизация. С това той потвърди нашето заключение в декларацията, че с тези промени се цели, от една страна, българският парламент да бъде въвлечен като съучастник в нарушаването на закона. И от друга страна, да се разпъне политически чадър над приватизаторите на тази скандална сделка.

Водеща: Г-н Димитров, тук спираме всъщност и това е отправната точка – Законът за приватизация и следприватизационен контрол. Как директно ще са свързани промените в него с тези сделки, които нашумяха, за БТК и “Булгартабак”, и наистина ли ще са в духа на необжалваемост на сделки? Докъде стигнахте днес с преписката?

В.Димитров: Да, днес беше внесено такова предложение от парламентарните групи на НДСВ и на Движението за права и свободи, тъй като очевидна е позицията на нашите групи. Става въпрос за яростна политическа атака, макар че се използват юридически средства за нея и доказателство за това, че става дума за политически, а не за акт на съдебни органи, е именно… просто, бих казал, тези изключителни недомислия в акта, който цитирах тук, така че ще има… внесено е такова предложение. Предстои то да бъде разгледано в комисия и в пленарна зала.

Водеща: И какво, г-н Марковски, стратегията не работи, законът ще е променен.

В.Марковски: Не, аз бих цитирал само един от текстовете, които са предложени днес. Там казват, че образуваните административни производства се прекратяват, а постановените съдебни решения се обезсилват. Трябва да ви кажа, че такова нещо по времето на другаря Тодор Живков нямаше, защото тогава той просто звънеше по телефона и си уреждаше нещата в съдебната система. В закон да кажеш, че ще обезсилиш съдебно решение, при това, забележете…

Водеща: Със задна дата ли ще действат?

В.Марковски: Със задна дата от 23 март. Те не знаят дали Върховният административен съд ще отмени в четвъртък или ще се произнесе изобщо… ще допусне жалбата. Те обаче са сигурни, че ще…

Водеща: Г-н Димитров, връщате ни в Татово време, с такава поправка, каза го по-младият от нас човек.

В.Димитров: Не, разберете, просто, вижте, в такива времена ни връщат ето подобни актове, които аз тук цитирам, тъй като те наистина могат да служат като образец за студенти в Юридическия факултет как наистина може да се действа, когато сеЕ (говорят заедно, не се разбира – бел.ред.)… определени политически текстове.

В.Марковски: Не, не, тук говорите за акта на прокуратурата. Аз говоря за съдебното решение.

Водеща: Нашата режисьорка в момента ни подсказва, че имаме пряка телефонна връзка с Миро Севлиевски, провокиран емоционално, сюжетно от разговора, депутат от НДСВ. Това е интересно, защото тъкмо май различно се подписват в подписката депутатите днес. Добър вечер, г-н Севлиевски, имате думата.

Мирослав Севлиевски: Добър вечер. Много се радвам на тази възможност. Ами, вижте, от този разговор мисля, че стана ясно, че има неща в България, които трябва да се случват като добри приватизации, и трябва да стане ясно, че не бива от всяко едно нещо да се прави политика. Г-н Вени Марковски очевидно като кандидат за кмет на София търси всяка една възможност за изява. Съжалявам искрено, че СДС са поизостанали в жалбите си и в напъните си да спрат тази приватизационна сделка, но тя очевидно ще стане, ще стане добра приватизационна сделка и ще бъде полезно за държавата.

Водеща: Г-н Севлиевски, има ли някой в мнозинството, който е против поправките в закона? Казахме какво би значело това за сделките.

М.Севлиевски: Ами в края на краищата всеки използва онези средства, с които разполага. Днес мнозинството смята, че много институции в България започнаха да правят политика на гърба на БТК, започнаха да правят политика на гърба на инвестиционния климат в България. И аз смятам, че мнозинството няма какво друго да направи, освен да вземе адекватните мерки и да направи промени в закона, които да продължат сделката за БТК да се с случи.

Водеща: Благодаря ви, приятна вечер.

М.Севлиевски: И аз ви благодаря.

Водеща: Миро Севлиевски каза, че много политика в тази икономическа тема, но пък има равнопоставеност, стана съвсем две на две. Аз да ви попитам и, така, си финализирайте. Какъв е коефициентът на неполезно действие, който ще има върху инвеститорския интерес това, което се случва, независимо дали е натоварено с много политика?

В.Димитров: Аз искам само да кажа, че ръководени от изключително користни и краткосрочни политически цели, определени политици в България съзнателно рушат инвестиционния климат. Дават ли си те сметка какво означава да изгониш инвеститори от ранга на “Дойче банк” и на “Адвент интернешънъл”, дават ли си сметка?

Водеща: Изгонихме ли ги…

В.Димитров: Не, правят се опити да бъдат изгонени.

В.Марковски: Не, не, това не е сериозно. Значи не се гонят инвеститори.

В.Димитров: Правят се опити.

В.Марковски: Аз не знам дали се правят, защото не съм политик. Благодаря на Миро Севлиевски, че ми направи реклама, но бих казал, че моята надежда е, че първо Върховният административен съд ще отсъди справедливо и ще развали не само конкретната сделка, а и настроението на хората, които вече разпределяха всъщност баницата на БТК, защото това е истината. Ако нямаше прекалено много лични интереси в тази сделка, тя нямаше да бъде обект на такива енергични действия и говоря за лични интереси не само в опозицията.

Водеща: Вие нещо повече ще кажете ли?

В.Марковски: Не само в опозицията, а и в управляващите.

Водеща: Знаете ли нещо повече?

В.Марковски: Ами мога да ви кажа само, че в петък, когато излезе постановлението на Върховната касационна прокуратура, с което аз не съм запознат, сега го виждам тук за пръв път и е доста голямо, в Лондон цареше паника.

Водеща: Г-н Димитров, вашата прогноза на 12-и какво ще се случи и какво трябва да се случи в името на националния интерес?

В.Димитров: Аз не знам какво ще бъде решението на Върховния административен съд, но създава се в България изключително непредвидима правна среда. Това е, което е. Паниката в Лондон цари, г-н Марковски, поради факта, че в България цари изключително непредвидима правна среда.

В.Марковски: Не, не, не, цари паника.

В.Димитров: Не, подобно постановление е безпрецедентно, защото подобри актове прокуратурата не…

В.Марковски: Но, добре де, защо не изчакате и решението на Върховния административен съд?

Водеща: За втори път, превишавайки редовното време, “Актуално” в поредни предавания стига до този извод за правната среда. Това е темата, която животът актуално налага. Ще изчакаме, уважаеми зрители, това е 12-и, четвъртък.

[край на предаването]

Още информация по приватизацията – тук.

Posted in Bulgaria, Information Society, Internet Society - Bulgaria, politics, на български, общество | Leave a comment

ООН на път да подкрепи свободното развитие на Интернет по цялата планета

На 15-16 декември в Ню Йорк ще се проведе среща на високо равнище по въпросите на информационното общество (WSIS+10), десет години след предишната подобна среща.

Изказването ми пред Генералната асамблея на ООН

Добрата новина от приключилите току-що преговори в ООН е, че ЕС (+Македония), САЩ, Канада, Австралия, Япония, Индия, Бразилия и др. страни успяха да предложат и организират подкрепата от всички страни-членки на ООН на положителни текстове в окончателния документ (PDF), който ще бъде приет формално на срещата на високо равнище.

Този документ бе приет след месеци преговори в Ню Йорк.

Текстовете, които са най-важни за българските потребители, се отнасят до управлението на Интернет и фактически повтарят позицията на България в тази област, която се усъвършенства от 1999 г. насам.

Накратко:

— насърчава се управлението на Интернет да се извършва от всички заинтересовани страни (за пръв път се признава, че това понятие “включва междуправителствени, прозрачни, демократични и с участието на всички заинтересовани лица процеси”, с активното участие “на правителствата, частния сектор, гражданското общество, международните организации, техническите и академичните общности и всички останали участници, имащи отношение към него” – параграф 62). До момента “всички заинтересовани лица” и “техническите и академичните общности” не бяха включени в това определение и се даваше приоритет на правителствата в “международното управление” (думата “международно” също отпада!)

— В няколко отделни текста се признава ролята на “всички участници” (преди се наблягаше на правителствата, отделно на останалите участници).

— Бразилия получи похвала за организацията на срещата NetMundial през 2014 г. (България може да помисли за организацията на подобна среща през 2016 или 2017 г. или в рамките на председателството на ЕС).

— Форумът за управление на Интернет към ООН получи мандат за нови 10 години (България може да кандидатства, ако желае, за домакин на някой от тези форуми).

— Разширеното сътрудничество ще се извършва от Комисията по науки и технологии за развитие (CSTD) към Икономическия и социален съвет (ECOSOC), както и досега.

— След 10 години ще има нова среща на министрите.

Отпаднаха предложенията да се създаде нова международна правна рамка за контрол върху Интернет.

Беше приет текст, че правата на гражданите офлайн са валидни и за потребителите онлайн.

България и ЕС (+Македония) бяха на правилната страна — на потребителите и свободния, отворен Интернет!

И едно напомняне: това не е краят на процеса, а страните, които не са доволни от резултатите, ще правят тепърва опити за промени – на различни нива, в ООН, в други международни организации.
Това ще рече, че МВнР, МТИТС и другите ведомства, както и заинтересованите организации в страната ще трябва да продължат да следят какво се случва и да са готови да реагират навреме, за да се справят с тези предизвикателства. А и защо само да реагират? Време е да предлагат и налагат българската политика като международна.

Защо е важен този документ? Защото определя развитието на Информационното общество и легитимира всички заинтересовани страни като участници в него.

Актуализация:
Генералната асамблея на ООН прие документа с нарочна резолюция. Държавите-членки на ООН се съгласиха, че Интернет трябва да продължи да се развива с участието на всички заинтересовани страни, а не само под контрола на правителствата.

Имах честта да се обърна с изказване към Генералната асамблея на ООН, в което благодарих на всички, допринесли за този положителен резултат  (видео от изказването ми можете да видите тук. Репортаж по Би Ай Телевизия – тук. Видео в сайта на ООН (моето изказване е на 44-тата минута). Статия в “Ню Йорк Таймс” (на английски) – тук.

Posted in Bulgaria, European Union, Information Society, на български | Tagged , | Leave a comment

Църковните водачи – пътници в луксозни лимузини или просто пътници?

Наглостта на пловдивския митрополит Николай няма граници. Позор и презрение за всички онези църковни водачи, които са се превърнали в пътници в луксозните си лимузини. Дано в най-скоро време се превърнат в пътници и напуснат църквата, която има в историята си светли личности като софийския владика Стефан или пловдивският Кирил и такива като “дядо” Николай.

 

 

Но в това няма нищо чудно – аз самият съм писал нееднократно по тази тема през годините. Ето само няколко заглавия:

07.09.2010 г.:  Църквата – чалга, алчност, нетолерантност, материализъм

02.05.2015 г.: Църквата вече споменава в молитвите си царя, в чието име убиваха хора

15.08.2013 г. Дядо Николай с нов луксозен часовник

26.09.2015 г.: Църквата ни говори на езика на омразата

и т.н.

 

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

За смесването на мнението с/в новините

DKS Photo for Jacket

Дейвид Шиплер. Фото: личен блог.

(Пускам мой превод на статията на известния журналист и носител на наградата “Пулицър” Дейвид К. Шиплър с неговото любезно разрешение. Статията в оригинал можете да прочетете тук. Подчертаванията с наклонен и/или получер шрифт са мои. Вени Марковски)

Вестник “Ню Йорк Таймс” наруши една забележителна традиция днес, когато публикува редакционна статия (мнение) на първа страница, в горната част, на място, което е запазено за факти и анализи, а не за мнения. Това беше грешка и съм готов да се обзаложа, че не съм единственият бивш или настоящ журналист от вестника, който се надява тя да не се повтори отново.

“Таймс” е една от американските новинарски организации, които поддържат висока стена между новините и редакционните материали (мнения). Това е особена американска практика, която не е се среща дори сред другите демокрации. За съжаление тя е ерозирала, най вече заради работата на “Фокс нюз” (най-гледаната щатска телевизия – б.м., В.М.), която зацапва голяма част от репортерската работа с политика. MSNBC (друга щатска телевизия – б.м., В.М.), някои радиостанции, както и по-малки вестници също позволяват новинарските истории да бъдат смесвани с едностранчиви възгледи, докато вестниците “Вашингтон пост”, “Лос Анджелис Таймс”, “Ню Йорк Таймс” и някои други все още се придържат към принципа, който ние – живеещите в новинарските стаи – наричахме преди десетилетия “разделението на църквата от държавата”.

Репортерите влагат такива силни страсти в това разделение, че стаята ни можеше да се изпълни с недоволно мърморене, когато някой редактор от пишещите редакционните статии се смъкваше от неговия пиедестал на 10-ия етаж в предишната сграда на вестника до 3-ия етаж, за да разбере от мен или от другите журналисти какво всъщност се случва навън. Ние разговаряхме с такъв редактор, но гледахме да не се вслушваме в това, което той казва, нито да обръщаме внимание на каквото и да е, написано от него по темата, която ние отразявахме.

Знам, че фанатично отдадените на едната или другата теза ще си правят майтап с това разделение, защото си мислят, че вестникът е предубеден към тях, но на нас, репортерите, ни беше категорично забранено да вкарваме в новинарските статии личните си мнения! А редакторите ни имаха достатъчно силен нюх, за да надушат и най-малките опити да сторим това; опити, които биваха премахвани веднага с едно движение на молива или курсора на клавиатурата.

Да, да, може да се спори, че няма такова нещо като обективност, че определянето на това кое е новина, избора на хора за интервю, решението коя история и какъв контекст да се включи в статията и т.н., са субективен избор, който се влияе от репортерската и редакторската биография, мироглед и ценностна система.

Но самосъзнанието и дисциплината на интелекта са отговорите на тези проблеми. Най-добрите ми колеги и аз силно вярвахме, че нашата задача не е да кажем на читателите какво да мислят, а да им кажем какво се е случило,  може би защо се е случило, но никога дали би трябвало да се случи. Не мисля, че някой отваря вестника, само за да разбере какво предлагам да се направи, а по-скоро да разбере какво съм открил по темата. Да дадеш на всяка от страните в един спор възможност да представи най-добрия си аргумент, беше оценката за качеството на статията и обикновено се радвахме най-много на някое писмо на читател, в което ни обвинява, че сме подкрепяли мнение, срещу което всъщност сме били от самото начало. Това, което ни помагаше, беше и когато ни атакуваха и от двете страни, че сме подкрепили противника им.

Веднъж протестирах остро срещу висшестоящ редактор относно негова позиция по дадена тема, като му казах, че трябва да остави личното си мнение вкъщи, а не да го носи със себе си във вестника. Позицията ми надделя, защото “Таймс” непрекъснато се самокоригираше; не винаги, но почти винаги. Вестникът има вътрешен жирокомпас, който обикновено показва вярната посока, дори и когато е имало отклонение от нея.

В последните години, вече като читател, забелязах някои пукнатини в тази стена на разделението между мнението и новината.
Новината е това, което се е случило.
Анализът е защо се е случило или какви може да са последиците.
Редакционното мнение е дали това е трябвало да се случи и какво би могло да се направи за него.
Първите две – новината и анализът – имат място на новинарските страници. Редакционните мнения трябва да са на страниците, които са за тях и за т.нар. оп-ед (лични мнения, публикувани обикновено на срещуположната страница, от английски. Б.м. – Вени Марковски). Разбира се, трябва да се отчете и това, че Интернет и електронните комуникации направиха новините малко остарели, докато бъдат отпечатани и така анализите и разследванията станаха по-забележими. За съжаление, тук-там и някое мнение се прокрадва от време на време в новинарските страници, тъй като днешните редактори позагубиха нюха си.

Днес, когато “Таймс” пуска на 1-ва страница редакционна позиция за стриктен контрол върху оръжията (макар и ясно обозначена като такава), това не служи за никаква цел, освен да подкопае стария аргумент на вестника, че разделя новините от мненията. Какво ще кажат сега репортерите на хората, които се съмняват, че изобщо има такова разделение? Не ми се иска да съм на работа във вестника в този момент, за да оборвам подобни съмнения.

Аз лично съм съгласен с всичко, което пише в редакционната статия за оръжията и обикновено намирам тези статии на страницата за редакционни статии (където ѝ е мястото) за написани интересно и интелигентно, и с убедителни аргументи. Но тази статия не беше сред най-добрите. Не даде нови аргументи, не предложи нови факти и използва речник на крайностите. Със сигурност не е убедила никого в нищо.

Оръжията са бич. Но такава беше и войната в Ирак. И глобалното затопляне. И ендемичната бедност, която обезсилва САЩ. И расовия фанатизъм, който е объркал обществото ни. И Доналд  Тръмп – един демагог с диктаторски импулси. Дали редколегията ще узурпира 1-ва страница за всички тези каузи?

Преди няколко години, редакционният отдел взе от читателите една от най-добрите неделни секции изобщо в журнализма, известна като “Преглед на седмицата”, която беше пълна с анализи на важни събития от кореспонденти и външни автори от цял свят. Това не бяха мнения, а солидни материали, провокиращи мислите изследвания, които отиваха далеч от заглавията. Аз обичах да пиша за тази секция.

Но откак тази секция беше предадена от новинарския отдел на редакторския и беше преименувана на “Прегледът”, тя изостави новините в полза на есета, мнения и анализи, които пропускаха целта толкова често, колкото и я уцелваха. Писал съм няколко пъти за новата секция и ми беше приятно да го правя. Но като читател, често съм разочарован от нея: от време на време някоя вдъхновяваща статия сред досадни колумнисти и външни автори не е достатъчна за статуса на “Таймс”.

Странно, но много американци изглежда искат да им се казва как да мислят (същото, изглежда е валидно и за много българи? Б.м. – Вени Марковски). Те гледат “Фокс нюз” и четат сайтове, в които няма нищо друго, освен мнения. Голям проблем имаха студентите, на които преподавах през 2003 г. в Дартмът, когато ги карах да се въздържат от изразяване на мнение, докато не овладеят на високо ниво фактите от случаи, свързани с граждански свободи. Повечето, но не всички, не можеха да си наложат преди всичко да определят и обозначат проблема, а и да оставят  настрана личните си възгледи в интерес на академичните изследвания. Ако четете университетските вестници, ще видите, че са пълни с мнения и много малко новини.

Има място за мненията, разбира се. Вие в момента четете едно от тях.
Но това е като гарнитурата.
Главното ядене трябва да бъде вкусна манджа от смущаващи, противоречиви, вдъхновяващи и объркващи факти, които да позволят на всеки един от вас да мисли, мисли и пак мисли, преди да реши какво да мисли.

Posted in USА, на български, общество | Leave a comment

И България също

“Тероризмът е нарочното и систематично прицелване в гражданите. Тероризмът никога не може да бъде оправдан. Той винаги трябва да бъде осъждан. Срещу него винаги трябва да се борим. Невинните хора в Париж, както и тези в Лондон, Мадрид, Мумбай, Буенос Айрес и Йерусалим, са жертви на войнстващия ислямски тероризъм, а не негови причинители. Както съм казвал през годините, войнстващият ислямски тероризъм осъществява атаки срещу нашите общества, защото иска да унищожи нашата цивилизация и нашите ценности.”
Бенждамин Нетаняху,
министър-председател на Израел, 14.11.2015 г.

 

Тероризмът в Европа не започва, нито (уви…) ще свърши с атаките в Париж.
Но войнстващият ислямски тероризъм е различно явление от тероризма на организации като “Червените бригади” или фракция “Червена армия” или дори от тероризма на бойните групи на БКП през 1941-1944 г.

Настоящата статия има за цел да напомни на читателите за някои прояви на този войнстващ тероризъм в Европа, за да се разбере по-добре, че това, което виждаме в последните дни е закономерно и че реакцията на европейските политици през последните години на подобни атаки е част от проблема.

1280px-Haría_-_Calle_Vista_del_Valle_-_cemetery_-_memorial_02_ies

Паметна плоча на гробището в Ария, Испания, посветена на жертвите от взривените влакове (191 убити, 1800 ранени), март 2004 г.

Тероризмът срещу евреите в Европа – вкл. и (особено?) във Франция е явление, което не започна през януари т.г., а много по-отдавна. Впрочем, почти незабелязано мина новината, че в Марсилия беше нападнат евреин-учител (sic!) на 19-и ноември. Наръган от трима души, фенове на т.нар. ислямска държава. Нападателите, разбира се, са избягали – както правят всички подлеци и страхливци. Да се чуди човек защо всички тези терористи, които толкова смело убиват хора, се страхуват да се изправят срещу правосъдието на същия либерален запад, срещу който се борят.

Да цитирам нещо и от немския “Шпигел” от 2012 г.:
“Все повече френски евреи си купуват жилища в Израел, подплашени от засилващия се антисемитизъм във Франция. Много от тях се оплакват, че са тормозени на публични места. За тях страната вече не е безопасно място, на което могат да отгледат децата си. След убийствата в Тулуза емиграционната вълна вероятно ще се засили, разказва германското списание “Шпигел”.

Ако сте забравили – тогава стреляха по еврейско училище и убиха предимно деца.

Ето ви малко подробности за цялостното настроение във Франция преди три години:

“Френската еврейска общност документира 90 антисемитски инцидента в първите десет дни след атаката в Тулуза. Службата за защита на евреите е записала 148 антисемитски инцидента през март и април, като 43 от тях са класифицирани като насилствени… еврейските гробища в Ница са поругани… имейли и телефонни обаждания със заплахи са регистрирани в различни [еврейски] училища в страната… еврейски деца са пребивани.”

Отговорът на тези атаки от страна на властите? Да ги обявят за “недопустимо насилие”!

Но не е само Франция, разбира се. Данните от цяла Европа са категорични – антисемитизмът продължава да се разпространява като чума по целия континент. При това се забелязва връзка между настроенията против политиката на Израел и антисемитизма.  В цитирания доклад на Държавния департамент се виждат и категоричните числа: над два пъти увеличение на проявите на антисемитизъм във Франция и повече от два пъти увеличаване на постоянно емигриралите от Франция в Израел евреи – 3293 френски евреи са се преселили през 2013 г., докато през миналата година хората са вече 7231.  Описват се и случаи на антисемитизъм в Германия, Швеция, Норвегия и т.н., което също е тъжен факт.

path_1376

Взривеният автобус в Бургас (снимка: novinite.com)

Къде е България?
Сигурно някои си мислят, че антисемитизъм у нас няма – така, както няма и тероризъм? Бъркат – и в двата случая. И антисемитизъм има, и тероризъм има. Но има и липса на разбиране за връзката между двете, както и за това, че независимо дали България ще се възприема като член на ЕС/НАТО или най-близкия другар на Русия, това няма никакво значение за терористите. Войнстващите ислямски терористи не правят разлика не само между държавите, но и между хората, които убиват. Факт е, че понякога си правят труда да не убият всички, но в такива атентати като този в Сарафово или в Париж, те не се колебаят да посегнат на живота на всеки – без разлика в пола, расата, религията и т.н.

1280px-Módulo_D_aparcamiento_Barajas_-_ETA

Снимка от сградата на летище “Барахас” в Мадрид – взривено през 2006 г. от ЕТА. Снимка: Уикипедия

Този тероризъм е зло, което иска да унищожи нашата цивилизация.

И България също.

Защото нашият начин на живот – колкото и да ни се струва странно! – не се харесва на терористите. Казвам “колкото и да ни се струва странно”, защото мнозина българи твърдят, че животът ни не е добър, че сме най-нещастни в света и т.н.

Терористите не се трогват от това, че на нашенци и без тероризъм им е зле.

Както ни удариха в Сарафово, така могат да се опитат да ни ударят отново.

Не се притеснявайте, че казвам на глас нещата, които всеки специалист по национална сигурност би трябвало да си го мисли и да ги пише за висшето ръководство на страната; моите думи не са предизвикателство към съдбата, а най-обикновено споделяне на факти с читателите ми.

Това, което ние си пишем и си говорим няма да ги ядоса допълнително. Те, терористите, отдавна са ядосани – не на нас, а по принцип: на Запада, а и на Изтока, на САЩ, ЕС, Китай, Русия и т.н. Когато човек е ядосан и мрази, не е много трудно да направи и следващата крачка – да се хване за оръжието.

Колкото и да се снишаваме и да си мълчим, няма да ни се размине, ако решат да се занимават (отново) с нас – както не ни се размина в Бургас.

North_face_south_tower_after_plane_strike_9-11
Южната кула на Световния търговски център, в момента след разбиването на полет UA 175, 11-и септември 2001 г.

Но има елементарни неща, които държавата и гражданите трябва да направят. Трябва спешно да организираме нашите служби за сигурност, да охраняваме по-добре границите си, да поискаме държавата да сложи край на трафика на хора от Близкия Изток, Афганистан и къде ли не през територията на отечеството ни.
Държавата трябва да инвестира веднага в сили и средства, които ще осигурят по-високо ниво на безопасност за всички граждани.

Пиша това с ясното съзнание, че има хора, за които подобни думи звучат грозно и лошо; хора, които ще посочат (с право!) бедните ни родители, дядовци и баби, и ще кажат, че е по-важно да имат по-високи пенсии, отколкото да се харчат пари за техника, коли, самолети и кораби, които няма да ни спасят, ако някой ни е вдигнал мерника. Не сте прави. Това, което трябва да се свърши е не само купуването на техника, но и обучението на хора, набирането на служители за работа в МВР и ДАНС – хора, които да знаят чужди езици, да познават културите на страните от Близкия Изток и т.н., и т.н.

Това е част от солидарността ни да бъдем в НАТО и ЕС. Това е част от задължението ни да бъдем хора.

Вече осма година ние приемаме членството в ЕС така, както сме искали да приемем свободата, по думите на Левски – “на тепсия, вкъщи”.
За средния нашенец членството в ЕС е преди всичко “пари от фондовете”, с които се строят магистрали.
А важното не са парите. Важното е, че сме част от една голяма Европа, а и от НАТО. И не ставайте жертва на евтината пропаганда, изразена с думите: “Е, кой пък толкова много ще ни напада, че да ни трябва това НАТО”.
Както се вижда в последните години, няма нито една страна, която да е имунизирана срещу болестта на тероризма.
Силата на ЕС и НАТО е толкова голяма, колкото е най-слабото им звено. Не, че искам да ви казвам нещо, но вие вероятно сте се усетили защо имаме късмета да сме тъкмо сред заподозрените за тази слабост. И не, не е само идиотското изказване на руския посланик в ЕС Чижов, че България ще бъде “своеобразен троянски кон в ЕС, разбира се, извън негативния оригинален смисъл на тази метафора”.

По-скоро е заради това, че продължаваме да живеем на принципа “точно на нас пък няма да ни се случи“. Принцип, който се доказва непрекъснато за неприложим спрямо България. Не само, че ни се случва точно на нас, но и ни се случва нееднократно. И все е лошо.

Носене на конец на ръката, баене срещу уроки, леене на куршуми против страх и др.п. бабини деветини не са правилното решение за проблема с тероризма в XXI век. Те само носят лъжливото усещане сред хората, че са в безопасност, докато опасността само ще се е увеличила.

Бог да пази България и българите!

Posted in Bulgaria, European Union, на български, общество | Leave a comment

Татко… плаща в Париж

dimo raikov

Димо Райков. Снимка: Фейсбук

Писателят Димо Райков* е публикувал откъс от книгата си “Диагноза: Българин в чужбина”. Книгата можете да купите в сайта на издателството (сайта на издателството) или тук, а обяснение защо я е написал да прочетете в “е-Вестник”.
Димо Райков ми разреши да препечатам от неговата страница във Фейсбук следния откъс, посветен на баща му:

 

 

В памет на татко

(Откъс от книгата “Диагноза:Българин в чужбина”, която татко държеше под възглавницата си, заедно с останалите ми “парижки” книги и с блестящата статуетка на Айфеловата кула… Прости, тате, че не успях да те върна в Париж… Всъщност ти вече си там, нали… Да, в оня Париж…)

1412599328344_wps_6_E7NXYA_City_Eiffel_Tower_

Айфеловата кула. Снимка: Уикипедия

Към днешна дата посвещавам този разказ и на загиналите при атентатите в Париж. Оказва се, че силите на злото нямат почивен ден, нито националност…Те просто искат да ни лишат от Париж. От оня “наш” , само наш си Париж, който всеки от нас носи в сърцето си. И без който сме мъртъвци приживе…
И още нещо – в тези “мъртви” дни в Париж аз се замислям – кои атентати всъщност са по-жестоки?
Тези, които през януари и сега вцепениха Париж, или онези, които обезкървяват бавно и мъчително въображението и чувствителността…
Бих искал да попитам татко. Но него вече го няма…
————
Мечтата, неосъществимата мечта на татко, тоест миньора Петко Димов Райков, сега пенсионер, да види Париж вече е осъществена.
Чудото, да, чудото стана!
Татко е на върха на Айфеловата кула. И Париж е под него…
В асансьора към върха на кулата татко не е уплашен. Напротив, като голямо дете излъчва любопитство, целият е сякаш един такъв омекотен… И наляво, и надясно казва може би единствената дума, която знае на френски – бонжур! Бонжур, бонжур… Хората наоколо и те – бонжур, бонжур… Вълшебната думичка, изречена с усмивка, да, непременно с усмивка…
Когато се изкачи на върха, о, Господи, на самия връх на Айфеловата кула, там, под звездите…, татко ме прегърна и промълви:
– Благодаря ти, синко, че ми даде възможност да видя нормален свят…
И едра сълза, може би тръгнала там, от рудниците на Странджа планина, се търкулна и полетя от високото, от звездите към… френската земя… Утеха ли търсеше тя, капката бистра и солена българска мъка, в нея, земята на свободата…
После, вече в подножието на кулата, татко се сви.
Оказа се, че имал от години херния, която сега се подлютила. Но как да ми каже? Та нали мечтата на мечтите му бе да се качи на Айфелката, както той галено наричаше това човешко, всъщност божие творение…
Как иначе той щеше да види него, нормалния свят… Който е бил скрит за очите му цял живот – пътуването до Париж бе първото в неговия живот зад граница…

– Диме – говори ми татко и ме гледа с едни големи, ама много големи и влажни очи… – Е, това, ако някой ми го беше казвал, да стигна тези години аз, сиракът, който цял живот съм живял в нямане… Че и да дойда в Париж… Да се кача на върха на Айфеловата кула… Аз, миньорът, дето цял живот съм блъскал под земята, сега да се кача на върха на Париж… И да видя … нормален свят… Затова искам аз да ви почерпя!
И татко черпи. Е, малко ли е – да дойде в Париж… Че и да се качи на върха на „Айфелката”…
– Това – казва татко – бе най-голямата ми мечта. Да се съберем, аз да почерпя…
Ние, най-близките около него, тоест неговото семейство, му викаме – а, защо ти ще черпиш, нека ние…
Не, татко е категоричен:
– Това е моето желание. Аз да ви почерпя в парижки ресторант…
Поръчваме, гледаме възможно по-икономично, да, тук ресторантите са много скъпи, особено пък за нас, българите…
Хапваме – о, колко е вкусно, майстори си остават французите на храната, особено на десертите… Най-доволни са внучката, тоест правнучката на татко и, разбира се, той самият… О, как само лапат те десерта… Пък и той пустият му шоколадов мус как се топи в устата… Така-а-а-а…, небцето ти изтръпва от сладост…
Свършваме с хапването.
Наблюдавам татко.
Келнерът идва, татко придърпва листчето със сметката към себе си, вади банкноти…
За мен е учудващо – лицето на татко почти не трепва.
Но там, в самия му крайчец…
Колко позната ми е тази влага…
Татко плаща.
Ставаме.
Тръгваме.
Весело ни е, хубаво, все пак живот…
Посред нощ усещам някакъв особен звук.
Ослушвам се – нещо подобно на хлипане, но плач без звук, по-скоро възглухо откъртване, идващо отвътре… Открехвам вратата на другата стая…
Да, татко не спи. Отивам при него.
Той ме гледа, гледа…
– Диме, чак днес си дадох сметка, че животът ми е минал все в чакане на заплата, все в кърпене на парите за месеца, все в притеснения дали ще стигнат… Чак сега разбрах, синко, че аз, а и майка ти, че и вие, май нищо не сме живели. Защото няма на този свят по-страшно нещо от бедността, от очакването всеки ден, всеки час да останеш без стотинка… Защо? Как така? Ето, аз, а и майка ти, цял живот сме работели честно, почтено, карфица не сме откраднали, всичко сме си плащали до стотинка… А винаги сме били бедни… Винаги са ни залъгвали, че сега няма пари, че сега е криза, че утре ще дойде мечтаното, все утре, утре… А виж как хората тук живеят… Ето, на теб ще ти призная. Плащах днес, ама сърцето ми плачеше… Плачеше, защото сметката бе… колкото пенсията ми… За едно хапване – цяла пенсия… Плачех, защото в този миг си припомних колко съм бил жесток към майка ти, а и към самия мене си, как не съм ѝ давал да си купи и един рокля като за пред хората, а пък тя бе жена, и то хубава жена… Така и си отиде, без да знае, че на света има Париж… Че има място, където няма само „стискане”, само пресмятане до стотинка… Че има място, където хората се радват, че живеят… Тя излезе един-единствен път зад граница, отиде в съседна Турция на екскурзия с другите жени, тръгнаха оттук весели, засмени… Дадох ѝ само двадесет лева да обмени, да си купи нещо, локум имали хубав турците… И така ѝ рекох – виж там да не харчиш много, да върнеш остатъка… Тя си дойде вечерта, беше купила кутия локум, останалите пари ги върна… Хапнали там от хлебеца, който си носели, от сиренцето, доматките от градината… Подпитвам я – нямат ли тамошните магазини стока? А, нямат, отвръща ми, имат и още как! От пиле мляко имат турците. Пълно е, претъркано е със стока. Ама как ще давам толкова пари за ядене, пък и другите жени и те с мене…

Да, така говореше татко, лицето му бе прежълтяло.
– Сега не ми се сърди за тези думи. Знам, че ще ме разбереш. Трябва ми време да „смеля” всичко това, да се „преобърне” – та как така ще дам аз цяла пенсия за едно хапване… Ти знаеш, синко, не съм чак толкова стиснат, ама така изведнъж… Аз бях подготвен, викам си, майната им, какво толкова, обаче тя излезе голяма сметката… Не ми се сърдиш, нали? От сърце ги дадох, но сърцето ме заболя, Димчо, разбираш защо, нали, синко… Затова не ми се сърди, остави ме да поплача… За изгубения ни живот да поплача… Ще ми мине, ама… Кой и защо ни наказа така… Цял живот бедни, че да носим бедността и в главата си…
Да, така завърши своята своеобразна и спонтанна изповед татко.

Гледам любимото лице.
И си мисля – от това татково гостуване разбрах, че всичките тези приказки за някаква генна предопределеност, за това, че „роденият да пълзи, цял живот ще пълзи” и тем подобни неща не струват пукната пара и биват разбити на пух и прах. Стига само човек внимателно да наблюдава хора като моя татко. Той, беднякът, сиракът, роденият поради капризите на съдбата в едно нищо и никакво селце там, в онази почти неизвестна за европееца планина Странджа, намираща се половината в България, половината – в Турция, живял до 81 години в тотална, контролирана мизерия, все в очакването на оня, мечтания ден „утре”, който, разбира се, никога така и не идва на онези географски прокълнати ширини, сега, изведнъж, попаднал в нормални условия на живот, при нормални взаимоотношения между нормални хора, се оказва, че е може би по-нормален и от най-нормалните французи…
Няма е вече прежната нервност и изпитост на лицето му, няма го страхът в очите му… Един нормален, възрастен мъж…

Harry_Fain,_coal_loader._Inland_Steel_Company,_Wheelwright_^1_&_2_Mines,_Wheelwright,_Floyd_County,_Kentucky._-_NARA_-_541452

Миньор (1946 г.) | Снимка: Уикипедия

Случи се така, че в дните на татковото посещение в Париж се озовахме двамата на едно соаре, тоест почерпка-коктейл. В интерес на истината татко се дърпаше, къде ще те излагам, синко, иди и си свърши работата, а пък аз ще те почакам отвън… Милият… какво ти отвън? Та студът не се търпеше, макар и в Париж…И, разбира се, татко се озова вътре, там, при „шикозните”, там, при нормалните хора…
И поведението на татко бе такова, че когато накрая се разотивахме, при нас дойде един от организаторите, който ме познаваше и ме попита: „Мосю Райков, кой е господина с Вас? Аз бих искал да се запозная с него. За първи път в своя живот виждам такова интелигентно излъчване, непосредствено, деликатно, а бе, френско, но френско от ония времена, които и ние, потомствените французи, вече отдавна позабравихме…”
Невероятно, но факт, нали?
Какво показва всичко това?
Да, теорията на онези за генното начало е несъществена. Но и още нещо – грях носят тези, които са поставили в условия на бедност, унизителна и тотална, хора като татко. А такива са доста от нас, българите. Доста ли?
И какво излиза?
Че ако татко бе живял в условията на съществуване на французите, например, той би имал съвсем друга съдба, той би станал друг и би дал съвсем друго на своята страна…
И кой е виновен за това?
Кой в България предопределя вече десетилетия кой да бъде „европеец” и кой слуга?
И по какъв критерий?
Мисли, мисли, мисли…
Защо тъкмо тук те ме връхлитат?
Тази картина винаги ще е пред очите ми…

Татко е на върха на Айфеловата кула…

Виждам, че сълзи се търкулват по скулестото му лице. Нищо не го питам.
И той нищо не ми казва.
Просто – татко плаче…Там, на върха на Айфеловата кула.
Мълчаливи, гъсти сълзи-вадички, които се оттичат по любимото лице…
За какво ли може да плаче един възрастен, видял и патил мъж като татко?
И то там, в Париж, на върха на Айфеловата кула, символа на свободния, на ОНЯ, нормалния свят… До който моите българи, а и татко само допреди дни, пътуваха но единствено възможния начин – чрез въображението си – лягаш, завиваш се през глава и… натам, натам…

Времето на татко в Париж свършва.
И аз го връщам в България.
Пристигаме.
Мрачно, сиво, безнадеждно…
Минават хора, тоест наши сънародници.
Татко ги поздравява.
Разбира се, не с „бонжур”, ами с еквивалента му на български – добър ден!
– Добър ден, добър ден…
Мълчание.
Поглеждам татко. И изтръпвам.
Лицето му е придобило отново прежния си вид – изострено, с прежълтял оттенък по краищата… И оня страх в очите…

Тръгвам си.
Прегръщаме се – татко притиска глава към гърдите ми:
– Диме, нали ще дойдеш пак. И тогава ще ме вземеш. Ама завинаги! Нали, Диме?
Буцата ме задавя.
Пътувам. Обратно за Париж.
Заедно с буцата. И с въпросите – кой и защо открадна живота на татко? Кой и защо открадна и нашия живот?
Да, пак въпросите…

Самолетът се приземява.
Изведнъж светлини, рояк светлини избухнаха пред очите ми.
Да, светлините на Париж…
Всъщност Градът на Светлината. И на… Айфеловата кула.
Тоест, градът на … баща ми, нали? И на „моите” българи. Които вечер „пътуват” – просто се завиват презглава и тръгват.

Да, натам, натам…

 

[край на откъса]

_______

* Важно е за нас, българите, че има хора като Димо Райков, които си “позволяват” да нарушават спокойствието на народа. За нашенеца нищо няма значение, освен собственото му лениво и сънливо съществувание. Защо наричат хората като Димо Райков “будители”? Защото народът спи. Или, както казва Левски пред съда: “Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия”.  Ако се замислим, ще видим, че Левски е преувеличил желанието на нашенеца за свобода. Нашенци вече разбират свободата като възможността да седят пред телевизора със салатка, ракийка или поне късче корав хляб и… да гледат сериали. А хора като Димо Райков са се хванали с най-неблагодарната – и едновременно с това най-благородната – задача: да будят и просвещават нашите българи (б.м. – Вени Марковски).

Posted in Bulgaria, interesting people, на български, общество | Leave a comment

Масовото следене не е верният отговор в борбата срещу тероризма

Уважаеми читатели,
Публикуваният по-долу текст е мой превод на статията  на  редакционния съвет на в. “Ню Йорк Таймс” от 18.XI.2015 г., която си направих труда да предложа на вниманието ви, защото почти всичките аргументи в нея важат и за Европейския съюз, а и за България. (б.м. – Вени Марковски)

Масовото следене не е верният отговор в борбата срещу тероризма

800px-John_Brennan_CIA_official_portrait

Джон О. Бренън – директор на ЦРУ. Снимка: Уикипедия.

Това е нещастен, но лесен за предсказване ритуал след всяка нова терористична атака: определени политици и чиновници, без да се бавят, използват трагедията за своите  собствени нужди. Казаното в понеделник от Джон Бренън, директора на ЦРУ, отбеляза ново и още по-позорно падение.

Говорейки по-малко от три дни след координираните терористични атаки в Париж, които убиха 129 души и раниха стотици, г-н Бренън се оплака от “извиване на ръцете на правителството в усилията да се опита да разкрие тези терористи”.

Това, което той нарича “извиване на ръцете” беше реакцията на обществото след разкритията, направени през 2013 г. от Едуард Сноудън (бивш служител на граждански договор с Агенцията за национална сигурност – АНС), че АНС е използвала разпоредби от Патриотичния закон, за да събира тайно информация за милиони телефонни разговори на гражданите на САЩ. През юни т.г. президентът Обама подписа Закона за свободата на САЩ, който сложи край на масовото събиране на телефонни данни от територията на страната (но не и събирането на други, като електронна поща и съдържанието на международни телефонни разговори на американците) и изисква тайния Съд за чуждестранно следене и разузнаване да направи своите най-важни решения достъпни за обществото.

Тези реформи са само дребно подобрение на Патриотичния закон, но разузнавателната общност видя в тях голяма пречка за усилията ѝ в борбата с тероризма. В своите понеделнишки коментари г-н Бренън нарече [терористичните] атаки в Париж “биене на камбаната” и твърдеше, че последните “политически и законодателни” действия “правят способността ни да открием… тези терористи много по-трудна.”

Трудно е да се повярва на каквото и да е казано от г-н Бренън. Миналата година той отрече, че ЦРУ е проникнало незаконно в компютрите на служители в Сената, които провеждаха разследване на програмите за задържане и изтезания на ЦРУ, когато фактически го бе сторило. През 2011 г., когато Бренън беше съветник по борбата с тероризма на президента Обама, той заяви, че американските безпилотни самолети не са убивали никакви цивилни лица, въпреки доказателствата, че са убили тъкмо такива хора. А неговият шеф Джеймс Клапър, директор на националното разузнаване, призна, че е излъгал Сената, когато е говорил за събирането на данни от АНС. Дори да оставим липсата на доверие настрана, не е ясно какво още иска г-н Бренън.

Повечето от хората, извършили атентатите в Париж вече са били в полезрението на службите във Франция и Белгия, където няколко от нападателите са живели на стотина метра от централното полицейско управление, в квартал, известен като спокойно място за всички екстремисти. Както каза един френски експерт в борбата с тероризма и бивш служител в [Министерство на] отбраната, това показва, че “нашето разузнаване всъщност е доста добро, но способността ни да действаме въз основа на събраното от него… е ограничена от количеството на разузнавателните данни.” С други думи, проблемът в този случай не е в липсата на данни, а липсата на действие от страна на властите, след като вече са имали тези данни.

В действителност безразборното събиране на огромни масиви от данни никога не е било полезно. Вече две години откак станаха известна програмите на АНС за събиране на такива данни, а разузнавателната общност все още не е успяла да докаже, че подслушването на телефони е успяло да предотврати дори един терористичен атентат. Независимо от това, от години служителите на ЦРУ, конгресмените и сенаторите многократно подвеждаха обществеността с твърдения, че то е ефективно.

Това, че разузнавателните агенции не казват истината за подслушването, е една част от проблема. По-големият проблем е готовността им да заобиколят законите, независимо какво пише в тях. Разкритията на Сноудън демонстрираха колко лесно е да се злоупотреби със силите и средствата на службите за сигурност, когато техните правомощия са дефинирани едва-едва, а и се извършват тайно.

Като слушаме г-н Бренън и други чиновници – напр. Джеймс Коуми, директор на Федералното бюро за разследване, току-виж сме повярвали, че правителството е безпомощно да защити американците срещу заплахата от бъдещи терористични атаки.

Г-н Коуми каза, че технологични компании като Apple и Google трябвало да направят така, щото органите на реда да имат възможност да декодират криптираните съобщения на потребителите на услугите, които тези компании предоставят. Но ако се оставят такива вратички в софтуера, това ще направи потребителите много по-уязвими за хакерски атаки от страна на престъпниците, а и на чуждите разузнавания. Експертите казват, че службите могат да разкрият връзките между заподозрените и без да използват такива вратички, като просто проучват с кого си говорят или обменят съобщения, колко често и за колко време.

Истината е, че разузнавателните служби могат да вършат повечето от нещата, които правеха и преди, само че с малко повече контрол от страна на съда и на обществото. Никой не оспорва факта, че службите и органите на реда трябва да разполагат с необходимите правомощия, за да открият и предотвратят атаки, преди те да са започнали. Но това не означава да приемем без да задаваме въпроси неефективни и по всяка вероятност противоконституционни действия, които ограничават свободата, без да правят живота ни по-безопасен.

 

 

Posted in Information Society, USА, на български, общество | Leave a comment

ГОЛИ ОТОК – ПЪКЪЛЪТ НА ТИТОВИЯ „РАЙ”

Предговор към книгата “Голи оток – островът на смъртта” от Венко Марковски, автор: проф. Пламен Павлов

На 5 март 2015 г. се навършиха 100 години от рождението на Венко Марковски, оригиналният поет и общественик, едно от ярките имена в историята и литературата на Македония и България през ХХ в. Едва ли има по-добър начин за отбелязването на тази годишнина от срещата на българския читател с една от най-знаковите книги на една личност, чието творчество и живот са лабиринт от възходи и трагични обрати…

goli otok-bookВениамин Миланов Тошев (5 март 1915 – 7 януари 1988) завинаги остава в литературата с псевдонима Венко Марковски, даден му от големия български поет Теодор Траянов. Роден е в Скопие в драматичното време на Първата Световна война, а семейство му произлиза от будния град Велес. Венко Марковски израства в условията на тираничния сръбски режим във Вардарска Македония, но “железният български дух” на фамилията (оценка на видния познавач на историята на македонските българи Коста Църнушанов) развива у него националното съзнание на българин. Едва дванадесет годишното момче събира от тавани мазета и жадно чете укритите български книги – книгите на Вазов, Славейков, Яворов, Кирил Христов, сборникът на мъчениците за българщината братя Миладинови…. И всичко това се случва въпреки сръбско училище, във време, в което българите във Вардарска Македония безцеремонно са обявени за “сърби” и са подложени на безогледен и кървав терор. Окупационните власти на кралска Югославия безпощадно преследват всяка проява на българския дух в древната българска земя Македония. Личният бунт на младия Венко събужда подозрението на властта. През 1937 г. той пристига в България и още с идването си в София е забелязан от македонската емиграция, от видни представители на българската литература и наука. В “Илюстрация Илинден”, списанието с ранг на своеобразна патриотична институция, са отпечатани негови стихове. Отзивите за творбите на младия поет са искрени и недвусмислени – авторът носи “нова струя в българската поезия”! Следва първата книга на Марковски, “Народни бигори” (1938 г.), с предговор от акад. Стефан Младенов. Авторитетният учен подчертава, че дори и след две десетилетия сръбска тирания “… българското открай време Скопие ни дава един поет, който пише еднакво свободно и на своя роден южно-скопско-велешки говор, и на общобългарския литературен език.”

За жалост младият българин, увлечен от комунистическите идеи и актуалната политика, попада в клопката на македонизма – денационализаторската доктрина, сътворена от сръбския шовинизъм и великоруските му панславистки покровители, приета като оръжие на „пролетарската революция” в България и Югославия от Коминтерна. Венко Марковски сам се превръща в субект на “… експеримента как от българин се прави македонец. От Скопие дойдох българин, в София станах македонец…”, както споделя сам години по-късно. Заедно с много тогавашни български комунисти той бичува “великобългарския империализъм” и “българската буржоазия”, преследван е от властите, интерниран е в концлагера Ени-Кьой, а през 1943 г. успява да избяга и се включва в комунистическата въоръжена съпротива. След Втората световна война Марковски е активен участник в изграждането на новата югославска република Македония. Катарзисът на завръщането му към корените е противоречив и мъчителен. Независимо от високото си обществено положение в Скопие, творецът постепенно преодолява “черната магия” на македонизма. Истинският интелектуалец, пък бил той и комунист (в творчеството си до степен на религиозна екзалтация), дълбоко в себе си не може да приеме бруталния дух, който “… в Повардарието владей”. Преследванията, арестите и изтезанията над невинни хора, обвинявани от новата власт, че са “бугараши” и, разбира се, “фашисти”; насилието над истината за исторически събития, процеси, личности… Просветлението за поета настъпва именно чрез словото, езика, азбуката… Диктатът над майчиния език от страна на емисарите на Белград, срамните сцени около буквите разпръсват мъглата на измамата. Буквата “Ъ” (ер голяма), за която Марковски се бори в комисията, изработваща “македонска азбука”, е отхвърлена по волята на Централния комитет на Югославската комунистическа партия, от партийни комисари, които дори не са “македонци”. В последвалите години творецът Марковски се радва на популярност от страна на младежта и интелигенцията, но изпада в немилост пред „силните на деня”. Смелите му сатирични стихове срещу партийните „величия” му навличат гнева и отмъщението на режима.

goli-otok-page19Верен на комунистическите си разбирания и идеализъм, Марковски не приема разрива на Тито със Сталин, на Югославия с СССР и другите комунистически държави. Сред тях е и България, което е извънредно важно за Марковски. Съден от своите доскорошни “другари” заради поемата му „Съвременни парадокси”, пред 1956 г. поетът е изпратен за пет години в зловещия концлагер Голи оток – място, което страдалците от времената на Титова Югославия смятат за по-голям ад от хитлеристкия лагер “Дахау”. След освобождаването му от „острова на смъртта” перспективите пред Марковски в Скопие не са розови, при това той отказва да се „покае” за мнимите си грехове, да се превърне в официозна фигура на македонската и югославската литература. През 1965 г. Венко Марковски пристига за лечение в България и отказва да се завърне в Югославия. Три години по-късно неговият син Миле Марковски и семейството му са прогонени в България. В София поетът подновява членството си в Българската комунистическа партия, става член на Съюза на българските писатели, избран е за академик от Българската академия на науките. През годините Марковски е народен представител, получава високи държавни отличия, развива активна обществена дейност, включително чете своята поезия пред хиляди хора в цяла България. Заради творчеството и непремиримата му позиция по т.нар. Македонски въпрос режимът в Белград и Скопие обявява до скоро изучавания в югославските училища поет за „предател”, а зловещата УДБ (тайните служби на Югославия) не престава да крои пъклени планове за дискредитирането и ликвидирането на Марковски и неговите близки… Неведнъж творбите и позициите на Венко Марковски предизвикват неприязнени реакции и от страна на съветското ръководство, което периодично „стопля” отношенията си с Тито и неговия режим. Трябва да се признае, че българският партиен и държавен лидер Тодор Живков, независимо от присъщите му недостатъци и тясна зависимост към политиката на Кремъл, се отнася с уважение към Марковски и не се поддава на внушенията отвън. Впрочем, интересна илюстрация за всичко това е съдбата на книгата „Кръвта вода на става”, написана със съгласието на самия Живков – нейният път към читателите е спрян, при това на два пъти (през 1971 и 1981 г.), все в името на прословутия „социалистическия интернационализъм”… Тази книга, която съчетава в себе си наука, публицистика, размисли върху миналото, която е изградена на основата на документи, лични преживявания, силни, поетични по дух внушения, видя бял свят едва през 2002 г.. Големият поет със силата на своето слово отстоява историческата истина за Македония до самата си смърт на 7 януари 1988 г. в София.

Книгата „Голи оток – островът на смъртта” („Goli otok – the island of death”) е публикувана от издателството на световноизвестния Колумбийски университет в САЩ през 1984 – неприятна изненада за властите в Титова Югославия, а и за определени партийни кръгове в България. Въпреки че документира и преди всичко пресъздава със силата на словото някои от най-черните страници от историята на комунистическата „империя” Югославия, творбата на Венко Марковски дълго време е на вниманието най-вече на тесните специалисти по темата и на практика е непозната на широката публика. Трябва да отбележим, че известният американски политик и политолог Збигнев Бжежински е сред първите читатели на книгата и публкува в сп. „Foreign Affairs” кратка бележка, в която пише, че читателите „нямат причини да се съмняват в описаните мъчения и ужаси“ от концлагера. Бжежински отбелязва също така, че политическите коментари на автора са типични за сталинската пропаганда от 1949 г. Книгата е преведена и издадена в Скопие през 2009 година – почти двадесет години след рухването на югославската псевдо-федеративна държава и обявяването на независимостта на Република Македония. След публикуването на английски и македонски, днес за пръв път книгата е официално издадена и на български език.

Да се даде точна дефиниция на „Голи оток…” в жанрово отношение е трудна задача. Първите ѝ издатели я включват в авторитетната серия „Мемоари” на Колумбийския университет, в което по принцип няма нищо нередно и невярно. Въпреки това „Голи оток…” е не само мемоарна книга, а и ярка художествена творба, която решително надхвърля обичайния мемоарен жанр. Може би най-точно би било възприемането на „Голи оток…” като епическа поема, макар и в проза (и не само в проза, тъй като на места речта на автора преминава в класически бял стих!), изградена в епистоларна форма. Това не само хармонира на характерния за поезията на Венко Марковски специфичен модерен класицизъм, но придава особена сила на въздействие на неговия разказ, прави споделените спомени и размисли близки и понятни за всеки човек. Писмата, които формират структурата на текста, са адресирани до неговата съпруга, обаятелната и достойна българка Филомена Марковска (1920-2012). Няма съмнение, че в този личен момент, съвършен акт на любов и доверие между две сродни души, има нещо изключително дълбоко и вълнуващо… Същевременно епистоларният стил е акт на доверие и към към читателя, който и да е той, и го прави съпричастен към терзанията и гнева на поета, към неговото отвращение от човеконавистната същност на онзи отвратителен терор, на който са подложени хилядите довчерашни съратници на югославския „вожд” Йосип Броз Тито и неговата клика. За Венко Марковски са изключително важни не само жертвите, една от които е самият той, но и мъчителите – безропотните и жестоки изпълнители на една „партийна линия”, на една злокобна воля, пропита от безпринципност и сардонично опиянение от самата власт като такава…

За съвременния читател не е лесно да възприеме и проумее част от посланията на книгата, най-вече непоколебимата вяра на Венко Марковски в комунистическите идеи, в Съветския съюз, не на последно място – в личността на Сталин. Тук не е нито времето, нито мястото да се търси обяснение на този феномен, който е факт и при други изтъкнати леви интелектуалци от цяла Европа през онези години, които не са имали информация за случващото се зад телените мрежи на съветските концентрационни лагери.

Комунистическата идеология обаче не е в състояние да измести дълбоката, като корени християнска, българска нравственост на автора, присъщият му хуманизъм и любов към ближния. „Голи оток” е своеобразен калейдоскоп от покъртителните човешки истории, разказани от автора със съпричастие и болка. Героите на тази страховита сага са хора от цялата територия на Югославия, представители на различни нации, професии, възрасти: „… в тая горестна пустиня най-светлите синове и дъщери на тъжна Югославия са подложени на изпитания, на обреченост, на наказание… (…) И природата е безжалостна и равнодушна, сякаш нищо не я вълнува, сякаш нищо не вижда, нищо не чува… (…) Разхвърлените по острова скали приличат на вкаменени чудовища от някой призрачен и невъзможен свят, дошли да разтърсят човешкото битие, да изпълнят с ужаси онемялата тишина, да влеят трепет и страх в живите същества. Дори когато реве, с рева си Голи оток разстила адска тишина… (…) Огнената слънчева топка e паднала ниско над Голи оток. Юли е. Островът се къпе в пъклен зной. Ни ветрец, ни сенчест хлад. Старият беловлас професор от Люблянския университет е на колене върху дребно натрошен камък. Мълчи, поройна пот се слива по тялото му, по бузите му, по очите му. Въздиша и постоянно се заканва: «Беше някога Югославия, а сега вече я няма». Слънцето припича, замрежват му се очите, замайва му се главата и той пада. Двама от командирите тичат към него, повдигат го, хващат го за ръце и отново го карат да подвие коленете и на слънчевия пек да стои върху острите камъни. «Къде съм аз?»” – с тъмен поглед се взира в командирите. «Кой ме е докарал тук?»” – пита професорът Цене Логар. Командирите озлобено му отговарят: „Никой, сам си се докарал тук. От теб зависи ще бъдеш ли отново в Люблянския университет. Ти проигра доверието на народната власт…” ( „Писмо тринадесето”)

Още един щрих от същото писмо: „…Изведнъж нечовешки вик стресва нажежената атмосфера. Петима са подгонили на юруш едър, висок 65-годишен черногорец . Касетката е дълбока. Напълнена е с камъни до 80-90 килограма. Черногорецът държи дръжките на касетката, на врата му са поставили тел, за да не я изпуска, а отзад са го подгонили петима едри, снажни мъже… (…) „Майчиното мляко ще избълваш и ще кажеш. И ние бяхме като теб корави. И ние сме черногорци.” Обръщайки глава към тях, той отговаря: „Нищо не знам. Всичко, което знаех, казах пред съда. Остана ми само душата. Остана ми само честта. Аз за една чест живея. Аз не съм като вас.” Разярени от тези думи, те го подгонват още по-ожесточено: „Месата ще ти отделим от костите, и ще кажеш. Тука няма кой да ти помогне. Ние сме ти и сватове, и гробари…”

Естествено, когато става дума за изживени, изстрадани дни и месеци (общо цели пет години!), авторът на спомени не може да се самоотстрани, да бъде просто хроникьор, регистратор, външен наблюдател. Нека се замислим, че Венко Марковски попада на Голи оток на 41 годишна възраст, когато е в разцвета на силите си, когато е вече отдавна утвърдено име в литературата, в обществения и политически живот. Воден от своите разбирания и ценности, поетът е далече от мисълта да оплаква собствената си нелепа съдба, пропуснатите възможности, пропилените години. Не, при него няма да открием и следа от самосъжаление, нито от желание за лична мъст – напротив, Венко Марковски е обзет от справедлив гняв, от яростен протест заради погазването на справедливостта и човещината. Поетът обръща повече внимание на страданията на другите, отколкото на своите собствени.Споменът за ареста и хвърлянето му в затвора в Скопското кале поражда у Марковски мрачни размисли:

„В килията с мен бдят: безмълвна самота и сляпа неизвестност. Размисли навъсени и яростни въпроси мъст разгарят моето страдание. Познава тази килия и преди мен людска мъка. И пред мен хора са тъмнеели в тъма тъмнична. И преди мен не един човешки крак е ходил тук из тая нечовешка стая… (…) Борбата е богата с тръне и цветя. Сподвижници на истината са килиите. И моят цвят – цвета на моите години е погинал в чер каторжен труд. И аз от младини в килия съм лежал. Но моят взор такава призрачна килия не познава, както тази тук на Скопското кале…” („Писмо седмо”)

На Голи оток Венко Марковски изпада в абсурдната ситуация да бъде отново … Вениамин Миланов Тошев! Лицемерието на режима наистина е недостижимо – нечий сатанински разум е решил, че не може един поет, чиито произведения продължават да се изучават в училища и университети, да бъде изпратен в лагер! Това абсурдно положение надали има аналог някъде по света, дори в Сталиновия ГУЛАГ и българското Белене… „Тук се водя като Вениамин Миланов Тошев, под матичен (затворнически) номер 4832 (…) Съден съм като Венко Марковски и съденето ми беше обявено в югославския печат. А ето, тук на Голи оток изтърпявам наказанието си не като Венко Марковски, а като Вениамин Миланов Тошев. Документ с името Вениамин Миланов Тошев не съществува нито в Македония, нито в Югославия. Училище съм завършил с името Велимир. Венко не ми е кръщелно име. Това име ми сложи Теодор Траянов. Искам да напомня, че и като партизанин бях с името Венко Марковски, а не Вениамин Миланов Тошев. И когато ми се издигаше кандидатурата за народен представител на Съюзната скупщина и за народен прeдставител в Народното събрание в Македония, аз и в двата случая фигурирах на листите като Венко Марковски. С името Венко Марковски обществеността в Югославия и в света познаваха не някой си абстрактен, неизвестен Вениамин Миланов Тошев, а писател, поет, който се занимава от детските години с литературна поетична дейност…”

Вестта за задържането и осъждането на известния поет достига до световната културна организация ЮНЕСКО. Пристигат нейни пратеници, които търсят информация за съдбата на Марковски. Управителят на лагера отговаря: „Извинете, такова лице в затвора на Горни оток няма.” Същевременно същият функционер на режима извиква при себе си Марковски и му предлага бързо освобождение, ако се включи в поредната злостна кампания срещу България. „Викам те по една спешна работа и се,надявам, че ще бъдеш разумен и от твоя отговор зависи, дали ще се прекрати твоето по-нататъшно седене в затвора. А именно, в Москва станал спор между двама учени: между български и македонски учени. Българският учен казал, обръщайки се към македонския учен: „Как може да се говори с вас за някаква честност, за някакви добри отношения, за подобрение на отношенията след нормализацията между Югославия и България, когато вие държите в затвора на Голи оток създателя на „македонския език” по ваше мнение, Венко Марковски, заради това, че е написал художествено произведение?”

Затворникът Вениамин Миланов Тошев отговаря, че е напълно съгласен с българския учен и не крие възмущението си от този опит за насилие над собствената му съвест. „Управителят е в ролята на касапин, който смята, че, разполагайки с телата на осъдените, може да разполага и с техните души. Тялото е едно, това е нещо, с което разполага държавата. Като измъчва тялото, държавата се заблуждава ако мисли, че владее и душата. Съвестта е съдникът, който не може да бъде подкупен. Няма монета, която може да купи човешката съвест, бореща се за правата на своя народ. И така прекрасният шанс отново да се намеря на свобода отпадна, потъна в невъзвратното…” („Писмо дванадесето”)

goli-otok-10 knigiЗа Венко Марковски образът на мъчителя – и като конкретна личност, и като „колективен” портрет – също е централен. Като се започне от палача Тито и неговите приближени, през републиканските и местните „величия” до надзирателите или мъчителите, както най-често ги нарича авторът: „Не мога да се отърся от ужаса, който изпитах при срещата с първите мъчители на Голи оток. Брадясали, с очи, бляскащи като изтръгнати ками от кания, с коси, настръхнали като бодливи разгневени таралежи, с тояги в ръце… (…) , тези хора изпълняват ревностно ролята, която им е била отредена. И всеки, който ги вижда за първи път, остава с впечатлението, че това са хора, които (…) са станали зверове…” („Писмо единадесето”)

В голямото сърце на поета и човека Венко Марковски неговите събратя по съдба имат съкровено място: „… В тъмни нощи пипалата на УДБ-а ги залавят недоспали, с тревожни мисли в главите, отвличат ги от родните постели, хвърлят ги в немилост на екзекуторите, да се гаврят с тях, с най-святото им да се подиграват … (… ) Ненаситната морска стихия погълна мнозина от тях. Мнозина от тях лежат под камъните незаровени, а на отсрещния на Голи оток зловещ остров Гъргур зеят кървавите ями на избити със сопи, с тояги, с лопати, а нощем в глухата тишина, когато морето утихне и вълните дремка задремат, още се чуват подземните викове на недоубитите…” („Писмо десето”)

Днес за зловещия концлагер на остров Голи оток се пише в почти всички бивши югославски република, съществуват публикации на документи и спомени, снимани са документални филми. И все пак това не е достатъчно. Красноречиви са думите на известния сръбски режисьор и писател Горан Маркович в интервю за българския вестник „Труд” от 23 март 2014 г. Ще цитираме част от разговора:

Въпрос: Една от най-страшните лъжи на Титовия режим е прикриването на концентрационния лагер Голи Оток, в който са хвърляни противниците на режима, както и хора с различен произход. Какво не се знае за този ужасен концлагер?

– Не се знаят много неща! Темата досега не е изследвана в детайли, в дълбочина. Държавата (Сърбия) все още крие най-жестоките тайни от Титовата епоха… Срещнах се със стотици оцелели жертви на този страшен лагер. Разказаха ми невероятни, извратени неща! И знаете ли какво? За разлика от ГУЛАГ и от хитлеристките концентрационни лагери и други чудовищни лагери по света, лагерът в Голи Оток се е отличавал със своята изключителна перверзия.

В какъв смисъл?

– Говоря за перверзия на насилието. Имало е ужасни методи лагерниците да бъдат принуждавани да се изтезават помежду си. При това не само на физическо, но най-вече на психологическо ниво. Там са се случвали отвратителни, нечовешки гадости и невероятни неща. Отделно е имало тежък физически труд, защото в тази местност се е добивал един от най-качествените мрамори. Голи Оток е остров в северната част на Адриатическо море и днес се намира в Република Хърватия. Лагерът е построен след войната като място, където са заточавали политическите противници на режима…”

Да дадем отново думата на Венко Марковски: „… До 1948 година Голи оток е неизвестен на географската карта. С чуден и превратен климат е този остров. Ако е буря, и сред горещо лято е сякаш люта зима. Ако е слънце, и сред люта зима е сякаш пъклено лято. Островът е каменист. Няма ни шепа пръст… (…) Нямата морска стихия внезапно се укротява, тогава чувстваш, че потъваш в най-страшния кът на човешката тъмница на света….” И по-нататък: „Нима е възможно в двайсетия век в една страна, където ръководителите са се борили и воювали за по-светло бъдеще, за щастие на хората, за равенство между народите, да е изграден далеч от човешкия поглед такъв нечовешки затвор? Сатаната ли е слязъл от небето, за да създаде този зловещ Голи оток? Човекът ли не е надхвърлил пъкъла, създавайки такава нечовешка преизподня? Там няма люде. Людете са сенки. Сенките са някогашни борци за свободата. Там хората са бройки, номера, числа, в парцали, в дрипи…” ( „Писмо осмо”)

„… Групи по групи работим, вървим от сутрин до вечер. Това е специфичен вид мъчение… (…) Безкраен сизифов труд се влага в изнемощелите от умора ръце, в изтощените от глад тела, и за какво? За да се разбие гранитът на вярата, която откроява човека от животните …” („Писмо четиринадесето”)

Унижаването на човешката личност е изживявано всекидневно от самия Марковски, но сред най-ужасяващите му спомени остава следната отвратителна картина: „… Задачата моя беше с ръце да събирам смет из двора. Без да имам право да седна, да отпочина. Без да имам право вода да се напия. Без да имам право по време на обедната почивка да взема залък хляб. Но най-страшното беше за мен, когато трябваше да събирам човешки изпражнения. Нещо се счупи в гърдите ми. Възвря в главата ми. Слепоочията започнаха да бият силно, грозно, непонятно…” („Писмо двадесет и четвърто”)

Потресаващ е разказът на Венко Марковски за откритите от самия него писма на жени, затваряни на Голи оток, за разбити човешки съдби, семейства, любови… Още по-страшна е гледката, разкрила се изненадващо пред очите на поета и един негов събрат по съдба: „… Наблизо, където работехме, под острия и сух камък се протягаше мъртвешка ръка на жена… (…) И изпод други камъни почнаха да се подават мъртвешки женски крака. Отдавна птиците са изкълвали месата им. О, времена! Нима у нас такива страшни гледки съществуват? Нима действителността на ада е преместена тук? („Писмо двадесето”) Не можем да отминем и думите: „…Всичко се прави човешкият дух да падне, да се пречупи и да се превърне в пълзящо животно…” („Писмо тридесет и второ”)

И един цитат от „Писмо осмо”: „…Людската летопис познава затвори и концлагери, при които само от споменаването на имената им човешката душа обрасва в мъх и бурен, човек настръхва и дъхът спира в гърдите му … (…) Страшен е Дахау. Зловещ е Освиенцим. Глух е Бухенвалд. Орадур разтърсва паметта. Лидице смразява кръвта. Но със своята жестокост Голи оток е надхвърлил всички жестокости на човеконенавистниците…”

goli-otok-k3В писмата, изграждащи сагата „Голи оток…”, неизменно, макар и ненатрапчиво, присъства темата на живота на Венко Марковски – Македония. Авторът с горест и гняв припомня съдбата на легендарни личности като Павел Шатев, Панко Брашнаров, Ризо Ризов… Тяхната и на други хора, подложени на репресии от новата уж „народна” власт. „И докато властта – разказва Марковски, докато насилниците заключват с ключовете на страха устите, езиците, душите, сърцата и жителите на нещастна, уж “свободна”, а всъщност поробена Македония – то нощем по седянки и вечеринки смелите духове разказ разказват за мъжете, паднали за свободата на Македония…” „… В Македония хората на власт бяха най-жестоките хора… (…) Всичко, което открито и с ясно съзнание се определяше като българско, беше преследвано, беше заведено в списъците под буквата «Б», значи българин… Докато българите вървяха из улиците с наведена глава, то сърбоманите влачеха пояса след себе си с вирнати чела и чакаха някой да го стъпне. Дошлаците поискаха да им се върнат земята, къщите, имотите. Дошлаците бяха сърби, които били заселени от кралската власт в Македония. Същите тия дошлаци скоро получиха неограничена власт от страна на сегашната власт и отново настояха да им се върне властта, която имали по-рано. Дошлаците бяха с властта и по време на крал Александрова Югославия, и сега по време на така наречения специфичен път към социализъм…”(„Писмо десето”)

Размишлявайки върху съдбата на македонските българи в „Титовия рай” – Югославия, Венко Марковски няма как да не си спомни пророческите думи на родната му майка: „Е, синко виждаш ли, сърбите пак ви изхитриха. Спомняш ли си, когато след освобождението дойде с Темпо в къщи и аз го посрещнах на прага и го попитах: «Синко, какъв си ти?»”, а той ми отговори: «Църногорец, бабо.» «Ама сърбин, нали? И аз съм такава като тебе, македонка, но българка, чедо. От векове българи живеят по тия места…”

В лагера на Голи оток на Марковски и другите българи, макар да са обявени за „македонци”, им е забранено да пишат писма на друг език, освен на сърбо-хърватски. Абсурдът е още по-изумителен, тъй като „… В Югославия републиките са равноправни и че всеки в своята република приказва на установения език на своя народ. А ето че на мене, когото властта и правителството смятат за основоположник на така наречения македонски литературен език, ми се забранява да пиша дори до майка ми на езика, на който тя ми е пеела песни… И това нещо ми беше отнето под претекст, че няма следовател, който да разбира моите писма. И затова бях насилен да ви пиша на сръбски език…” („Писмо дванадесето”)

 

Споделихме с читателя само някои моменти от богатото съдържание на „Голи оток – островът на смъртта”, книга, пресъздаваща един кошмарен свят на перверзията на насилието.

Този свят на страданието и унижението има своите паралели в концлагерите на нацистка Германия, Сталиновия Гулаг и други ужасни места в много страни по света.

Нека не забравяме и нашата собствена история в България също имаше наши, български версии на „Голи оток” – Белене, Куциян, Бобов дол и др. където комунистическият тоталитарен режим създава не по-малко зловещ живот за инакомислещите. Един свят на убийствени мъчения и унижения, в който дори и труповете на жертвите са „оползотворявани” като храна на прасетата…

Ключовата дума на всички лагери, копирали съветския модел, е „инакомислещите“. В тях са затваряни опасните хора – опасни с това, че имат различна от официалната комунистическа доктрина идея за това как трябва да се развива обществото.

Българският читател може да се убеди, че официалната идея е много силна и по един факт от 2009 г. На 12-и март в. „Нова Македония“ публикува статия под заглавие „Добре е, че го имахме, но щяхме да сме по-щастливи, ако го нямахме“. Статията преразказва изказване на вече покойния акад. Гане Тодоровски, който казва, че Венко Марковски не бива да бъде реабилитиран за осъждането си на концлагер, защото макар и да не е било доказано неговото авторство на поемата срещу Тито, за която формално е осъден, то 20 години по-късно, през 1981 г. Марковски пише книгата „Кръвта вода не става“, в която отричал правото на македонската нация да съществува. На снимката от пресконференцията, която дава Тодоровски, се вижда, че самият македонски академик седи зад масата, а на стената зад него виси портрета на… Тито. Докато Тито е жив в спомените на хората, истината за трагичната съдба на концлагеристите от Голи оток няма да се знае изцяло. По аналогия, докато са живи хората, които са доносничели и свидетелствали срещу Венко Марковски, той едва ли ще дочака реабилитация в Македония.

 

В заключение, да се върнем отново към посланията в трагична сага на Венко Марковски.

Епическата мощ на неговото слово изследва анатомията на Злото и демаскира един режим, който се радва на далеч по-меки и „дипломатични” оценки. И днес Йосип Броз Тито е възприеман от мнозина като комунистически „реформатор” и „либерал”, като водач на т.нар. необвързани страни и народите от Третия свят. Така са стекли нещата, че и на Запад, и на Изток се премълчават и дори „прощават” кървавите убийства и терора над „братските народи” в бивша Югославия, особено над македонските българи и албанците… Своите хиляди страдалци имат и словенци, хървати, черногорци, бошняци, а и самите сърби. Надали може да има спор, че за престъпленията срещу човечеството не може да има никаква давност и че Йосип Броз Тито, „бащата на югославските народи”, трябва да бъде морално заклеймен като кървав диктатор и масов убиец. Затова е и още по-кощунствено и противно на здравия разум неговото сатанинското „безсмъртие” в Република Македония! И днес името и портретите на на „Маршал Тито” продължават да „красят” не само стените в официалните сгради, но улици и обществени обекти, явно или прикрито, Тито е възхваляван като „създател на държавността на македонския народ”, като демиург на една „нация” и самосъзнание, заченати в грях и обилно напоени с реки от българска кръв.

Книгата на Венко Марковски е важна за осмислянето на миналото от страна на македонските българи и българската нация като цяло, но и за народите на Хърватия, Словения, Сърбия, Босна и Херцеговина, Косово. И, без преувеличение, и за себепознанието на човечеството. „Голи оток – островът на смъртта” е свидетелство за преживяната от поета и неговите събратя перверзия на насилието, за което опрощение няма и не може да има.

 

Проф. Пламен Павлов,
Преподавател по история във ВТУ,
Председател на Агенцията за българите в чужбина в периода 1998 – 2002 г.

 

Книгата можете да купите онлайн в тези Интернет книжарници:
– E-zona – 8.25 лв. – https://goo.gl/2PppxT
– Books.bg – 8.80 лв. – http://goo.gl/JlS5Nm
– Bookpoint – 9.35 лв. – http://www.bookpoint.bg/книги/Голи-оток-92625.htm
– Мобилис – 9.79 лв. – http://www.mobilis.bg/mobilis/goli-otok-dnevnik-v-pisma.html
– Book Trafic – 10 лв. – http://www.booktraffic.bg/book/голи-оток-гневник-в-писма
– Store.bg – 11 лв., корична цена – http://goo.gl/E8n1eRОсвен онлайн, можете да я търсите и в книжарниците:
– Сиела в Mall of Sofia, бул. „Ал. Стамболийски“ № 101
– City Center Sofia, бул. „Арсеналски“ № 2
– Paradise Center, бул. „Черни връх“ № 100
– Летище София – Терминал 2
– Книжарница Сиела – СУ „Св. Кл. Охридски“
– Фестивален и конгресен център Варна
– Mall Plovdiv, ул. „Перущица“ № 8
– Park Mall, бул. „Н. Петков“ № 52, Стара Загора
– Mall Rousse, бул. „Липник“ № 121 Д
– Panorama Mall Pleven, гр. ПлевенА също и в книжарници “Хеликон”, книжарници “Ориндж”, книжарници “Буктрейдинг”, книжарници “Приятели”, както и от всички добри книжарници в страната.

______
* – Голи оток, в превод от хърватски “Голи остров”, е необитаем остров с размер 4,7 кв.км, намиращ се в северната част на Адриатическо море (днес в Република Хърватия). След 1949 г. става печално известен с изградения от режима на Й. Б. Тито концентрационен лагер.Книгата “Голи оток” е публикувана за пръв път през 1984 г. в САЩ, в издателството на престижния Колумбийски университет. Автор на анотацията за нея в списание “Форин афеърс” е Збигнев Бжежински. В кратката си бележа, известният американски политик и политолог пише, че читателите„нямат причини да се съмняват в описаните мъчения и ужаси” от концлагера. Бжежински отбелязва също така, че политическите коментари на автора са типични за сталинската пропаганда от 1949 г.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Leave a comment

Атентатите в Париж и реакцията на българина

Във връзка с атентатите в Париж, писателят Димо Райков е потресен от коментарите на нашенци под статии в сайтове със съмнителна слава. А не бива да се потриса.
Реакциите на нашенци варират от обидни думи към французите, ЕС (демек и към нас самите, но явно не и към тях, защото те не са част от ЕС), към мюсюлманите, към арабите, към който се сетите… или към който те се сетят.

Едва ли някой, някога, някъде е наясно колко много “специалисти” има сред нашенци! Оказва се, че ние сме с готови рецепти за решаване на всеки проблем, без значение за какво става въпрос.
А всъщност поведението ни е много показателно, защото показва къде сме ние, в сравнение с онази цивилизация, към която претендираме, че не само принадлежим, но едва ли не че тя е произлязла от нашата “древна православна култура”.
Нашенци изпитват:
* Вместо съчувствие – назидание.
* Вместо съпричастие – безразличие.
* Вместо мислене – готови (и никому ненужни) рецепти.
* Вместо европейска солидарност – балкански гьонсуратлък.
* Вместо смиреност – горделивост от величието на българския гений.
* Вместо мълчание – шум, подвиквания, подсвирквания и крещене “Да живее България!”

А ние какво правим във време на трагедии? Не се обединяваме, за да сме по-силни! Всеки път се обричаме на неистовото желание да бъдем още по-големи скептици и циници.

Уважаеми хора,
Няма да ме чуете нито да кълна, нито да проклинам, нито да критикувам циниците и скептиците.
Но ще ме чуете да ви моля да не се примирявате с посланието на посредствения нашенец, който не разбира красотата на живота; който вместо да се стреми към щастие изпитва наслаждение в нещастието – своето и това на околните. За нормалния човек не бива да е срамно, че президентът е пролял сълзи пред посолството на Франция, срамно би било, ако не ги беше пролял.

Вие сами си преценете дали искате да бъдете хора и Човеци. Да бъдем циници е най-лесно – и е описано многократно в българската литература от XIX век насам.
Но да започне човек да се бори с дребните шмекери, с шмекериите на дребните хора – това е задача не по силите на всеки.

А на вас дали е по силите?

fb-dimoraikov-bashta

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment