Сериозно: гледането на видео-клипове с котки е… полезно!

Изследване* на Медийния факултет на Университета в Индиана доказва, че клиповете с котки действат по-сериозно, отколкото се смяташе досега.

Ако се чувствате по-добре, след като гледате забавни клипове с котки, то ефектът е по-сериозен, отколкото си мислите

Lil' Bub

Lil’ Bub

Интернет-феноменът, когато гледате котки, дали ще е Lil Bub (на снимката) или Grumpy Cat, прави нещо повече, отколкото да ви забавлява; той усилва енергията и позитивните емоции на зрителя и намалява отрицателните чувства – поне така твърди ново проучване от една изследователка от Медийния факултет на Университета в Индиана.

Проучването, проведено от заместник-професора Джесика Гал Майрик обхваща почти 7 000 души и е публикувано в новия брой на сп. “Компютри в човешкото поведение”.

“Някои хора може би си мислят, че гледането на клипове с котки не е достатъчно сериозна тема за академично проучване, но е факт, че това е едно от най-популярните неща в Интернет – гледането на такива видео клипове, казва проф. Майрик.

Данните говорят, че през 2014-а г. в YouTube е имало повече от 2 милиона клипа с котки, които са били гледани общо 26 милиарда пъти. Видео-клиповете с котки имат повече гледания на клип, отколкото всяка една друга категория в YouTube.

Участниците в проучването на Майрик казват, че:

  • са се чувствали по-енергични и по-добре, след като са гледали клип с котки, отколкото преди това.
  • са по-малко нещастни, ядосани или тъжни, след като са гледали клип с котки, отколкот преди него.
  • често гледат такива клипов през работно време или докато учат.

“Дори ако гледат видео клипове с котки, докато са на работа, емоциите след това им помагат да се справят с по-сериозни задачи след това”, казва проф. Майрик.

_____
* – Превод със съкращения от оригиналното съобщение.

 

Posted in General, на български | Leave a comment

България – все по-нещастна страна, българите – обезверени и без достойнство

Вече е напълно официално и никой не може да го опровергава – България е най-нещастната страна в Европейския съюз. Ние си го знаехме и от публикацията The rich, the poor and Bulgaria (“Богатите, бедните и България”) в сп. Economist преди години, но сега всичко е подкрепено със сериозна статистика.

fb-eurostat

Сравнителна таблица от Евростат

В сайта на Евростат можете да видите т.нар. инфографика – картинкна, от която можете да изберете България и да разгледате характеристиките на страната за (по часовниковата стрелка, започвайки от условно 1 часа): доход, условия за живот, работа, използване на времето, образование, здравеопазване, обществени отношения, безопасност,  управление, околна среда – и там, където стрелките обикновено показват 12:00 – общо удовлетворение от живота. По последната графа в България има само 5.9%, които са доволни от живота, 29.8 са на принципа “горе-долу”, а 64.2 % са недоволни.

Съобщението за медиите е тук. Таблицата, сравняваща страните е в съобщението за медиите, но я слагам като картинка по-горе, за да ви е по-лесно да сравнявате.

Оставете настрана Сърбия, която дори не е член на ЕС, но сравнете с другите европейски страни! Вижте, например, в полето “личните взаимоотношения” – В Гърция 25 % от всички хора са доволни, 53 % смятат, че са на средно ниво, а едва 21.9 % мислят, че са лоши. В България процентите са, съответно, 14.6, 34.3 и 51.1! Над половината нашенци не са – ама хич! – доволни от отношенията си с другите хора.

И после има нашенци, които непрекъснато се оплакват и жалят, че нямало правосъдна система, че политиците били корумпирани и т.н., и др.п.
Правилно се оплаквате, но никой няма да дойде от чужбина, за да свърши работата на народа.

Никой няма да ни оправи, уважаеми сънародници!

Явно обаче хората или са забравили това, или вярват в чудесата – че царя от Мадрид или пъдаря от Банкя ще ги оправят.

Общият индекс на удовлетвореност от живота за България е 4.8 от 10 възможни. С най-близък до нашия индекс са следните страни: Гърция, Кипър и Португалия (6.2).

Обърнете внимание на изключително ниското ниво, свързано с финансите – ако средно за ЕС то е 6.0, то за България е 3.7!

Трагедията е голяма и освен да я отбележим, ще е добре да преценим какво може да направим всички ние, за да бъдем по-щастливи. Спасение отвън няма да дойде. Нито Европейския съюз, а още по-малко Евразийския ще ни помогнат.

Никой няма да иска да помага на хора, които по всички външни признаци са в цивилизования свят, но са се отказали да се борят за достойнството си.

Писателят Димо Райков нееднократно ни разказва с какво недоумение във Франция посрещат информацията, че пенсията на майка му била 50 евро. Шарл Азнавур си мислел, че това е на ден, а когато разбрал, че е за месец, просто се обърнал и се отдалечил, без да иска повече да си говори с него.

Народе мой, както казваше Вапцаров, нещастието не е продукт на външни сили. Не вини ЕС, НАТО или съседните държави. Не търси виновните извън населението на тези прекрасни 111 хиляди кв.км. земя “като една човешка длан”.

Никой не ни е виновен за липсата на елементарните качества, които правят от племето общество – съпричастност, съчувствие, милост, скромност, работливост.

Никой не ни е крив, че не можем да се усмихваме, че не желаем да се зарадваме на успеха на другия българин и че предпочитаме на нас да ни е зле, но не и да му е добре на съседа.

Никога няма да успеем да прехвърлим отговорността за дереджето си от нашите собствени рамена на нечии други. Това, че непрекъснато се опитваме да го правим, само доказва, че явно сме неспособни да разберем, че при едни и същи дадености, няма как да получим различен резултат.

Когато човек сам е решил, че е по-добре да ходи с наведена глава, приведен към земята, тогава няма как да не е на колене, защото така е по-близо до земята и по-малък е шанса да бъде забелязан сред другите.

Няма друга сила, освен тази, която е в нас самите, способна да превърне нашенеца в щастлив човек. И не, щастието не се измерва само с парите – в посочената по-горе публикация в Economist се вижда ясно, че хора от Ирак и Афганистан са по-щастливи от нашенеца.

Ако не сме в състояние да се преборим с нашенеца в нас, значи сме се предали и последното място в таблицата е напълно заслужено. И никога няма да мръднем по-напред.

И обратното – ако имаме поне малко надежда, поне малко вяра в собствените си сили, то няма никаква причина да не можем да възпитаме следващите поколения да бъдат европейци, а не нашенци. Да направим така, че ако не ние, то поне децата ни да бъдат европейци – ама съвсем, а не по байганьовски.

Бившият външен министър на Великобритания Дейвид Милибанд, сега  ръководител на Международния комитет за спасяване (Rescue International), каза преди няколко дни в речта си пред завършващите школата за управление “Джон Ф. Кенеди”, че “нещото винаги печели срещу нищото (нулата)”.

Дереджето ни може да бъде обяснено и с това, че отборът, срещу чието име на таблото има нула много често се оказва… печелещ. Защото хората са свикнали, че нищото надделява над нещото, че лошото сирене се продава повече, защото е по-евтино. Но, уважаеми хора, никой не ни е виновен, че сме приели да живеем в тъкмо тази и точно такава държава, каквато сами сме си направили.

И само от нас зависи дали ще продължим да живеем в нея като скотове или като хора с достойнство.

С уважение към околните.

С респект към по-добрите от нас.

С желание да помагаме на хората с идеи, а не да им пречим.

 

 

 

Posted in Bulgaria, Bulgarian News Dissection, на български, общество | Leave a comment

Архивите са живи. Димитри Иванов: “Не бива да има свещени крави”

Наскоро го открих из архивите, затова е под формата на снимки (ако кликнете върху всяка от тях, ще я видите в оригиналния размер). Не ми се занимава да го свалям в текстов вид.

Бил съм на 16 години, когато съм интервюирал тогавашният преводач и тв-водещ, но намирам в текста тези, които звучат доста съвременно – вкл. и това, че не бива да има свещени крави.

Днес, когато Димитри Иванов е приеман от мнозина за свещена крава, думите му от 1985 г. звучат още по-интересно.

 

05-dimitri

Страница 1 (от 3)

05-dimitri-001

Страница 2 (от 3)

05-dimitri-002

Страница 3 (от 3)

Posted in Bulgaria, Uncategorized, на български, общество | Leave a comment

За гаврата на социолозите с народа. Вече съвсем за мезета ни взимат, май?

ivo hristov

Снимка от сайта (screen shot)

В едно пространствено интервю доц. Иво Христов разсъждава за, най-общо казано, България.

Заглавието е “Историческият лимит изтича през пръстите ни“.

Отговорите проектират някакъв катаклизъм, катастрофа и направо провал на целия български народ. Освен, разбира се, ако не се хване здраво за шлифера на Русия.

Не знам за историческия лимит дали изтича през пръстите ни, но думите на доц. Христов определено са доста хлъзгави и се промъкват през пръстите – особено, ако човек не внимава…

Като един от българите, които не са попаднали в обобщенията на доц. Христов, мога да кажа, че не съм особено силно разочарован. Не съм *силно* разочарован, защото не съм очаквал да бъда силно очарован.
А не съм разочарован изобщо, защото при опита да се покрие в едно интервю… животът, вселената и всичко останало, то няма как да не се появят слаби моменти. При това много. И много слаби.

Всъщност, в думите на доц. Христов можем да открием и причината за неговото мрачно настроение:

“Очевидно съм имал други, имагинерни представи за българите и българското, които не съответстват на реалностите.”

Излиза, че той е разочарован не толкова от българския народ, колкото от своята собствена представа за българите и българското. Непоносимостта на това, че човекът се е заблуждавал, го кара да изрича по същество силни и несправедливи думи.
Но, разбира се, наред с тях има и точни наблюдения. Ето едно – парадоксално (предполагам) – по адрес на протестърите: “А качеството не се прави от количеството, колкото и да е странно. Качеството е качество.” Вероятно си спомняте, че те – протестърите – се самоопределиха като по-добрите, по-умните и по-красивите – с една дума: качествените. Проблемът беше, че народът с цялата си мъдрост или с непукизма си беше наясно, че и тия са като ония. Падението от пиедестала, на който човек се е поставил в очите си, е безспорно бързо и болезнено.

Тъжното в отговорите на доц. Христов обаче е не само собственото му разочарование от собствените му способности.
Тъжното е, че червената нишка в отговорите му е колко е лош Западът и как единственото спасение за целия свят (и за България) е Русия.
Т.е. предлага се панацеята – един вид ново “Освобождение” – независимо от думите на Левски, че който ни освободи, той и ще ни пороби.
Не познавам Иво Христов, така че не знам дали това е трайна тенденция в творчеството му или е плод на моментно настроение, но е факт.

Останалите неща са като пълнеж и ето някои примери:

“Младите хора чисто инстинктивно, като животинки усещат, че не образованието е залогът и капиталът за социално израстване.”

Фактите говорят за друго: всеки млад човек, който благодарение на образованието си, е успял да си намери работа на Запад (прочее, авторът кой знае защо спестява азбучната истина, че младите хора се реализират на тълпи само на Запад, но не и в Русия), би казал, че това твърдение не е точно.

Сравнете:
“Образованието е инструмент за постигането на някакви цели…”

Със:
“…системата на образованието е средство за производство на хора с определени качества…”

Или пък тези възхваляващи слова по адрес на “недоносчето” – социализъма на Живков:

“България беше част от Втория свят – светът, доминиран от Съветския съюз, тя играеше много важна роля в югозападния фланг на СССР, с всички произтичащи постижения и задачи, които бяха възложени на българите и на българската държава.”

С:
“[България е] страна, на която е отредено да бъде периферна територия със затихващи функции, [която] не бива да има висока индустрия, високи технологии, високи културни или политически образци…”

Разбирате ли, една по същество окупирана територия – с наложеното на щиковете на Червената армия кърваво управление на БКП; с външна политика не просто съгласувана, а изработвана в Москва; с ръководство, назначавано от Сталин, а впоследствие от всеки друг генерален секретар на ЦК на КПСС…. та, тази “държава” (кавичките са заслужени) била с “много важна роля”?!

При това авторът продължава: “България в новата геополитическа ситуация не е субект на собственото си поведение, тя не е част от някакъв много важен проект.”

Читателят може да остане с грешното впечатление, че в старата ситуация страната Е била субект на собственото си поведение. Че е била част от много важен проект.
Да видим – на всяко гласуване в ООН, България категорично подкрепя СССР.
Нещо повече – иска да стане 16-а република в границите на Съветския съюз (sic!, макар че по-точно би било sick!).
И “много важният проект” е всъщност провалилата се болшевишка революция, в резултат на която десетки милиони души загубиха живота, земята, поминъка, близките, вярата си… А в България тя доведе до издевателство над децата и внуците на осъдените от т.нар. народен съд, до т.нар. възродителен процес, до подмяната на нравствените ценности с напълно безнравствен еднодневен морал.

И авторът не закъснява да затвърди мрачното ни настояще с описание на двете роли, които България има днес:
“Първата е да представлява периферен, малък пазар за потребителските стоки на развития свят и второ – да предоставя евтина работна сила на същия този свят, на имперския център.”

Това твърдение, освен че представлява загуба на връзка с реалността, е плод на непознаване на съвременния пазар, на който евтината работна ръка не се търси, когато идва от България (за справка – има по-евтина, от Африка, Азия, Латинска Америка, при това е и по-работлива), но обратното – търсят се младите и кадърни хора, които са високо платени. Разбира се, сред тях едва ли влизат социолозите.

***

Можем да продължим с разнищването на текста, но няма голям смисъл, защото накрая е редно да сложим за обяснение следния текст от самия сайт:

Memoria de futuro – Памет за бъдещето е проект в българското онлайн пространство, който поставя началото си в Деня на българската просвета и култура и славянската писменост – 24 май 2015 г. Не случайно избрахме точно тази дата – възраждането на националната памет и идентичност са една от основните идеи в концепцията на изданието. Те се разглеждат като част от процесите, които се зараждат в Европа и се насочват към възстановяване на културния и цивилизационния идентитет на народите.
В проекта се отдава значение на традиционните исторически, икономически, културни и религиозни взаимодействия между България, Европа и Русия.

 

Да го бяха сложили в началото на интервюто на доц. Христов, можеха да спестят на добронамерения читател четенето и търсенето на отговора на въпроса: “Как да отсеем зърното от плявата?”

Отговорът е: няма как, след като на този проект се отдава такова значение.

А това, че стартира тъкмо на 24-ти май е не просто подигравка. Но какво да се прави – когато народът е толкова търпелив, той ще изтърпи и тази гавра.

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | Leave a comment

Ако ще правят експерименти, политиците по-добре да се занимават с политика, а не с Интернет

Разбираме, че депутатът Антони Тренчев (РефБлок) предлагал някакъв закон, с който да се регулира Интернет. Според сайта на “реформаторите”, авторът на идеята казал, че:

800px-Internet_Troll_velu_ill_artlibre_jnl

Интернет трол (картинка: Уикипедия)

“…на кръглата маса за мерките против интернет-троловете са дефинирани три вида тролове – политически, корпоративни и такива, които клеветят и ползват език на омразата и расизъм.
По отношение на последните Тренчев каза, че могат да се въвеждат правила чрез закон, тъй като тези действия и извън интернет среда са наказуеми, докато за останалите могат да се прилагат друг вид регулации.
Той припомни, че според сега действащото законодателство при клевета и език на омразата в интернет, сайтът не е задължен да предостави IP-адреса на нарушителя, освен ако нарушението не е квалифицирано като тежко.”

Много моля всички приятели, познати и колеги от Реформаторския блок да предадат на г-н Тренчев, че подобни закони в недалечното минало предлагаха правно некомпетентни хора, напр. Цветан Цветанов.
Дано г-н Тренчев да не иска да остане в историята ни с прякори, породени от тези му опити за въвеждане на закони за Интернет.
Дано да видим и на живо, че е по-добре когато човек си признае, че е на грешен път, преди да го е изминал, вместо след това да се тюхка откъде са му дошли проблемите на главата.

В нормалния свят на информационните технологии (ИТ) в Европейския съюз България има едно-единствено постижение, което я извежда на челните места по различните световни класации (за високоскоростен Интернет, на Akamai, на Европейската комисия): свободен и отворен Интернет.

Благодарение на този свободен Интернет, България отбелязва (още преди пет години!) в документ до Международния съюз по далекосъобщения, че в страната има хиляди доставчици, осигуряващи работа на десетки хиляди хора, че тези доставчици повишават жизнения стандарт, позволяват на българския бизнес да е конкурентоспособен на световните пазари и т.н.

Това се е случило далече преди Реформаторският блок да бъде създаден. По времето на ОДС (1999 – 2001 г.). Беше потвърдено от НДСВ, БСП, ДПС, ГЕРБ.

Ако депутатите от РБ искат да съсипят едно от достиженията на гражданското общество, което е останало свободно, дано поне се замислят, че с това няма да постигнат анонсираните цели – да намалят платените тролове.

Няма да постигнат нищо повече, освен да развалят онова, което работи.

Не е ясно дали депутатът е стигнал сам до тази идея, че му е необходим IP-адресът на трола, за да бъде той наказан, но всеки знае, че IP-адресът не се свързва с човека, а с компютъра. И че да се пишат глупости не е престъпление, а свобода на словото (и демонстриране на качествата на автора, разбира се).

И че всеки сайт, форум или Фейсбук страница може да въведе правила за поведение (като тези или тези)… и да ги прилага!

Прилагат ли се, няма да има реч на омразата, няма да има работа за троловете. Няма да има закони за Интернет. Няма да има падане в класациите за правене на бизнес онлайн.

Няма да има и протести на гражданското общество, спадане на доверието към вносителите, безсмислени скандали в пленарната зала, сезиране на Конституционния съд, Венецианската комисия, ЕСПЧ и Съда на ЕС.

Няма да има изказвания по адрес на депутатите, които няма да им се нравят, но и ще ги настроят още повече към това да си прокарат закона, напук на избирателите.

Изобщо – както и да го погледне човек, обявената от РБ идея за законодателно решаване на проблема с троловете няма да постигне желания ефект.

Работата на политиците е да се занимават с политика.
Възпитанието се извършва от хората, а не от Народното събрание.
Премахването на идиотските коментари е дело на администраторите на сайтовете, а ако на някой не му се занимава – просто може да премахне полето за коментари.

А не да иска през 2015 г. да въвежда законодателство от 1952-ра.

Posted in Bulgaria, politics, на български | Leave a comment

Лили Иванова – най-обикновената необикновена певица

На 16-и май 2015 г. Лили Иванова изнесе концерт в лондонската зала “Трокси”. За концерта писаха нашите вестници (вижте “Преса“, “24 часа“, “Всеки ден“, бТВ, “Клуб Z” и др.) още на следващия ден, а сега е ред и на моите спомени и размисли.

 

Да кажа, че това е чудесен концерт – ще е малко. Прекрасен? Страхотен? Разтърсващ? Обхванат от чувства?

За пръв път се чувствам безпомощен да намеря точните думи, които да предадат вълнението, радостта и удоволствието на изпълнената зала (3520 места). На снимките и на видеото, което заснех, се вижда добре това, което изпитваха всички хора: благодарност, уважение и респект към единствената и неповторима голяма дама на българската естрада.

Но не е само това.

Лили Иванова в Лондон

Лили Иванова в края на концерта (снимка: Петя Иванова)

Истински вълнуващото беше друго: в момента, в който тази крехка жена се появи на сцената, животът на хората в залата бе… променен!
Буквално в рамките на няколко минути Лили Иванова направи нещо, което не съм виждал никъде другаде – нито на концерти на световни звезди от ранга на Мадона, нито на симфонични оркестри под диригентството на световни гении, нито на балкански таланти като Горан Брегович, нито на рок-групи като Asia и др.п.
Лили Иванова направи нещо много просто – и едновременно с това страхотно трудно: накара мъже да плачат, а жени да се усмихват щастливо, при това гледайки се един друг учудени, без да могат да обяснят защо поведението им е такова.
Снимах публиката из цялата зала, по-долу можете да видите снимките (кликнете върху някоя от тях, за да я видите в целия ѝ размер) – не видях нито един човек, който да е сърдит, нещастен или ядосан. С други думи: забравихме за грижите, вдъхновихме се и се отворихме към другите около нас!

Само усмихнати и щастливи хора!

И не защото песните на Лили Иванова звучаха чудесно с новия си аранжимент. И не защото тя пее така, както малцина изпълнители се раздават на сцената.
Но и заради това, че Лили беше най-обикновената, най-земната, най-прекрасната и чудесна необикновена жена.

Бисовете, ръкоплясканията, аплодисментите, овациите – това са само външните прояви на чувствата, които бушуваха у всеки един от нас. Сълзите, които се виждаха по лицата на мнозина (вкл. и на този автор) бяха други външни прояви на тези емоции.

А всичко беше поради една-единствена причина: всички ние бяхме част от енергията, ентусиазма, духа на неуморимата* Лили Иванова.

В момента, в който пиша за концерта ѝ (впрочем, първи неин концерт, на който присъствам), се хващам, че действително е трудно да пресъздам настроението и усещането, което изпивахме в залата. И видеото, и снимките дават само обща представа, но не могат да заменят личното преживяване…. или дори съ-преживяване.

За мен лично е чест, че бях свидетел и участник в този концерт. Убеден съм, че чувствата ми са същите, каквито изпитват и онези зрители, които са в състояние да надмогнат цинизма на ежедневните ни грижи. Почитателите на Лили Иванова са хора, които могат да забравят, поне за малко, всичко останало и да потънат в магията на нейното сценично излъчване, на гласа и музиката.

И още нещо, което ми направи впечатление: малцина се замисляме колко труд, пот и кръв се влагат във всеки един двучасов концерт. Изпълнител като Лили Иванова не може да дойде и да изпее песните си ей така, на шега. Зад тези два часа – убеден съм! – стоят скрити дни, седмици и месеци, в които се репетира без прекъсване, в които се проверява техниката, хората, екипът. В които влиза и поведението на изпълнителката извън сцената – личен режим, фитнес, диета (можем само да си представим какво означава да опазиш гласа си, да нямаш правото да се отпуснеш, защото “ама днес нали няма концерт”) и др.п., и т.н. Лили Иванова не е сезонна певица, като появилите се през последните 25 години и изчезнали след един-два сезона. Тя е професионалист, който работи и твори така, както малцина в България го правят.

Лили Иванова е най-обикновеният необикновен изпълнител на песни, носещи радост и щастие за хората. За всички хора, без значение дали те са мъже или жени, малки или големи, сериозни или не.

Не мога да пропусна да кажа и няколко думи за музикантите, които свирят за нея и с нея. Някои от тях са аранжирали песните ѝ по нов начин, значително по-модерен. Имаше песни, които звучаха така, сякаш са писани не специално за нея, а специално за нас – зрителите. Ритмични, хармонични, увлекателни.
Ангел Дюлгеров (китари, цигулка), Огнян Енев (пиано, тромпет, саксофон), Веселин Веселинов-Еко (контрабас, бас китара), Орлин Цветанов (цигулка) и Росен Ватев (ударни) са много, много добри – поздравления за чудесните им изпълнения!

Респект, уважение, любов и дълбок поклон пред таланта и професионализма ѝ бяха сред най-често срещаните думи, с които хората описваха чувствата си след края на концерта.
Изцяло споделям тези чувства, а отделно от това съм специално благодарен на Петя Иванова, която ми даде възможността да бъда на този концерт. Изобщо не съжалявам, че пътувах от Ню Йорк през Женева до Лондон, за да стана част от това чудо.
Надявам се, че мнозина от читателите на тази статия, които все още не са имали възможността да идат на концерт на Лили Иванова, ще се погрижат да намерят време и място, за да станат част от магията, която преживяхме всички ние – 3500 души в лондонската зала “Трокси”.

 

Песните, които Лили изпълни в Лондон:
Реквием, Ела, Часове, Ако спра да обичам, Невероятно, Молба, Сърцето е чупливо, Искам те, Поетът, За тебе бях, Искай до край, Този свят е жена, Рокля на цветя, Без правила, Една любов, Покруса, Камино, Щурче, Ти сън ли си.

Вижте и краткото видео от началото на песента “Щурче”, което този автор засне в Лондон. Обърнете внимание как се държи публиката в началото, когато не може да се сети коя песен ще бъде изпята и как избухва в момента, в който Лили Иванова казва “Свири….”.

 

Снимки от концерта:

8-Lili-Ivanova-London-024 8-Lili-Ivanova-London-025 8-Lili-Ivanova-London-023 8-Lili-Ivanova-London-022 8-Lili-Ivanova-London-021 8-Lili-Ivanova-London-020 8-Lili-Ivanova-London-019 8-Lili-Ivanova-London-012 8-Lili-Ivanova-London-013 8-Lili-Ivanova-London-014 8-Lili-Ivanova-London-015 8-Lili-Ivanova-London-016 8-Lili-Ivanova-London-017 8-Lili-Ivanova-London-018 8-Lili-Ivanova-London-011 8-Lili-Ivanova-London-010 8-Lili-Ivanova-London-009 8-Lili-Ivanova-London-008 8-Lili-Ivanova-London-007 8-Lili-Ivanova-London-006 8-Lili-Ivanova-London-005 8-Lili-Ivanova-London-004 8-Lili-Ivanova-London-003 8-Lili-Ivanova-London-002 8-Lili-Ivanova-London-001 8-Lili-Ivanova-London

 

 

 

_______________

 

 

 

 

______________
* – Неуморима е – питайте която искате дама дали е лесно да пееш и танцуваш в продължение на два часа на високи и тънки токчета:-)

 

Posted in arts, Bulgaria, на български, общество | Tagged , | 2 Comments

Църквата вече споменава в молитвите си царя, в чието име убиваха хора

Писах вече, че светият синод на българската православна църква (малките букви са заслужено сложени!) е взел решение, цитирам:

“При извършването на обществени и частни богослужения във всички църкви и манастири в диоцеза на Българската православна църква да се споменава името на Негово Величество Симеон ІІ, цар на българите, както следва:

По време на Светата Литургия:
– на Великата ектения: „О благочестивом и христолюбивом царе болгарстем Симеоне”;
– на Сугубата ектения: „Еще молимся о благочестивом и христолюбивом царе болгарстем Симеоне”;
– на Великия вход: „Благочестиваго и христолюбиваго царя болгарскаго Симеона”;
след което следва поменаването на народа и т.н., както и да се включи в последованието на Многолетието след „О Святейшем отце нашем”, преди поменаването на народа.”

Предложението било направено от “дядо” Николай – пловдивският владика и гласувано единодушно от светия синод.

Няколко думи за инициатора на това решение.
Може би сте си правили труда да потърсите думите “дядо”, “Николай” и “часовник” в Гугъл, нали?

djadonikolaiВероятно са ви се отваряли статии със заглавия като “Митрополит Николай: По-добре без ролекс в рая, отколкото с ролекс в ада“, “Иво Инджев: Дядо вади Ролекс“, “Дядо Николай плаща тока с Ролекса си – bNews”, “Провал на търга за “Ролекс”-а на дядо Николай…”. Потърсете какво излиза, когато вместо търсене в “web”, го сторите в “images”, картинки. От текстовете няма да се ориентирате много добре, затова цитирам откъс от статията на Иво Инджев:

“Дядо Николай Пловдивски накара църквите в Пловдив да бият камбаните във възхвала на сватбата на Николай Бареков, синхронизирано с централните новини на Би Ти Ви, които излъчиха пряко, как опияненият от това своеволие младоженец врещи в националния ефир като на мач „ да живее Българската православна църква”!”

Това е “дядо” Николай в действие.
А както виждате, дори автор като Иво Инджев през 2013 г. е изписвал БПЦ с главно “б”. Ако тогава е можело, то вече не бива.

След решението на синода да се изписва името на църквата с необходимото уважение, т.е. с главни букви, ще е подигравка с БПЦ, която спаси 80 % от сънародниците ни евреи, като спря депортацията им в концлагера Треблинка.

Впрочем, тази депортация бе наредена и осъществена в името на бащата на същия този Симеон, когото сега споменават в молитвите.
Да, става дума за цар Борис III, по чието време моят собствен дядо беше вкаран в концентрационен лагер (но поне оживя), а хиляди хора бяха разстреляни “в името на Н.В. цар Борис III”.

Колко от църковните митрополити се замислиха, че след смъртта на Борис III – в продължение на повече от една година разстрелите в царство България се извършваха и в “името на Н.В. цар Симеон II”?

Да, същият Симеон, който сега е вече споменаван с блага дума.

А колко  ли знаят, че между убитите в името на българския цар бяха журналисти, поети и писатели, политици, общественици, най-обикновени хора.

За да осъзнаете идиотията на църквата, помислете си, че бяха сложили не името наKartichka-BRCY-Simeon_II Симеон, а на Георги Димитров или на Вълко Червенков, например. Между другото (не мога да наблягам на това, защото “дядовците” не са се замислили, пък кой съм аз, дето ще набляга на нещо?), след 9.9.1944 г. също убиваха хиляди хора, при това до 15.9.1946 г., отново* в името на същия този “Симеон II, цар на Българите”, който сега получава подобен подарък от нашите митрополити.

Но това не е всичко, има още.

Ден преди да вземе това чудовищно решение, авторът – “дядо” Николай публикува в сайта на църквата “ОБРЪЩЕНИЕ на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай към клира, миряните и лекарското съсловие от Пловдивска епархия“.

В него “дядото” пише следните ГЛУПОСТИ (подчертавам, че са глупости):

“Позволете ми обаче, да кажа нещо за реформата по принцип. За тези нескончаеми реформи във всички сфери, чийто видим резултат е, че българите от 25 години насам стават все по-бедни, все по-неграмотни и все по-болни. Резултат, който води дотам, че тази нация изчезва. Всички се питат защо това е така? Нали уж го мислим за добро? Нали такъв е модерният повей – да се реформираме? А то става все по-лошо и по-лошо. Реформирахме образованието и образованието изчезна. Реформирахме икономиката и предприятията бяха продадени за скрап, а икономиката изчезна.”

Забелязвате ли как “дядо” Николай се опитва да промени историята? Той не проповядва истината, а лъжата. Икономиката била изчезнала? Тази икономика ли изчезна, която му купи “Ролекс”-а? Или си спомня за времето на социализЪма, когато патриархът беше на обслужване и следене от УБО, и се возеше в “Чайка”? Или тази икономика, която фалира не един и не два пъти цялата страна, та се наложи да задлъжнеем с толкова много, че заемите на Живков се изплащат десетилетия, а с тях не беше построено нищо.
Или “дядото” говори така, защото народът иска да чуе как демокрацията му е съсипала живота? На това му се казва долен популизъм. Да, долен, а не обикновен, защото църковните водачи би трябвало да казват истината на хората, а не да ги лъжат.

И по-нататък продължава:

Благодарете се, че Църквата не се реформира. Ако се беше реформирала, щеше и тя да е изчезнала. Позволих си да нарека лекарите и медицинските сестри наши, на Църквата съработници. Казвам това с пълното съзнание, че ние – свещенослужителите, и вие – хората в бели престилки, служим и изпълняваме всеки със своите средства една обща задача. Ние имаме една обща мисия. Ние помагаме на душата. Със силата на нашите молитви ние ободряваме духа и му даваме сили и духовна радост, а когато се налага го лекуваме.

 

“Дядо” Николай се преструва, че не разбира, че църквата е изчезнала – защото лъжата, изречена от високата трибуна на пловдивския митрополит е сигурен признак, че църквата я няма.

Но какво значение има тази лъжа на фона на чудовищните негови други изказвания, отразени в Уикипедия:

“В края на 2008 г., митрополит Николай по време на литургия в храм „Свети Георги Победоносец“ в Кърджали, критикува присъединяването на България към Европейския съюз, заявявайки „За какво ни беше интеграцията в Европа — за да не можем да забраним гей парадите, парадите на разврата в градовете?“”

***

На 6 септември същата година, след заупокойна молитва за удавилите се 15 български граждани във водите на Охридското езеро, митрополит Николай заявява, че трагедията може би е Божие наказание, заради масовото падение на нравите, едно от проявленията на които е състоялият се концерт на Мадона, аргументирайки се с думите: „Дали нашето неразумие, което води до грехове, не е първопричината за божия гняв?“

***

Митрополитът награждава кмета на Пазарджик Тодор Попов и прокурора от градската окръжна прокуратура Стефан Янев, с най-високото отличие на Пловдивската епархия — ордена „Свети Апостол Ерм“. Двата ордена са връчени за приемането и отстояването на член 14 от приетата в края на 2009 г. нова Наредба за обществения ред в Пазарджик, който гласи: „Забранява се публично демонстриране и изразяване на сексуална и други ориентация на обществени места“. По-късно този член е отменен от Административния съд в Пазарджик, след протести на българската ЛГБТ общност до Комисията за защита от дискриминация, Омбудсмана на Република България и Върховната административна прокуратура, които постановяват, че член 14 дискриминира хората с нехетеросексуална ориентация.

На фона на тези негови изказвания, лъжите по адрес на историята на България биха могли да се подминат с пренебрежение. Биха могли, но не бива да ги подминаваме.

Впрочем, самият “дядо” Николай в същото обръщение, разкрива истината и за себе си, а и за другите мутромитрополити:

В благословените стари времена, всъщност не толкова отдавна, но когато човекът е бил единен с Бога и всички обществени структури са подкрепяли и насърчавали това единение, е била честа картина да срещнете на селския или градския площад енорийския свещеник да разговаря с общинския доктор.

В днешните времена, в които благословията е от страна на “дядо” Николай към адаша му Николай Бареков, дядовците не могат да бъде срещнати на градския площад, защото те не се разхождат там, а биват превозвани – в черни коли, с шофьори. Зер, не върви да разхождаш пеш часовник за десетки хиляди лева или да се возиш с градския транспорт, нали?

А към президента Плевнелиев отправям голяма молба.

Г-н Президент, недейте да казвате, че като смирен мирянин ще отправите молитва към светия синод да преосмисли решението си.
Нима не е очевидно, че този свети синод не чува молбите на “смирените миряни”? Този синод чува само звъна на монетите, тиктакането на стрелките на “Ролекс”-ите и нежния шум на мощните двигатели, криещи се под черните капаци на луксозните лимузини. Ако искате дядовците да чуят молитвата Ви, тогава просто излезте от църквата, когато чуете как споменават “царя” на българите – гражданинът Симеон, по паспорт Сакскобургготски. И не казвайте, че ще “работите за единството на Българската православна църква” – та нима тази църква е вашата, на смирения мирянина Росен Плевнелиев? Тази църква, която проповядва лъжи и заблуждава хората? Тази църква, която обяснява трагедията в Охрид с концерта на Мадона в София? Тази църква, която награждава хомофобите, тя ли е Вашата?

 

В заключение, да напомня една стара приказка: рибата се вмирисва откъм главата.

Решението на БПЦ е грешно и исторически несправедливо. То е предложено от човек**, който нееднократно е показвал, че не уважава истината, вкл. и в обръщението си, публикувано само ден по-рано.

Да не говорим за това, че църквата споменава в молитвите си цар, в чието име разстрелваха хора – и преди 9-и септември 1944 г., и след това, та чак до 15-и септември 1946 г. В официалния сайта на Симеон се говори, че присъдите, произнесени от т.нар. народен съд били “чудовищна гавра”. Прави са, гавра са. Но не може да не ви направи впечатление, че на сайта не споменават нищо за присъдите, произнесени до 9-и септември 1944-а г. Не са обявени за чудовищни, за гавра или поне само за несправедливи. Вероятно избиването на евреите, на комунистите и на останалите антифашисти е оправдано? И църквата ли го одобрява?

___________
* – Виж в официалния сайт на самия Симеон Сакскобургготски по случай изпълнението на смъртните присъди, постановени от т.нар. народен съд: “Като чудовищна гавра с легитимността, присъдите са произнесени “в името на Негово Величество Цар Симеон II”, според разпоредбите на Основния закон…”
** – Защо “дядо” Николай иска да подбие и без това слабия авторитет на църквата – не е толкова важно. Може би след време ще използва това решение срещу останалите митрополити – но не ви ли се струва, че в БПЦ има хора, които искат тя да има все по-важна роля в управлението на държавата?

Posted in Bulgaria, на български, общество | Tagged , , | 1 Comment

България в света на Интернет-икономиката: предложение към управляващите

На вниманието на всички граждани, но и с молба към хората в управлението на България и ЕС.
Излезе вторият пореден доклад на “Бостън Консалтинг Груп” за Интернет-икономиката.

Таблица с класация

Таблица с класация, България е 37-ма

Тази година България е по-добре от миналата (37-мо място) – вижте таблицата.
Където има зелен цвят, там е добре. Ние имаме зелено в графата “инфраструктура” – благодарение на липсата на регулация за Интернет, частният бизнес е сторил това, което може в условията, благоприятни за конкуренцията.
Инфраструктурата е най-важният компонент за успешната модерна икономика и е чудесно, че там сме добре. Останалите три обаче също са важни, а и са еднакви по тежест:
Индустриалният, каквито са липсата на капитал и квалифицирана работна ръка възпрепятстват успешните онлайн-бизнеси и развитието на цифровите бизнеси.
Индивидуалният – платежни системи, сигурност на данните и др. – влияе на степента, в която гражданите и потребителите се ангажират с онлайн бизнеса.
Информационният включва количеството на съдържание на български и следването от страната на отвореност на данните, както и проблеми при достъп до определено съдържание.

Таблица - първите страни

Таблица – първите страни

Ако можем да дадем някакъв съвет на управляващите, той е: по-малко държава в тези области, където изоставаме. Дайте повече свобода на хората и фирмите, за да развиват онлайн-бизнеса. Ако искате да помогнете, вложете средства в модернизирането на Български пощи, за да може онлайн търговията да е сигурна не само при използване на електронен подпис, но и при доставката на продуктите. Намалете ДДС за стоки, купувани онлайн *и* доставяни по пощата, например.
Хвърлям няколко идеи, от прима виста, но съм убеден, че ИТ-бизнесът може да ви даде още много – и по-добри! – предложения, чието реализиране би довело до повишаване на оборота в онлайн-бизнеса, до по-високи приходи в държавната хазна, до по-малко сива икономика.
Помогнете като намалите пречките!
Може ли да го направите?

 

Докладът може да бъде свален тук. Съобщението за медиите (на английски) е тук.

Posted in Bulgaria, IT in Bulgaria, politics, на български | Tagged , | 3 Comments

Фейсбук настъпва срещу омразата, но отстъпва на пропагандата

Моя статия, публикувана в “Труд“:

Фейсбук настъпва срещу омразата, но отстъпва на пропагандата

Image_4671404_407От много време се говореше, че социалната мрежа фейсбук ще промени правилата си, тъй езикът на омразата се разпространява все повече из нея. И това стана. Правилата са променени. Вече ще е по-лесно да се свалят унижаващи достойнството на човека картинки и текстове, които разпалват вражда, омраза, т.нар. хейтърски публикации (от англ. hate, омраза, мразя). И какво от това?

Проблемът не е в елементарния хейт, в далеч по-опасната територия на пропагандата. В нея няма кой да промени правилата за писане и публикуване на „достоверни“ текстове в интернет, а и в това, че все повече стават и традиционните хартиени медии, които публикуват неверни текстове. Езикът на омразата се вижда навсякъде, но е особено ясен в текстовете, свързани с историята на България. Един експеримент, пуснат във фейсбук около 3 март т.г., показа, че са налице два проблема:
Първият е, че хората масово не познават историята си.
Вторият е, че когато някой се опита да ги запознае с истинската им история, хората… истерясват.

Експериментът се състоеше в публикуването на два доказано верни исторически факта. Те са истински, но са умишлено прикривани през годините и съответно не са популярни сред хората. Поради какви причини са прикривани, това е друг въпрос и няма да се спираме на него в момента.
Факт първи: В Руско-турската война не са загинали, както ни учеха, а и все още учат, по история някъде около 200 хиляди руски войници. Не! Ето верните данни: от руската армия са загинали 11 905 души, сред които руснаци, украинци, белоруси и финландци. Българските опълченци, дали живота си за свободата на родината, са 3456 души. В боевете са загинали и 1350 румънци, както и 2400 сърби и черногорци. Защо в продължение на десетилетия в българската история се говореше за стотици хиляди жертви – това не е ясно. Но е ясно, че верните данни са били известни още през XIX век.

Факт втори: Далеч преди избухването на Руско-турската война през 1876 г. Русия се договаря тайно с Австро-Унгария, че на Балканите няма да се създава голяма славянска държава. Всички договори са вече публикувани и могат да се прочетат в интернет на адрес http://istmat.info/node/27109. Обърнете внимание на Райхщадското споразумение от 8 юли 1876 г., както и на Тайната конвенция между Австро-Унгария и Русия от Будапеща от 15 януари 1877 г., а и на договора с Великобритания от 30 май 1878 г. за изменение на Санстефанския предварителен договор. Всички тези тайни споразумения са подписани преди Берлинския конгрес и доказват еднозначно, че Руско-турската война не е била водена, за да се „освободи братският български народ“, както и че Санстефанският договор е бил подписан нарочно, за да служи за разбунване духовете на току-що освободените българи.

И в двата случая обвиненията, които бяха отправени по адрес на този автор, бяха, че е родоотстъпник, национален предател и др.
Защо истерията на читателите по истината за историята на България поражда такива нелепи обвинения? Дали защото хората не желаят да си признаят, че са били лъгани цял живот? Или защото интернет дава възможност за отправяне на обиди по адрес на хората, с които човек не е съгласен, а засегнатите получават само възможността да гледат учудено и да казват, че нещата не са такива, каквито се представят.
И това не е ясно, но е ясно едно, и то се забелязва все по-често и по-често: анонимните подлеци, които паразитират в дискусионните форуми на българските медии, вече имат профили във фейсбук, с които продължават дейността си, но прикрити под маската на хора, които имат „приятели“, история, публикуват снимки, създават си „истинска“ биография и т.н.
Правилата на фейсбук се създават за нормални страни с нормални общества и нормални хора. България вече десетилетия наред упорито се стреми да не бъде нормална държава, а обществото продължава да бъде роб на славното минало, без да разбира, че няма как да се движи напред, ако главата му е обърната постоянно назад.
Една от най-важните задачи на журналисти, писатели и общественици е да възпитават следващите поколения, включително и с въвеждането на норми за поведение, които да се спазват в интернет.

__________
* Авторът е председател на „Интернет общество – България“

 

 

Posted in Bulgaria, politics, на български, общество | Tagged , , , , | Leave a comment

И за България, и за Израел трябва да мислим позитивно

КлубZ е превел на български моето интервю с писателя Елис Шуман под горното заглавие:

 

Елис Шуман е роден в САЩ, живее в Израел, и пише редовно за британското издание на Huffington Post, така че, естествено, интервюто ми започна с този въпрос:

 

– Израелски писател публикува история за България в британското издание на американска онлайн медия – това ли наричате “глобализация”?

Начинът, по който гледаме на света в наши дни, се е променил, и нямам съмнение, че интернет е изиграл важна роля в отварянето на границите между гражданите на различни държави, с изключение на местата, където употребата му е ограничана от тоталитарните държави. Като писател, аз мога лесно да пиша и да пращам истори и статии от комфорта на дома си, където и да е той по света. Нямам съмнение, че днес сме свидетели на един ускорен процес на глобализация, който позволява обмен на мнения, култура, продукти и иновации в степен, невиждана досега.

Определям себе си за роден в САЩ израелски писател, който пише за България, и се считам за уникален в това. Съпругата ми и аз живяхме в София за две години заради работа, и разглеждаме този опит като приключение. След завръщането ми в Израел бях решил да споделя България чрез писането си, както за да окуража западни туристи да посетят държавата, така и в моите художествени произведения – моята съспенс-новела се развива в България. Способността на гражданите от една страна да изпитат живота в друга е знак за световната глобализация в момента.

– Вие пишете за България. Много хора тук не разбират този интерес. Как можете да обясните защо всяка държава е важна, включително тяхната?

Елис Шуман с чаша бира "Загорка"

Елис Шуман с чаша бира “Загорка”

Имах предимството да живея в България като чужденец. Въпреки, че ходих на работа всеки ден, никога не бях засегнат от политиката и ежедневните въпроси. Проведоха се избори, докато живеех в България, два пъти, но не знам кой се е кандидатирал.

Моята страна – Израел, е красива, има много история, религия, култура, и национална красота, която привлича туристи и поклонници от цял свят. Но като гражданин на Израел, често имам  проблем с политиката на страната си и проблемите ѝ. Израел има религиозни противоборства, много бедност, корумпирани политици, и сериозен, често насилствен конфликт с палестинците и нашите арабски съседи. Въпреки това, Израел е моят дом, и съм горд с постиженията и успехите му. Правя всичко възможно да забравя за политиката и лошите страни на живота, и вместо това се концентрирам върху всичко добро в моята страна.

Моят съвет към българите, а и към израелците, е: дайте крачка назад и огледайте и оценете това, което имате. Да живееш в страна с огромна природна красота, богата култура и традиции, запомняща се история, това помага толкова много да мислиш с положителна нагласа!

– Благодаря ви за този позитивен подглед – понякога се чудя защо няма повече ентусиазъм в хората, които постоянно изглеждат нещастни. Забелязали ли сте, че не много хора се усмихват по улиците на българските градове? А винаги се притесняват за нещо. Как е това в Израел?

Според последните проучвания, израелците, като цяло, са щастливи хора. И това е въпреки политиката, въпреки религиозните конфликти, и заплахите от нашите съседи. Не бих  казал, че израелците можеш да ги видиш усмихнати по улиците, но като цяло, те са най-вече загрижени за собствените си, лични въпроси.

Когато излизах по улиците на София, което правих често, докато живеех там, забелязах, че не много хора са усмихнати. Не знам дали това е остатък от години под комунистическо управление, или просто признак за затворен характер. Във всеки случай, всички българи, които срещнах, бяха много гостоприемни и приятелски настроени. Най-важното е да се поддържа положителен подход към живота и да се концентрираме върху това, което е добро. С тези мисли в ума, усмивките ще  се появяват по-често на лицата.

– България е депортирала 11,343 от своите евреи, и е спряла депортирането на други 48,000. Имате ли някакво обяснение защо има нежелание сред широката българска общественост да признае и двата факта, и дори парламентът миналата година прие декларация, където действията на про-фашисткото правителство на Филов (от 1943 г.) са оставени малко настрана?

Живеейки в София, като евреин и израелец, се чувствах напълно безопасно. Преди да пристигна, не знаех,  че българската еврейска общност е била пощадена от ужасите на Холокоста по време на Втората световна война. По време на престоят ми в България проучих този въпрос, и като научих за ролята на църквата, българските политици и обикновените граждани в спасяването на техните съседи евреи, станах още по-горд, че имам възможност да живея в България.

Поглеждайки назад, е лесно да бъдеш изумен от това чудно спасение, когато толкова много държави в Европа въобще не са възразили, когато евреите са предадени на нацистите. И все пак, скоро научих, че евреите в България също са били събирани, мъжете са били пращани в трудови лагери, а тези, живеещи в Македония и Тракия всъщност са били пратени в концентрационни лагери. Не разполагам с всички факти, но със сигурност българските лидери тогава са били притискани от своите нацистки съюзници да действат, и тези действия са довели до злощастни резултати. Но това ме впечатлява още повече – въпреки този натиск, българската еврейска общност е спасена.

Спасяването на българските евреи е едно от нещата, които подчертавам в моето писане, защото хората просто не знаят тази история. Напълно е възможно и българското общество да не е напълно наясно какво се е случило. Това е история, която трябва да бъде разказана. И аз съм горд да играя малка роля, чрез моето писане, за да се случи това.

– Исках да съм сигурен, че разбирате, че официалната история и реалната история донякъде се различават, и има хора, които не се страхуват да кажат и добри, и лоши неща, които са се случили по едно и също време. Бихте ли желали да поемете задачата да напишете истинската история?

Би било лесно да се каже, че има определена история на нещо, което се е случило в миналото, но аз мисля, че историята може да е много субективна. Хората виждат нещата по различен начин, въз основа на това, което оказва влияние върху живота им в наши дни. Официалната история може да представя фактите, както ги виждат официалните историци, а това, което наистина се е случило, да е малко по-различно. Като писател и журналист аз проучвам всяка тема, която включвам в моето писане. Стремя се да представям само факти в книгите и статиите си. Това не винаги е лесно.

Историята на българските евреи по време на Втората Световна война продължава да ме очарова. Сигурен съм, че ще се връщам отново и отново на този въпрос в писането си. Да се напише истинската история ще е доста трудно предизвикателство, което ще изисква задълбочени изследвания. Иска ми се да имах времето и ресурсите да се наема с такава задача, да го представя точно във фокуса, който със сигурност заслужава.

– Къде живеете сега, и с какво се занимавате?

Роден съм в Сиукс сити, Айова, в САЩ, но се преместих в Израел като тийнейджър със семейството си. Завърших гимназията в Йерусалим, служих три години в израелската армия, бях основател на кибуц (израелско колективно общество, концентрирано върху земеделието, подобно на ТКЗС), а сега живея в малка общност точно до Йерусалим. През годините, в които бях част от този кибуц, работих като фермер – карах трактори, берях зеленчуци, доях крави. Имах хотелиерско образование и работих много години в хотели, включително и в Йерусалимския Хилтън.

През последните десет години работих в маркетингова компания, която обслужва клиенти в  онлайн игровата индустрия. Позицията ми бе преместена в продължение на две години в София (2009 – 2010), където имаме голям център за поддръжка. Откакто се върнах в Израел, съм на нова позиция в същата компания.

Продължавам да посещавам България ежедневно чрез моето писане. Писал съм статии, в които окуражавам западни туристи да посетят България, и съм базирал моята съспенс новела “Долината на Тракийците” в България. Пиша ревюта на книги за The Times of Israel, и пътеписни статии за Huffington Post. В момента завършвам процеса на редактиране на новия си роман, който също ще се развива в България, но има и силна връзка с Израел.

– Въпрос за бъдещето. Как виждате бъдещето на Израел?

Родителите ми са се преместили в Израел от идеализъм, като дълг на евреите да се завърнат в родината. Израелската нация е създадена като безопасно убежище за евреи, но трябва да се осъзнае, че е имало, има, и винаги ще има други, които споделят тази много малка земя. ООН отдавна признава, че евреите и арабите трябва да споделят територията, известна като Палестина, Разделителният план разцепи земята между двете общности. Колкото и да им е трудно на някои евреи да се откажат от нещо, което виждат като библейско наследство, тази древна земя трябва да бъде споделена.

Вярвам, че повечето израелци са готови да приемат да се договори окончателното споразумение с палестинците, което ще ни позволи да живеем в еврейската държава, и да позволи на палестинците да живеят отделно, в своя независима нация. За жалост, има екстремисти и от двете страни, задвижвани най-вече от религиозни страсти, които спират реализирането на това мирно бъдеще. И нашите лидери, и израелски, и палестински, все още не са склонни да направят така необходимите отстъпки, които ще позволят да бъде решен продължаващия конфликт.

В резултат на това, обикновените израелци и палестинци ще продължат да бъда в постоянно “положение на война”, няма да могат да водят спокоен, нормален живот, и да станат добри съседи, каквито зная, че можем да бъдем.

– А какво ще кажете за бъдещето на България?

Аз със сигурност не съм експерт по България, и през двете години, през които живях в София, се държах на безопасно разстояние от цялата местна политика. Въпреки това, виждам, че България има уникална позиция в света, като член на Европейския съюз, и въпреки това държава със силни исторически, традиционни и дори религиозни връзки с източните си съседи. България трябва да се възползва от тази позиция, да бъде мост между изтока и запада, и определено може да заеме стратегическа роля в регионалните проблеми, ако желае.

Моята компания създаде център за поддръжка на клиенти в София, не само защото българските заплати са ниски (което, за съжаление, е така), а и защото българите са много интелигентни и мотивирани. Винаги съм бил изумен от това колко много езици говорят моите млади колеги, колко нетърпеливи бяха да ме запознаят със страната си, и колко очаровани бяха от моя интерес към България.

България със сигурност може да играе ключова роля в Европа, предлагайки високотехнологична инфраструктура и индустриална база. Възможностите за развитие на туризма са страхотни, тъй като страната има какво да предложи на всеки турист, по всяко време на годината, и то на изключително достъпни цени. С една дума, аз мисля, че България може и трябва да присъства по-осезателно върху картата на света.

– И един по-общ въпрос – мислите ли, че светът като цяло върви надолу? Войни, Ебола, кризи, конфликти, и моменталното докладване, което ни прави част от всичко това.

Не мисля, че нещо се е променило, наистина, освен нашето участие в това, което се случва. Ние винаги сме имали войни, и болести, и конфликти, но днес всичко се случват на световната сцена. С едно кликване на пръста, можем да се информираме, и по-важното е, че можем да повлияем на това, което се случва. Много от последните социални бунтове бяха подхранени от Twitter и Facebook, и тук говоря за тези в тоталитарни, недемократични държави като Иран и Китай. Социалните мрежи могат да доведат до социална промяна, и нещата могат да се случат много бързо. Технологичните иновации са нещо страхотно, но ние, като хора, трябва да проумеем как да ги използваме най-добре.

– Вестниците публикуват много негативни новини, които се продават най-добре. Как успявате да пишете толкова добри и положителни истории?

Преди повече от десет години работих като старши редактор в израелско онлайн новинарско списание, уебсайт, който съобщаваше всички “новини и мнения” за и от Израел. В тази работа бях постоянно залепен за новините – четях вестниците, гледах телевизия, сърфирах в интернет. Ако нещо се случеше, аз трябваше да зная. Повечето от тези новини наистина бяха негативни, но от ангажимент към работата си, аз бях пристрастен към всичко, което се случваше.

После се захванах с друга работа, изключих новините. Лошите неща стават постоянно, но не им позволявам да ме засегнат или да ме притесняват, както някога. Гледам положително на живота, концентрирам се върху важното, и това е отношение, които изразявам в писането си. Не всички от моите разкази и статии са напълно щастливи, но, надявам се, те ще бъдат възприети с положителната перспектива, от която ги пиша.

Ако думите ми повлияят на читателите по света да мислят по-позитивно за България и Израел, ще бъда много доволен. В този случай, те ще са постигнали целта си.

 

 

Posted in Bulgaria, Travel, на български | Tagged , | Leave a comment