Давам кредит на доверие на служебния кабинет

Гледам кои са сред посочените от президента за министри и трябва да кажа, че съм приятно впечатлен.  Разбира се, не от всички (има си хас, нали и аз съм българин, няма да се правя на западняк, я!), но от мнозина!

Лично аз съм най-впечатлен от избора на силов вице-премиер и министър на правосъдието – Христо Иванов*.

Дори само заради този избор, съм готов да дам кредит на доверие на служебния кабинет.

Не, не е правилно казано: не само съм готов, а им давам кредит на доверие.

Има само няколко неща, които трябва да изпълнят, за да го оправдаят, защото кредитът на доверие се дава трудно, но се губи лесно:

1. Да спрат незабавно подслушването, което МВР осъществява съгласно текстовете в ЗЕС, които предишния Парламент трябваше да отмени, но не ме послушаха, а и времето не им стигна. Предполагам, че е възможно да го сторят с обикновена заповед на министъра или просто с отказ да подписва исканията на службите.

2. Да постигнат съгласие с основните политически сили за започването на крайно нужните реформи в съдебната система. Ако и тези месеци се окажат загубени, значи основните политически сили нямат желание за реформи.  Това ще е особено важно изпитание, защото предстоят избори във ВКС, за които самият Христо Иванов се е изказвал.

3. Да се разберат с главния прокурор за слагане на край на прокурорския произвол – когато се повдигат обвинения заради конюнктурни съображения или по поръчка. Да го направят публично, да се потърси възможност за носене на отговорност (забележете: не казвам наказателна!) на прокурорите, които са злоупотребявали със служебното си положение за задоволяване на нечии интереси.

4. Да потърсят начини не за лисване на канчето с вода пред следващия кабинет, а да използват следващите 2-3 месеца, за да убедят международната общност, че в България може да се прави бизнес. Че на България могат да разчитат в ЕС и НАТО. Че не сме ничий троянски кон, а най-добре, че троянски кон в добрия смисъл на думата не може да съществува.

5. Ако ще правят бели книги за миналия кабинет, да бъдат така добри и да направят една и за правителството на Борисов. Или изобщо да не се захващат, защото време няма никакво.

Мисля, че пет неща стигат. Дори едно-две да изпълнят – пак добре.

И още нещо – аз лично, “Интернет общество – България”, всички мои “връзки” в чужбина са на разположение на кабинета, защото България днес е по-важна от вчерашните политици.
Надеждата ми е в хората, които познавам лично.
Доверието ми е за хората, които са се прежалили да бъдат на медиите в устата.

Знам, че тези хора са приели да направят нещо, докато такива като мен** предпочитат да дават акъл отстрани.
Да ви напомня само какво каза преди година Христо Иванов, дано продължи със смелите си изказвания…

“…управлението на ГЕРБ със своята примитивна бруталност направи механизмите на олигархията твърде видими – и в медиите, и в съдебната власт, и в прегазването на закона, и в задушаването на частната инициатива. Стана невъзможно да си затваряме очите – дори у нас, дори за тези, които до последно мижаха с отчаяно старание.”

 
… И със смели действия.

Успех!

___________
* – Христо Иванов – вицепремиер с ресор правосъдие, вътрешни работи и провеждането на изборите и министър на правосъдието – юрист. Директор е на Българския институт за правни инициативи от 2006 година. Преди това е бил правен експерт в българския офис на Правната инициатива за Централна и Източна Европа на Американската асоциация на юристите, адвокат и консултант. Специализирал е в САЩ. Участник в протестите срещу правителството на Пламен Орешарски и един от авторите на Харта 2013. (по “Клуб Z“)
** – Е, аз имам и обективни, свързани с Конституцията причини, които не ми позволяват да участвам в българската политика :-)

Д-р Николай Михайлов: АМЕРИКА БЕШЕ НАДЕЖДА. СЕГА Е ДРУГО

Интервю на Калина Андролова с д-р Николай Михайлов
Брой 3 на a-specto
(дигитализация – kalki@mail.bg )

КАКЪВ Е ТОЗИ ОСОБЕН ПУБЛИЧЕН КОНФЛИКТ МЕЖДУ РУСОФИЛИ И РУСОФОБИ, ОБОСТРИЛ СЕ НАПОСЛЕДЪК В НАШАТА РОДИНА? НЕ ЗВУЧИ ЛИ ТВЪРДЕ ПРОВИНЦИАЛНО? КАКВО Е РУСОФОБИЯ У НАС, КОИ СА РУСОФИЛИТЕ?
Този сблъсък има един дълбок и един конюнктурен смисъл. Първо, за второто. Десните, или тези, които наричат себе си десни, се нуждаят от враг. И тъй като идеологическият сблъсък между сините и червените е загубил острота, налага се да се потърси враг. По въпросите на управлението (сините и червените) са практически неразличими, притиснати от обективната принуда на неизбежните решения. Дясната изключителност не може да бъде защитена на територията на управлението. Не съществува експертен патос, но съществува русофобски патос. Русофобията е великолепен шанс за стряскане на одрямания електорат. Комунистическата заплаха е преобразувана като руска заплаха. Търси се враг, по-убедителен от Мая Манолова. Десницата актуализира русофобията като резервен репер, това се случва. Тази фобия обаче става само за вътрешноведомствена употреба, нацията не разбира тази фиксация и няма да я приеме, защото тя има отвлечен и леко маниакален характер. Нека добавя, че русофобският патос съдържа и един допълнителен мотив, а именно, че набавя външна значимост. Ключовите русофобски фигури изпускат ритмично към щабквартирата потвърждения за лоялност в ритъма на глобалната пропаганда. Знаят какво трябва да се говори и кога да се каже. Клакъорството е професионално. Когато умен човек говори глупости с постоянството на програмиран, става ясно, че е програмиран. На каква цена? Не знам.

Едва от учредяването на СДС насам Русия не е проблем. Става дума за дълга история, както е известно. От абдикацията на Александър Батенберг до съветските танкове и до Радан Кьнев, ако това не ви разсмива. Има какво зло да се каже за руската имперска политика, но то не се дължи на обстоятелството, че Русия е зла, а че е империя. Образът на Русия се двои в официалното българско самосъзнание, но дълбоко в националната ни свяст Русия е освободителка. Това ми се струва безспорно. Захари Стоянов, който не е никакъв русофил, казва, че името Русия е произнасяно по онова време като второ по святост след името Христос. Ex Oriente lux. От изток е светлината. Възможен ли е дядо Вазов без любовта към Русия, без руската освободителна мисия? Едва ли. Припомням, че връзката между България и Русия е духовна, и ако не се ужасявате от думата – мистична. Верова и кръвна. Банално, но истина. Тази връзка изтънява за новите поколения, но все още е жива. Народите помнят по-дълго, отколкото подозират.

РАЗГРАНИЧАВАНЕТО НА РУСКО И СЪВЕТСКО НЕ Е ЛЕСНА ЗАДАЧА.
Не подценявам сериозността на този въпрос. Солженицин твърди, че руският комунизъм е вносно явление, импортна стока. Ричард Пайпс, авторитетен изследовател на руската револкщия, настоява, че руският комунизъм е автохтонно явление. Съществува история или ако предпочитате, конспирология, отнасяща се до Ленин и внасянето му от Запад в пломбиран вагон. Едно е безспорно, комунистическата идеология е европейски феномен, една от трите конкурентни идеологии на модерността наред с фашизма и либерализма. Какво прави в такъв случай една изрично западна идеология на руски терен? Не в страна с развит фабричен пролетариат, а на терена на изостанала аграрна държава? Нямам компетентност да обсъждам историята на руската революция, но в симбиозата на Ленин и Маркс се крие загадката на особено сродство. Срещата на марксисткия утопизъм с руската есхатология произведе болшевишкия бунт и сталинската империя. Руската история е райско мечтание и апокалиптичен ужас. Екзалтация и разточителство на човешки живот.

Най-изразителното нещо, което съм чувал за краха на съветската империя, принадлежи на писателя Александър Проханов, един пасионарен руснак, председател на консервативния Изборски клуб. На въпрос, защо рухна съветската империя, отговоря така: „Защото се раздвижиха костите в Сибир”. Ето момента на ужас. Не ми се иска да повтарям клишетата за руския духовен тип, но е добре да си припомним Бердяев, защото думите му имат характера на инструктаж включително и по българския въпрос: руският човек може да бъде само светец или разбойник, но никога порядъчен. Буржоазният регламент е за джентълмените във фрак. Търси се екстаз и в двете посоки – на доброто и на злото. Екстазът е важен, методът е вторичен въпрос. Стабилизацията в средната буржоазна възможност не е интересна. Русия не е избор според размера на българския човек.
Съществува фундаментално единство на руската история независимо от нейните перипетии и идеологически несъответствия. Базисна консервативна интуиция. Една от основните задачи на Изборския клуб, за който споменах, е да изработи доктрина на помирението между частите на руската история, между белите и червените. Кремъл днес е комбинация на имперски романовски стил и сталински класицизъм. Путин е хибрид, двусмислица и намек. Солженицин призова руския народ да се покае, за да се помири, той вярваше в това, което сам наричаше традиция на всенародното покаяние. Разкая се с хистерични обертонове знаменитата интелигенция от либералното прозападно крило. Разкая се и презря страната. Днес я наричат пета колона. Руската провинция е в покой. До следващото „раздвижване”.

НЕКА ПАК ПОВТОРИМ ЗА РУСОФОБСКИТЕ НАСТРОЕНИЯ У НАС. САМО АНТИСЪВЕГСКОТО ЛИ ГИ ПОДХРАНВА?
Който няма кураж, трепери, който има – мисли, фобиите са за лечение. Опитах се да кажа нещо за българската привързаност към Русия извън просъветската носталгия на третата възраст и евразийския интерес на по-младото поколение, доколкото го има. Най-дълбоката връзка е в православното вероизповедно единство, руската култура и възрожденския освободителен мит. Това е общо място. Възражението, че всичко това е минало, не ми се струва валидно. Определящите влияния са живи в архаичната памет, в колективния несъзнаван пласт. Русофобията има собствена валидност с позовавания на националния интерес и изброяване на исторически поуки. Тази позиция не може да бъде априорно дисквалифицирана като банален антикомунистически предразсъдък, какъвто за съжаление много често е. Големите народи покоряват, малките се борят за самостоятелност с компромиси и жертви. България стартира свободното си историческо битие с нещо като превод на белгийската конституция и мечта за дребно буржоазно осъществяване по мярата на българския човек. България няма да се хвърли в прегръдката на руската мечка, защото няма да е себе си в тази прегръдка. Една част от българите преживяват Русия като перманентен риск от поглъщане. Ото Ранк, един от учениците на Фройд, нарича това страх от смъртта, страх от загуба на индивидуалност, от поглъщане. Външните преживяват Русия амбивалентно като привличаща бездна. Най-силно уплашените са най-силно привлечени. Ужас и възхищение в отделно взетата трепетна душа. Ще излезе, че русофобите са ужасени русофили. Мисля, че българската, условно казано, русофобска публицистика заслужава лека ирония с психоаналитичен привкус, иначе ще трябва да я обявим за дежурна и субсидирана. Проблемът на България не е Русия, а Европейският съюз и по-общо упадъкът на Запада. И разнообразните рискове, свързани с този процес. Президентът Плевнелиев обича да плаши с Русия, но това е недоразумение. Говоря за президента.
ИМАМЕ ЛИ ОТНОВО СТУДЕНА ВОЙНА, ИЛИ ТЯ НИКОГА НЕ Е СПИРАЛА?
Евразиецът Александър Дугин, основателят на руската геополитическа школа, би казал, че става дума за парадигматичен сблъсък на морската със сухопътната цивилизация, на митичните чудовища Левиатан и Бегемот. Сблъсък, който никоя от страните не може да си спести. Шпенглер описва Русия като апокалиптичен бунт срещу античните основи на цивилизацията. Описва руското с неологизма с das russentum – рускост, доколкото не съществува начин за осмисляне. „Умом Россию не понять”, както е казал поетът. В перцепцията на Запада Русия е дълбоко провокативна, апокалиптично напрегната и рискова. Един съвременен руски мислител вярва, че предназначението на Русия е да свидетелства за вечните ценности в апокалиптичния период на историята. Както е тръгнало, това ще се окаже вярно. Напоследък прочетох в книга на Юрий Мамлеев, когото наричат новия Достоевски, че Русия е нещо като четвъртия ипостас на Бога, съвечна на Бога Тайна. Ако изчезне исторически, ще продължи да съществува в лоното на Бога като Негова любима идея. Това е написано в жанра на философска проза без капка ирония. Западът не знае какво да прави с този екстаз, с мистическата мегаломания на консервативното руско съзнание. Типичният либерал ненавижда тази свята или разбойническа неумереност, той иска ред, собственост и покой. Западът се бои от Русия като от нещо, което не разбира. Русия е ирационален остатък, самото неразбираемо в огромен мащаб. И за да се успокои, я описва като бензиностанция с атомна бомба. Освен това, нека го кажем накрая, защото ми се струва банално: Русия е и огромна неколонизирана територия, суровинен източник с неизчислими богатства под вечния сибирски лед. Русия трябва да бъде либерализирана по западен образец, подведена под здравия буржоазен разум, разчленена на части и довършена. Александър Зиновиев казва нещо забележително. През периода на Студената война Западът се целеше, но не в комунизма, а в Русия. Мисля, че това е много важна мисъл. Русия е врагът. Русия не може да бъде укротена, нормализирана, образът й е видим през снежна виелица. Русия се мъчи да бъде буржоазна, но не успява. За Запада това означава, че тя е необитаема, трудно обитаема.
В ТАЗИ ВРЪЗКА КАКВО МИСЛИТЕ ЗА ПУТИН?
Путин е щастливо съвпадение на средни качества, съветски антропологически стандарт, „савок” от епохата на Брежнев. Вербовчик в Германия, подло и манипулативно занятие, но с приятен бонус – обикнал немската наливна бира. Когато Елцин го изведе, за да го покаже на света като свой наследник, впечатлението беше близко до шок от невзрачния избор. Но само дотук. После паднаха главите на Елциновата олигархия, която освен пари поиска и власт. Гусински, Березовски, Ходорковски и т.н. Путин е патриот-макиавелист, самодържец с монголоидни черти и срамежливо излъчване между пристъпите на едва сдържан гняв. Путин е консерватор-либерал, гъвкав и стоманено твърд реал-политик. Характерната му безличност го прави да изглежда демон или ангел на имперската реставрация, инструмент на руската имперска воля. Проблем за консерваторите е, че се бави да учреди опричнина от патриоти, за да ликвидира либералната пета колона, настанена в ключови министерства, медии и обществени учреждения. Говорят дори за шеста колона на собственото му обкръжение, на близкия му приятелски кръг. Кошмарът на руския консервативен полюс е да не се окаже, че самият Путин е либерал, осъзнато или без да подозира. Тези страхове не са безпочвени. Някой беше казал, че в Русия само правителството е либерално, под него е архаика. Русия се съветизира, както споменах, припомня си Сталиновия образ като образ на победата. Възстановяват сталинската иконография. Присъствали на приема в Кремъл по повод на Деня на победата свидетелстват за рязка съветизация на стила, за прожекция на документални кадри със Сталин в главната роля и т.н. Този процес протича по логиката на предвоенното време – във въображението или реалността, все едно. Но Русия не може да се ресталинизира, с това е свършено основно поради обстоятелството, че тя е колонизирана от собствения й либерално ориентиран прозападен елемент. Русия вдиша либерален дух след Елциновите реформи и вече не е същата. Ключови министерства се ръководят от либерали, от тези, които консерваторите наричат „предатели”. Остава да се провери твърдението отново на Зиновиев, според когото Русия няма да преживее рухването на комунизма, най-голямото според него постижение на руската държавна история. Две са възможностите, казват консерваторите: велика империя или нищо.

ИНТЕРЕСНО Е КАК ПУТИН СЕ ОКАЗА ПАЗИТЕЛ НА КОНСЕРВАТИВНИТЕ ЦЕННОСТИ, А ЕВРОПА ГЛАСУВА ЗА „БРАДАТА ЖЕНА” НА ЕВРОВИЗИЯ? ЕВРОПА ОБСЪЖДА ТРЕТИЯ ПОЛ, ИНЦЕСТА, ДЕТСКАТА ЕВТАНАЗИЯ, ЕДНОПОЛОВИТЕ БРАКОВЕ И Т.Н., ДОКЪДЕ МОЖЕ ДА СТИГНЕ МИТЪТ ЗА „ЧОВЕШКИТЕ СВОБОДИ И ПРАВА”?
Либералната цивилизация е в декадентска фаза, в безпътица от пресищане и скука. Животът на запад се преживява като приятен и безсмислен. Това е общият тон, екзистенциалната норма. Свободата е свободна да се забавлява. Свободата е желание. Желанието е свято. Триумфът на Кончита Вурст е религиозно събитие, епифания. Кончита Вурст, тази светица/светец на късния либерализъм, е емблема на Запада, негова инфернална покровителка. Министърът на външните работи на Великобритания каза по този повод следното: „Победата на Кончита Вурст е по-важна от референдума в Донбас”. Каквото и да е искал да каже, казал е същественото: ние сме в дементна или ако предпочитате, в ювенилна фаза. Всичко, което изброявате във вашия въпрос, е само прелюдия. Семейството е раздърпано и пародирано. Рекламира се с образа на кърмещата майка Елтън Джон. Дебне ни кошмарът на биологичното неравенство, на генетично усъвършенствания елит. Един от героите на Достоевски, мисля Шигалев, пророкува преход от безгранична свобода към безгранична деспотия. Цивилизациите не умират от убийство, а от самоубийство. Много интересен парадокс е, че същият този либерализъм, който възниква исторически като идея за ограничаване на ролята на религията, в публичната сфера свършва като господстваща религия с идоли, светци, догматични положения и закони срещу кощунството. Политкоректността принуждава да се говори по определени въпроси само с шепот и ослушване. Свещеник в Швеция казал от амвона, че хомосексуализмът е грях и на изхода бил арестуван. На Запад съществува разпространено несъгласие с този ред на нещата, но то има ограничена публична видимост поради медийната цензура и заплахата от остракизъм и репресия. Съществуват отработени медийни процедури на публичен линч за грехове срещу либералния новоговор. Къде са борците за свобода на словото, питам се. На този фон Путин има всички шансове да се състои като глобален лидер на консервативната съпротива. Путин е уважаван на запад повече, отколкото предполагат. Възраждането на традиционалистките и националистическите движения означава преориентация към европейския културен корен и симптом на съпротцва срещу ексцесите на либерализма и паразитизма на брюкселската бюрокрация. Проблемът с имиграцията и суверенитета върху националните бюджети не е всичко. Става дума за културна съпротива.

СМЯТАТЕ ЛИ, ЧЕ АМЕРИКА ЗА ТЕЗИ 25 ГОДИНИ ОТ ПАДАНЕТО НА КОМУНИЗМА ЗАГУБИ НАЙ-ВАЖНОТО – ТОЗИ ОРЕОЛ НА СПРАВЕДЛИВОСТ, НА ПОЧТЕНОСТ, КОЙТО ИМАШЕ (ТОГАВА, КОГАТО ВСИЧКИ ПОГЛЕДИ НА ОСТАНАЛИЯ СВЯТ БЯХА ВПЕРЕНИ В „САЩ КАТО ПАЗИТЕЛИ НА ЧОВЕШКИТЕ ЦЕННОСТИ”) ?
Не мога да не се съглася с вас. Америка изгуби престиж на глобален ценностен страж, на гарант на човешките права. В сила е едно широко разпространено раздразнение от това, което се описва като арогантност и политика на двойно счетоводство. Студената почти мъртва физиономия на Нюланд, американския комисар по европейските въпроси, и нейното fuck EU изповяда напоследък нещо от скритата арогантност на американската дипломация. Цяла серия от огромни компромиси с етиката на политическото поведение и здравия смисъл силно подкопаха авторитета на тази свръхсила.
Вземете войната в Ирак и бесенето на Садам. Това, струва ми се, стига. Повечето, ако не всички военни кампании на САЩ, завършват с хаос. Принудителната модернизация на „племена и народи” изгражда образа на глобален жандарм и във фантазията – на психопатна свръх-Азова фигура, заета да обосновава морално садистичните си пориви. Обама коригира донякъде този образ, но моралният престиж е до голяма степен пропилян. Тъгата на американския консерватор е, че Америка проваля месианското си предназначение, това, което още през XIX век са нарекли manifest destiny – американска съдба, предначертание, дълг. Митът за провиденциалната американска роля, за американската нова земя и ново небе, който преселниците от Стара Европа трябва да създадат. Съгласно тази месианска идея, жива до Рейгън, американският народ е надарен със съдба, дълг и добродетел да бъде пример, еталон и мяра на преобразения свят. Американският империализъм, изводим от този мит, е специфично изкушение за агресивен износ на свобода, добродетел и разум. Неоконсервативният ентусиазъм на Буш-младши беше може би последната проява на този месиански експанзивен порив. Извън по-тривиалните мотиви на агресията, разбира се. Големите народи са месиански народи, заложници на въображение с планетарен мащаб. Ако месианският мотив не е в съзнанието, ще го открием в подсъзнанието, проявен в „лапсусите” на поведението и речта. Напоследък и Обама дори с неговия чаровно смътен произход говори за „американската изключителност” в рязък дисонанс с неговия либерален ироничен стил. Ето още един допълнителен отговор на вашия въпрос, защо Русия и нейният Путин са обект на такова голямо американско нетърпение. Защото се сблъскват месиански претенции, концепции за изключителност. Америка, територия на старозаветна библейска мечта, срещу византийската идея за Москва като „трети Рим”, автентично православно царство, последен рубеж срещу апокалиптичното нашествие на Антихриста. Америка е в упадък от гледна точка на нейната „изключителност”. Историкът и бивш кандидат-президент Патрик Бюканън написа книга със заглавие „Смъртта на Запада”. Информативно четиво. Америка има олеми, трудно решими проблеми: външни врагове, демографска дестабилизация, културен упадък. Драмите на Брутния вътрешен продукт на този фон са вторичен въпрос. Европа има към Америка в най-добрия случай амбивалентно отношение. Извън Европа отношението е изчистено и не налага коментар. Съветската империя беше идеократична империя, диктатура на идеология, изключваща свободната съвест. За световната либерална общност съветската империя беше грандиозен скандал, империя на злото. Магическа власт на мъртвото слово, както казва Пастернак. Реакцията на съпротива беше бунт на духа срещу духа на тиранията. Америка беше освободител, Рейгън пророк. Неговият призив: „Господин Горбачов, срутете тази стена!”, е най-безспорното нещо, което това поколение е преживявало. Америка беше надежда. Сега е друго…

СЛУЧАЯТ „УКРАЙНА” – УДАР СРЕЩУ РУСИЯ ИЛИ АВТЕНТИЧНА ПРОЯВА НА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО?
Мисля, че е казано почти всичко за тази история, ще кажа накратко какво ми се струва. Дълго подготвяна кампания като елемент от стратегията за дезинтеграция на Русия, парче по парче. Западна Украйна не иска, не бива и не може да съществува в обсега на Голяма Русия. Човекът от Западна Украйна има свято право да избяга от руския свят. Но украинците са заложници на американския геополитически интерес и ще пострадат. Има нещо трагично в украинския сюжет. Майдан е управлявана акция с ентусиазираното участие на местен седесариат и шпицкоманди. Към това, или по-точно преди това – пет милиарда поощрение от нарицателното Нюланд. Действащият политически елит прояви чудотворната глупост да забрани руския език на изток и да изкопае пропаст между двете украински части. Ако не са имали предварителен план да разполовят Украйна, разбира се. Твърдят, че Източна Украйна е манипулирана от Путин, което със сигурност е вярно, но само частично. Крим е по неизбежност руска територия, тя никога не е мислила себе си различно. Американската анексия на Крим е възможна само ако Путин е идиот, предател или и двете. Но Путин не е идиот, а патриот. Идиот е за Икономедия. Медийната обработка на украинската ситуация от СИИ е безобразие. Същото като това на канал 1 на руската телевизия. Съветски електронен поток. Украйна изглежда разтерзана от вътрешни страсти и цинично външно вмешателство. Украйна е олигархат, плячка на плутократи. Подозирам, че основният проблем на украинците не е нито Америка, нито Русия, а местните монструми. Те притежават страната и никой няма да им я отнеме, защото ще се разберат, с когото трябва. Източна Украйна има повече шансове да се справи с този проблем. Но после и там ще се настани широкодушният руски капитализъм и всичко ще си дойде на мястото. Украйна е тъжна приказка.

КАК ВИ ИЗГЛЕЖДАТ БЪЛГАРСКИТЕ ЛИБЕРАЛИ – ПОЛИТИЦИ, ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ И ПР.?
Не е ясно, доколко са свободни в качеството им на либерали. Имам чувството, че загубиха нещо от патоса на свободата и че ги владее патос на властта. Официалният български либерал е разядосан, че не владее положението. Струва му се несправедливо и затова е възмутен. Казва, че възмущението му има морален произход, но това не е сигурно. Прелестната седесарска бохема от 90-те старее, губи културно темпо и виси неудовлетворена. Началото беше многообещаващо за нея, но нататък положението й се усложни. В България управлява друга олигархия, тя владее положението и дърпа конците. Мисля, че в дълбочина проблемът е да бъде приютена, почетена и субсидирана. Това искаше и късно-социалистическият елит, това иска всеки български елит. В България елит означава привилегирован до властта. Не-привилегирован елит е вътрешно противоречие, обществен скандал и вина на властта. Моралната характеристика на властта, нейната приемливост или неприемливост, е в пряка зависимост от способността й да им угоди. Всичко извън червените боклуци е добро. Борисов не е червен боклук. С мафията срещу олигархията. С Борисов срещу Орешарски. Цяла серия от груби грешки на съзнанието. Това двойно морално счетоводство провали протестите и хвърли сянка на съмнение върху оценъчната способност на неговите идеолози. Като казвам, че един стандартен, красив и интелигентен български либерал изглежда несвободен, имам предвид тъкмо класово-партийния характер на неговата публична морална приповдигнатост. Щом спечелят властта с помощта на когото и да било, утихват. И става ясно.
ЗАЩО НПО ОРГАНИЗАЦИИТЕ, КОИТО СА ВСЪЩНОСТ ЕДНИ СКРИТИ ПОЛИТИЧЕСКИ ДОКТРИНЕРИ, ФИНАНСИРАНИ ОТ ЧУЖБИНА, ИМАТ САМОЧУВСТВИЕТО ДА ОПРЕДЕЛЯТ ДНЕВНИЯ РЕД? (ДВАМА ЧОВЕКА ОТ ЕДНО НПО МОГАТ ДА СЕ ИЗПРАВЯТ СРЕЩУ АВТОРИТЕТА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА НАР0ДНОТО СЪБРАНИЕ, ЗА КОГОТО СА ГЛАСУВАЛИ НАПРИМЕР 1 МИЛИОН ДУШИ, И ТЕ ОСПОРВАТ НЕГОВИЯ АВТОРИТЕТ.)
Защото се преживяват като резидентура на световния хегемон, като културен авангард и колониално присъствие. Местният контекст е непълноценен и зависим, той трябва да бъде направляван. Правителственият дизайн е и тяхна отговорност. Редят правителства в задкулисието, без да им мигне окото. Това е работното им настроение. Тези организации възникват през 90- те като агенти на въздействие в „полуварварска” страна. Предназначението им е да мислят демокрацията и да сервират мислите си на инфантилното общество и на незрелите институции. Не може да им се отрече известен принос в изграждането на демократичната инфраструктура в началото на прехода. И левите, и десните работеха с присьдружни НПО организации. Но посредническата им роля пострада от развращаващото влияние на парите и от деградацията им до нещо подобно на котерии. формираха се параполитически общности, основани на персонални контакти, интереси, споделена история, трапези и прочее родово-приятелски меланж. Когато тези, условно казано, клики губят влияние, губят и търпение. Мрежата, в която се люлееха, изтънява и започва да се къса. Закъсват психически, изнервят се, застрашени от маргинализация и безпаричие. Това ги революционизира и в отделни случаи вбесява. Когато НПО се появят на площада разбунтувани, за да свалят или качват правителства, то е, защото се чувстват застрашени или защото се чувстват обнадеждени. Но и в двата случая са съзнателно или несъзнателно себични. Това не признават и никога няма да признаят поради изходната им предубеденост на идеен авангард, прогресивна цивилизоваща сила и, марксистки погледнато, на материално заинтересовани лица. Фундаменталният дефицит на НПО-човека е неговият „дефицит на иманентност”, както се изразява Александър Панарин, един изключителен руски мислител. Либералният елит от НПО не е от тук, а от там, много повече от там. Имат комплекс за родово превъзходство, фикция за знатен произход. Произхождат от голямото престижно семейство на референтната група – на лидерите на „златния милиард”. Това ги прави да изглеждат различни в неприятния смисъл на думата. А не обстоятелството, че Сорос е евреин. Нищо, че е евреин.
КАК СИ ОБЯСНЯВАТЕ, ЧЕ ТЕЗИ ХОРА ОТ НПО-ТАТА СА НЕПРЕКЪСНАТО ИЗ МЕДИИТЕ, КАКВА Е ТАЗИ МЕДИЙНА СВРЪХПРЕДСТАВИТЕЛНОСТ?
Това е така по силата на разнообразни зависимости или просто по инерция. В отделни случаи по компетентност, която не може да се отрече. Силно представено е дясно- либералното крило на българската публичност, историческият антураж на СДС, традиционните сини. Но в това няма изненада. Лидерите на неправителствения сектор са по идея лидери на общественото мнение. Такава е функцита им по генерален замисъл. Повтарям, нищо не може да бъде разбрано от манталитета на българската либерална общност, ако не се разбере, че тези хора са „качество” по самочувствие, представители на по-добрата част от човечеството. Настоявам върху това, час- тично като тяхна защита. Те са, изкушавам се да употребя жаргонната дума „готини”. Агенти на българското Просвещение, сол на земята и светлина в мрака „в страна на смъртна сянка”. Техният патос е върховенство на закона, гражданска зрелост, пълнолетие на разума. Модерен патос. Те са прогресивни. В това се състои техният апостолат, квазирелигиозният характер на тяхната мисия. Как при това положение човек да устои на изкушението да се мисли прав във всички възможни отношения? За какво му е на него съмнението? И как да понесе проваления престиж, маргиналната позиция и загубата на властта? Иначе, отново на вашия конкретен въпрос. Напоследък са се хванали за гушите две медийни групировки и не могат да се пуснат. Имам идея да поделят някаква плячка, за да утихнат. Ще настъпи вечен мир, както се изразява Кант.
В КРИЗА ЛИ Е СВЕТОВНИЯТ ЛИБЕРАЛИЗЪМ? РАЗМЕСТИХА ЛИ СЕ ИДЕЙНИТЕ СХЕМИ?
Либерализмът е маркер на Запада, негова същностна черта. Парадокс е, че тази обществена философия възниква с идеята за изтласкване на религията от публичната сфера след травматизма на религиозните войни, а свършва като господстващо вероизповедание с догматика, политкоректен език и закони срещу кощунството. Човекът не понася вакуум в религиозната сфера. Ранният либерализъм брани самоуважението на човека като свободно и разум- но същество с ненакърнимо достойнство, той е основан върху християнското етическо наследство. Упадъкът на религиозното въображение и загубата на културна памет редефинират свободата като каприз на желанието. Постмодерната свобода е опасен антропологически експеримент със саморазрушителни тенденции. Кончита Вурст не е анекдот, а икона, манифест на намеренията. Късният либерализъм подготвя ревизия на човека със смайващо темпо и радикализъм. Това е видимо и само тези, които не гледат, не виждат. Не е ясно какво ще представляваме в трансхуманистична перспектива. Пред прага сме на биотехнологична трансформация на съществото човек. Задава се свят на генетическо неравенство, на биотехнологически реализиран свръхчовек. Деспотия на банкери с усъвършенствани гени. Ако това е хумор, той е черен и много вероятен. Папа Йоан Павел Втори описа тази културна ситуация като „култура на смъртта”. Разграждат родовите идентичности на човека. Човекът е родова идентичност, човешки род. Мъжът и жената са род. Мъжки и женски род, а не трети род. Препоръчва се да мислим, че съществуват само индивиди в процедура на самоизобретяване. С подвижен и неустойчив пол, функция на индивидуално- то творческо въображение. Гендерната проблематика не е спор на любители на свободата с любители на иранията, на прогреса с реакцията, а борба за човешкия образ. Тялото на човека е обект на инвенции, на суицидална автоеротика. Значение за интерпретацията на културния статус в динамика имат не официалната брюкселска идеология, а авангардните жестове на екстравагантните малцинства. Впрочем вчерашните малцинства днес са законодатели, но не само на вкуса, а и в най-строгия наказателен смисъл на думата. Благоразумно е реалностите да се мислят в движение, а не в застой. Светът се променя с голямо ускорение. Ще избегна думата апокалиптично по политкоректни съображения. Не ми се ще да скандализирам стражите на политкоректния оптимизъм. Третият по степен риск на съвременния свят според Римския клуб е това, което в психоаналитичния речник се нарича denial – отхвърляне на реалността с превръзка на очите. На територията на Запада се води дебат, но шансовете на критичните гласове не са големи. В публичното пространство функционира автоматизъм на цензурата и автоцензурата. Бунтуват се традиционалистките общности, изтъняващата традиция на Запада. Но културната война се води неравностойно. България е незряла за такъв дебат, българите нямат такъв проблем. България решава въпросите на икономическия стандарт. Западът за нас е жизнен стандарт, а не културен проблем.
ПРОВАЛИ ЛИ СЕ БЪЛГАРСКАТА ДЕСНИЦА ИЗОБЩО? ПРИ ПОЛОЖЕНИЕ ЧЕ ИМА ПОНЕ МИЛИОН ИЗБИРАТЕЛИ „НЕКОМУНИСТИ”, ЗАЩО НЕ ПРИПОЗНАВАТ „ОНЕЗИ ДЕСНИ” КАТО СВОИ?
Не съм сигурен, че думата провал е уместна, натрапва ми се думата недоразумение. Българската десница възникна по историческа ирония като антикомунизъм след неговото рухване. Ние нямаме дисидентска история. Имаме горяни, но нямаме дисиденти като специфично културно, предимно градско явление. Единици са хората на антикомунистическата съпротива. Българският антикомунистически елит е съставен основно от пасивно адаптирани към бившия режим и от откровени колаборационисти. Някои се опитаха да сътворят легенда за българското дисидентство със собствено включване, но това не е нищо друго освен един нарцистично мотивиран градски фолклор. Предназначението на българската десница беше да извърши неизбежните реформи под супервизията на МВф. Свършиха, каквото можаха, раздържавиха собствеността. Извършиха приватизацията ловко с творческа дързост и балкански финес. Сега са на сцената с изчерпан исторически мандат и късна криза на идентитета. Десницата е деидеологизирана, тя не знае какво да мисли, какво да говори и как да се разграничи от левицата, за да не стане някакво смесване. По въпросите на управлението опасно конвергират, мислят приблизително еднакво. На път са да изоставят неолибералната пазарна догматика като вредна за глобалното икономическо здраве. Никой не вярва в „невидимата ръка” на Адам Смит и в спонтанния пазарен порядък. Десницата остана без опорни точки. Остава Путин с неговата Евразия като стратегически резерв на паранойни страхове и предизборна възбуда. Но всичко това ги прави да изглеждат проблематични от гледна точка на здравия разум и бих добавил, на добрия вкус. Българската десница има слабо въображение за реалностите и няма сили да се бори. В Европа се задава вълна от националистически и сецесионистки настроения. Расте броят на недоволните от неефективния, отвлечено бюрократичен, квазимасонски стил на Европейската комисия. Стандартният либерал е плашлив и привижда в тази вълна, както споменах, протофашистка тенденция. Споменават Ваймарската република и т.н. Такъв риск има и той не е за подценяване, но неговата неутрализация трябва да започне с реформа в Брюксел, а не с развяване на плашила и лепене на етикети, фашист и популист нямат никаква информативна стойност в политкоректния либерален жаргон. Наричат фашист, когото си поискат. Слабото възхищение от Кончита Вурст е вече някак подозрително. Българската десница не може да поеме дясноконсервативен дебат, защото е безхарактерна и конюнктурна. Проблематиката е прехвърлена на „Атака”. Десницата на Кунева-Кънев не става за нищо. Тези хора са ефемерни, алафранга. Това, което се нарича ГЕРБ в лицето на неговия лидер, има повече субстанция и някаква характерна за бодрите българи разпасана виталност. Те са от контекста. Не са никаква десница, но са от долу и от улицата, а не от Брюксел. Фактът, че Борисов не може да обели чужда дума, а стои до Ромпой като загадъчен балкански сфинкс, хвърля футболните фено- ве в екстаз. Дясната ориентация предполага дълбоко, деидеологизирано, свободно и мъдро знание на българската реалност. Дясно означава несимулирана, честна и безкористна грижа за спасение на страната. Патриотизъм без фалшив патос и принципна солидарност на всички обществени сили. Десницата трябва да се върне от Брюксел в София. Но тези десни няма да се върнат, те гледат да заминат.
ЛЯВОТО ПО ПРИНЦИП Е „ПРОЕКТ ЗА БЪДЕЩЕТО, ИДЕЯ ЗА ПРОМЯНА”. ЗАЩО ГО НЯМА ТОВА В БЪЛГАРСКАТА ЛЕВИЦА?
Лявото е недоверие към всяка власт и чувство за слабия. Левият човек е на страната на слабия. Това импонира. Левият човек е готов да разрита всяка йерархия, защото му се струва камуфлаж на някаква несправедливост. Във всяка лява душа дреме анархист и бохем – художник или литератор. Левият човек е литератор, ако щете, фантазьор. И понеже става дума за идеал, става дума и за нещо като измислица. Думите на идеала и думите на реалността не съвпадат. Горко на реалността, следователно. В лявото има вкус към бунта и кощунството. В традицията се говори за „пътя на лявата ръка” като път на трансгресията и метафизическия бунт. Лявото има гностически произход, то е ерес по генезис. От друга страна, лявото има библейски корен от старозаветните пророци, от патоса на пророческата грижа „за вдовицата и сирачето”. Това усложнява ду- ховната оценка на левия тип. Природата на левия импулс се разгадава лесно при пасионарните леви. При поетите на левия идеал. Конспиративните са опасни. Взривяването на храма „Св. Неделя” не е извършено от външни на партията хора независимо от ретроспективната им партийна изолация. Това са бесовете на лявото несъзнавано, явено на бял свят. Това са техни бесове, а не на някой друг. Ще трябва да можем да се срещнем не само с нашите ангели, но и с нашите демони. Няма какво да се лъжем, комунизмът като реализация на историческото ляво беше немислим без предоставените му от злото услуги. Революционното кръвоизлияние е лява процедура. Излищно е да се отрича вкусът на старите комунисти към насилието и неговото идеологическо оправдание като легитимен инструмент на класова борба. Сталинската държава е чудовищна лява конструкция, одържавен ляв блян и масови чистки. Еротика на екстатични самобичувания и самопризнания. За Тойнби комунизмът е последната голяма християнска ерес. Комунизмът в качеството му на генерично ляво може да бъде разбран в дълбочина само ако е изтълкуван в термините на политическата теология. Комунизмът е сакрална система с богове, светци, литургика. фанатична атеистическа вяра, шериат. Казвам това, за да припомня накратко духовната генеалогия на ядреното ляво, приютено от Българската социалистическа партия след 1989 г. Тази партия не се разпада, защото вярата на вярващите удържа нейното единство. И остатъчният страх, комплексът за вина. А лошото на чувството за вина е, че има основания. Самопознанието върви по стъпките на това чувство. Би трябвало лявото да се еманципира от своята история, но това е трудно колкото депрограмиране от секта. Това няма да стане в срока на това поколение. БСП е в максимален, простете за израза, в онтологичен смисъл – минало. Без своето минало БСП е спомен. БСП и ДПС са екзистенциално сериозни партии, останалите са подробности от пейзажа, наемници на времето. Новите леви ще трябва да имат куража на ясното самоопределение. Ще трябва да знаят кои са, какво искат и ще трябва да могат да го кажат. Ще трябва да могат да съобщят какво мислят за насилието, така че всички да ги разберем. А това без ясна и недвусмислена оценка на българската лява история не може да се случи. Някой би казал, че подобен разговор е вреден регрес към стари дебати. Не мисля. Лявото е духовно валидна човешка позиция в несъвършения социален свят, в нашата обща грехопаднала история. Левият импулс до голяма степен определя динамиката на обществените отношения, дебитът на надежда е реформаторска страст. Но при духовен контрол, култивирана воля и ясно мислене. Мащаб на оценката е нужен.
КАК ЩЕ КОМЕНТИРАТЕ РАЗГРОМЯВАЩИЯ УДАР, КОЙТО БСП ПОЛУЧИ НА ЕВРОИЗБОРИТЕ?
БСП понесе голяма, унизителна загуба. Същата участ сполетя и европейските социалисти, на които Сергей Станишев е лидер. Станишев преживя две загуби, но се бави да поеме отговорност. Станишев е комбинация на политически старец с вечно ученичество. В него има нещо от дилетанта, от детето с ограничена отговорност. Строго погледнато, лидерът на БСП е рецидивист на изборните загуби, които преживява невъзмутимо, със завидна техника на самооправдание- то. В това отношение напомня Костов. Станишев не е ляв, а либерал. Това е неговият секрет. С Радан Кьнев са взаимозаменяеми при условието на лека козметична корекция. Чарът на Станишев за българските леви беше изводим от родовата му история, той е миналото, превърнало се в дете и после пораснало на партийния връх, като икона на свързаните времена. Другарят Станишев беше обещание за вечна лява младост и алиби в либерални времена. Това обещание е вече политически сенилно и политически напълно импотентно. Станишев няма лява страст, той не е ляв лидер, той е отгледан европейски конформист. Българската левица се нуждае от лидер с несимулирана привързаност към лявата кауза. В Европа се сблъскват конформистки и неконформистки вот, партиите на европейското статукво губят влияние. Което означава криза на европейския федерализъм и в определена степен на европейския либерализъм. Вотът за радикално леви и десни партии заедно с мощния националистически вот оспорват отвлечено-себичния характер на брюкселската бюрокрация, като въплъщение на “европейската идея” в нейното сегашно състояние. Европа има потребност да преоткрие себе си в традицията, отечествата и ясните социални каузи. В криза е системата на отвлеченото европейско гражданство и отчуждените суверенитети. В криза е постмодерният политически либерализъм. В България левицата е преходна руина. Редно е да бъде преучредена, ако ще мислят радикално, но едва ли ще намерят сили. Десницата е напълно импотентна и анахронична, ентусиазирана рецитаторка на европейските клишета и фантомната източна опасност. Жълтите павета са в еуфория от един евродепутат. Борисов и неговото алтерего Бареков с тяхното свръhчовешко политическо нахалство и уличен стил изглеждат безалтернативни на сцената на културно тежко увредената ни територия. Изглежда, засега това е всичко…

Вместо честитка за Коледа

А някои хора днес работят…

Колкото и това да ни се струва странно – на фона на всички ценни мисли, които се споделят из Интернет за това какво е било и какво ни очаква, аз искам да пожелая светли празници на хората, които ги празнуват, но още повече да благодаря на хората, без които нито вие ще четете това, което съм написал, нито ще ви е до Интернет:

    - на работещите ежедневно в електроцентралите;
    - на хората от топлофикациите и водопроводната мрежа;
    - на хората, направили така, че част от гражданите вече се отопляват с газ;
    - на поддържащите пътищата;
    - на полицаите и пожарникарите, на спасителите от планинските служби;
    - на служителите в БЧК и в държавните агенции, занимаващи се с бежанци, деца, лишени от родителските грижи, хора в неравнопоставено положение;
    - на лекарите, медицинските сестри и санитарите;
    - на миньорите, копаещи въглищата – в студ, пек и мрак;
    - на кметските управи;
    - на всички земеделци, мелничари, хлебари, развозвачи, продавачи… – всички, които ежегодно осигуряват хляба за 7 милиона българи и милионите гости;
    - на търговците, които не спускат кепенците дори и по празниците;
    - на Интернет-операторите, на които осигурихме възможността да ви доставят Интернет по домовете и в офисите с високи скорости и ниски цени, каквито няма в стотици други държави;
    - на нашите родители, без които – ето това е със сигурност така! – нямаше да ни има;
    - на всички други, които не съм споменал по-горе.

Без труда – без ежедневния къртовски труд на тези най-обикновени хора, нямаше да ги има нито правителството, нито протестиращите срещу него. Нито олигарсите, нито протестиращите срещу тях. Нито другите олигарси, срещу които никой не протестира.

За тези най-обикновени хора, за които не си спомняме ежедневно (а трябва!), за тях – респект и поклон.
И ви каня да го сторим, помислим или споменем именно днес, когато отново ще слушаме традиционните и скучни църковни проповеди – скучни и традиционни, защото нашите владици няма да надскочат себе си така, както направи новия римски папа Франциск. Те няма да ни кажат, че е важно Църквата да иде при хората, нито пък, че те не са в правото си да казват кой как търси Господа. Вместо това, владици ще ни обяснят, че сме прокълнати, защото слушаме Мадона. Това, разбира се, ще го направят вдигайки десницата си, а не лявата ръка, на която издайнически проблясва “Вашерон Константин“. Ако сте вярващи, не мога да ви посъветвам нищо друго, освен да не им вярвате, защото те ви лъжат. Вярата ви не е в противоречие със слушането на Мадона. Но тя трябва да бъде в противоречие с доверието, което давате на църковните си лидери.

Позвънете на родителите си.
Чуйте се с децата.
Не просто ги чуйте, а ги изслушайте какво ще ви кажат – и едните, и другите.
Ако само това сторим днес, пак е нещо. А можем да сторим още много, много – и стойностни! – неща. Можем да забравим старите дрязги и да се опитаме да бъдем по-добри. Въпросът не е да сме изключително добри само днес или утре, а да сме мъничко по-добри всеки ден.

Ние, българите, сме нация от седем милиона източно-православни атеисти, но все пак е хубаво да се опитаме да живеем… не, не според Божите заповеди, а замисляйки се защо има едни седем порока, които са обявени от християнството за “смъртни”. За днешните ни нужди сякаш е по-добре да приемем, че са смъртни не защото от тях се умира или се страда в някакъв друг живот, а защото са присъщи на нас – смъртните хора, защото така оправдаваме собствената си невъзможност да се разделим с тях.
Около трапезата тази вечер няма как да не станем жертва на чревоугодничеството, нали? Или… може би има?!
През годината сигурно сме изпитвали и някои от останалите – похотливост, скъперничество, леност, гняв, завистничество и горделивост.

Все още е рано с пожеланията за Новата година (има още седем дни от старата), но не е рано да се замислим дали можем да сме малко по-щедри и по-трудолюбиви? Да сме по-малко гневни? Би било чудесно и да сме малко по-скромни – това е особено нужно на някои от хората, които през годината се видяха като по-добри, по-стойностни, по-красиви и по-мислещи от останалите като нас, които явно не сме такива, щом не си го казваме самички за нас си?.

За това да не завиждаме на другия – много ми се иска да е така, но все пак съм реалист: завистта е национален спорт у нас. Всъщност, ако е така, аз лично съм готов да загубя този мач. Предпочитам да съм загубил на терена на завистта, предпочитам другите да (ми) завиждат, отколкото аз да завиждам на някого. И не само го предпочитам, а се опитвам да го изживявам – винаги, когато видя, че някой успява, аз се радвам и се опитвам да му помогна. Винаги, когато видя, че някой се опитва да направи нещо добро и го прави с чисти помисли, аз ще съм насреща, за да го/я подкрепя.

Откъде започнах, а къде ме отнесоха думите… Но така е, когато човек е подвластен само и единствено на чувствата си и на мислите, че е нужно нещо малко днес, за да направим някого щастлив – думите си живеят свой живот, неподвластен на правилата за писане на есета или кратки разкази.

Да помогнем дори на един човек, стига да е бил в нужда, това е достатъчно, за да се почувстваме по-добре.
Е… поне на мен ми е достатъчно.
На вас дали ви е достатъчно – не зная, но… бих искал да знам!

Весела Коледа, уважаеми хора!

Вени Марковски: "Никога не съм напускал България."

Мое интервю, публикувано във в. “Галерия” на 10-и октомври.
Заглавието и подчертаните моменти са мои. Въпросите и
отговорите са всъщност от 29.09.2013 г., затова някои актуални
моменти може и да липсват. Оригиналното заглавие на вестника е
“Не помня баща си”, с подзаглавие: “Бях едва на 7 години, когато
той си отиде.”
Вени Марковски

    - Г-н Марковски, Вие остро критикувате Цветан Цветанов. На 10 октомври той влиза в съда. Вярвате ли, че обвинението ще се докаже?

    - Нямам представа – не съм чел обвинителния акт, не знам кои прокурори са ръководили разследването, дали са попаднали на хора в МВР, които да съберат годни доказателства. Съдът ще прецени.
    Но аз критикувах Цветанов не за друго, а защото той е един от основните рушители на държавността в Република България. Ако друг министър беше чел СРС-та в Парламента, щях него да критикувам; просто останалите се оказаха не чак толкова прости.

    - Сотир Цацаров успя ли да оправдае общественото доверие?

    - Знаете ли, общественото доверие е нещо променливо. По-важното е да оправдае юридическото си образование и да свърши някаква полезна за народа работа. Казвам „някаква“, защото той няма възможност да свърши всичко. У нас обаче

    народът гледа на прокуратурата като на книга за оплаквания,

    каквито навремето имаше по заведенията за обществено хранене. Сякаш с оплакването ще се промени качеството на храната. Прокуратурата, разбира се, също „подгря“ очакванията на хората, но главният прокурор може и трябва да излезе публично… при това да го прави всяка седмица… и да заяви, че с тази система и с тези на работа в нея, не бива да очакваме чудеса. Иначе ще загуби всякакво доверие – както се случи преди него, с Борис Велчев. Малцина помнят с какви надежди бе избран. Разбира се, решенията на ВСС също навяват мисли за „нагласен мач“ и не съм много убеден, че с тези стари кадри ще може да се изгради нова и по-справедлива правосъдна система. Най-лесно ще можем да съдим за главния прокурор според резултатите от работата му, а именно проверките и делата срещу бившия министър Цветанов, но още повече

    ще има ли образувани проверки и повдигнати обвинения срещу бившия премиер.

    - Защо Борисов не гони Цветанов от ГЕРБ въпреки многобройните скандали покрай него?

    - А дали не е защото никой друг не му е толкова верен? Я вижте какво стана с един от близките му министри, Миро Найденов – предаде го веднага. Хем съвсем наскоро му беше спаринг-партньор, ако си спомняте визитата им в Япония, когато Борисов прилагаше хватки на Найденов пред погледите на изумените домакини.

    - В тефтерчето на Филип Златанов освен И.Ф имаше още Ц.Ц и Б.Б. Защо само Фидосова опра пешкира?

    - Е, и на Цецка Цачева ще дойде времето, спокойно. По-важното е, че времето на Филип Златанов изтече. Така ще изтекат и останалите, които се мислят за вечни. Сигурно вече сте забравили за корицата на луксозно списание, на което бяха изтипосали снимка на Цачева – снимка с толкова много компютърна обработка и грим, че чак на нея самата ? стана неудобно в някакъв момент… Представяте ли си – на български политик да му стане неудобно?!

    - Вие не веднъж сте казвали, че ” Цветанов е единственият политик, освен Кадафи, обявил български лекари за убийци на деца”. Сега той се извини на медиците. Това достатъчно ли е?

    - Нещо сте се объркал – той НЕ се е извинил на лекарите. Точно както и Кадафи не им се извини – осъди ги на смърт, а после ги прати в България, така и Цветанов го осъди от трибуната на парламента. Ето какво е казал той: “Аз се извинявам на тези лекари за това, което действително съм им причинил с това оповестяване на тези СРС от българския парламент” и още: “Не бих казал, че съм направил извод, че са убийци, но да приемем, че съм казал нещо подобно. Аз се извинявам на тези лекари, действително, след като прокуратурата е счела, че няма достатъчно доказателства, за да продължи нататък
    Ако вие виждате тук едно безусловно поднесено извинение и молба то да бъде прието, аз не го виждам. Той казва „Аз се извинявам“ – т.е. самичък си се извинява, след което прави и уговорката, не защото са невинни, а защото прокуратурата „е счела, че няма достатъчно доказателства“. Разбирате ли – от тези фрази,

    човек не може да не остане с впечатлението, че Цветанов продължава да ги мисли за виновни,

    но просто не е имало достатъчно доказателства. Между другото – знаете ли кой събира доказателствата? Да, именно – МВР, по времето на министъра Цветанов.
    Истинското извинение след такава трагедия, би трябвало да е поднесено безусловно, смирено, не по телевизията, а лично – на крака, в Горна Оряховица. Даже не на крака, а на колене.

    - Защо блокирахте всички ваши “приятели” в страницата ви във Фейсбук, които подкрепят ГЕРБ?

    - Не ги блокирах, а ги призовах да не ми посещават страницата, за да не се дразнят. А онези, които идваха, за да рекламират дейността на Цвинокио и Пинокио, помолих да спрат, за да не бъдат лишени от възможността не само да пишат, но и да четат – което се случи с онези от тях, които не спряха и бяха махнати от списъка с Фейсбук-приятели.

    - Някои от тях ви обвиняват, че обслужвате БСП и че налагате цензура на инакомислещите?

    - Е, винаги ще има хора, които няма да могат да приемат истината – че са били не инакомислещи, а зле възпитани. Аз не съм политик и нямам нужда от рейтинг, така че мога да си позволя разкоша да наложа правила за поведение на моята страница във Фейсбук. Цензура няма – всеки е свободен да си изкаже мнението на собствената си страница.

    - Сега управляващите готвят нов Изборен кодекс. Има много спорове дали българите в чужбина трябва да имат право да гласуват. Вашето мнение по въпроса?

    - Аз отдавна съм призовал управляващите да осигурят електронно гласуване, не само за българите в чужбина, а за всички българи. Технически е възможно, не струва много пари, има страни, в които гласуват така от години.

    - Електронното гласуване ще спре ли манипулациите на изборите?

    - Манипулации винаги ще има – това е в природата на човека, така че няма да ги спре. Но ще ги намали или ще направи манипулациите извън цифровия свят с много по-малко значение за изхода от изборите.

    - Има ли реформатори в Реформаторския блок?

    - Е, как да няма? Сред тях има поне един истински европейски политик – Меглена Кунева, която за съжаление не влезе в сегашния Парламент. Тя е човек, който се е доказал като можещ да поема отговорност, да помага на хората – изобщо, все неща, които изглежда я правят… непригодна за нашия Парламент, уви…

    - Вие се радвате на голямо обществено доверие. Обмисляте ли да влезнете в политиката? (Имал ли сте покана от някоя партия или искате ли да се присъедините към някоя)

    - Не знам защо мислите, че се ползвам в някакво голямо обществено доверие. Че ме четат (много?) в Интернет – това е факт, но аз не пиша, за да събирам почитатели, а защото това е моят вътрешен свят, моят същност – трето поколение писател съм все пак.
    Имал съм покани, но съм ги отказвал по ред причини, а най-важната в момента е една: аз имам международен опит и кариера от над десет години, които не са годни за вътрешнополитическа консумация. Помощта ми за България може да е само извън страната – там, където е силата ми. Ако има амбициозни управляващи, би трябвало да използват всички хора като мен – българи по света, които няма да се върнат, но ще помагат отвън.

    - И малко по-лични въпроси. Едва на 7 години оставате без баща си. Какво си спомняте от него?

    - Почти нищо, за съжаление. Познавам го повече по спомените на приятелите му и разказите на роднините ми, както и по книгите, които е написал.

    - Трудно детство ли имахте?

    - Не, но за съжаление прекалено рано се разочаровах от системата. Някой сега може да се пита защо това да е за съжаление, но помислете тийнейджър, който пише и публикува разкази, някои от които не можеха да бъдат отпечатани, защото звучаха писани срещу системата, срещу социализма, а от друга страна издавах три години вестник, който едва след промените разбрах, че на Запад бил категоризиран като дисидентско издание. Какво дисидентско издание от ученици? Просто пишехме истини – че има издевателства в училище, че казармата е загуба на време, че ръководителите на държавата си раздават ордени помежду си, че войниците на фронта през Втората световна не са викали „За Родината, за Сталин“, когато са били изпращани на заколение, а са плачели „Мамо!“ и „Боже“.

    - Защо след промените заминахте за САЩ?

    -Така се стече животът, не съм го планирал. Донякъде заминах и защото в България бях постигнал всичко, което човек можеше да постигне в страната – имах работеща фирма, плащахме си данъците, занимавахме се с обществена дейност с група приятели и съмишленици. Направихме така, че Интернетът в България да е свободен от регулиране и държавен контрол и последиците от тази ни дълга битка са особено видими днес, когато хората масово имат бърз и евтин достъп до Мрежата. В кръга на шегата, след като помогнах България да стане свободна и демократична държава, отидох да помагам на други страни да са такива.

    - След 24 години демокрация, смятате ли, че България върви напред, в правилната посока?

    - България няма голям избор, защото целият ЕС върви напред, а ние сме направили избор – къде „со кротце, со благо“ (доброволно), къде „со малце кютек“ (под натиск от ЕК), но се движим. Проблемът не е с посоката, а със скоростта и с това, че у нас има прекалено много хора, които гледат с носталгия назад и мислят, че социализмът е бил нещо хубаво.

    - Но нима отричате достиженията на социализма? Социална сигурност, достойни пенсии и т.н.?

    - За какви достижения и каква достойна старост говорим? Да не би чушкопекът да е измислен днес? Не, по времето на социализма е измислен. Да не би най-търсената и дефицитна стока тогава да не бяха капачките за буркани? Самата дума „дефицит“ и колежката ? „връзки“ може да не говорят много на младото поколение, но нека им кажем, че на времето мислехме, че бананите растат само през зимата, само през декември, защото в магазините можеше да ги купим дни преди Нова година. И че имаше ред и опашки, за да си купи човек кола, телевизор, апартамент. При това опашките за коли бяха по 10-15 години. ГОДИНИ. А човек можеш да си купи апартамент само в града, в който има жителство, т.е. не можеше да решиш и да отидеш да живееш в някой друг град ей така, защото ти харесва. Мога да продължа още няколко часа да говоря по тази тема, но няма смисъл – ако аз ви казвам, че социализмът се оказа не „недоносче“, както го нарича в един таен свой доклад Тодор Живков през 1988 г., а просто измислен от Ленин и Сталин, които не са си направили труда дори да го пробват на кучета, за да видят става ли или не за хората.

    - Политиците или обикновените хора са виновни за положението, до което се докарахме?

    - Виновният е едни и всеки от нас може да го види в огледалото. Всичко останало е опит да прехвърлим личната си отговорност на някого другиго.

    - Ще се върнете ли в България?
    - Аз не съм я напускал. В днешния свят човек не е длъжен да бъде някъде физически, за да се чувства част от него. Нима като гледахме мачовете от Световното по футбол през 1994 г., когато нашите играеха в САЩ, разстоянието ни пречеше да се чувствахме българи? Повечето емигранти, които познавам, не са напуснали страната, за да са далече от България, а за да са далече от българското – злобата, завистта, омразата. С тези чувства, които избуяват у нас периодично и бързо, като плевели, нищо хубаво никой не е успял да постигне.

Нещо се случва – президентът иска диалог между институциите и доверие между партиите, Орешарски…

    Нещо се случва – президентът иска диалог между институциите и доверие между партиите, Орешарски е посрещнат с аплодисменти, а Иво Прокопиев отбелязва, че пикът на протестите е отминал.

Днес, в рамките само на няколко часа, се случиха няколко странни неща.

Първо Иво Прокопиев сподели пред БНР:

    “Смятам, че протестиращите са уморени. Това е нормално. Всеки обществен процес има своето развитие – своя пик. След това има умора”. Това каза пред БНР Иво Прокопиев. “Не съм сигурен доколко е било реално, при това технологично няма как протестите фактически да свалят една власт. Оттук нататък според мен избирателите могат в по-голяма степен да решават бъдещето си”, каза още Прокопиев в отговор на въпроса как ще приключат протестите.

Президентът Плевнелиев пък призова за диалог между институциите:

    “Президентската институция остава открита за диалог и ще подкрепи всяко действие, което е в интерес на обществото и на държавата”, заяви той. “Това, че снех доверието си от правителството, не означава, че отказвам да работя с него. Ние споделяме общи позиции по много въпроси.” И още: “Държавният глава заяви, че парламентарните партии трябва да преустановят противопоставянето си и да започнат да изграждат мостове на доверие, които да позволят предприемането на съвместни действия.”

В сайта на президента нещата са още по-ясни:

    „За да излезе от политическата криза, България се нуждае от диалог между институциите и изграждане на механизми на доверие между основните политически сили“.

Когато пък премиерът отиде да открива учебната година в УНСС, срещу него протестираха обичайните “заподозрени”, при това само 20-ина души, докато студентите-първокурсници са го посрещнали с ръкопляскания.

Само някой наивник може да си мисли, че Иво Прокопиев и Росен Плевнелиев (които са били близки семейни приятели) насочват разговора в една и съща посока случайно.

Няма как в момента да знаем какво се случва (или може би вече се е случило), но ще разберем скоро.
А липсата на протести или дори възгласи на възмущение от страна на първокурсниците вероятно показва и какво си мислят за протеста днес, три месеца по-късно.

Сигурен съм в едно: някои хора днес се чувстват разочаровани и предадени. Личи си и по (липсата на) реакцията им.

С омраза – платена или безплатна, нищо не става

Мое интервю за Мариела БАЛЕВА от в. “Преса“. В последните 2 месеца за втори път отбелязвам, че омразата е на път да надделее. През юли го казах и по БНР.

- Защо се делим на комунисти и антикомунисти, на доносници и агенти, на чалгаджии и рокаджии. Защо миналото, в което живяхме 45 години, е такава разделителна черта, че да не може да помири хората?

- Не само миналите 45 години ни делят. Преди това пак се деляхме – на „врагове на народа“ и „наши другари“. Но и това не е нещо ново, роенето започва още веднага след Освобождението. Язък че на сградата на парламента сме сложили такъв призив „Съединението прави силата“, нали? Но нали сме откраднали призива от Белгия, която си е разделена…

- Доста са ни объркани ценностите. Сега разделението е на протестиращи и контрапротестиращи. Докога ще се мразим? Един от лозунгите на протеста е „Мразя ви безплатно“. Орисия ли е това?

- Не, това е народопсихология. Хората не приемат, че с омраза – било тя платена или безплатна – нищо няма да постигнат. По-лесно им е да мразят, а пък ако е безплатно – супер! Не разбирам чувството омраза. Дори към хората, които са ми причинявали лично на мен неприятни моменти, към тези, които са лъгали по мой адрес или са пускали доноси, дори и към тях не мога да изпитвам омраза.

- Трудно се намира добрата амалгама за политика, култура, история. Как да стане спойката, какво трябва да забъркаме, за да е здрава?

- Ами ето – оказва се, че омразата е добра спойка. Хората дори безплатно мразят. Човек се чуди кое е по-лошото – платената любов или платената омраза. Всъщност моят отговор е по-тривиален: ако бъдем възпитани, престанем да лъжем и спрем да мразим хората, които не мислят като нас и ей такива други обикновени неща, няма да имаме проблем със „спойката“.

- Тези дни един паметник осъмна боядисан за пореден път, този път в розово. Какво не разбрахме толкова години за историята и докога тя ще бъде основната разделителна линия в обществото ни?

- Хората масово не познават историята. Оцветилите паметника в розово не са художници, иначе щеше да е произведение на изкуството. И подробностите не знаят – държавата вече е поднесла извиненията си на чехите и словаците. А ако наистина искаха да се извинят, да бяха събрали пари, с които да се построи паметник в Прага или да се плати на наследниците на жертвите от военната интервенция в Чехословакия. С други думи – хората, които не разбират историята, искат да я пренаписват непрекъснато, за да им стане понятна. Или приятна.

- Има ли други такива примери на пренаписване на историята?

- Да, разбира се. Вижте какво стана през март с годишнината от „спасяването“ на българските евреи. Не бяха тържества, не бяха речи, че и филм даже имаше – „Недадените“. Впрочем заглавието издава, че е имало и „дадени“, т.е. депортация е имало, имало е и спиране благодарение на БПЦ и неколцина гузни депутати. Гузни са били, защото те са гласували законите, с които нашите сънародници са били произведени във втора категория хора, низши същества, които стават само за трудови лагери и за отнемане на имуществото им. И за депортация.

Медиите не са виновни, те са огледален образ на обществото

- Не случваме на политици. Как изглеждат отвън нашите първи мъже, на какво ви приличат?

- Те са огледален образ на народа. Не разбирам защо има гласоподаватели, които очакват, че политиците ни трябва да са по-различни от тях самите. Да не би да сме си внесли политиците от Германия, че да са други?

- Тези дни Симеон Сакскобургготски се изказа по българските неща от последните месеци. В какво е прав и в какво не?

- Симеон е внесен от чужбина политик, който на практика доказа, че сме в състояние дори и чужденците да побългарим. Всички си мислят, че е дошъл в страната, за да си получи имотите. Тъкмо обратното – той си ги получи, защото дойде в страната. Но в казаното от него има всъщност доста верни наблюдения. Проблемът е, че днешната каша започна да я готви той самият с „новия морал“. Няма нов и стар морал, има само морал. А да назначиш Бойко Борисов за главен секретар на МВР, че и генерал да го направиш, какъв морал е?

- Президентът Плевнелиев взе страната на протестиращите срещу кабинета, другите веднага почнаха подписка за отзоваването му от „Дондуков“ 2. Стана ли обединител на нацията държавният ни глава?

- Не мога да съдя държавния глава, но той преди всичко не бива да взема страна в обществени конфликти, защото самото вземане на страна е разединяване на нацията. Знам, че е трудно да не вземеш страна, но нали затова е президент – за да може да се справя с трудности.

- Новите партии пак станаха мода. Ето десните се обединяват в Реформаторски блок, Саша Безуханова има проект… Май не сме мръднали и на йота от 1989-а насам?

- Не, защо от 1989 година? От 1878 г. не сме мръднали много. Препоръчвам четене на книгите поне на Симеон Радев, Кирил Христов и Иван Хаджийски. От тях ясно се вижда, че ако изобщо мърдаме, то е назад.

- Не стига, че левите и десните се ръфат от години, ами сега тече спор, и то с обиди, между леви и десни интелектуалци. Щом умните не могат да се сафирясат, то какво остана за обикновените хора?

- Обикновените хора изобщо не се интересуват от глупостите, с които се занимават „интелектуалците“ – нарочно го казвам в кавички. Това са изкуствени спорове, по-скоро по линията русофоби – русофили, отколкото леви – десни.

- Дразни ли ви вулгарния език на политиците ни? Чуват се доста нелицеприятни думи от устата на важни партийни персони.

- Важни партийни персони у нас няма, с едно-две изключения, но след епохата на Цветанов и Борисов едва ли ще стигнем до такива „висоти“ на вулгарния език. Не става дума за цинизми, а именно за вулгарно изразяване. Само чуйте записите за Мишо Бирата или прочетете думите на бившия премиер Борисов по адрес на сексуалните отношения между двама прокурори…

- Защо се чува трудно гласът на елита на нацията ни? Всъщност има ли такъв?

- Трябва вероятно да отговоря два пъти „не“. Няма глас и няма елит. Елит има тогава, когато има нация, осъзнала нуждата от елит – хора образовани, богати, но не с пари! Ние сме хора, които не обичат да работят в екип, предпочитат не на тях да им е добре, а на съседите да е зле. Освен това не признаваме, че някой е повече от нас, следователно не признаваме правото на елита да съществува.

Хората, които не разбират историята, искат да я пренапишат

- Къде са мъдреците на България и по-важното – интересува ли се някой от мнението им и има ли кой да ги чуе?

- Има много мъдри хора в страната, но когато мнението им не е по злободневни теми, никой няма да ги чуе. А когато е точно по такива теми, то мнението им винаги ще се посреща „на нож“ от поне половината читатели или слушатели. Така те самите постепенно се отказват да говорят.

- Масираният граждански натиск е задължителен за всяка демокрация, но при нас всичко се изкористява. Причината каква е?

- Не, за демокрацията е задължително да има граждани, които спазват правилата. И протестиращите трябва да ги спазват, а не само управляващите. Жалко е как тази иначе положителна обществена енергия се разпиля в хепънинги и разходки по жълтите павета.

- Вие сте много активен в социалните мрежи, вълнувате се от всичко, което се случва. Видях, че сте гневен покрай случая с Мария Гигова и скандала, раздухан около нея. Сега всъщност се оказва, че той е въздух под налягане, както казвате. Защо така реагирахте?

- Не е само този случай, в който реагирам. Когато г-жа Гигова беше наказана от ФИГ (Международната федерация по гимнастика), всички вестници писаха за това. Сега, когато беше отменено не нейното наказание, а на съдийките, които бяха наказани с нея, нашите медии го подминаха, един вид „Какво толкова е станало?!“ Медиите обаче не са изцяло виновни, защото и те са огледален образ на обществото. Хората искат жълти новини – и ги получават. Жълтите новини се хранят с клюки – и ги произвеждат на килограм. Ако аз не реагирам, тогава кой?

- Не е ли тревожен фактът, че България от години се смалява като една шагренова кожа, а политиците ни нехаят за това, че сега нямаме дори една национална идея, около която да се обединим?

- Защо да нехаят само политиците? Какво искат гражданите – Евросъюзът да дава милиарди, ние да лежим под сянката на някоя круша и само да ги харчим. Това ли е националната идея? Защо нацията не се сепна, че са я напуснали два милиона българи през последните 24 години? Над една пета от населението на страната вече не е на нейна територия, но никой не казва: трябва да вземем мерки, да направим това и това.

- Новината, че Бойко Борисов се появи във Фейсбук, впечатли ли ви, защото социалните мрежи направо се взривиха? Какво събитие може да бъде това?

- Никакво събитие не е това. Изглежда, че журналистите у нас са забравили какво се учи във Факултета по журналистика. Или пък там не са останали хора, които да го преподават. Или прекалено малко са го завършили. Около Борисов има достатъчно асове на пиара, дали са му акъл, че така ще привлече вниманието и се вижда, че са уцелили право в целта. Бойко Борисов е продукт на медиите и тяхното внимание за него е като българо-съветската дружба за Георги Димитров. Без медийното внимание Бойко ще изчезне за нула време. Но представяте ли си журналист да чете думите не на Бойко, а на неговите пиари и от това да „прави“ новини. Че Бойко си променя мнението по няколко пъти в рамките на деня, а те ще го следят във Фейсбук и ще препредават на читателите си „мъдрите“ му мисли.

(в. Преса, печатно издание, брой 237 (588) от 31 август 2013)

Защо вече не са самозапалват или за общественото психично здраве

Статия от Иван Бакалов, която публикувам поради важността ? и нуждата да стигне до повече хора.

    Един приятел ме попита във Фейсбук – Защо сега не се самозапалват? Къде се изпари безнадеждността на българите? Той смята, че имаше нещо нередно в онези самозапалвания през зимата. И аз не знам какво точно има предвид. Но въпросът му е изненадващ, наистина.

    Първото, което ми идва наум като обяснение, е един цитат от Томас Джеферсън: “Когато правителството се страхува от хората, има свобода; когато хората се страхуват от правителството, има тирания.”

    Твърдя, че при Борисов хората се страхуваха от правителството, а сега правителството се страхува от хората.
    Тоест, първата разлика е, че има повече свобода.

    Някой може да е забравил, но февруарските протести започнаха, след като Дянков подаде оставка. Тоест, след като Борисов го уволни, за да си повдигне имиджа преди наближаващите избори. И тогава хората полудяха от измамата.

    Три години наред Борисов наричаше Дянков отличник (сега пак го казва), България била отличничка като Германия и т. н. И медиите така представяха нещата. А стагнацията и като резултат нарастващата бедност и безизходица, все едно не съществуваха.

    В едно предаване Борисов дори безпардонно отговори на въпрос на една майка, която не можела да си гледа детето, да си е правила сметката, като ще ражда. (В този дух една представителка на ГЕРБ в СЕМ, неотдавна каза по телевизията, че да се говори за бедност и безработица било “толкова соц и демоде”).

    Изведнъж оставката на Дянков стана като негласно признание, че тази политика е грешка. До онзи момент е имало дълго потискана социална енергия, хората са полудявали бавно, поради разминаване на реалността с това, което медиите им обясняват.

    И излязоха на улицата, спонтанна масова реакция, която беше съпроводена и с крайни действия като самоубийства – 7 самозапалвания за два месеца, после и още няколко опита. Заслуга имат и медиите, които обилно показваха в новините всеки случай, заслуга има и правителството на Борисов, което обяви ден на траур по повод самозапалилия се Пламен във Варна.

    Борисов веднага обеща, че ще намалят цената на тока със 7%, опита се да застане на страната на протестите, дори чрез свои хора, уж неформални лидери. И тактически подаде оставка, да запази, доколкото е възможно, рейтинг.

    Изборите, малко или повече, бяха като изпускане на парата през клапана, въпреки ниската избирателна активност. Борисов нямаше сериозен конкурент, освен БСП, и резултатите на изборите са това, което са.

    В момента има повече свобода, има нови надежди за промяна, най-малкото сегашните протести откриват възможност за още едни извънредни избори. И това е разликата от депресивното състояние през февруари.

    С Борисов на власт почти 4 години изглеждаше като безизходица. Едно връщане към авторитаризъм, в условия на демокрация, клиентелизъм, недодялани опити за реформи и бюджетни политики на стагнация с висока цена.

    Сега, колкото и да е лошо това правителство, няма авторитаризъм и безизходица. Настроенията в обществото са коренно променени. Натрупващият се гняв и енергия към властта се излива в големите медии, те станаха като хроникьори на протестите. В сравнение с преди година-две, когато прикриваха броя на протестиращи студенти или “еколози”, както ги наричаха.

От протестиращи – в лузъри?

Това е мнение от публичната ми страница във Фейсбук. Всеки може да се присъедини към нея.

    Добре е да прочетете това мнение на създателя на най-голямата руска социална мрежа “ВКонтакте” по адрес на политиците, изборите при тях (у нас – протестите), ролята на Интернет и т.н.

    Пускам го, защото и аз – като Павел Дуров – не мечтая за честни политици, а за обществено-политически система, базирана на правила, които всички спазват.
    И аз гледам на суетата около протестиращите – сред които имам и много приятели – “неутрално, така, както и към други забави на Интернет-населението”.

    Всички цитират как било в САЩ, как било във Франция, Англия и т.н., но малцина си дават сметка, че

    за развитите демокрации няма значение как се казва премиерът.

    Дали името му е Борисов, Орешарски, Станишев или Костов има значение само за страни като България, където
    СТРАХЪТ от силната ръка е по-силен от СМЕЛОСТТА да изправиш гордо главата си, вместо да я преклониш, за да не я отсече сабята.

    Аз – и други като мен! – виждам опасността, която идва не от конкретното физическо лице Бойко Борисов, не дори и от дясната му ръка (или какъвто крайник или израстъка на тялото решите, че представлява, ако не сте съгласни, че е ръка) Цвинокио, а от това, че

    едноличното, авторитарно управление руши крехката демокрация в страната.

    Пиша това, защото ще е много жалко, ако в резултат на протестите в София, вместо да оправим системата, постигнем само това, че сменим тези с онези (още повече, че “онези” са хората от акционерно дружество “ГЕРБ”). Или ако неколцина души си оправят личното положение и влязат в политиката.
    Пиша го и за онези мои приятели, които ще решат да се пробват самостоятелно на полето на политиката и ще се провалят.

    Ще е жалко, ако “ореолът на протестиращия бъде заменен от ореол на лузъра”.

    Освен, разбира се, ако по-жалкото е да стане обратното.

    ________
    Бележка под линия:
    Сред вас има хора, които се опитват да обяснят поведението ми с това, че съм бил кум на Станишев (лъжа), че съм бил съветник на Първанов (лъжа, вкарана в употреба от “независимото”, “коректно” и “обективно” издание “Говедо”, кавичките са правилно сложени), че съм правил кампанията на ОДС и т.н., и т.н. Знам, че ще е трудно да разсея тези съмнения, но все пак да кажа: във ФБ съм в лично качество, не ангажирам и не представлявам с мнението си когото и да е, която и да е организация, партия или движение. Нямам нужда от висок рейтинг, защото не съм нито политик, нито шоумен.

    ДАНСwithme НеСтавайтеЛузъри

Трябва ли да се лъжем, за да сме щастливи?

Защо сме разделени така, както не сме били от 1990-а година насам?

Разбирам хората, които протестират – макар и те да не са съвсем наясно, че протестите им са не просто срещу назначението на конкретен човек на даден пост, а са

израз на недоволството им от системата.

Система, в която задочник по физкултура със слаб успех може да е вице-премиер на страната. И министър на вътрешните работи. И може да си купи 6 апартамента, без да се разбере с какви пари. И може да излезе на трибуната в пленарната зала на Парламента и да обяви, че четирима лекари са детеубийци. И да ги назове.
Система, в която син на милиционер може да се жалва навред, че бил репресиран от комунистите и хората да му… вярват!
Система, в която на държавни постове се назначават шуреи и баджанаци, хванати на някое кръстовище.
Система, в която две девойки могат да вземат по 50 бона за направата на сметка в туитър и Фейсбук страница.
Система, в която дори читави политици, а и експерти, влезли в политиката, могат да допуснат фатални грешки и да не могат да ги обяснят.

Но и:

Система, в която легитимно протестиращи могат да забравят каква е целта на протеста им.
Система, даваща възможност за развитие, но и спираща развитието.
Система, в която управляващите живеят ден за ден и изобщо не мислят не за следващите поколения, а дори за следващите избори… особено, ако са редовни.

Приемам и съм радостен, че всеки от нас има правото на протест срещу каквото си поиска.
Аз помня времето, когато това не беше възможно.
В България. Защото има много други страни, в които това и днес не е възможно.

Разбирам недоволството на нетърпеливите от чакане хора, че промените в България се случват бавно, народът е беден, а младежта – неграмотна.
Разбирам го, но имам и лоша новина за тях: с чакане или със скачане промените няма да се случат бързо.
В другите (западни) демократични страни тези промени са отнели векове. Да – не години, не десетилетия, а векове. Малко известно е, че в САЩ е имало робство първите стотина години след основаването им, а жените получават право да гласуват едва в 1920 г., Чикаго е частен град по времето на Ал Капоне, да не говорим за расизма, сегрегацията и хомофобията – и в момента има места, където се срещат. За Англия, Италия, Франция или Испания и сами можете да се досетите какво е дереджето… С три думи: не е розово!

Ние, българите, искаме всичко да се реши – веднага и по възможност моят проблем да се реши най-напред!

Няма да се получи.

Ето, казах го.
Дори го и написах.
Не бива да го правя, но въпреки това – нека се знае. В момента най-лесното, което мога да направя, е да пиша в прослава на протеста, да обяснявам как моите приятели, които са там, на площада са млади, умни и красиви…

Но за съжаление не мога да ги излъжа – тъкмо защото са млади, умни и красиви.

Ако бяха поне глупави, щях да ги излъжа – заради тях самите. Но не мога.

Не мога да ви излъжа, че ако смените Орешарски с Иван, Драган или Петкан, това ще промени държавата и изведнъж всички ще почнат да спазват законите.
Не мога да ви излъжа, че вярвам на Цацаров само защото е повдигнал обвинение на Цветанов (макар че и това е нещо).
Не мога да ви излъжа, че имате право да искате оставката на партийните лидери като Станишев, Местан или Сидеров (на Борисов не я искате – явно сте наясно, че ГЕРБ не е партия).
Не мога да ви излъжа, че между вас няма използвачи. Да – хора, които ви използват, използват чистите ви помисли, за да постигнат своите не толкова чисти цели. И не си мислете, уважаеми хора, че целите ви съвпадат!

Не мога да ви излъжа, просто не мога.

Съчувствам най-искрено на онези мои приятели, които ден подир ден ходят на площада – уморени, изпотени, обезводнени, обезверени… с надеждата, че от протеста им има смисъл. Вярно е – имаше смисъл! – и първата цел беше постигната почти веднага. Толкова бързо, че чак да не повярва човек.
Но днешният смисъл е малко неясен – и не само за мен, а за мнозина, които ви познават. Целта щеше да е смислена, ако например тя беше да се създаде един нов, граждански контрол над властта. Не се създаде. Целта се превърна в смисъл сама за себе си. И започна да се променя толкова бързо, колкото бързо реагираха властите. А това не може нито да поведе, нито да увлече голямата част от хората.

Можех да ви спестя тези истини, но нямаше да е честно.
Не мога да ви излъжа.
Ако някой ден се хвана с политика (малко вероятно, но все пак), ще се надявам, че и вие ще сте честни с мен и ще ми казвате, ако греша – така, както аз ви го казвам.

Мнозина си мислят, че аз не ги разбирам тези неща, нали ми “е лесно в Америка”, но не съм съгласен с поета, който е казал, че “кресла и разстояния приятелства рушат”. Убива ги само безразличието. Ако си мислех “А, бе, правете каквото искате”, това щеше да е краят на приятелството ни – било то истинско или виртуално.

И нещо много важно: възможно е аз да греша.
Не е много вероятно, но е възможно.
Възможно е сред вас да няма нито един човек, който да преследва своите собствени или нечий други цели. Възможно е да постигнете оставка на кабинета и след него да не дойдат пак предишните на власт.
Всичко е възможно.
Но има някои неща, които не са възможни. Не е възможно да се върне назад времето и лекарите, обявени от Цветанов за детеубийци да заживеят нов живот. Не е възможно да се върнат убитите от полицията заподозрени. Не е възможно да се изчисти съзнанието на всички обидени, оскърбени и наранени от грубиянските и цинични думи на хомофоба Борисов хора.

Но да приемем все пак, че аз (може би) греша, а вие (може би) сте прави.
Ако е така, в края на краищата от тази моя грешка няма да последва нищо лошо, дори напротив – ще е добре за България. Но ако вие грешите, тогава ще е много зле за България.

Затова, който и от нас да е прав – все ще е добре за Родината ни.

А евентуалното наранено лично самочувствие от грешката не е болка за умиране.
За моето няма много да страдам; за някои от вас не знам – изглежда сте започнали да се вземате много на сериозно, а това никога не води до нищо добро.

Спомнете си правило № 6 на стария английски клуб “Никога не се взимай на сериозно”. Когато един новопостъпил и млад член на клуба попитал какви са другите правила, получил отговор от достолепния сър Джон: “Няма такива”.

За протеста

от моята публична Фейсбук страница.

Понеже има хора, които ме питат в лични съобщения за протеста.

Този протест създаде по-голямо разделение, отколкото споровете около това дали Цветанов е нарушавал законите.

Подобно разделение е абсурдно, защото от действията на Орешарски или Цветлин Йовчев никой не е бил обвинен и задържан под стража. На никого не са крещели “На колене” и не са излъчвали манипулирани кадри по телевизията, за да го/я унижат. Никой – камо ли пък лекар! – не е обявен от трибуната на Парламента за убиец на деца. Треторазредни футболни отбори не са летели с правителствения самолет (ето, дори и “Левски” отиде в Казахстан с нормален граждански полет). Не ни се е налагало да се червим от това, че премиерът е хомофоб.

Ще кажете: ама за това ли протестирахме през февруари? Ами Пеевски? Ами другите назначения? И ще сте прави – не, не за това протестирахме. Искахме и искаме държавата да е нормална.

Но сега да ви шокирам малко: аз не искам България да е толкова демократична, колкото е САЩ, Швеция или Швейцария. Искам да е толкова демократична, колкото може да е. Не искам да се опитва да навакса десетилетия за година – знаем какво се случи при последния такъв опит. Не искам да внася чужди модели и после да се чуди защо не вървят*.

Впрочем, през февруари протестите бяха и за предсрочни избори, с надеждата, че те ще решат проблемите. Е, добре – имаше избори. За голямо учудване на част от днешните протестиращи, оказа се, че те решиха едни проблеми, но… създадоха нови!
Нямам никакво понятие защо хора (интелигентни, умни, красиви) си мислят, че в резултат на нови предсрочни избори, след два месеца, ще се появи нова власт, която няма да прави грешки. Няма такава власт.
Не само власт – няма хора, които да не грешат!
Нито в България, нито в Швейцария – никъде няма безгрешни хора**.

Не виждам защо който и да е от нас трябва да се чувства прецакан от това, че народът е избрал тъкмо тази конфигурация в Парламента. А чувствахте ли се прецакани преди четири години, че народът ни избра Борисов и Цветанов – просто такъв си беше изборът на хората – емоционален, по любов. А през 2005 г., че избра тройната коалиция – единствената възможна конфигурация (макар че сигурно вече сте позабравили, че БСП и ДПС се опитаха да направят сами правителство и имаха 121 гласа за Станишев, но 119 за кабинета му).
Виж, през 2001 г. се почуствах странно, че народът повярва на мадридския мошеник (макар че тогава аз и колеги публично предупреждавахме за това какво ни чака!).

Не се чувствайте виновни за това, че преходът не е бил такъв, какъвто сме го мислели преди 20 години, нито пък гузни, че тогава не сме успели, но сега – ей, Богу! – сега ще го направим както трябва!
Искайте България да е добро място за живеене. България, а не конкретните офиси и къщи на средната класа или на честните хора сред протестиращите, в които да се живее и работи е добре. Изнасянето на мобилен офис пред Парламента не прави страната по-добро място за живеене, а по-скоро работното място – по-малко привлекателно.

Подлагайте управляващите под натиск – винаги, когато сбъркат.
Но не забравяйте, че в този момент – именно в този момент – народът пак няма да има избор. Да, може вместо едните националисти да вкара в Парламента другите, но това няма да промени нищо. Десните партии са малки, обезличени и читавите хора в тях нямат трибуната, която имат акционерите от “ГЕРБ”. Народът все още си мисли, че “ГЕРБ” е партия. Народът не са онези 1 или 2 процента (да, 15000 или 30000 души са точно толкова!) от столичаните, които излизат да протестират. Народът може да избира само това, което му се предлага. Партиите не се създават от само себе си. Двете АД-та – “ГЕРБ” и “НДСВ” се появиха с лидерите си и изчезнаха с тях. Има някои, които си мислят, че ГЕРБ е единствената партия, спечелила повторно изборите, но не е вярно: единствената е НДСВ. Те управляваха от 2001 до 2009 г. Вярно – в коалиция, но не забравяйте, че бяха в коалиция и през първия, и през втория си мандат. Бойко се сърди, че не го канели за избори, но той сам се постави в това положение, защото е мачкал ушите на Живков, а не е гледал какво прави Симеон. Напомних ви нарочно за случилото се през 2005 г., защото тогава Симеон беше в положението на Бойко днес: никой не искаше да се коалира с него. Но се оказа, че без него не могат да съставят правителство. А днес без Бойко – могат.

И затова, уважаеми хора, преди да ме питате за протестите и какво си мисля, помислете малко: вярвате ли, че при каквито и да е условия аз бих искал да видя отново Цветанов за министър на вътрешните работи? Сериозно? Не, не ми хареса назначаването на Пеевски и продължавам да се чудя какво точно са си мислели, за да го предложат. Но ми хареса това, че го махнаха бързо. Харесва ми и това, че реагират бързо на разумните протести и не реагират на неразумните.

Но най-много от всичко ми харесва това, че в обществото и в медиите има значително по-малко страх. Защото по времето на “ГЕРБ” АД страхът беше водещото – и в медиите, и в обществото. Писал съм нееднократно за това, говорил съм – в бТВ, в “Шоуто на Слави“, по “Дарик радио“, писал съм статии. Не ми казвайте, че не сте знаели, че е имало страх. Или че не съм ви казвал как са ме цензурирали в медиите на Пеевски. Но това не ми попречи да говоря и да се борят. И сега се радвам, че никой не пречи на хората да говорят и да се борят. Но има смисъл да се бориш, ако имаш цел. Ще спра тук, за да ви дам възможност да помислите какви са важните цели. Не спешните, не злободневните, а важните. MoveBG – Новият път за нас, българите се опитва да вкара в обръщение някои теми, аз го допълних тук, но не вярвам, че това ще се случи, освен ако тези теми и идеи не бъдат подхванати от партиите, които да ги припознаят като свои и ни помолят да им помогнем да ги осъществят.

(още по темата: тук)

____________
* – За сравнение – оказа се, че нашият модел на доставка на Интернет не може да вирее… в САЩ! Пробвах се да го внеса – не стана. Както виждате, не само при нас има проблеми с вноса на чуждестранен опит. Просто американците още не са дорасли за конкуренция на Интернет пазара – такава, каквато има в България.
** – Видяхте ли новото проучване на Галъп от днес, според което още повече хора заявяват, че няма да гласуват спрямо май? Знам, знам – ще кажете, че това не е вярно. Но и Деян Кюранов – един от активните участници в протестите улови това, че повече от половината протестиращи не желаят да гласуват!